ЛЕСТВИЦА

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

† Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ
ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

† Доростолски митрополит ИЛАРИОН
Посланието на Света Гора

Посланието на Света Гора

Разговор с архимандрит Вартоломей, игумен на светогорския манастир “Есфигмен”
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » СКАНДАЛИТЕ И ОТГОВОРЪТ НА ПРАВОСЛАВНИТЕ

СКАНДАЛИТЕ И ОТГОВОРЪТ НА ПРАВОСЛАВНИТЕ

2011-12-13, автор: † Лимасолски митрополит АТАНАСИЙ, рубрика: Общество

lemesou-athanasios.jpg

Преди да минем към главната тема, нека най-напред си зададем няколко въпроса и да намерим техния отговор.

Ежедневно виждаме как масмедиите разкриват всевъзможни скандали, свързани със социалния, политически, икономически живот в страната. Твърде често се оказва, че замесени в тези скандали са висши политици и общественици; хора, на които нашите сънародници, обикновените избиратели, са гласували своето доверие и са им поверили съдбата на нацията. Но независимо от гласуваното им доверие, те в крайна сметка се оказват алчни и безскрупулни индивиди, оскверняващи гласа на народа по най-безскрупулни начини. Каква трябва да бъде позицията на истинския християнин, когато вижда всички тези беззакония, този морален упадък, и когато разбира, че законът на материалното благоденствие взема връх, и когато става свидетел на това, как някои хора не се колебаят да минат и през трупове, да пожертват абсолютно всичко пред жертвеника на охолството? Трябва ли истинският християнин да заеме активна позиция, да демонстрира недоволство, да реагира, да предприеме конкретни действия, или просто да остане ням и безразличен и да насочи своите сили изцяло към спасението на собствената си душа?

Няма спор, че това е един крайно сериозен въпрос, отговорът на който засяга всички нас, но нека разгледаме проблема в малко повече подробности.

На първо място, възлюбени мои чеда, винаги трябва да помним, че цялото това интригантство, на всички етажи и по абсолютно всички проблеми - политически, икономически, социални, та дори и църковни - НИКОГА не е нещо, което се прави с почтени средства и почтени намерения. Не бива да представяме непочтеното по непочтен начин, или иначе казано, представим ли лошото с лоши средства, то става отвратително. Каквото и да представим в лоша светлина, това лошо представяне го унищожава в самата му същност, без значение дали тя е могла да има някакво положително съдържание. То ще добие лош образ.

Нека използвам един пример. Преди няколко дни, през време на едно мое посещение, видях телевизионно предаване, в което журналистът разказваше за баща, извършил сексуално насилие над собствената си дъщеря, после показаха майката, която беше отишла да излее своя гняв и по телевизията, и по радиото, а накрая едва-едва се чу треперещият глас на ужасяващия образ... И това те кара да се замислиш: да, скандално е, отвратително е, но трябва ли да се изнася по такъв начин на телевизионния екран? Мисълта ми е, щом телевизията е гледана и от малки деца, трябва ли да допускаме подобни неща да нахлуват в детската душа - в душата, да речем, на малко момиченце? Трябва ли да знае то, че един татко - било то нейния, или на друго дете - е в състояние да извърши подобно нещо? Та помислете само какво би изпитало детето, ако това, което е влязло в душата му от екрана, го нападне в момент, когато получи прегръдка от собствения си баща... Не всичко трябва да се излага на показ, защото не е това цяр за всичко. Така че подобен подход не може да бъде определен като конструктивен.

Скандалните истории по света са съществували винаги и ще продължават да съществуват. Те никога няма да изчезнат, но конструктивно ли постъпваме ние, като им даваме показност и гласност? Конструктивен ли е нашият подход в подобни случаи, или по-точно казано, допринасяме ли по такъв начин за намаляване на безчестията? Като изнесем безчестието да изпъкне, ние само го усилваме - разгласяването е вид увеличително стъкло, което само уедрява образа на безчестието... Да, има го безчестието, но с какво ни ползва притурянето към неговите размери?

Ами участниците в подобни скандали: какво се случва с такива хора? Очернено ли оставяме всяко лично достойнство на съгрешилия, на виновната страна? Но нали все пак и на подсъдимия се полагат известни права? Ако ли не друго, то със сигурност такъв човек притежава правото на покаяние. Тогава, защо си позволяваме да го смазваме така безпощадно? Ами, ако в крайна сметка обвиненията се окажат неверни? Какво става, когато излезе, че нещата съвсем не са такива, каквито ги представяме? Кой ще понесе тогава тежката отговорност за целия този тормоз?

И така, излезли са нещата наяве, разбрали сме за тях, всички сме информирани за станалото и у нас се надигат емоции. И тогава? Тогава се замисляме за това, което споменах по-горе: задаваме си въпроса за нашата реакция? Само че ако се замислим, така поставен, сам по себе си въпросът е неправилен, когато се питаме: „трябва ли да демонстрирам недоволство, да протестирам?". С други думи, защо смятаме, че „реакция" задължително означава негодувание и хвърляне на камъни? Това много напомня за показаните протести срещу окупационните сили (в Кипър), когато гърците се подреждаха по демаркационната линия, похапваха скара и мятаха гневно камъни по турците от другата страна; към залез слънце преценяваха, че са изпълнили своя патриотичен дълг за съответния ден и се разпръсваха по дискотеки, за да си прекарат вечерта...

Такава ли трябва да бъде реакцията ни при възникване на скандални събития? С демонстрации и недоволство от подобен род? Беззаконията и безчестията са нещо крайно сериозно и изискват изключително сериозен, и поради тази причина - крайно внимателен подход, като - първо и преди всичко - човек трябва да притежава съответна вътрешна нагласа, ако иска да види верния подход. С други думи, трябва предварително добре да се замисли за последствията от своята постъпка: до положителни или до отрицателни резултати ще доведе тя? И още, какви реакции ще възбуди след това тя: полезни или опасни? Защото ако възбудим зловредни реакции, полза няма да има никаква, дори и да сме били заредени с най-добри намерения; зловредната реакция ще погуби възможността за всяко положително следствие, което сме могли евентуално да постигнем със средства от по-различен характер.

И друго, трябва нашата загриженост да вижда всички участници в такава история. Нека да използвам пример: станали сте, да речем, свидетели на престъпление и решавате да споделите за престъплението с някой чист и благочестив човек - да му кажете, че сте видели как убиват човек, но знаете ли как ще приеме това човекът на благочестието? Той ще реагира по следния начин: е, вярно, аз не съм светец (пък и не е задължително да съм абсолютно прав), само че познавам свети хора, които ще изпитат мъка за жертвата, душата им ще се изпълни с болка за жертвата на убийството, но за неговия извършител ще ги налегне буквално неутешима скръб. Убиецът е в много по-окаяно положение от убития.

Схващаме ли логиката на светците? Значи, за пострадалия, или за жертвата, те ще се молят, но два пъти повече ще се молят за извършителя, защото той е „мъртъв" в двойно по-голяма степен и е в много по-тежко положение отколкото жертвата. Това ще рече, че нашата любов и нашето състрадание трябва да се разпрострат над всички, които са замесени. Ако искаме да заемем духовна позиция при подобен инцидент, ние в никакъв случай не бива да „виждаме" едната страна като злодея, който заслужава само осъждане и омраза, тежко възмездие и всевъзможни наказания, а другата страна - като обект на състрадание и съчувствие. Да, трябва да има състрадание и съчувствие, трябва също така законодателството да предприеме съответните действия за назидание, но трябва да помним също така, че провинилият се има право да получи и любов. Съгрешилият също притежава право да получава състрадание и любов - духовната любов на църковните пастири и на църковния народ, - просто защото нямаме право никого да лишаваме от шанса и надеждата на покаянието.

Следователно, християнският поглед за нещата е по-различен от погледа на света: ние не следваме светската логика. Може би ще възразите: добре, ами как да постъпваме тогава при толкова много беззакония навсякъде около нас? Какво да правим? Това, което първо и преди всичко трябва да направи всеки един от нас, е да се замисли и да си зададе въпроса: „Добре, къде е моето място във всичко това? Какво бих могъл да направя?" После добре да преценим своите възможности и средства за действие, позицията, в която се намираме, и, естествено, както вече посочих - евентуалните последствия от всяка наша постъпка?

Или както старец Паисий ни съветва: „Човек трябва да погледне първо себе си. Внесеш ли добро у себе си, частица от света заедно с това става по-добра, после твоят пример оказва въздействие на хората около теб и техният брой постепенно расте, и така няма как нещата да не вървят към по-добро. Дори срещу най-лошото може да се реагира с благодушие; не е невъзможно да покажеш известна твърдост и категоричност, но трябва да го направиш с благост и великодушие. Имаш пълното право да реагираш, стига само да е в рамките на благоприличието и милосърдието, за да не стъпкваш и обезчестяваш човека срещу теб, а вместо това да си му даже от помощ."

Да си представим, примерно, че някой е сложил ръка на спусъка и се готви да убие някого, а аз съм застанал незабелязан в близост до него, и тогава какво - да го ударя ли през ръката, за да падне оръжието? Добре ще бъде да го направя, но да не бъде с настървение и ненавист, с желание да строша ръката му, а да го направя единствено с намерението да предотвратя нещо ужасно. С други думи, дори този мой акт трябва да бъде извършен внимателно, с дух на любов.

Трябва да сме сигурни, че нашето действие ще има изправителен ефект - че то ще бъде назидателно както за мен, така и за другия. А аз съм убеден, че когато правим нещо с любов и състрадание - с любов и състрадание към ближния, - тогава винаги намираме вярното и изправително решение. Бог направлява също и нашия ближен. Той направлява дори онзи, за когото е изгубена всяка надежда. Бог не погубва никого. Само дяволът погубва нашия ближен; Бог бди и над най-големия злодей - Той има начини да го спаси. И това е, което Бог иска и от нас: не да унищожаваме ближния, а да го спасяваме в дух на безмерна любов. Ето защо вярвам, че ако искаме да променяме състоянието на нещата, трябва да подхождаме към тях именно по такъв начин.

И така, чеда мои, независимо каква ще изберете да бъде вашата реакция в подобни случаи, трябва да помните, че скандалните инциденти няма как да изчезнат. Сам Спасителят ни е предупредил, че съблазни трябва да дойдат. Ето, вижте, скандали и съблазни се явяват даже и вътре в Църквата, където от сутрин до вечер четем Евангелието, извършваме безброй богослужения, приемаме Светото причастие, постим, четем молитви, отдаваме себе си на Бога по много и различни начини, но ето, случва се, идва момент, в който скандални инциденти пламват и в Църквата, разпалват унищожителни огньове и човек недоумява как е дошло всичко и какво трябва да направи, за да пресече пожара, и му се струва, че по-скандално от това няма къде повече. Но всички подобни инциденти показват всъщност колко тежки са несъвършенствата на човека. Ние сме човешки същества, присъщи са ни характерни човешки недъзи, човешки немощи, човешки заблуждения... начинът, по който аз възприемам света, не е начинът, по който другият го възприема... Тези немощи са нещо присъщо на земната ни природа... а щом като сме толкова несъвършени, не е никак трудно в живота ни да изникват кризи и проблеми.  

Много е важно да се научим да реагираме съобразително, и пред лицето на скандалите да не отстъпваме от здравомислието, от трезвото отношение, да не изпадаме в паника и да повтаряме: „Ето пак! Скандали! Навсякъде скандали - не остана нищо свястно!" Не, не е така. Или както е казал мъдрият старец: „Дори от низостта Бог може да произведе нещо добро; това ще рече, че даже семето да е от дявола, жетвата може да бъде от Бога..." Сатаната разорава и преобръща всичко наопаки, но Бог му позволява, това е демокрация:  ами, да, оставете го дявола да си върши работата, оставете го също да си изкара платата, оставете го да си доправи своите занимания, а когато приключи, когато всичко стане наопаки и не му остане какво повече да прави, и хаосът е пълен, тогава ще дойде Господ Бог и ще посее Своето семе, и ще покаже Своето дело. Дяволът понякога така ужасно оплесква нещата, че даже на него самия Бог да му заповяда да подреди всичко обратно, той няма да се оправи - толкова заплетена може да стане цялата бъркотия. Ако обаче приемем всичко с пълна вяра в Божия Промисъл, накрая ще видим, че който има да получава награда, ще я получи. Много, много са наградите накрая, никой няма да остане онеправдан... никой няма да бъде ощетен... а който претърпи достойно някоя временна неправда, той ще получи своето оправдание във вечността... така всеки, който се лиши от преходното благо, ще се сдобие с вечното, което е несравнимо по-голямо и по-велико...

Така че, не бива да се терзаем и угнетяваме, защото не ние сме тези, от които ще дойде правдата в този свят. От нас се иска да се научим да извличаме дори от всяка неправда спасителното за душата. Беззаконията в света се множат и независимо от нашите усилия това ще продължава, тъй като съществуват едновременно и човешките несъвършенства, и човешката свобода, така че никого не можем да принудим да следва правдата - той е свободна личност и сам избира това.

Той ще ни каже: „Виж, господине, аз не желая да постъпя така - насила ли ще ме накараш да върша нещо според твоето желание? Не, няма да го направя."

„Но така не може, това е беззаконие..."

„Да, може и да е беззаконие. На мен пък беззаконието ми допада. Ще ме лишиш ли от желанието за беззаконие? Ще ме лишиш ли от правото да греша, да извършвам нарушения?  Това обаче е моят личен избор!"

Е, добре, да речем, че го оставим да следва желанията си. Нали имаме демокрация. На нас обаче това по никакъв начин не може да ни попречи да следваме своя спасителен път, защото неправдите и неприятностите трябва да бъдат употребявани за извличане на духовна храна... на човек е дадена силата да постига това...

 

Превод: Анжела ПЕТРОВА

 

 





Още от "Православна мисъл":