ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » ИСИХАСТКАТА ТРАДИЦИЯ В РУСИЯ И КИПРИЯН, МИТРОПОЛИТ КИЕВСКИ И МОСКОВСКИ

ИСИХАСТКАТА ТРАДИЦИЯ В РУСИЯ И КИПРИЯН, МИТРОПОЛИТ КИЕВСКИ И МОСКОВСКИ

2010-10-07, автор: Йеромонах к.б.н. ГЕРМАН (Литус) , рубрика: История

Седмица на православната книга - Варна 2010 г.

 

kipuglic.jpgНационалната и религиозна катастрофа във Византия, завършила с падането на Константинопол през 1453 г.,  попречила за разпространяването на исихазма на Запад. Богословите на Западната Църква задълго остават в плен на томисткия и неоплатонисткия интелектуализъм. Победата на номиналистите в спора с реалистите напълно затваря пред Запада пътя към възприемането на «християнския материализъм» на източните отци.

На Изток съдбата на исихазма била по благоприятна. Още докато били живи първите ученици на св. Григорий Палама, идеите на исихазма пуснали дълбоки корени в Русия, пречупвайки се през контекста на руската културна и духовна традиция. Протойерей Йоан Мейендорф отбелязва: «От време на време стоял въпросът, действително ли «руският мистицизъм» се явява непосредствено продължение на византийския исихазъм... Наистина, не бива да се отрича, че на руска почва исихазмът е придобил нови черти. Руските светци по-малко се вглъбявали в отвлечено богословие, проникновеното поетическо усещане за света ги водело към хуманизиране на исихасткия мистицизъм; освен това, те повече от гърците подчертавали социалното значение на отшелническото монашество. При все това, основното съдържание на духовната традиция оставало неизменно».[1]

Как се разпространявала исихастката литература в Русия?

«Първото известно руско описание на умното делание, каквото било постигано на Атон във времето на Исихасткото възраждане, се съдържа в слабо проучения паметник «Послание на архимандрита на Печьорския манастир Доситей до свещеника Пахомий», датиран различно от XIII до XV век. Основано на Атонския устав, то е доста фрагментарно»[2].

Следващият  етап на исихасткото възраждане в Русия води своето начало от XIV век. Както отбелязва игумен Йоан Икономцев «през XIV - XV век исихасткото влияние прониква във всички области на руския духовен и културен живот. То обуславя разцвета на руското монашество: именно по това време възниква Руската Тиваида. Исихазмът оказал въздействие не само на съдържанието, но и на стила и формата на изкуството в онази епоха - литературата, иконописта, духовното песнопение»[3].

Пътищата за неговото разпространение били разнообразни - чрез славянските ученици на св. Григорий Синаит (1255-1346), подвизавал се в обителта Парория в Тракия, чрез многобройните поклонници, посещаващи Константинопол и Атон, и дори чрез особени пратеници - като онези, които изпратил във Византия преподобният Сергий Радонежки, специално да се запознаят с исихазма. Този процес съвпаднал с големия подем на монашеската и манастирска култура, започнал с трудовете на преп. Сергий и продължен с дейността на неговите многобройни ученици.

 Прот. Йоан Мейендорф много точно забелязва, че «през XIV век при славяните и в частност в Русия от Византия били пренесени не само литургичната реформа и новият Типикон, но и огромно количество духовна, основно монашеска и исихастка литература. В старинната библиотека на Троицката Лавра се пазели в славянски превод от XIV и XV век книгите на такива класици на исихастката духовност, като св. Йоан Лествичник, Св. Доротей, св. Исаак Сирин, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синайски. Техни съчинения имало през XV век и в библиотеката на Кирило-Белозерския манастир[4]. Ако сравним събраните произведения в главните руски манастирски библиотеки със византийските книжни колекции от това време на Атон, Патмос или Синай, то ще видим поразително сходство: руските монаси са четяли същите свети отци и същите жития на светци, както и техните гръцки братя» [5].

 Известният специалист по древноруска литература Г. М. Прохоров, изследвайки в своите публикации посочения по-горе исторически период, прави извод, че разпространението на исихастката литература по това време е свързано именно с манастирските библиотеки на Свето-Троицкия и Успенския манастир.  Той пише: «Наблюденията над състава на едни от най-големите манастирски библиотеки - съответно на основания в средата на XIV в. от преподобния Сергий Радонежки Свето-Троицки и на основания през 1397г. от преподобния Кирил Белозерски Успенски манастир - показват, че литературата, учеща монаха да се бори с «помислите», със страстите и да се стреми към «покой», «мълчание», «безмълвие», «исихия», се появява и предизвиква интерес едновременно с основаването на тези манастири».[6] Особено това се отнася за преп. Сергий Радонежки и неговия манастир. «Фондът на библиотеката на Свето-Троицката Лавра показва[7], че съчиненията на тези византийски писатели-исихасти са били преписвани, а значи, и четени в обителта на  преп. Сергий Радонежки от самото й основаване, в средата на XIV в. - т.е. от самото начало на този културен импулс, благодарение на който тази килийна душеполезна литература получила разпространение в Русия. Така че интересът към него е бил свойствен без съмнение и на самия основател на манастира, игумена Сергий. Затова няма никакви основания да се съмняваме в думите на неговия агиограф Епифаний Премъдри:  «божествената сладост на  мълчанието вкуси».[8]

 И така, може да направим извод, че в Русия е присъствала исихастката литература. Тя безусловно е оказвала влияние върху руската манастирска аскетична традиция.  Но откъде е дошло това влияние? И благодарение на кого и как така широко се е разпространило в Русия? И тук ние непосредствено стигаме до личността на Митрополит Киприян.

Както е известно, силно влияние за разпространението на исихазма в Русия оказва България. «От времето на първите изследователски проучвания на К. Ф. Радченко и П. Сирку, българската империя на цар Йоан Александър (1331 - 1371) и нейната столица Търново справедливо се смятат за център на разпространението в славянския свят на византийски идеи, текстове и автори... В Русия за периода 1350-1450г. количеството на византийските съчинения, достъпни в превод, се удвоило, и до голяма степен това станало благодарение на  българските преводи, пренесени в Русия. Повече от когото и да било за това заимстване на преводи помагал митрополит Киприян, той бил българин по произход, самият той хвърлил много труд за превеждане на гръцки текстове, препис на ръкописи и разпространение на византийските идеи и традиции».[9]

Както вече беше отбелязано по-горе, XIV век е разцветът на исихазма, който обхванал целия православен Изток и оттам се прехвърлил в Русия. Инициатор на това движение бил преп. Григорий Синаит. Тук следва да отбележим някои разлики между неговото богословие и богословските идеи на преп. Григорий Палама. Както е известно, движението на исихазма, обхванало няколко столетия, не било абсолютно единно и еднородно. Разбира се богословите от XIV век от паламитското течение по същия начин разбирали и тълкували догматите на православната Църква. Но в същото време, ако в съчиненията на Григорий Палама преобладава метафизическата интерпретация на учението на исихастите за обожението на човека, то в трудовете на преподобния Григорий Синаит се разкрива главно практическата страна на «умното делание». По мнение на Н.К. Голейзовски: «За разлика от Палама, Григорий Синаит акцентира върху изменението не на метафизическите, а на реалните свойства на плътта, като резултат от действието преди всичко на субективен фактор - свободната човешка воля. Това конкретно физическо изменение е обусловено не само от просветление, но и от очистване на плътта, премахване от тялото на елементи, подвластни на тлението. Много по-категорично от Палама Григорий Синаит осъжда пасивността на човешката воля, влечаща след себе си бездействие и гибел. Той възражда и в детайли развива учението, водещо началото си от ранно-християнската мистика, за необходимостта от съзнателна борба с корените на злото в света, борба «не против кръв и плът», а със злите страсти, които са се вкоренили в човека и са се материализирали в «дебелостта» и «влажността» на плътта. Следвайки учението на Апостол Павел, развито от ранно-християнската мистика, Синаит изисква от подвижника непрекъсната и активна дейност. «Всяка работа, и телесна, и духовна, - казва той, - без труд и мъка никога не принася плод»; леността предизвиква лъжливо съзерцание - «мечтание» и води към смъртта. Благодатта се постига не само с вяра; «мъртвата вяра» е нищо пред «живата и действената». Безстрастие не означава безразличие, а пълно отсичане на вредните страсти, постигнато с волята на човека чрез активна проява на добродетелите. Ако за Палама висшата степен на съвършенство (обожението) е абстрактно «превъзходно и богоподобно съществуване и съвършена неподвижност към злото», то за Синаит - това е нов живот, в който промененият човек получава неограничени индивидуални възможности «да твори и просвещава»[10].

 И докато във всички области на византийската култура в края на XIV началото на XV век напълно господствало паламитското течение, в славянските страни и в Русия били органически възприети и широко се разпространили  именно идеите на св. Григорий Синаит. И именно те обусловили онези особености на руската иконопис през Руското Възраждане. Вътрешното напрежение и експресия, свойствени на руската икона от това време, предавали идеята за присъствие на активно творческо начало, преодоляващо всякакви проявления на злото в света и човека. Очиствайки и правейки по-фина човешката плът, изгаряйки страстите с божествения огън на Духа, нетварните енергии на Божеството пронизвали даже неодушевената материя.

Руското Възраждане през XV век е преди всичко, духовно възраждане, израстване на националното самосъзнание въз основа на главната идея на исихазма - ценността на цялостния човек, обожението, възможността за безспирно човешко усъвършенстване.

Но руското религиозно съзнание в своята история се определяло не само от исихасткото движение, което виждало целта на духовния живот в обожението, като резултат от умното делание. Друго, не по-малко значимо като исторически последствия движение се насочва към освещаването, обективираната сакрализация на света и човека.

Както отбелязва С.С. Хоружий, «отношенията между двете насоки са напрегнати, понякога конфликтни, и в руската история през XVI-XVIII в. линията на освещаването измества линията на обожението»[11].  Така например в руслото на  традицията на освещаването са се изграждали в продължение на столетия отношенията на Църквата и държавната власт.

И така, Св. Григорий се отдалечил от Атон и се заселил на границата между  Византия и България, където основал манастир. Там при него отишъл като ученик преподобният Теодосий, който,  връщайки се в България, с подкрепата на цар Йоан Александър основал Килифаревския манастир. Именно от тези манастири биха могли да излязат такива обществени деятели, като патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и митрополит Киприян Киевски, които станали непосредствени лични проводници на исихазма в България и в Русия.

sv_Kiprian.jpgИменно в Търново бил възпитаван и учил бъдещият митрополит Киприян. Той е роден приблизително около 1330г. Необходимо е да проследим изграждането на светогледа и политическите възгледи на Киприян и процеса на неговото възпитание в духа на исихастката традиция. Проф. П. А. Сирку е склонен да мисли, че Киприян е живял известно време в Килифарево и в манастира на преп. Григорий Синаит, макар за това да няма данни, но затова пък има сведения за времето, когато Киприян е живеел още в своя роден град Търново, това е от похвалното, или надгробно слово на Григорий Цамблак за Киприян, от което се вижда, че последният е бил родом от столицата на България и е от рода Цамблак. Той бил чичо по бащина линия на Гр. Цамблак, а също така, съдейки по фразата за «Църквата, която го възпитавала и наставлявала», т. е. дала му образование. Той, по всяка вероятност, е приел монашество в един от местните манастири. В същото слово Киприян е наричан по отношение към Евтимий СВОЙ, следователно Киприян  е бил много близък на Евтимий и може би е бил негов роднина. «Възможно ли е след всичко това да не предположим, че Киприян е бил и дори се е подвизавал в Килифаревския манастир по едно и също време със своя роднина Евтимий»[12].

След известно време той заминал за Константинопол, а след това за Атон. Високите достойнства на личността на Киприян помогнали за неговото сближаване с Филотей Кокин, тогава игумен на гръцката лавра „Св. Атанасий", а впоследствие патриарх на Константинопол - богослов, поет, историк, автор на полемични трактати, агиографски и химнологични съчинения. Когато през 1364 година Филотей станал патриарх, той взел Киприян за свой апокрисиарий (пълномощен представител на архиерея при гражданските и църковните учреждения, в т. ч. и при императорския двор). Киприян изпълнявал особено отговорни поръчения на изтъкнатия патриарх енергично и успешно. Филотей бил с около 30 години по-стар от Киприян, но между тях имало близки, приятелски отношения на взаимно доверие, на съмишленици, още повече, че ги обединявало общото исихастко светоусещане.[13]  

Самият митрополит Киприян лично засвидетелствал своята принадлежност към движението на исихазма с призива си за Патриарх Филотей: «И аз, смирения, бях възкачен на високия престол на руската митрополия от светия и дивен Филотей... който приживе много добре опази Христовото стадо, подвизаваш се срещу Акиндиновата и Варлаамовата ерес, като разрушаваше тяхното учение със своите поучения...»[14].

 Тук е необходимо да споменем още една изключителна личност от онова време - император Йоан Кантакузин, който цял живот е бил близък приятел на патриарх Филотей, а, следователно, и покровител на неговия сподвижник и съмишленик Киприян. Ако Григорий Палама е бил най-яркият мислител на епохата, а патриарх Филотей Кокин -най-енергичният защитник и популяризатор на неговите мисли, то Йоан Кантакузин може да наречем най-далновидния политик от онова време. Преценявайки правилно опасността от турската заплаха, той пръв се опитал да организира антитурски съюз на православните държави, и пръв сред управниците обърнал внимание на Московска Русь. Именно те, тези двама изтъкнати държавни деятели, Йоан Кантакузин и патриарх Филотей, насочили всичките си сили за обединението на православния свят, в това число и обединението на Русия, в частност за утвърждаване авторитета на Москва.[15]  Именно от тази високо духовна среда, от тези политически кръгове тръгва бъдещият руски митрополит Киприян.

Митрополит Макарий в своята история на Руската Църква пише така за  Киприян: «мъж, изпълнен с всяко целомъдрие и божествен разум и много книжен. Той се стараеше непрестанно да учи народа на страх Божи и със своите умни, въодушевени наставления доставяше наслада на всички. Обичайки безмълвието, той често се уединяваше в своето крайградско село Голенищево, и там в този тих приют, разположен между две реки - Сетуня и Раменска и заобиколен от гора, се отдаваше на размисли, четене на словото Божие, и саморъчно пишеше книги. Той знаеше отлично църковните канони. Беше ревнител на църковното богослужение и беше превел от гръцки няколко чинопоследования  и служби».[16]

По време на монголското иго културният живот в Русия замира до средата на XIV в. Всичко, което било събрано до този момент, заради честото преписване започнало да се изопачава и се нуждаело от поправяне. И в историята на Руската Църква митрополит Киприян заема важно място, като радетел на попрището за поправяне на църковно-богослужебните книги и църковните обреди.

По време на цялото свое управление митр. Киприян е бил верен на традициите на византийския монашески исихазъм. «Това се проявило не само в това, че той въвел в Русия константинополския текст на «Синодика на православието» (който включва тържественото прославяне на богословието на  св. Григорий Палама и осъждането на неговите противници), но и в това, че той сам преписвал произведения с монашеска духовност: запазени са собственоръчно преписаните от него на славянски «Лествица» на преп. Йоан Лествичник и творби на Псевдо-Дионисий. Руските исихасти от XVI в., нестяжателите, обичали да се позовават на «Отговорите» на Киприян до игумена Атанасий, в които митрополитът, опирайки се на собствения си атонски опит, осъжда придобиването от манастирите на големи имения и много работници, тъй като го смята за недопустимо извращение на монашеските идеали».[17]

Връзката на митр. Киприян с руското монашество проследяваме посредством неговите отношения с преп. Сергий Радонежки. Кога са се запознали лично точно не е известно, но това, че са ги свързвали топли приятелски отношения е безспорно. Преп. Сергий нееднократно убеждавал Великия княз Дмитрий Йоанович Донски да приеме Киприян, но личната неприязън на княза към митрополита не му позволявала да го направи.[18] Запазени са три писма на митрополит Киприян, адресирани до преп. Сергий и преп. Теодор Симоновски, и четвърто писмо лично до преп. Сергий. От тези писма се вижда, че обруганият и изгонен от княза Светител нямал други хора в Русия, по-близки нему по дух, пред които да може да разкрие своята мъка. И митрополит Киприян не се излъгал в тях, отговорите на преподобните Сергий и Теодор дотолкова го ободрили, че той спокойно могъл да гледа в бъдещето, знаейки своята правота.[19]

Митр. Киприян е оставил важна следа в руската култура. В Русия той се стремял да прокара литургичната реформа на Константинополския Патриарх Филотей. Вероятно към времето на митр. Киприян се отнася въвеждането на честването на св. Григорий Палама, т.е. скоро след смъртта на последния и следователно почти едновременно с Гръцката Църка.[20] Именно по негова инициатива «ще бъде възстановено общоруското летописание, призвано да преодолее центробежните тенденции на феодалните княжески летописи и с творческата сила, скрита според учението на исихастите в словото, да служи за единството на руския народ».[21] Овен това, «митрополит Киприян покровителствал Теофан, изписал Благовещенския и Архангелския храм в Москва, и чийто знаменит ученик Андрей Рубльов бил монах в Троицкия манастир».[22]

И така, значението на южнославянското влияние върху руската писменост трудно може да бъде преоценено. Благодарение на това общение били поправени текстовете на ръкописните Богослужебни и др. книги и в Русия били доставени значително количество преводни съчинения. Проф. Соболевски свидетелства, че към края на южнославянското влияние руската литература  се била увеличила «почти двойно и получените литературни богатства, отличаващи се с разнообразие, удовлетворявали всички потребности и вкусове и давали богат материал на руските автори; без тези богатства ние не бихме имали нито съчиненията на Нил Сорски, нито своя Хронограф, първия руски труд по всеобща история, нито Азбуковника[23]  с неговите статии по граматика и ортография».[24]

Следващият етап от развитието на исихастката литература в Русия, е свързан с  живота и дейността на преп. Нил Сорски. «На границата между XV и XVI век се появява «Предание до учениците» на преп. Нил Сорски, първият оригинален текст на руския исихазъм. Подвигът и деянията на преп. Нил, както и цялото предвождано от него заволжско движение» - най-чистото и пряко развитие на Традицията на руска почва».[25] Прот. Георгий Флоровски отбелязва: «заволжското движение било живо и органическо продължение на онова духовно движение, обхванало целия гръцки и южнославянски свят през XIV век. Истината за Заволжското движение е именно... истината за умното делание».[26]

Епохата на Йоан Грозни, ужасите на Смутното време, разколът, катастрофалната за руското религиозно съзнание църковна реформа на Петър Велики, повече от три столетия това е време, през което почти напълно бил забравен исихазмът в Русия.

Но дори в епохата на най-силното влияние на чуждото по дух схоластическо светоусещане на Западното християнство не прекъсва духовната връзка с великите духовни традиции на Атон. В молитвеният опит на Светителя Тихон Задонски с неговата откритост, присъща на руския човек, на «чувството за всемирна отзивчивост» ясно се откривала нетварната Таворска Светлина, извисяваща душата до висшия кръгозор на битието.

Новото духовно възраждане на руското монашество започва в края на XVIII век с дейността на  Преподобния Паисий Величковски и неговите ученици.

 

Превод от руски: Борислав АВРАМОВ

 

Използвана литература:

 

1.          Артемьев А. Святитель Киприан, митрополит Киевский и всея Руси. Ч.1. http://www.pravoslavie.ru/put/060919170921.htm

2.          Голейзовский Н.К. Исихазм и русская живопись XIV-XV вв. // Византийский временник, т. XXIX. - М., 1968.

3.          Житие и подвиги преподобного и богоносного отца нашего Сергия игумена Радонежского и всея России чудотворца. Сост. Архимандритом Никоном. ТСЛ., 1904. Репритное издание.

4.          Иоанн (Экономцев), игумен. Православие, Русь, Византия.  М., 1992.

5.          Концевич. И.М. Стяжание Духа Святого в путях Древней Руси. М.: Изд -во Лепта, 2002.

6.          Макарий (Булгаков), митр. История Русской Церкви. Т.5. М., 1995.

7.          Мейендорф И., прот. Византия и Московская Русь. Париж, 1990.

8.          Мейендорф И., прот. Святой Григорий Палама и православная мистика.  М., 2003.

9.          Прохоров Г.М. Древняя Русь как историко - культурный феномен.  СПб.: Изд -во Олега Абышко, 2010.

10.       Прохоров Г.М. Келейная исихастская литература в библиотеке Троице- Сергиевой Лавры с XIV по XV в. // ТОДРЛ. Л. 1974. Т. 28.

11.       Прохоров Г.М. Повесть о Митяе. Русь и Византия в эпоху Куликовской битвы. Л.: Изд-во «Наука»,  1978.

12.       Прохоров. Г.М.  Преподобные Нил Сорский и Иннокентий Комельский. СПб.: Изд -во Олега Абышко, 2005.

13.       Прохоров Г.М. Русь и Византия в эпоху Куликовской битвы. Статьи. СПб.: Изд -во Алетейя, 2000.

14.       Соболевский А.И., проф. Южнославянские влияния на Русь. Письм. СПб., 1894.

15.       Флоровский Г.В. Пути русского богословия. 3-е издание. Париж, 1983.

16.       Хоружий. С.С. О старом и новом. СПб.: Изд - во Алетейя, 2000.

17.      Хоружий С.С. Православная аскеза - ключ к новому видению человека.  М., 2002.

 

 

 


[1] Мейендорф И., прот. Святой Григорий Палама и православная мистика.  М., 2003. С. 323.

[2] Хоружий. С.С. О старом и новом. СПб.: Изд - во Алетейя, 2000. С. 220.

[3] Иоанн (Экономцев), игумен. Православие, Русь, Византия.  М., 1992. C.190.

[4] Интересно е също така,  че  така непонятните за руския читател термини  като «исихия», «исихаст» в паметниците на средновековната руска писменост не сесрещат. Вместо тях се употребябали думите безмълвие, безмълвник (безмолвеник); мълчание (млъчание), мълчалник.

[5] Мейендорф И., прот. Византия и Московская Русь. Париж, 1990. С.  153.

[6] Прохоров. Г.М.  Преподобные Нил Сорский и Иннокентий Комельский. СПб.: Изд -во Олега Абышко, 2005. С. 8.

[7]  Подробнее см. Прохоров Г.М. Келейная исихастская литература в библиотеке Троице- Сергиевой Лавры с XIV по XV в. // ТОДРЛ. Л. 1974. Т. 28. С. 317 - 324.

[8] Прохоров Г.М. Древняя Русь как историко - культурный феномен.  СПб.: Изд-во Олега Абышко, 2010. С. 206.

[9] Мейендорф И., прот. Византия и Московская Русь. Париж, 1990. С. 157 -158.

[10] Голейзовский Н.К. Исихазм и русская живопись XIV-XV вв. // Византийский временник, т. XXIX. - М., 1968. С.127.

[11] Хоружий С.С. Православная аскеза - ключ к новому видению человека.  М., 2002. С.16.

[12]  Сырку П.А. К истории исправления книг в Болгарии. Т. 1, вып. I, с. 251 -252. / Концевич. И.М. Стяжание Духа Святого в путях Древней Руси. М.: Изд -во Лепта, 2002. С. 93.

[13] Артемьев А. Святитель Киприан, митрополит Киевский и всея Руси. Ч.1. http://www.pravoslavie.ru/put/060919170921.htm

[14] Макарий, митр. История Русской Церкви. Т.5. СПб. 1866, С. 188 - 189 / Концевич. И.М. Стяжание Духа Святого в путях Древней Руси. М.: Изд -во Лепта, 2002. С. 94.

[15] Прохоров Г.М. Повесть о Митяе. Русь и Византия в эпоху Куликовской битвы. Л.: Изд-во «Наука»,  1978.  С. 16.

[16] Макарий (Булгаков), митр. История Русской Церкви. Т.5. М., 1995. С. 269.

[17] Мейендорф И., прот. Византия и Московская Русь. Париж, 1990. С. 310.

[18] Житие и подвиги преподобного и богоносного отца нашего Сергия игумена Радонежского и всея России чудотворца. Сост. Архимандритом Никоном. ТСЛ., 1904. Репритное издание. С. 154-155.

[19] См. там же. С. 158.

[20] Концевич. И.М. Стяжание Духа Святого в путях Древней Руси. М.: Изд -во Лепта, 2002. С. 93.

[21]  Прохоров Г.М. Русь и Византия в эпоху Куликовской битвы. Статьи. СПб.: Изд -во Алетейя, 2000. С. 41.

[22] Мейендорф И., прот. Византия и Московская Русь. Париж, 1990. С. 174.

[23] Анонимни ръкописни сборници съдържащи речникови статии с учебен, нравоучителен и справочен характер, распространени в Русия през 13-18 в., първообрази на първите енциклопедии. Первите не богослужебни, а светски книги - бел. пр.).

[24] Соболевский А.И., проф. Южнославянские влияния на Русь. Письм. СПб., 1894. С. 8 -15.

[25] Хоружий. С.С. О старом и новом. СПб.: Изд - во Алетейя, 2000. С. 220 - 221.

[26] Флоровский Г.В. Пути русского богословия. 3-е издание. Париж, 1983. С. 20 -21.

 





Още от "Православна мисъл":