Вторият от плодовете на Светия Дух, споменат от Апостола, е радостта. Да, радостта е дело благочестиво, угодно на Бог, дори свято. «Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа» (Рим.14:17) казва Апостолът. Заповядано ни е да се радваме: «Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се» (Фил.4:4). Библията е пълна с призиви за възрадване.
Унинието е грях. Както и със заповедта да обичаме, това може да ни се стори непонятно. Радостта е именно емоция, преживяване, което ние бихме искали да изпълним, но не можем. Радостта не може да се включи с някакво копче, иначе всички бихме го включили. Хората дори се опитват да направят това, приемайки наркотици или алкохол.
Но не можем и да кажем, че радостта не е в наша власт. Човек не може моментално да създаде зрели класове на полето си - той трябва да се труди, да засажда семена и плеви бурените. Радостта изисква търпение и упорство, тя трябва да бъде отглеждана като растение и най-важното - да не бъде убивана.
Парадокс на падналата ни природа е това, че отчаяно търсим щастието, но правим всичко, за да станем нещастни. Така е и с радостта - да, ние искаме радост, но в същото време правим всичко, за да я убием.
Грехът убива радостта; всъщност, най-яркият пример за това са същите тези алкохол и наркотици, които не увеличават обема радост в живота на човека. След кратката еуфория следва още по-дълбок емоционален спад. Хората, които съветват човек в състояние на мъка или униние да «пият от мъка» ужасно грешат - най-много самоубийства стават именно под въздействието на алкохола. Той само задълбочава унинието и довежда човек до отчаяние. Това може да се каже за всеки грях - човек си мисли, че най-накрая ще намери радостта, че откраднатите пари или блудодеянието ще го направят щастлив, но отново се оказва, че не е така. Хората често казват, че християнството изисква отказване от «радостите на живота». Това е вярно, само че наопаки - християнството изисква отказване от това, което убива радостта.
Един от греховете, незабавно и непосредствено убиващи радостта, е ропотът. Гневните претенции към Бог, към хората, към обстоятелствата, мрънкащото недоволство от всичко, старателното подгряване на чувството за лична обида и пренебрегнатост. Парадоксът на роптаещия се изразява в това, че той роптае поради своето нещастие, но не може да е щастлив именно поради своето роптаене. Никаква промяна в обстоятелствата не може да му помогне - просто човекът, който по-рано е недоволствал заради прекалено рядката каша, по-късно ще мрънка заради прекалено дребните брилянти.
Радостта е невъзможна без смиреното и благодарно сърце, както казва Апостолът: «Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса» (Сол. 5:16-18)
Другият убиец на радостта са гневът, яростта и осъждането на други хора. Вижте социалните мрежи - колко са разгневени хората! И колко са унили! Затова пътят към радостта е покаянието. Осъзнаване на греховете, изповядването им, усилията, насочени към изправяне на живота. Когато негодуваме за чуждите грехове ние изпадаме във все по-голямо униние, когато осъзнаваме своите и се разкайваме, ние се променяме и ставаме способни да се радваме. Ние ставаме почвата, на която радостта може да расте.
Но, разбира се, не е достатъчно да се отдалечаваме от това, което убива радостта; длъжни сме да се обърнем към Този, Който я съзидава - към Бог Светия Дух. Длъжни сме да Го търсим в молитвата - лична и църковна и особено в Тайнствата на Църквата.
Радостта е свързана с благодарността и надеждата. Радостта - това е когато знаем нещо много, много хубаво. Нещо толкова прекрасно и утешително, че дори не смеем да повярваме, но знаем, че е истина. Христос казва на Апостолите да се радват, защото имената им са написани на небесата. В най-дълбокото на нашата личност, много по-дълбоко, отколкото всякакви житейски бури могат да достигнат, ние имаме надежда и радост - ние знаем кое се явява като първа и последна истина за реалността. Бог е любов, Неговата любов ще победи, Неговият промисъл ни води към Царството Му.
Тук, на земята, може да ни бъде достъпно предчувствието на тази радост. Както казва св. Серафим Саровски: «Веднъж молех Бога да ме въведе в общение с Него и той ми показа Своите небесни обители. Господ не ме лиши от милостта си. Той изпълни моето желание и прошение. И ето, аз бях възнесен в тези обители, но не зная с тялото или без тяло. Бог знае - това е неразбираемо. А за тази радост и сладост небесна, която вкусвах там, е невъзможно да се каже... Ах, ако знаеше каква радост, каква сладост очаква душата на праведния на Небето, то ти би се решил във временния живот да понасяш всякакви скърби, гонения и клевета с благодарение... Там няма нито болести, нито печал, нито въздихания... Там радостта и сладостта са неописуеми, там праведниците ще се просветят като слънцето. Но ако такава небесна слава не би могъл да изясни дори самият апостол Павел, то кой друг човешки език може да изясни славата и красотата на горното селение, в което се въдворяват праведните души».
Детето, което знае, че веднага след края на урока родителите му ще дойдат да го вземат и ще го закарат на морето, вече е там - при пясъка, вълните и огромните южни звезди. Християнинът, който знае, че Господ го води към Небесния Йерусалим, вече е там в мислите си и «със страх и велика радост» очаква своето преселение към дома. Както е казал преподобният Ефрем Сирин: «Покаянието е трепет пред вратите на рая». Източникът на тази радост и благоговеен трепет е нашето съзнание на близост с Бога, Който е станал човек, за да ни спаси и Който непрестанно се грижи за нашата вечна радост.
Фома.Ru
Фотография: OrthPhoto.net
Превод от руски: Анелия Павлова
