ЛЕСТВИЦА

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

† Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ
ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

† Доростолски митрополит ИЛАРИОН
Посланието на Света Гора

Посланието на Света Гора

Разговор с архимандрит Вартоломей, игумен на светогорския манастир “Есфигмен”
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » ПРИЗВАНИЕТО И ВЕЛИКАТА ОТГОВОРНОСТ НА СВЕЩЕНСТВОТО

ПРИЗВАНИЕТО И ВЕЛИКАТА ОТГОВОРНОСТ НА СВЕЩЕНСТВОТО

2011-09-23, автор: Свещеник Васил Василев, рубрика: Общество

VasVasilev.jpg

Ще започна с дарбите. Тези, които имаме по природа. Не трябва ли един служител да има добро разбиране, ясно виждане, правилно отсъждане и способност точно да разсъждава? Не е ли това във висша степен необходимо за делото на служенето? В противен случай как би бил той в състояние да разбира различните нужди на тези, които са под неговата грижа или да ги води през хиляди трудности и опасности към небето, към където те са се устремили? Не е ли това необходимо заради многобройните врагове, които ще срещне? Може ли един такъв човек да излезе насреща на всички хора, които не познават Бога и на всички духове на тъмнината? Не, той не би могъл да разпознае нито лъжите на Сатана, нито лукавството му.

Не е ли във висша степен целесъобразно ръководството на душите да бъде извършвано с някаква живост и бързина на мисълта? Или как той би бил способен, когато нуждата го изисква, да отговаря на глупеца според изкривената му „правда"? Колко често това е необходимо! Виждайки, че той нерядко се среща с празни и сприхави създания, които в собствените си очи са по-мъдри от седем мъдреци. Откъдето, следователно, аргументите не са оръжие, което може да бъде използвано срещу тях. Бивайки убедени в съжденията си, те проклинат всяко друго мнение и не могат да бъдат смълчани освен по техния собствен начин.

Към едно ясно виждане и живост на мисълта трябва да бъде добавена и добра памет, за да бъдете готови да направите Ваше това, което сте срещнали, докато сте чели или слушали от предаващите ни истината наши учители, и която ще ни пази да не бъдем винаги учещи се и неспособни да опознаваме сами истината. Точно обратното, всеки книжник, който е учил за небесното царство, всеки учител, подходящ за работата си, е като човек, който изважда от предадените му съкровища и старото и новото.

Отново по отношениена дарбите, можем ли да направим и една стъпка по-нататък, без преди това да имаме достатъчно знание? Знание, първо, за собствената си служба; за високото доверие, което ни е оказано; за важното дело, за което сме призовани? Има ли някаква надежда човек да се справя добре с работата си, със служението си, ако не знае каква е същността му? Ще бъде ли достоен за оказаното му доверие? Не, ако той не познава добре Божието дело, което му е било поверено, то няма да може да го върши.

Не по-малко необходимо е познаването на Писанията, които ни учат как ние да учим другите; да разбираме, че Писанието само тълкува Писанието, че една негова част открива смисъла на друга. И така, независимо дали е вярно, че всеки добър познавач на Писанията е добър богослов, сигурно е, че никой не може да бъде добър богослов без да познава добре Писанията. Защото без познаване на Писанията, никой не е способен както да наставлява, така и да накара празнословците да замълчат.

Доброто познаване на нещо е също способността да кажем възможно най-малко думи със същата полезност, като при повече. Нима не можем да кажем, че знанието за нещо (независимо дали е наука или изкуство), е дори второ по необходимост след познаването на самото Писание, като имаме предвид логиката? Защото какво означава да виждаме и разбираме правилно, ако не изкуството на здравия разум? На схващането, ясното мислене, вярната преценка и разумното заключение? Какво е това, погледнато под друг ъгъл, ако не изкуството да се учи и поучава, както чрез убеждаване така и чрез увещаване?

Не следва ли също така служителят да бъде запознат най-малкото с основните положения на естествената философия? Не би ли била тя от голяма помощ за правилното разбиране на някои пасажи от Писанието? Подпомогнат от нея, той би могъл да схване и при подходящ случай да обясни на другите как невидимите неща за Бога се виждат в сътворението на света; как небесата разказват славата Божия и просторът изявява делото на ръцете Му, когато викат: „О, Боже, колко велики са Твоите дела! С мъдрост Ти си направил всички тях".

Наистина, трябва да бъде признато, че някои от гореспоменатите клонове на познанието не са толкова крайно необходими колкото останалите; и следователно, никой мислещ човек не би осъдил св. Отци на Църквата за това, че в различните векове и сред отделните народи са избирали за свещенослужители също и хора, които не са притежавали всички дадености на познанието поради факта, че не са обладавали всички таланти... Но има ли извинение онзи, който е имал възможността да ги придобие, а не я е използвал? Какво може да се очаква от човек, който макар да има университетско образование, не е разширил кръгозора си? Ако предположим, че има някакви способности, той със сигурност остава без извинение пред Бога и хората.

Като цяло, нека се замислим - може ли този, който е прекарал няколко години в обучение, да бъде извинен, ако не може към общото си познание и познаване на св. Отци? На най-автентичните тълкуватели на Свещ. Писание, които са били както най-близко до извора, така и несъмнено надарени със Св. Духа, чрез Който и цялото Свещ. Писание е било дадено? Говоря основно за тези, които са писали преди събора в Никея. Но кой не би пожелал също така да има някакво познание и за тези, които са след него? За светите мъже Златоуст, Василий, Йероним, Августин; и преди всичко - човека със съкрушено сърце - св. Ефрем Сирин?

Има още един клон на познанието, който е във висша степен необходим за свещенослужителя - познание за света; познание за хората, за техните максими, обичаи и маниери, така както те се срещат в реалния живот. Без това той би бил виновен за много поражения и способен да направи твърде малко добро; ако не знае как да се справя с хората според голямото разнообразие на техните характери или да пази себе си от тези, които са „вълци в овчи кожи".

Колко тясно свързано с това е разпознаването на духовете! То може да бъде придобито единствено с внимателното наблюдение. И може ли да съществува водач на душите, който да не го притежава? Не би ли се препъвал той на всяка крачка?

Не трябва ли той да притежава и значително благоразумие? Най-необикновено нещо, което обикновено наричаме „здрав разум"? Но как да го дефинираме? Можем ли да кажем заедно със схоластиците, че той е recta ratio rerum agibilium particularium? Или то е обичайното обмисляне на всяко последствие на всяко нещо: Quis, quid, ubi, quibus auxiliis, cur, quomodo, quando? Както и способност да адаптираме своето поведение към различни комбинации? Както и да бъде дефинирано, не трябва ли то да бъде изучавано с най-голяма грижа и преследвано с пълна сериозност с цел неговото приложение? Защото какви ужасни затруднения произлизат там, където то явно липсва!

След благоразумието или здравия разум един служител със сигурност трябва да притежава в някаква степен и добри обноски: такт, лекота и уместност на поведението, където и да е хвърлен жребият му. Може би някой би добавил, че той трябва да има (макар и не държавническо изкуство, защото той е служител на всички) цялата вежливост на един джентълмен обединена с коректността на учения. Желаем ли образец за това? Имаме такъв в св. ап. Павел пред Феликс, Фест и цар Агрипа. Можем да кажем, че той е бил един от най-възпитаните хора, един от най-прекрасните джентълмени на света. О, ако по подобен начин ние имахме качеството да угаждаме на всички човеци с цел тяхното назидание.

Затова, особено в своите публични изяви, не трябва ли да желаем силен, ясен, музикален глас и добро изложение както по отношение на произношението, така и на жестовете? Споменавам тук тези неща, защото те са много по-достижими, отколкото обичайно се предполага. Забележително слаб и нестроен глас може чрез добра постановка да стане силен и приятен. Тези, които засичат почти на всяка дума, могат да се научат да говорят ясно и чисто. И мнозина, които са забележително слаби в своето произношение и несръчни в жестовете си, могат след време, чрез изкуство и труд, не само да подобрят тези свои слабости, но и да станат много добри и в двете неща и така да украсят своето призвание.

Нещо, което може много да насърчи тези, които предават себе си на упражняването по отношение постигането на всички тези качества, е уверението, че във всички свои усилия те са подкрепяни от Този, Който учи човека на всяко знание. И кой друг може да ги научи така, както Той, Който дава мъдрост на простия рибар? Колко лесно е за Него (ако желаем това и вярваме, че Той е както способен, така и желаещ да направи това) чрез могъщото, макар и тайнствено влияние на Своя Дух да даде и умножи нашето разбиране; да подсили нашите способности; да ни даде да запомним нещата, които са важни и да прикове и изостри вниманието ни върху тях. Така ние можем да се ползваме повече от всички онези, които зависят единствно от себе си, за онова, което може да ни усъвършенства в нашето служение за Господа!

Но всички тези неща, колкото и да са велики сами по себе си, са малки в сравнение с тези, които следват отпосле. Защото какво са всички дарове, били те естествени или придобити, когато бъдат сравнени с Божията благодат? И как тя подтиква и управлява целия стремеж, чувства и действия на Христовия служител!

Що се отнася до стремежа, както за започването на това важно служение, така и за неговото завършване, не трябва ли във всяка една негова част то да бъде единствено за Божията прослава и спасението на души от смъртта? Не е ли това абсолютно неотменимо и задължително, преди всичко и над всичко? Ако окото ти е здраво, цялото тяло, цялата душа, цялото човешко служение ще бъде осветено. Бог, който е заповядал на светлината да изгрее в тъмнината, ще направи тя да изгрее и в свещеническото сърце; ще го упътва във всичките му пътища, ще му дава да вижда плодове от труда си, свещеникът ще бъде задоволен. Но ако неговото око, неговото намерение, не е здраво, ако е примесено с някакви по-нисши мотиви (колко повече, ако те са водещи при започването и извършването на тази свята длъжност!) цялото му същество ще бъде в тъмнина, дори в тъмнина, която идва от бездънната бездна; такъв да не мисли, че ще получи действена благодат от Бога. Не, Бог бяга далеч от него. Нека да не очаква да се наслаждава на някакъв траен мир, на някакво сигурно успокоение в живота си - той не ще може да се надява, че ще има някакъв плод от служението си, не ще може да обърне неверници към Бога.

Относно любовта на свещенослужителя. Не трябва ли този, който е настойник на Божиите тайни, пастир на душите, за които е умрял Христос, да бъде надарен с голяма любов към Бога и ближния? Любов от същия вид, но по степен много над тази на обикновените християни? Може ли той да отговори по друг начин на високия характер и на връзката, с която е свързан? Как би могъл без това той да премине през всички мъки и трудности, които по необходимост съпътстват вярното изпълнение на неговата служба? Би ли било възможно за един родител да премине през цялата мъка на раждането и отглеждането дори на едно дете, ако няма тази силна любов, този неизразим стремеж, който Създателят му е дал за тази цел? Колко по-малко би било възможно за един пастир, за един духовен родител да премине през болката и труда на пътя на раждането и отглеждането на много деца до пълнотата на техния ръст в Христос без да е налице голяма доза от тази неизразима любов, която външният човек не схваща.

Следователно, трябва да бъде напълно лишен от способност да схваща и разбира този, който поради каквато и да е причина започва това служение, при положение, че е чужд на това чувство. Да, често съм се чудил как някой, който е с целия си разум, не копае или върше за прехраната си, щом продължава да е свещенослужител без да чувства сериозната загриженост за Божията слава и жаждата за спасението на човешки души, че да е готов по-скоро да направи всичко, отколкото да изгуби един, заради когото Христос е умрял.

И не е ли дори тази степен на любов към Бога и човека изцяло несъпоставима с любовта към света; с любовта към парите и славата; с най-ниската степен на всяка амбиция и чувственост? И колко по-малко може тя да бъде съвместима с този беден, низък, безумен принцип на любовта към развлеченията? И още, с любовта към удоволствието и с това, което заляга дори по-дълбоко в душата, любовта към охолството?

На безбожника Бог казва: „Защо този проповядва закона Ми?" Какъв е този служител на Христос, този пастир на душите, който не е изцяло посветен на Христос? Ако не се въздържа с най-голяма грижа и внимание от всяка зла дума и действие; от всяко подобие на зло като дори най-невинните неща, от които обаче някой може да се почувства засегнат или съблазнен? Не е ли той призован преди другите да бъде пример на стадото в личното си и публично поведение? Пример за всички в свят и небесен характер, изпълващ сърцето така, че да свети в живота? Следователно, не е ли целият му живот, ако той следва достойно своя призив, един непрестанен труд на любов; един непрестанен разказ в прослава на Бога, помагащ на хората; един низ от благодарения и благословения? Не е ли той винаги смирен, винаги сериозен, макар и винаги радващ се; кротък, благ, търпелив, себеобуздан? Може ли да не го помислите за ангел пазител, служител на тези, които ще наследят спасение? Не е ли той изпратен от Бога, за да стои между Бога и хората, да пази и помага на бедните, безпомощните човешки синове, да ги насища със светлина и сила, да ги води през хиляди знайни и незнайни опасности докато на уреченото време се върне заедно с тези, които са му верни при неговия и техен Отец, Който е на небесата?

Такъв е истинският служител на Христос, и такива безспорно трябва да бъдем Вие и аз.

Но такива ли сме? Какви сме по отношение на това, което вече споменахме? Равносметката би била тъжна, но изобличителна и креативна.

Не се срамувай, когато се отнася до душата ти, а особено когато се касае до душите на хиляди други. В това отношение нека избягваме фалшивото и безплодно състрадание, за да можем да почистим раните им. Ако трябва, ще причиня болка с изговарянето на правдата, щом така бих могъл като духовник да спася живот. Нека да почистя, за да може Бог да изцели.
   Тогава, толкова чувствителни ли сме колкото трябва да бъдем? Първо, по отношение на естествените дадености? Опасявам се, че не. Ако бяхме, колко камъни за препъване биха били премахнати от пътя на сериозно невярващите? Уви, какви ужасни резултати продължаваме да виждаме от това всеобщо и безумно разбиране: "Ако момчето не става за нищо друго, направете го свещник!" Като следствие ние виждаме тесногради, упорити служители; хора без живот, без дух, без бързина на мисълта; които поради това са повод за глумене от страна на всеки лекомислен критикар. Ние виждаме други, чиято памет не може да задържи нищо; следователно, те никога няма да станат хора със значително познание; никога няма да знаят достатъчно дори за тези неща, които е най-необходимо да познават. Уви, те изливат вода в пробити съдове; а пробитата стомна не може да задържи вода! Аз не казвам заедно с Платон, че всичкото човешко знание не е нищо друго освен припомняне. Но все пак сигурно е, че без да помним ние не може да имаме друго, освен твърде недостатъчно за призванието ни познание. И дори тези, които се наслаждават на най-добрата памет, намират много причини да се оплакват: "Уменията идват толкова бавно, а животът лети толкова бързо... Ние научаваме толкова малко, а забравяме толкова много!"
   О, как е възможно такива водачи, които сами малко знаят, да дадат духовно познание на другите? Как ще ги наставляват във всяко задължение за Бога, за техния ближен и за тях самите? Как ще ги водят през целия лабиринт от грешки, и как ще ги избавят от всяко заплитане в примката на греха и изкушенията? Как ще ги научат да разпознават всички лъжи на сатаната и как ще ги защитават от цялата лукава мъдрост на света?
Лесно е да разберете, че аз не говоря това само заради потенциалните свещеници. Но и заради техните родители, за да могат те да отворят очите си и да видят, че един ограничен млад човек не може да бъде достатъчно добър за свещеник. Редно е в това отношение да се проявява мъдрост и уважение към светата Църква, на която следва да даряваме най-доброто от себе си и от своите деца като бъдещи служители пред св. Престол Божий.
Разумни ли сме толкова колкото би трябвало да бъдем. Аз не съм съдник, пази Боже, а единствено желая всеки, който чете това да го приложи към себе си. Със сигурност някой в нашия народ не отговаря на изискванията. Не съм ли аз този човек? Нека всеки сериозно да изпита себе си. Имам ли аз такова знание за Писанието, което да стане светлина във всичките пътища за този, който търси Истината? Познавам ли възраженията, които се отправят срещу нас, православните, от евреите, деистите, римо-католиците, протестантите, и всички други инаковярващи и сектанти, които повече или по-малко покваряват или извращават Божието слово и готов ли съм да дам задоволителен отговор на всяко от техните възражения? Разбирам ли собствената си служба? Размислил ли съм сериозно пред Бога за характера, който притежавам? Какво означава да бъдеш посланик на Христос, посланик на Небесния Цар? Зная ли, чувствам ли какво означава да бдиш над душите на хората като такъв, който ще дава отчет?
   Познавам ли св. отци на Църквата, тези забележителни мъже, които са живели в ранните векове на църковната история? Препрочитам ли отново и отново златните съчинения, оставени за всички нас от св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец и св. Поликарп; и прочел ли съм поне веднъж творбите на св. Юстин Философ и Мъченик, св. Киприан Картагенски, св. Ириней Лионски и техните предостойни следовници?
   Имам ли знание за света? Изучавал ли съм хората (както книгите) и забелязал ли съм техните нрави, максими и маниери? Научил ли съм се да внимавам над хората; да прибавям мъдростта на змията към незлобието на гълъба? Дал ли ми е Бог по природа и прибавил ли съм аз някаква степен на разпознаване на духовете; верен съюзник ли ми е трезвостта и разсъдливостта, за да преценявам всички обстоятелства, така че да съответства най-добре моето поведение на разнообразните им комбинации? Трудя ли се, за да не бъда никога груб или с лоши обноски; да не бъда забележително лишен от добро възпитание? Опитвам ли се да подражавам на тези, които са известни с лекотата на своя характер и с ведростта на своето поведение? Дали съм (макар и никога лековат в дума или действие) любезен и вежлив към всички хора? Използвам ли всяко средство, което е в силата ми и в съгласие с моя характер, за да съм от полза на всички хора с това, което говоря и върша за тяхното назидание?
   И все пак има нещо дори още по-високо от тези дарби, по високо от всяка или от всички тях взети заедно; нещо, пред което всички външни и интелектуални надарености не струват нищо. Такъв ли съм, какъвто трябва да бъда по отношение на Божията благодат? Бог ме е надарил и ще ме съди според това!
   И какви са били мотивите ми, за да поема това високо духовно служение? Какво ме е водело да поема отговорността за енорията като служител? Бил ли е винаги и дали сега изцяло е водещ мотивът единствено да бъде прославен Бога и да се спасяват души? Имало ли е или има ли сега нещо друго примесено с това намерение? Не е ли имало или няма ли някаква мисъл за светско богатство, за нечиста печалба? Нямал ли съм или нямам ли сега светско виждане, стремеж към почести или привилегии, желание за голям доход или поне за добро материално положение и за лесен и удобен живот?
Уви, брате мой! Ако светлината в тебе е тъмнина, колко по-голяма е тъмнината! Дали желанието за удобен живот е бил твоят мотив за влизане в служение? И дали ти заявяваш това явно и без да се изчервиш? Аз не мога да те сравня със Симон магьосника; ти си много по-лош от него. Той предложи да даде пари за дара на Святия Дух и с това все пак оцени дара повече отколкото парите, които би дал за него; докато ти не би приел дара, освен ако парите не вървяха заедно с него! Когато си бил ръкополаган, епископът е казал: "Приеми Святия Дух". Но това е последното, за което ти се грижиш.
   Нека никой да не ме разбира погрешно! Аз не връзвам устата на вола, задето вършее. Зная, че духовният работник също заслужава заплатата си, защото и той е плът и кръв. Следователно, аз не обвинявам този събрат, който получава заплата; но аз го обвинявам за това, че я търси повече от самото свещенослужение. Ако повишението, или почестите, или печалбата са в душата му, неговото око не е чисто. А нашият Господ Иисус Христос не познава среда между чистото и нечистото око; и следователно, цялото същество на такъв духовник е в тъмнина, тъмнина, покриваща цялата му душа. Той няма здраво място; той няма благословение от Бога; и няма плод от своята работа.
   Настина, твърди се, че малката заплата не храни голямо семейство. Храни! Как? Тя няма да ви облече с коприна и скъпи дрехи, няма да ви позволи да се храните царски всеки ден. Но няма ли заплатата, която получавате, да задоволи обикновените необходимости, извън които нямаме други нужди? Няма ли да ви храни с пестелива, но сладка християнска простота, която подобава на Христовия служител и неговия дом? Да, това ще бъде. А няма да ви даде мирско великолепие и достойнство в елегантно разточителство и модерно сладострастие. Така е по-добре.
   Твърди се, че ако имам по-голям доход, аз ще бъда в състояние да правя повече добро. Но смеете ли да кажете, в присъствието на Бога, че единствено заради това, само с тази цел, вие търсите по-голяма заплата? Ако не, вие все още сте осъден пред Бога, Вашето око не е честно. Тогава не извъртайте и не се измъквайте. Това не е Вашия мотив за действие. Той не е желанието да направите повече добро за душите или телата на хората; той не е любовта към Бога (вие знаете, че не е; вашата собствена съвест е като хиляди свидетели). Но любовта към парите и желанието да имаш още са ви водили в преследването на това служение.
   Аз бих могъл да добавя, че един по-голям доход не дава задължително възможност да се прави повече духовно добро. А това е най-висшето добро. Добре е да бъдат хранени гладните, да бъдат обличани голите; но много по-голямо добро е да спасиш душа от смърт, да изтръгнеш нещастната и отчаяна главня от огъня. И точно за това вие сте били призовани и тържествено сте обещали да подчините своя живот на тази цел.
Но какво може да се каже за тези, които имат две и повече стада, и не се грижат за нито едно от тях? Които ги виждат от време навреме за няколко дена и след това се отдръпват и казват: „Душо, имаш много блага, натрупани за много години; яж, пий, весели се?" Преди няколко години запитах един обикновен човек: „Не трябва ли този, който се грижи за стадото, да яде от млякото?" Той отговори: „Приятелю, не възразявам на това. Но какво да правим с този, който не храни стадото? Той стои от другата страна на оградата и храни себе си. Друг, е Който храни стадото; и трябва ли онзи да получи млякото на стадото? Какво ще кажете за това? Вярно е, и той няма да каже нищо добро за себе си, когато Великия Пастиреначалник произнесе Своята присъда: "Завържете ръцете и краката на неверния слуга и хвърлете го във външната тъмнина."
   Започнали сте погрешно; грешката никога няма да се поправи докато не се върнете там, откъдето сте тръгнали, и не започнете правилно.

   За известно време Вие сте получавали заплата като служител или като свещеник. Сега вие се готвите да замените тази служба с друга. Защо правите това? Поради каква причина предпочитате тази пред предишната си служба? Защото преди получавах, например, 300лв., а сега ще получавам по 500 лв. Това ли е истинският мотив за твоите действия? Това достатъчна причина ли е? Да, за един езичник; но не и за един човек, който нарича себе си християнин. Може би по-голямо заслепение от това никога не е било известно по земята. Тук стои един, който е дал обещание да бъде посланик на Христос, пастир на безсмъртните души, надзорник на Божия Израил, служител на тайнствата, в които и ангелите желаят да надникнат. Къде отива той? И каква причина може да има за това, да изоставиш безсмъртните души на тези, на които Светият Дух те е направил надзорник?! Какъв трябва да бъда аз по отношение на моята любов? Аз съм взет изсред и ръкоположен за хората в нещата, принадлежащи на Бога. Аз стоя между Бога и хората чрез авторитета на великия Посредник, в най-близки и скъпи отношения както с моя Създател, така и с моите ближни. Обичам ли Бога с цялата си душа и сила и ближния си, всеки човек, както себе си? Поглъща ли ме тази любов, притежава ли ме целия, съставлява ли моето най-висше щастие? Движи ли тя всички мои желания и стремежи и управлява ли всички мои сили и способности ? Тя ли е изворът, от който избликват всички мои мисли  и се управляват всички мои думи и действия? Ако това е така, не на мен, но на Бога да бъде слава! Ако не, Боже бъди милостив към мене, грешника! Поне чувствам ли такава загриженост за Божията слава и такава жажда за спасението на хората, че да съм способен да направя всичко, колкото и да е противоположно на моите естествени наклонности, да се разделя с всичко, колкото и да ми е скъпо, да претърпя всичко, колкото и да е мъчително за плътта и кръвта ми, за да спася една душа от смърт? Това ли осветява всяко мое дело? Ако не, каква досада е това! Какво робство! Не е ли много по-добре да държа ралото? Какво създание е тогава алчният, амбициозен, разточителен, мързелив, обичащ забавленията свещеник?! Има ли място за учудване, че безбожието нараства там, където се явява такъв свещенослужител, който безчести достойното си звание? Но горко на този, чрез когото идва изкушението. По-добре би било за него да не се е раждал, отколкото сега,бидейки облечен в сила, той да отбива слабия от пътя на спасението!
   Може ли да размислите вие, които имате по-добър дух, такъв ли съм, какъвто трябва да бъда по отношение на моята практика? Посветен ли съм напълно на Бога в своя личен живот? Стремя ли се единствено към това нещо - да върша във всичко не само своята воля, но волята на Този, Който ме е пратил? Отстранявам ли се внимателно и непоколебимо от всяка зла дума и действие? Ревностен ли съм за добри дела?  Доколкото позволява времето ми, правя ли добро на всички човеци? Как се държа в обществената си работа, за която съм призован - в моите пастирски задължения? Дали съм пример на стадото в думи, в поведение, в любов, в дух, във вяра, в чистота? Дали моите думи, ежедневното ми говорене е винаги с благодат, винаги пригодено да донесе благодат и на слушателите? Подходящо ли е поведението ми за достойнството на моя призив? Ходя ли, както е ходел Христос? Дали любовта на Бога не само изпълва сърцето ми, но и сияе чрез всички мои думи и дела? Дали духът, който се изявява във всички мои действия е такъв, че да ми позволи да кажа със смирена смелост: в това бъдете подражателни на мене, както съм аз на Христос? Дали този, който може да различава, разбира (съдейки за дървото по плодовете му), че живота, който сега живея, живея го с вярата в Божия Син и че във всичко се обхождам с простота и сърдечна искреност? Напълно ли съм чист от всяко светско желание, от всяко низко и празно чувство? Дали животът ми е един непрестанен труд с любов, едно непреставащо хваление към Бога и помощ за хората? Дали във всичко виждам Невидимия? Гледайки с открито лице Божията слава, аз преобразявам ли се в същия образ от слава в слава като от Духа Господен?
   Братя, не е ли това нашето призвание като християни; но много повече като служители Христови?  Защо ние се задоволяваме да бъдем толкова недостатъчни в това? Не е ли Господнята воля за нас същата, каквато беше за първите Му апостоли? Не са ли любовта Му и силата Му все същите, каквито бяха в древните дни? Не знаем ли, че Иисус Христос е същия вчера, днес и завинаги? Защо тогава не можем да бъдем като светила, които горят и светят като онези, които светеха например преди 1700 години? Желаем ли да участваме в същата изгаряща любов, в същата сияйна святост? Със сигурност вие желаете. Вие не може да не разсъдите, че това е най-великото благословение, което може да бъде дадено на всеки човешки син. Молите ли се постоянно и сериозно за това? Тогава според Божието благовремие вие ще го получите. Само нека се молим и да стоим в Йерусалим, докато се облечем със сила отгоре. Нека да постоянстваме във всички Божии заповеди, особено в размишлението върху словото Божие, в отричането от себе си и в носенето на кръста си всеки ден и доколкото можем да правим добро на всички човеци. Тогава със сигурност Пастиреначалникът ще ни направи съвършено приготвени за всяко добро дело според волята Си и ще произведе в нас това, което Му е угодно. Това е желанието и молитвата ми, на мен най-последния сред рабите и служителите Господни!
 
Ваш брат и съслужител в нашия и чрез нашия Господ Иисус Христос
Свещеник Васил Василев 

Ред.: Д.П., А. Хр.

 





Още от "Православна мисъл":