(По повод годишнината от подписването на Ньойския договор на 27.11.1919 г.)
Едно лице, в което се чете мъка, а кратките усмивки по него са като през сълзи! Това е лицето на Иван Николов, председателя на българския културно-информационен център „Босилеград“. Сигурно не е лесно цял живот да бъдеш сочен с пръст и малтретиран по една единствена причина: за това, че си българин, че не си го забравил, и че се гордееш с родината си, макар да живееш извън нейните предели… само на километри от тях.
Такава е съдбата на над 50 000 българи, останали зад черната бразда, отсякла през 1919 г. от майка България общините Струмица, Босилеград и Цариброд. Три безспорни български селища, с над 40 духовници, 42 църкви и манастири, 115 училища, 6 прогимназии, една гимназия, 269 учители и 7 892 ученици. Днес, сто и три години по-късно, нашите сънародници със свити сърца чакат данните от последното преброяване. На предишното – самоопределящите се като българи са по-малко от 18 000. Както личи, от тогава до днес сръбската държава е постигнала завидни успехи. А ние питаме: какво прави нашата държава за тях?
Между селата Изво̀р и Ресен има стари гробища. Браздата ги разделя (!) на две. Разделя на две и някои от гробовете. Децата, израсли там и от двете страни на границата не знаят за тях. Научават много по-късно. Когато питат своите родители защо не са им казали за това, те с насълзени очи извръщат глави … Някои промълвяват: „Ние не смеехме да погледнем натам!“ Преминаването на границата се е наказвало със… смърт. За убитите в регистрите е записано: „Незаконно преминал границата“.
И става точно така, както пише Емануил поп Димитров:
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тука гори
кандилница глинена, дим се развява,
и вятър отвъдни гробове кадѝ…
Под мотото на стихотворението „Граница“, в София, в присъствието на Зденка Тодорова, Иван Николов и десетки родолюбци, дошли на възпоминателното събитие, премина и тазгодишното отбелязване на злополучната 1919 г. и Ньойския диктат. А стиховете на големия поет, родом от с. Груинци, чиято съдба не е по-различна от ресенската, изпълниха с трепет сърцата на всички ни.
На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой на Сена се подписва мирният договор, който слага края на Първата световна война. Диктатът е наложен от победителите Великобритания, Америка, Франция, Русия и Кралството на сърби, хървати и словенци… Някои представители, като американския президент Уйлсън, например, напускат събранието в знак на несъгласие с териториалните претенции на победителите, но за жалост, този показен акт въобще на трогва останалите делегати. Нещо повече: българската делегация е държана под арест и е заплашвана от Лойд Джордж и Клемансо, че България ще бъде окупирана при отказ от подписване на договора.
Последват протести, за жалост, нечути от никого. А самата България е потресена, както от несправедливия договор, така и от тежките му клаузи. Америка така и не го подписва. Въпреки това, неговото изпълнение е наложено.
На България е оставен тесен коридор за излаз на Бяло море, но Великите сили на практика не го отстъпват, като взимат под временно управление цяла Беломорска Тракия, след което я предоставят на Гръцкото кралство.
Договорът влиза в сила около година по-късно. През това време отчаяните бежанци от покрайнините не намират подкрепа от никого. Една сутрин те се озовават пред скромна къща на ул. „Раковска“. Това е домът на Иван Вазов. Той е стар приятел на народа от покрайнините. Там през 1885 г. се бият и тримата му братя, а самият той наблюдава решаващата битка при Нешково, Царибродско. После пише своя паметен разказ „София – Пирот. Възпоминания от Сръбско-българската война“. Окуражава ги и сега от своя малък балкон. Думите му внасят за кратко успокоение в душите на бежанците.
Малко преди сръбската окупация на Западните покрайнини в края на 1920 г., в скромния училищен салон в Босилеград, при отчаяните хора идва Христо Славейков, тогава – народен представител, син на Петко Рачев Славейков. Хората го молят, както молят всеки срещнат сънародник, да направи нещо за тях. Тогава той пише трогателно писмо-обръщение не до друг, а отново до Иван Вазов.
София, Ив. Вазову
„Гражданите от Босилеград, съкрушени от неизмерима тъга, молят Всевишния да Ви дари сили, за да превъзмогнете болката на Родината, и дочакали по-светли дни, да възвестите, с могъщото си слово, изгрева на новото слънце за братство и човещина.
Спомняйки заветите, чертани от Вашия Гений в скрижалите на душата народна и водими от сладките звукове на Вашата лира, ние виждаме през праха на вековете страшната Via dolorosa на българския род, но виждаме и сиянието на надеждата над нашата Голгота.
На Вас, Певецо, и чрез Вас на всички братя по език „ПОСЛЕДНО ПРОСТИ“ от нашите планини, настръхнали пред страшната нощ, която веч покрива челата им.“ (Част от писмото, по Зденка Тодорова, Към Цариброд и за него, София, 2021 г.)
Още същата вечер е организирано голямо събитие в Народния театър, на което присъства и цар Борис ІІІ. Писмото до Вазов било прочетено на всеослушание, а през това време хората в салона започнали да плачат и да ридаят на глас. Събитието е документирано в сборника „Архивите говорят. Българите от Западните покрайнини“. По-късно, през 1942 г., когато за кратко Западните покрайнини и цяла Вардарска Македония отново са български, учениците от царибродската гимназия „Принц Кирил Български“ посещават София. Първото, което правят е да засипят гроба на Иван Вазов с цветя (Български запад, бр. 12, 1942 г.).
На трогателното събитие от 23 ноември, т. г., с тревога разбрахме, че бремето на останалите зад граница наши сънародници продължава да бъде изключително тежко. Както и преди, така и днес Западните покрайнини са забравени и от сръбската, и от българската държава. Нещо повече: според думите на Иван Николов, в Босилеградско се задава екологична катастрофа. Няколко реки са силно замърсени. Техните води текат и на българска земя, но никой не се интересува от състоянието им.
Г-н Николов напомни, че още преди тридесет години по на север, във Видинско и Брегово, където се разлива р. Тимок, Минно-преработвателният и металургичен комплекс „Бор“ в Р Сърбия системно започва да изпуска редица тежки метали, но никой не обръща внимание. Сега голяма част от почвите в този район са силно замърсени със сяра, мед, цинк, олово, които са в пъти над допустимите норми. Според него, ако не се предприемат мерки, това може да се случи с някои реки в Босилеградско, чиито води са притоци на Места.
Два пъти по злополучна за нас е 1947 г., когато абсолютно същите „Велики“ сили и исторически играчи, същите наши приятели от Европа и зад океана – Великобритания, Америка, социалистическа Русия и новата федеративна република Югославия – пречертават старата черна и несправедлива граница още по-незаконно, вече без никакво основание, защото България към тази дата е техен съюзник.
Велик означава най-напред великодушен.
В постъпките на европейските съюзници от двете световни войни няма нищо великодушно. Техните несправедливи и крайно неприемливи мирни договори водят след себе си само войни. Войни – дори и до ден днешен.
Освен това, и до днес остават въпросите: валиден ли е Ньойският договор сега и каква е стойността на Парижките конференции от 1947 г., където българският народ няма законно избран представител, защото българската държава е управлявана от незаконно правителство, дошло на власт с кървав преврат, бидейки сателит на Съветска Русия?
Още през 1930 г. не друг, а известният френски публицист и юрист Жорж Десбон, пише в книгата си „България след Ньойския договор“ следното: „Написах тази книга, резултат на щателни проучвания, със съзнанието, че изпълнявам един дълг. Несправедливостите, възникнали в резултат на Ньойския договор, от които България пострада, в много голяма степен допринесоха за по-сетнешното ѝ духовно състояние…; нещо, което до голяма степен извежда на преден план отговорността на нашите дипломати, автори на този договор, както и на нашия парламент, който го ратифицира, а също и на френския народ, който не протестира, защото не беше наясно“. „Жените и децата – пише той, – убити на 16 април 1925 г. в катедралата „Св. Неделя“, лежат на наша сметка. Чрез договора, наложен на България, в много по-голяма степен жертва, отколкото виновница, ние допринесохме за задействането на целия този механизъм, който доведе до една потресаваща кланица. И най-смиреното покаяние, и най-благородното угризение е в това да се работи за поправяне на несправедливостите, причинени на България“.
По същия въпрос академик, д-р по право, Борислав Йотов през 2014 г. издава книгата „За мирна отмяна на Ньойския договор“, където изтъква, че са налице 28 международни правни причини за отмяната на въпросния договор. И тук, разбира се, не става въпрос за някакви териториални претенции към Старите предели – Вардарско и Беломорието, а конкретно за трите български общини Струмица, Босилеградско и Царибродско. Но нима е необходимо правно или друго основание?! Нима ние не знаем как се чертаят граници? Като че ли тези български селца не са имали землищни територии, където най-човешки е можело да мине браздата?
И тук титлите пред имената нямат никакво значение! Не човек, само безсърдечно чудовище можеше да раздели майка от децата ѝ, брат от брата и живите от мъртвите, като чертаеше нарочно – незаконно и подкупно – граница през площади и гробове! Съвременна Европа, която прокламира свят без граници, може да помисли по този въпрос.
Автор: Свещ. Лъчезар ЛАЗАРОВ
Църковен вестник, бр. 24 - 2022 г.
