Най-трудното, което в моята православна практика се налага да обсъждам с неправославните, това е мястото и ролята на Божията Майка в Църквата и собствения ми живот. От една страна, това е дълбоко богословски и дори изключително съществен въпрос за правилното разбиране на Православната вяра, но също така, от друга страна, той се явява нещо дълбоко лично и надвишаващо сферата на словесната дискусия. Редом с това съм убеден, че православният подход към Дева Мария е част от апостолското наследство, а не някакво по-късно допълнение.
Когато преди няколко десетилетия завършвах моето университетско образование, аз реших да съсредоточа историческото си изследване върху „култа към Дева Мария" (почитта към Девата) в историята на Църквата. След това мое решение посветих цял семестър на щателно проучване на материали от всевъзможен вид. И в хода на цялото ми проучване в ума ми на преден план стоеше въпросът: „Кога е било положено началото на това?" Стигнах до изненадващо заключение. Корените на началото бяха положени още в изначалния период.
Историческите доказателства за почитта към Девата са толкова очевидни, че просто са останали недогледани: недвусмислено отдаваната й позиция в евангелските разкази. Открих, че голяма част от „исторически" базираните доказателства за Христос също се характеризират с нещо подобно. Смешно е, но и нелепо да четеш как съвременни исторически критици на Новия Завет, базирайки се на тези текстове, защитават тезата, че идеята за божественото естество на Христос е намерила място в един по-късен период. Те четат Новия Завет, но кой знае защо сякаш пропускат да забележат най-важното там: всички евангелисти са вярвали, че Иисус има божествен произход. На тях не им се удава да забележат, че самото наличие на „Иисусов словесен материал" в Новия Завет съществува там единствено защото евангелистите са вярвали, че Той е Бог. Всяко отделно изречение произтича именно от тази вяра.
По сходен начин мястото на Дева Мария в евангелските текстове е свързано с послание за наличието на благоговение към нея. Онези, които не виждат този очевиден момент в Новия Завет, обикновено се губят в прекомерно детайлизирана интерпретация на такива слова на Иисус като: „... Какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми" (Йоан. 2:4) и др.п.
Първо, разказите за Дева Мария заемат важно място в евангелското повествование. Св. ап. Марк говори най-малко за нея и не споменава за раждането й. Най-обширен материал ни представя св. ап. Лука, а най-съществен бихме могли да наречем този, представен от св. ап. Йоан. Библейските критици се хващат за подхода „най-мъдро е мълчанието" и твърдят неща от рода на това, че „на св. ап. Марк не му е било известно съществуването на подобно раждане" - едно крайно преувеличено твърдение.
За мен най-показателен е сравнително „нелогичният" откъс, насочващ вниманието ни най-вече към полученото от Мария благоговение. Описанието на св.ап.Лука съдържа хвалебственото песнопение, в което Мария казва, че „ето, отсега ще ме облажават всички родове" (Лука 1:48). Този израз може да бъде сравнен единствено с обещанието, дадено на Аврам от Бога:
„И Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен. Аз ще благословя ония, които те благославят, и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена" (Бит. 12:2-3).
При срещата на Мария с нейната родственица Елисавета (и с младенеца в утробата й, Йоан), вниманието бива насочено към самата Мария, не толкова към младенеца в утробата на Елисавета.
„И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми" (Лука 1:43-44).
По-нататък в Евангелието от Лука, когато младенецът Иисус бива донесен в храма, старец Симеон прави следното пророчество: „Ето. Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, и на сама тебе меч ще прониже душата, - за да се открият мислите на много сърца" (Лука 2:34-35).
В случая пронизването на душата на Мария ни указва нейната връзка с Кръста.
Наричам тези разкази „нелогични", в смисъл че те се простират далеч отвъд самата идея за Непорочното зачатие. Марк и Йоан не споменават нищо за зачеването и раждането на Христос (макар че и двамата говорят за Мария в своето повествование). Изобилието от текстове за Мария в Евангелието на Лука ни посочва преди всичко почитта към нея в изначалната Църква. Тя не е просто Девата, от която се ражда Христос - тя е облажаваната от всички родове; тя е причината за радостта на Йоан още в утробата на майка му; тя е уникално съпричастна на страданията на Христа и за самата нейна душа е отредено да бъде пронизана от тайнствен меч.
Това е информация, указваща уникалното място, което през първи век Мария заема в християнската общност. Как може Църквата да не почита тази, която Йоан Кръстител е поздравил, проигравайки радостно още в утробата на майка си? Нима християнската общност би могла в почитта си да вземе за свое средоточие Разпнатия Христос, пренебрегвайки редом с това Майката с пронизана душа? Описанията в Евангелието на Лука са ясно доказателство за изначалната почит към Божията Майка. Тази почит никога по-нататък не секва, но добива все по-голямо развитие и дълбочина съобразно с начина, по който Църквата отдава значение на смисъла и ролята на Христовото Въплъщение, Разпятие и Възкресение.
Очевидно е, че мнозина християни предпочитат да се вглеждат само в Евангелието на Марк и да пренебрегват видимите заключения, произтичащи от Лука и Йоан.
Аз смятам, че Евангелието от Йоан се характеризира с дълбоко вникване в тайната на Мария. Специално внимание заслужава първото му споменаване за нея. Нейният образ ни е представен на сватбата в Кана Галилейска. Йоан не ни предоставя специално въведение към изобразяването й - той предполага, че читателите вече имат нужните предварителни познания. На сватбата виното стигнало до привършване. И без каквото и да било обяснение от логически тип, Йоан просто споменава как Мария казала на Иисус: „вино нямат" (срв. Йоан 2:3).
Това е много дълбоко по своя смисъл. Неговите ученици все още не са видели нищо. Дотогава не били явявани никакви чудеса (тази сватба щяла да стане сцената на първото чудо). И ето, именно Мария знае какъв е Той и каква сила се крие у Него. Тя се показва като вече напълно посветена в истината за Неговия живот и мисия.
Мнозина протестанти са придали изопачено преувеличаване на отговора на Христа към нея: „... Какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми" (Йоан. 2:4) Те смятат, че тези Негови думи носят следния смисъл: „Какво те интересува тебе това?" На практика думите звучат просто по следния начин: какво имаш ти с Мене? Но св. Йоан слага тези слова в специфичен контекст: „Още не е дошъл часът ми". Всъщност по такъв начин Христос казва на Своята Майка: „Времето още не се е изпълнило. Още не е дошъл часът за началото."
Двамата споделят бремето на идващия Кръст. Неговият живот ще бъде принесен в жертва, меч ще прониже нейната душа. И веднъж поеме ли Той натам, нищо не ще може да възпре пътя му към Голгота. Нейният отговор е съвсем прост и ясен: „...Каквото ви каже, сторете" (Йоан 2:5). Това повтаря предната й реакция: „Нека ми бъде по думата Ти" (Лука 1:38). Нейното пълно смирение и себепонизяване пред Бога е човешки израз на себепонизяването на Христос на Кръста. Това ново „съглашение" помежду им поставя началото на необратимия път към Кръста.
Тайната на нейното съпричастие в живота на Христа не се вписва единствено в исторически регистрираните моменти - евангелското представяне на тези моменти по никакъв начин не се изчерпва в своето съдържание като набор от исторически факти. Тези моменти имат преди всичко богословски подтекст. Мария заема специфично място не само в историята на спасението, но също и в неговата богословска интерпретация и екзистенциална целокупност. Евангелията са написани в името на нашето спасение, а не просто като вид информация.
И всъщност тъкмо тази богословска и екзистенциална интерпретация липсва в много от съвременните описания на християнската вяра. Това често пъти довежда до въпроса: „Защо трябва да почитам Мария?"
Нека уточним, че православните ще кажат не просто: „Мария трябва да я почитате." По-скоро ние казваме: „Трябва да почитате Мария като Богородица" (родилата Бога). Това е църковното й название, догматически утвърдено на Третия вселенски събор. Тя е почитана, защото е Богородица. Почитта към Богородица е неотменна част от правата вяра на онези, които вярват в Богочовека, явил се в плът. Пренебрегването й като Богородица означава ограничено и неточно разбиране на Боговъплъщението.
Това е доколкото обсъждаме нещата в сферата на концепциите. Само че Въплъщението е не просто концепция, то е реалност - не само историческа, а и всевечна. Въплъщението е Богочовекът Иисус Христос. И още по-точно, Боговъплъщението е в Богочовека Иисус Христос, роден от Светия Дух и Богородица. Именно това утвърждаваме чрез Веруюто.
Реалността на твърденията в него не засягат концепция, а Личност - както в лицето на Богочовека, така и в лицето на Богородица. Нашата истинска вяра във Въплъщението на Христа намира израз в почитта, която основателно отдаваме както на Него, така и на Богородица.
И именно това всъщност е най-трудното да бъде обяснено на неправославните. Защото догматите се възприемат от тях като концепции и дори като неуточнени обстоятелства. В Православието тези догмати са плод на живи форми на реалността. В крайна сметка има ли значение дали някой признава, или не признава коя е моята майка. По-важното е, че аз я почитам (според повелята на Божиите заповеди) и я дарявам с любов. Догматиката не е плод на нещо произволно измислено. Учението на Църквата съдържа описание на реалността, според която живеем. Почитаме Богородица, защото по силата на наученото от нас, ние чувстваме това като единствено верния път.
pravoslavie.ru
Превод от английски: Анжела Петрова
