Когато в края на богослужебни песнопения в памет на покойници и при погребения пеем „вечная памят" ("αἰωνία ἡ μνήμη"), обикновено си представяме, че с това призоваваме паметта за тези покойни души да се запази вечно тук, на земята както в умовете на техните близки, така и за много поколения напред. В действителност обаче това песнопение е предназначено не за близките на упокоените души, нито пък за самите покойници, още по-малко има някакъв конкретен земен смисъл - то е определено като молитвено обръщение към Бога, Който е вечен, и е моление от името на покойниците.
Веднъж апостолите отишли с радост при Христа и му рекли: „Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам." А Иисус им отвърнал: „Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата." (срв.Лука10:17-20). С други думи Христос посъветвал апостолите Си радостта им да не идва от неща, които са тук на земята и които не служат по никакъв начин за тяхното спасение, а да се радват на факта, че в Царството Небесно паметта за техните имена остава вечна. Имената им са написани в „Книгата на живота", за която ни говори Свещеното Писание. Най-добра илюстрация в тази посока се явява притчата за Лазар и богаташа. След смъртта си бедният Лазар отива в Божието Царство и паметта за неговото име остава вечна, докато нещастният богаташ е пратен да блуждае в преизподнята, съвършено незнаен по име. Важен носител на личностния образ на всеки човек е неговото име.
„Вечная памет" е равностойно по смисъл на израза: „да бъдеш винаги в паметта Божия". Църквата използва тази молитва за покойниците, за да измоли те да „продължат да живеят" в Божията памет. Защото ако Бог „забрави" за нас, ако ни каже: „Никога не съм ви познавал" (Мат.7:23), ние сме обречени на духовна гибел. Но ако Той си спомни за нас, тогава и ние, подобно на разбойника на кръста, който помолил Христос да си спомни за него, също ще живеем заедно с Господа в рая.
Според Светите отци творението черпи живот и съществува духовно само когато е в единение с благодатните енергии на Бога. Чрез тази нетварна благодат ние постоянно обновяваме своето духовно битие и възможностите си за развитие. И това е съвсем естествено, тъй като „божественото е живот, а сътвореното не е източник на живот" (св.Максим Изповедник). Следователно, творението съществува, защото е участник в щедрата, животворяща и обожествяваща нетварна благодат Божия. Както св.Василий Велики казва: „Съществуват само две неща: божество и творение, освещаваща сила и обект на освещаване."
Безсмъртието на душата след умиране на човека е даденост. Можем да кажем, че е част от естеството и поради това е нещо неотменно за човеците. Падналото творение съществува вечно поради безсмъртието на душата, но самото негово съществуване - именно като следствие от неотменния характер на безсмъртието, явяващо се елемент от естеството на душата - на практика е вид „смърт". Адът е „мястото на мъртвите", защото сред неговите обитатели липсва действието на обожествяващата и животворяща нетварна Божия благодат. Липсваща е необходимата връзка с Бога и вследствие на това - личностният образ, формиращ тази връзка. Защото сме длъжни да съзнаваме, че тъкмо връзката ни с Бога, участието в обожествяващата енергия на Неговата благодат, е това, което формира естеството на човека, а не природата сама по себе си. Единството на човека с Бога дава реалния формат на неговото естество и го въвежда в истинския му човешки образ.
Мнозина възприемат спасението на душата само от гледна точка на представата, че няма да бъдат подложени на вечни мъки, но на практика спасението е тази връзка, тази любов, това участие в нетварната благодат. Душата - предвид факта, че по Божия благодат, а не по силата и не вследствие на природните закони, е безсмъртна в своето естество - поддържа у себе си екзистенциална потребност да живее, да се върне в реалната си форма чрез сближаване с Човека, да се сдобие със своя личностен и всевечен образ. Този личностен образ, както вече казахме, се дарява от Бога чрез поддържане на връзка, на която хората по силата на своята свободна воля могат да поставят начало и да я укрепят още в този живот в рамките на Църквата чрез силата на нейните тайнства. Ето защо, ако не постигнем това божествено сближаване, на нас ще ни бъде „отнета" възможността да останем в Божията памет и ние „ще паднем" сред тези, за които се отнасят думите: „Никога не съм ви познавал." На практика това се явява духовна гибел.
Превод от английски: Анжела Петрова
