ЛЕСТВИЦА

 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » БОРБАТА СРЕЩУ СТРАСТИТЕ И ОЧИСТВАНЕТО НА ВЪТРЕШНИЯ ЧОВЕК

БОРБАТА СРЕЩУ СТРАСТИТЕ И ОЧИСТВАНЕТО НА ВЪТРЕШНИЯ ЧОВЕК

2011-03-31, автор: Архим. ЙОСИФ, игумен на Ксиропотам, рубрика: Теология
Въведение

През 1335 г. св. Григорий Синаит, който в продължение на 25 години е и Светогорец (т.е. светогорски монах, б.пр.), потърсил безопасност от отоманските нашествия в отдалечената планина Парория (Странджа, околностите на с.Болярово). Така неговите ученици-исихасти започнали да издигат манастири дълбоко навътре из Второто българско царство по време на царуването на цар Иван Александър (1331-1371,) когато във византийските писания „все повече се изказвали предвиждания за настъпваща катастрофа и отпадане на славното минало" [1].

В нашето съвремие на всеобща криза и есхатологични притеснения ние сме поканени тук (във Варна, б.пр.)от Негово Високопреосвещенство Варненския митрополит Кирил в почти същата географска област да говорим за исихаската традиция на Църквата и по-специално за метода на очистване от страстите.

Променяйки донякъде зададената ми на английси език тема, аз я титулувах така:

Борбата срещу страстите и очистването на вътрешния човек чрез покаяние, упражняване на добродетели, трезвение и молитва

 

Iosif-Hesychast.jpgАко и формално да съм духовен приемник на известния светогорски старец Йосиф Исихаст (1898-1959), с малките ми духовни възможности, относно настоящата реч разчитам единствено на молитвите на светиите исихасти, на молитвите на светогорските отци, както и на вашите, високопреосвещени и благоговейни отци и братя. Също и на онова, за което говори св. Йоан Лествичник: „Ако някои, измъчвани от по-раншни придобити лоши привички, могат макар и с просто слово да поучат другите, то нека ги поучават; но само да не началстват; може би те някога, засрамени от собствените си думи, да започнат деятелната добродетел"[2].

Учението на светите Отци ниптици и аскети за страстите и тяхното лечение не е продукт на научни или психологични познания. То е плод на житейски опит и Божие просветление, достигнато чрез сурови духовни борби и изпитания в продължение на дълги години. Отците ниптици не пишат наръчници по етика, но сочат и определят границите на светопроправения път на Църквата, който води човека към очистване от страстите, към безстрастие и обожение. Заробването на човека в тварните неща, душевни и бездушевни, както и поробването му под неизброими страсти, му затваря пътя към общението в любов с Бога и ближния. Човекът трябва да се освободи от страстите, да насочи своето агапично разположение към Бога, за да може така да усвои спасението и обожението.

Определение за страсти

Страсти е изкривяването на душевните сили -  на разумната (του λογιστικού), на волевата ( του θυμικού), и на желателната (του επιθυμητικού)[3]; те са душевни болести, които отвеждат към греха. Докато прегрешение е отделното морално падение[4], дадено нарушение на Божия закон, то страст е едно вкоренено състояние на злина, тя е вътрешна нравствена болест.

Господ говори за страстите в Евангелието, когато казва: „отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека" (Марк. 7:21-23). Това, което произлиза извътре ни е по-лошо от онова, които ни заобикаля отвън (т. е. поводите за грях). Болестите, които се зараждат вътре в тялото (т. напр. рак) са по-сериозни и причиняват по-голямо и постоянно зло, отколкото предизвиканите от външни травми[5].

Страстта е едно неестествено състояние[6] и движение на душата. Както отбелязва св. Йоан Лествичник: „Злината и страстта не съществуват по природа в човека, защото Бог не е Творец на страсти"[7]. Онтологично страстите се свързват с несъществуването (небитие), след като човешката природа е сътворена от Бога без злото в нея[8]. А след като Бог е безстрастен, то и човешката природа „по естество е безстрастна"[9]. Св. Василий казва, че: „Когато душата се намира в естественото си състояние, тя живее в небесния свят; но когато се окаже надалеч от това състояние, тогава тя се намира долу (пропаднала)"[10]. В първия случай тя е в безстрастие, а във втория тя се намира в страсти.

Деление, йерархия и относителност на страстите

Съществуват телесни и душевни страсти. Страсти, които се отнасят до тялото и страсти, които се отнасят до душата. Телесни са страстите, които произлизат от телесните сетива, т. е. страсти, които взимат повод от тялото, като например чревоугодието. Докато душевни страсти са тези, които произлизат по душевни причини[11], като например гордостта.

Най-старото и простичко изброяване на страстите е на Евагрий (египетски отшелник) от края на ІV век, което чрез св. Касиан Римски (края на ІV и началото на V век) преминава в последващите старци ниптици, в Добротолюбието и се утвърдило. То обхваща осем помисъла на злината, т. е. осем основни страсти:  чревоугодие, блудство, сребролюбие, скръб, гняв, небрежение, суета, гордост (т. е. три телесни и пет душевни страсти).

Докато прославеният ниптик на VІ век, преп. Марк Подвижник приема като първопричини за всички душевни страсти забвението, унинието и заблуждението (незнанието) - гигантите на страстите, както ги нарича: „Забвението (забравата)  на помислите, които са ни полезни и ни дават живот, и сестрата на забвението - унинието (леността), и техният съработник и съподвижник - заблуждението (незнанието), тоест най-тежките и дълбоки страсти на душата, най-труднопреодолимите и труднолечими, които закриват и омрачават душата с ужасна стена, причиняват действието и обитаването в нея на останалите страсти на злината"[12].

Систематичният св. Йоан Дамаскин, ознаменуващ VІІІ век, първоначално споменава древното мнение, че „корени и първопричини на всички страсти са сладострастието, славолюбието и сребролюбието, от които се ражда всяко зло"[13], за да премине веднага към вече споменатите „три гиганта" на преп. Марк: „Човек никога не прегрешава, ако първо не е завладян и победен от силните гиганти, за които говори премъдрият аскет Марк, тоест забвението, унинието и заблуждението". „От тези трите се омрачава окото на душата, тоест умът, и се завладява от всичките страсти, които са: ..." и нататък прилага един най-детайлен каталог на душевните страсти, от които ние ще споменем само първите и по-главни страсти:

Неуважение, кривославие (тоест, всяка ерес), хула, гняв, ярост, огорчение, силно униние, човекомразие, зломислие, злословие, осъждане, скръб без повод, страх, плашливост, свада, ревност, завист, суета, гордост, лицемерие, лъжа, неверие, алчност, небрежение, малодушие, неблагодарност, оплакване, високомерие.

Преподобни Петър Дамаскин споменава в Добротолюбието приблизително около 275 страсти[14]. Авва Исаак, св. Йоан Лествичник, св. Максим Изповедник, св. Григорий Палама, както и другите писатели - исихасти на Добротолюбието от ХІV век, правят и още много други разделения, категоризации, бележки и референции - нещо, което е показател за тяхното постоянно вътрешно наблюдение и тънко и просветено различаване, което са достигнали в дългия си път на очистване и просветление, който са изминали. Те говорят за смесени или съставни страсти (от взаимодействието на душевните и телесните сили); за силни и слаби страсти; за явни и прикрити, които причиняват само притеснение и тъга, като например унинието, скръбта и небрежението; за страсти, които водят към други страсти: майки и дъщери или още - корени и филизи. Много пъти една страст отстъпва мястото си на някоя друга. Например гордостта често пъти се следва от блудството, високомерието и прелестта (заблуждението)[15].

Себелюбие, чревоугодие, блудство

Също така една „утвърдена" серия от страсти, която често се споменава от старците ниптици е себелюбието, чревоугодието и блудството. Себелюбието е свръхмерна любов към себе си и е началото на всички страсти[16]. Когато човек не мисли за Бога и за ближния, а само за себе си, тогава той става себелюбив.

Първата страст, която произлиза от себелюбието е чревоугодието. Чревоугодието е любов към многото или към изтънчената (вкусната) храна. Чревоугодието воюва с вниманието и духовното съзерцание (изследване), защото причинява на главата унес и тежест, а на тялото - разслабление. Човек изоставя духовното си дело, умът му престава да различава и преминава през „цялата земя". Фантазии и гнусни образи го заразяват и започват да го давят в лукави помисли. Сега може да се разбере причината, поради която св. Йоан Лествичник след словото си за чревоугодието поставя това за блудството. Защото първата страст е майка на втората[17].

Гордост, ярост и завист

Три катастрофални душевни страсти са гордостта, яростта и завистта. Причините, които могат да предизвикат гордост, са: богатството, званията, телесната сила и красота, човешката мъдрост и знание. Страшните последствия от гордостта са: омрачение на душата, незнание, прелест (заблуждение), отпадане от Божията благодат и ерес. Гордостта пропъжда от душата действието на Светия Дух и я превръща в обиталище на всяка лукава страст.

Яростта, която е душевно пиянство и води човека до „екзофрения", т. е. до състояние да е извън  себе си,  да стане по-зъл и от демонизирания, и възпрепятства човешкото сърце да познае тайнствата Божии[18].

Завистта е дело на дявола, годеж е с ада и е лишаване от Царството небесно. Тя е още разтление на живота и учител на богоборството според св. Василий Велики[19]. Който таи в себе си завист, той носи в себе си дявола, защото той първи завидя на Божието творение - човека и воюва срещу Бога, за да не спаси Той със Своята любов човека от вечната смърт.

Последици от страстите

Присъствието на страстите има трагични последици върху човешкото съществуване. 

А. Страстите пленяват и поробват човека, който загубва своята свобода и става техен роб.

Б. Душата боледува. Не чувства своите духовни дарования, поради което не може и да ги пожелае - а това би я поставило в борбата за постигане на безстрастие. (Разбира се „не е възможно всички да стигнат до безстрастието; но могат всички да се спасят и да се помирят с Бога"[20]).

В. Страстите се въздигат като стени срещу скритите богодарувани способности на душата и ако тези стени не бъдат съборени чрез действието на добродетелите, не могат да се проявят духовните дарования, които се намират зад тях. И както никой не може да види слънцето тогава, когато има мъгла, така не може да се види и красотата на душата, когато тя е закривана от мъглата на страстите[21]. Страстите са като някакво твърдо вещество, което възпрепятства действието на различните духовни дарования (харизми), които християнинът е приел със светото Миропомазание[22]. Сребролюбивият например не познава радостта от милостинята; нито пък блудният утешението на благоразумието; нито тщеславният благодатта на сълзите и печалта. Старецът Йосиф Исихаст пише в своите послания: „Страстите са материя твърда. Планини огромни! С височина на хиляди километри! Благодатта е слънце. Слънцето сияе, но планинската сянка не го оставя да обгърне човека, сътворен разумен"[23].

Г. Поради страстите човек пребивава постоянно в тъма и не може да възлезе в страната на светлината и на живота. И тъй като светлината и животът е Христос, страстите ни тласкат далеч от Животоподателя Христос и ни отвеждат в смъртта.

Причина, поводи и произход на страстите

Откъде обаче произлизат страстите? Създават се от лошата привичка, от „греховното влечение" според авва Исаак[24], което влечение се развивало и разраствало още от детска възраст или пък дълго време е пребивавало в човешката душа.

Страстите, както ни учат светите Отци, поникват върху почвата на сетивата и на паметта[25]. Сетивата и сетивните неща или още съобразно аскетическата терминология „светът" е главният повод за възникването на страстите[26]. Доколкото човек не се отдалечава от сетивните неща, било телесно чрез избягването им, или пък душевно чрез отвръщането на сърцето от тях, той дава почва на дявола да го преборва чрез страстите. Непремереното желание към сетивните неща, вместо към истинска любов към Бога и ближния, отвежда до неразумното поклонение на тварните неща[27]. Затова човекът трябва да се бори да не се привързва към сетивата. Когато сърцето е оживотворено от Божието присъствие, тогава телесните сетива замират и не омрачават духовното сетиво на сърцето.

Сетивото, което светите Отци специално посочват като причина за страстите, е почивката на тялото. Св. Йоан Златоуст счита телесната почивка и добруване за най-лошия вид борба[28]. Колкото повече човек обича телесната почивка, толкова повече се отдава на страсти. Телесните услаждания и наслади не само подсигуряват страстите, но изкореняват и най-малкото съпротивление на душата срещу страстите. Особено прекомерната грижа към тялото запазва и развива в човека плътските страсти[29].

В добавка, паметта и фантазията също стават почва за развитие на страстите. За да създаде една страст, първият й заготовъчен материал умът ще вземе от паметта[30]. Човекът не влиза в досег с нещата от света само чрез сетивата, но и чрез паметта за сетивните (чувствените) неща. Паметта и фантазията ни дяволът често използва, за да ни подлага на страсти, особено когато ние се намираме далеч от всякакви поводи и причини за страсти (например сме в пустиня или в манастир).

Следва (тук>...)

Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА

 


[1] Ihor Sevcenko, The Decline of Byzantium Seen through the Eyes of its Intellectuals, en Society and Intellectual Life in Late Byzantium (London: Variorum Reprints, 1981) p. 171.

[2] Лествица 26,14.

[3] Св. Йоан Дамаскин, Λόγος ψυχωφελής και θαυμάσιος ...

[4] Вж. Авва Доротей, Учение 1, PG 88,1621CD, 1633D-1640A, и Никита Стифат, Πρώτη Πρακτικών Κεφαλαίων Εκατοντας, 37, PG 120,869А.

[5] Срав. йером. Венедикт Светогорец, Помислите и тяхното преодоляване, на бълг. изд. Църногорски манастир „Св. св. Козма и Дамян".

[6] Вж. Архим Емилиан Симонопетритски, Περί παθών, Αθήνα 2008, σ. 9 κ.ε.

[7] Лествица Κς΄, 41.

[8] Στ. Νικολάου, Η ελευθερία της βουλήσεως και τα πάθη της ψυχής κατά Κλήμεντα τον Αλεξανδρεα, Θεσσαλονίκη 1981 σ. 17-22, Σωκρ. Γκίκα, Πάθος, Αθήναι 1966.

[9] Авва Исаак, Λόγος πβ΄, σ. 314.

[10] Св. Василий Велики, PG 31,216C.

[11] „по причина на душата", срав. Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра.

[12] Φιλοκαλία, τ. Α΄, σ. 136, 5-10

[13] Пак там.

[14] Св. Птър Дамаскин, Φιλοκαλία, τ. Γ΄, σ. 107-108.

[15] Пак там, с. 147.

[16] Авва Исаак; Св. Максим Изповедник, За любовта 2,59, PG 90,1004B; Авва Доротей, пак там, гл. 2,8.

[17] Лествица 15, PG 88, 880D.

[18] Лествица 15, PG 88, 8280CD-829A.

[19] Св. Василий Велики, За завистта, PG 31, 376A-380C.

[20] Лествица 26, PG 88, 1029D.

[21] Авва Исаак, Слово 68.

[22] Авва Исаак, Слово 69.

[23] Йосиф Исихаст, Поучения...

[24] Авва Исаак, Слово 43.

[25] Св. Максим Изповедник, За любовта 2.

[26] Авва Исаак, Слова 68, 85, 65 и 6.

[27] Рим. 1:25.

[28] Св. Йоан Златоуст, По Деяния апостолски, PG 60, 188-189.

[29] Авва Исаак, Слово 26.

[30] Й. К. Корнараки, Елементи на ниптическата психология, Солун 1982, с. 39.

 





Още от "Православна мисъл":