Настоящата статия е част от публикуваната под формата на книга докторска дисертация на Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил, който я завършва и защитава успешно през 1986 г. като специализант в Московската духовна академия. Макар и неговото изследване да не излиза от границите на руското подвижничество от ХІХ век, считаме, че в него са направени изводи за християнския подвижнически подвиг, които имат универсално значение.
Като благодарим на Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил за съгласието и благословението му да публикуваме част от неговия труд в сайта на Българската Патриаршия, се надяваме, че направените от него обобщения ще бъдат полезни за всички вас, скъпи читатели, и че ще ви подпомогнат по вашия духовен и житейски път в Христа.
ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА ПОДВИЖНИЧЕСКИЯ ПОДВИГ
Първа група: характерни черти на общия подвиг, които са важни за всички подвижници;
Втора група: характерни черти на частните подвизи, които поемали върху себе си едни или други подвижници.
Подвизите са изложени не според достойнството им и не в логическа последователност, а в азбучен ред.
Първа група: характерни черти на общия подвиг на подвижниците на благочестието.
1. Външните подвизи се извършвали в тясна връзка с вътрешните и с цел придобиването на Божията благодат. Те се извършвали за очистване от страстите и изпитание на вярата и не е изключено разбиране на подвига като възмездие за греховете за изцеление на душата.
2. Вътрешното трудене било основно, а външното се смятало само за средство.
3. Целият труд на подвижниците се съпровождал с твърда вяра и упование на Бога.
4. Главното и първо средство за богообщение била молитвата. Има три главни степени на съвършенство в молитвата:
а) молитва с принуждение над себе си;
б) благодатният дар на сърдечна молитва с дар на сълзите;
в) особеният дар на умно-сърдечната, съзерцателна молитва. Този трети вид молитва бил особено характерен за подвижниците, които живеели в уединение и без други грижи, ко¬ито да отнемат тяхното време и внимание.
5. За подвижниците било характерно нежалене на себе си за полза на другите и самопожертвователност за ближните.
6. За подвижниците било характерно постоянно задълбочаване и усъвършенстване на вътрешното трудене и постоянно нравствено усъвършенстване и богоуподобяване.
7. За подвижниците бил характерен безбрачен живот. Ако и да встъпвали в брак, то се ползвали от него не за дълго - или по своя воля, или поради ранната смърт на жената (мъжа).
8. За извършването на подвизите има две мери. Първата - подвиг поради страх от наказание тук, на земята, но главно - бъдещо, след излизане от този живот. Втората мяра - когато подвижникът чрез нравствено очистване, приближавайки се до Бога, извършвал подвизи вече само от любов към Бога като син, а не като раб.
9. Има основателни данни, че много подвижници могат да бъдат прославени от Църквата в лика на светиите, тъй като те вече са били прославени от Бога на земята.
10. Подвигът се избирал не по своя воля, а като послушание:
а) случвало се, подвижниците да получават преки указания чрез откровение свише, като смятали това за велика милост Божия, но никога не молели Бога за това;
б) измолвали благословението на духовни хора;
в) ако нямало кого да попитат, молели се Богу. Той да им покаже пътя: „Посочи ми (Господи) пътя, по който да вървя, защото към Тебе възнасям душата си" (Пс. 142:8).
11. Характерни са любов, вяра и молитва към прославени вече от Църквата светии и към прославяни засега само от Бога Божии угодници, прибягване към техните чудотворни мощи и пр. с надежда на тяхното молитвено предстателство пред Бога.
12. Любовта към Бога и ближните била най-първи и основен критерий за извършване на подвизите.
13. Любовта към хората и служенето на тях не зависели от тяхната национална и социална принадлежност: обичали всички и помагали, на когото трябвало и на когото могли, ако било Божия воля.
14. Много подвижници били още приживе прославени от Бога с благодатни дарове като прозорливост, целителна молитва, чудотворство и др. Мнозина от тях били прославени и след смъртта: с нетленни чудотворни мощи, изцеления и други чудеса от техните гробове или даже на разстояние, според вярата и по молитвите на хората към тях.
15. Ненавист, злоба и неприязън подвижниците имали само към безплътните врагове и никога към хората.
16. Имало несъответствие между онова, което те биха желали да направят и това, което са могли да направят (колкото и направеното от тях да било обширно).
17. Характерна за подвижниците е особената любов към Божията Майка, към нейните чудотворни икони, особено молитвено усърдие към нея за търсене на нейното молитвено ходатайство пред Бога.
18. Подвизите се извършвали по възможност в дълбока тайна и се откривали понякога само заради духовна полза на ближните.
19. Подвизите се извършвали с духовна разсъдителност, в зависимост от мярата на преуспяване и заобикалящите обстоятелства.
20. Подвизите се извършвали с искрено вътрешно самоунижаване и укоряване; целият труд и старание се смятали от подвижника за нищожни в сравнение с онова, което би трябвало да направят заради своите грехове. Така подвижниците мислели само по отношение на себе си, но не и на другите.
21. Подвизите се извършвали със смирение и раждали в душите на подвижниците смирение.
22. Подвижниците на благочестието придобивали за своя подвижнически живот в една или друга степен плодовете на Светия Дух, изброени от свети апостол Павел: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание" (Гал. 5:22-23).
23. Подвижниците били с чисто православно вероизповедание, принадлежали към светата Православна църква.
24. 1) Подвижниците се подвизавали под ръководството на опитни старци и чрез четене на светоотеческите творения; 2) Ако нямало старец, те се ръкводели от писанията на светите отци.
25. Подвижниците поради смирение и като не желаели особени дарове, като прозорливост, чудотворство и пр., при получаването на такива дарове се стараели да ги запазят в дълбока тайна и ги ползвали само по Божия воля за полза на ближните и Църквата.
Всички подвижници желаели даровете на вярата, смирението и плача за своите грехове, макар че притежавали тези дарове повече от другите хора.
26. Подвижниците чрез своите подвизи достигали до тържество на духа над плътта.
27. Подвижниците се стараели с всички сили и средства по възможност да избягват човешката слава, поради което някои се престрували на юродиви или не съвсем разумни, но това правели винаги с духовна разсъдителност, така че да не навредят на никого в делото на неговото спасение.
28. Подвижниците с търпение понасяли силна битка с безплътните врагове на човешкия род, явна и тайна, която зависела от духовното преуспяване на подвижника (колкото повече преуспявал той, толкова повече врагът нападал) и от това, доколко Господ по Своето премъдро домостроителство допускал врага да изкушава подвижника.
29. При извършване на подвизите подвижниците се надявали изключително на Божията помощ и само с тази помощ могли да ги извършат в дух на смирение и любов.
30. Най-разпространен подвиг било служенето на страдащото човечество. „Подвижниците са нужни на хората като слънцето." [1]
31. При подвижниците различаваме подвижнически живот деятелен [2] и съзерцателен [3]. Едни подвижници водели деятелен живот, други с времето - според мярата на духовното преуспяване - преминавали към живот съзерцателен, а трети след достигането на съзерцателния живот продължавали и деятелния живот. Съвкупността от деятелния и съзерцателния живот се смята за най-трудната от изброените три категории.
32. У подвижниците думите не се разминавали с делата.
33. Характерна за тях е любовта към отечеството и готовността за саможертва.
34. Характерна за тях е ревност за чистотата и разпространението на Православието и заедно с това религиозна търпимост към иноверните.
35. Чрез подвига се придобивала добродетел, но и добродетелта пораждала подвиг.
36. Винаги и за всичко благодарели на Бога.
37. Имали кротост към хората, но непримиримост по отношение защитата на Христа и Божиите закони.
38. Имали равнодушно отношение към повишенията и наградите.
39. Подвижниците не ги плашело, не ги тревожело, но ги радвало и възхищавало превъзходството у другите.
40. Крепостното право често принуждавало тези крепостни, които желаели да служат Богу, ако помешчикът не ги пускал, вместо да постъпят в манастир, да поемат такива подвизи като юродство, странничество, пустинничество, също и в случай на препятствие от страна на държавната администрация, родителите, мъжа (жената) и пр.
41. Подвижниците не изисквали любов от ближния, но самите те се стараели да показват любов към ближния.
42. Подвижниците били строги към себе си и снизходителни към другите: „Който е строг към себе си, той е снизходителен към другите, а който е снизходителен към себе си, той е строг към ближните." [4]
43. Подвижниците чрез много скърби влизали в Царството Небесно.
44. Подвижниците не се намесвали в никакви слабости на ближния, ако нямали за това право и задължение.
45. Подвижниците имали пълното съдържание на религиозната вяра, която се проявява по три начина - вяра, доверие и вярност.
46. Подвижниците смятали, че всички разколнически секти не могат да бъдат истински членове на Църквата - тялото Христово, докато не се съединят с Православната църква.
47. Подвижниците усърдно се ползвали от тайнствата на светата Православна църква и имали към тях голямо благоговение.
48. Подвижниците-учени се обучавали на небесна простота.
49. Най-любима и полезна книга за подвижниците било светото Евангелие.
50. Характерна черта на XIX столетие в Русия било наличието на опитни духовни старци, особено в Оптинската пустиня.
51. За подвижниците било характерно непрестанно самоукоряване.
52. Чистата съвест и постоянното помнене на смъртния час правели за подвижниците смъртта спокойна и тиха, ако това спокойствие не се нарушавало от грижата за спасение на някого, който оставал на земята.
53. Характерна за подвижниците била горещата любов и усърдието към църковното богослужение.
Втора група: характерни черти на частните подвизи:
I. Подвиг апостолски (мисионерство).
Това е подвиг за разпространение на християнството сред езичниците, просвещаването им със светлината на светото Евангелие. Подвижниците мисионери отначало добре изучавали езика, бита и нравите на населението, сред което им предстояло да проповядват. Със своята истинска любов и доброжелателство към всички хора, в частност към езичниците, и гореща действена молитва, с незлобие и търпение към проявленията на злоба от страна на езичниците, с непрестанно и напълно безкористно служене на тях, стигащо до самоотверженост и саможертва, мисионерите придобивали любовта, доверието и благоразположението на езичниците. Тогава те започвали широка просветителска дейност. Те проповядвали със слово и с живота си, откривали училища за деца и възрастни, строели църкви, превеждали на езика на просвещавания народ Свещеното Писание, свещените и богослужебни книги, извършвали богослужение на местния език. За разлика от мисионерите от инославно изповедание, руските мисионери подвижници от XIX столетие, подобно на светите братя Кирил и Методий и на други православни просветители, сеели християнството на почвата на местната култура и език, развивайки и усъвършенствайки ги, за да могат те да вместят дълбочината на християнското учение; никога те не се стремели да унищожат местната култура и с насилие да привнесат нова, своя, и върху нея да строят християнска проповед. Огромният, свръхчовешки труд на подвижниците мисионери и потресаващата плодотворност на тяхната проповед могат да се обяснят само с особеното съдействие на Божията благодат, която се проявявала и в чудеса, като изцеления и др., извършвани от мисионерите; подобно на това, както е било и у светите апостоли по време на основаването на Христовата църква на земята.
II. Подвиг на въздържание.
Този подвиг включва въздържание в храната и питието, в житейските удобства, дрехите, отказ от телесни наслаждения и телесен покой. Заради това подвижниците много постели, спели на гола земя, ходели зиме в тънки дрехи, а лете обратно - топло се обличали, носели железни вериги, власеница и др.
III. Подвиг на затворничество.
Това е възвишен подвиг, чужд на мълвата и светската суета, това е живот, посветен на непрестанна молитва и богомислие. Имало подвижници затворници, които в някакъв момент по Божие указание нарушавали затвора си частично или напълно за служение на хората. Но имало и такива, които никого не приемали и с никого не разговаряли, само пишели назидателни писма: имало и такива, които и писма не пишели.
IV. Подвиг на мълчалничество.
Това е една от най-висшите степени на аскетизъм, която се състои:
1) във външно мълчание и въздържане на езика от думи;
2) в отричане от всички житейски помисли, в пълна съсредоточеност в Бога и всецяло потапяне на ума в божественото, в най-чисто посвещаване на всички мисли и чувства единствено на Господа. Този подвиг се предшества от подвига на безмълвието, при който е допустимо при необходимост да се разговаря.
V. Подвиг на нестежателност.
Вътрешно този подвиг означава да нямаш пристрастие към никакви земни блага, а равнодушно отношение както към загубата, така и към придобиването им. Външно той се зак¬лючава в отказ от имущество, освен от най-необходимите и насъщни вещи. Външният подвиг на нестежателност помагал на подвижниците да придобият вътрешна, истинска нестежателност.
VI. Подвиг на послушание.
Подвигът на послушание е послушание на самия Бог според образа на послушение на Господ Иисус Христос на Бога Отца, с което послушание било загладено Адамовото непослушание.
Послушанието на Бога се изразява в послушание на духовните старци, светите отци и Христовата църква. В манастирите подвигът на послушание към стареца и игумена бил първият основен подвиг, от който се раждали в душата на подвижниците смирение и духовна разсъдителност.
VII. Подвиг на пустинножителство или отшелничество.
Този подвиг се състои в отдалечаване от света в „пустиня" - „рай на сладостта". Той бил свързан с големи лишения от храна, питие, дрехи, жилище и други жизнени удобства, с опасност от нападение на диви зверове и разбойници.
VIII. Подвиг на страдалчество.
Страдалчеството или не зависело от волята на страдалците, или те сами за себе си просели болести и страдания заради духовно преуспяване, например заради запазване на девство и др. Страдалците добре разбирали, че за тях болестта е по-добра от здравето, защото очиства душата им. Те не роптаели в телесните страдания, но винаги благодарели на Бога. Понякога още задълбочавали своите страдания.
IX. Подвиг на странничество.
Това е живот по образа на Господ Иисус Христос („и когато те вървяха по пътя, рече Му някой: Господи, ще Те последвам, където и да идеш. Иисус му рече: лисиците имат леговища и птиците небесни - гнезда; а Син Човечески няма де глава да подслони" (Лука 9:57-58). Този подвиг е свързан със скърби и страдания, като глад, студ, телесно изнуряване, болести, насмешки, ругатни, побои и др. Странниците получавали духовна полза от посещаваните от тях светини, от духовни хора, но най-вече непосредствено от Бога в молитва и търпение.
X. Подвиг на търпение.
Този подвиг се състои в търпение на болести, гонения от хора и врагове, в други страдания и лишения. Подвижниците го приемали като допуснат от Бога за полза на тяхната душа и никога не роптаели. При гонение от хората подвижниците не изпитвали в сърцето си злоба срещу гонителитс и никога не им отмъщавали. Те не осъждали, а ги смятали за намиращи се в бесовско помрачение, жалели гонителите си и се молели за тях.
XI. Подвиг на физически труд.
Физическият труд тогава се смята за подвиг, когато подвижникът безкористно и много работи заради Бога и заради полза на ближните. Ето това е принуждаване към труд с преодоляване на своята немощ.
XII. Подвиг на юродство заради Христа.
Този подвиг се състои в това, да показваш себе си пред хората като неразумен от любов към Бога. Представяйки себе си като побъркани, подвижниците търпели множество неприятности, обиди, побои, преследвания и понасяйки ги с търпение, изнурявали и побеждавали страстите, изкоренявали гнева, обидчивостта, тщеславието, сластолюбието и всичко, което препятства духовното просветление. В сърцето на всекиго се гнездят тези изчадия на греха и само поради това, че няма поводи за тяхното проявление, не ги усещаме. Имало юродиви заради Христа, които с някои, но твърде малко, хора се държали разумно за тяхна духовна полза. Но мнозинството от подвижниците, юродиви заради Христа, никому не откривали себе си. Едни приемали подвига на юродството за известно време, а други - за цял живот. Подвигът на юродството и досега не е съвсем изяснен, затова не са ни понятни някои странности в поведението на подвижниците. Старицата схиигумения Мария (+ 1978) смятала подвига на юродството вече неподходящ за съвременния живот и неполезен за Църквата и за християнството.
Най-често един подвиг се съчетавал с други, например странничеството - с търпение, нестежание, въздържание, физически труд и др.
Познаването на живота и принципите, които характеризирали подвига на руските подвижници на благочестието от XIX столетие, за съвременните християни е дело много нужно и полезно, тъй като ние живеем в приблизително същите условия и техният живот може да ни бъде пример за подражание по пътя на нашето спасение, служение на Църквата и хората.
Бележки:
1. А. П. Чeхов. Письма, т. 6, стр. 74.425. М.. 1978 - Б. а.
2.Живот деятелен - път, който се състои от: пост, въздържание, бдение, коленопреклонение. молитва и други телесни подвизи - Б. а.
3.Живот съзерцателен - състои се във възвисяване на ума кьм Гос пода Бога, в сърдечно внимание, умна молитва н съзерцание на духовните неща - Б. а.
4. Светителят Антоний, архиепископ Воронежки и Задонски - Б. а.
Из книгата: Ловчански митрополит Гавриил. Характерни черти на подвига на руските подвижници на благочестието от XIX век. С., 2004, сс. 313-324 (със съкращения).
