ЛЕСТВИЦА

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

† Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ
ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

† Доростолски митрополит ИЛАРИОН
Посланието на Света Гора

Посланието на Света Гора

Разговор с архимандрит Вартоломей, игумен на светогорския манастир “Есфигмен”
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » ЛЮБОВ И ДОВЕРИЕ

ЛЮБОВ И ДОВЕРИЕ

2012-02-20, автор: Архиеп. ЙОАН САН-ФРАНЦИСКИ (Шаховски), рубрика: Общество

monMojsej.jpgВъзможно ли е да обичаш някого, но да не му се доверяваш? Възможно е. Истинската любов към човека съвсем не означава боготворене на всички негови качества и преклонение пред всички негови действия. Истинската любов може да забелязва и недостатъците на човека също толкова остро, както и злобата. Дори още по-остро. Но за разлика от злобата, любовта се отнася към човешките недостатъци по своему, с обич. Любовта предпазва и спасява човешката душа за вечността, а злобата погубва, убива. Любовта обича самия човек, а не греховете му, безумието му, слепотата му... И много по-остро от злобата вижда цялото несъвършенство на този свят.

Подвигът на духовната прозорливост се състои в това, да виждаш всички човешки грехове, да осъждаш злото, но да не осъждаш никого... Само озареният свише човек е способен на такава любов.

Да, възможно е да обичаш, но да не се доверяваш. Не е ли, обаче, доверието признак на открита душа, и не е ли откритостта свойство на любовта? Не, любовта е много повече от откритостта. Любовта в този свят е възможна и без откритост на душата. Преподобни Серафим Саровски или старецът Амвросий Оптински обичали хората с пламенна любов и в Светия Дух им служили, но не на всички се откривали, а пазили своята душа от хорските погледи, прониквайки с взора си в душите на хората. Духовникът по време на изповед съвсем не открива душата си пред изповядващия се. Душата на истинския духовник е открита - чрез любовта тя се открива в света.

Духовният старец не винаги и не на всички открива всичко, което е узнал от Бога, но към всеки един човек подхожда по съответния начин. И майката не споделя със своето дете всичко, което й идва на ум, не поради липса на любов, а напротив, от любов тя скрива от него всичко неполезно за незрялото му тяло и незрялата му душа.

Неискреността, неоткритостта, както и недоверчивостта, могат да бъдат добри, полезни... Лекарят не споделя всичко с болния, началникът - с подчинения, учителят - с ученика.

Човешката душа е подобна на кораб. Както корабът има подводна част, така и душата има своето невидимо за света съзнание. Не "подсъзнание", а укриваното, заради благото на истината, съзнание. Злото трябва да се скрива, за да не се омърсява никой, а доброто трябва да се скрива, за да не се разплисква. Трябва да се скрива за благото на всички. Да скриеш своето зло с душата си понякога е духовна необходимост, а да скриеш своето добро почти винаги е признак на мъдрост и праведност.

Липсата на прямота не винаги е неправда, и не всяко недоверие е измяна на доверието. Пълно доверие може да се има само на Триединния Бог и на всички Негови закони и слова. Недоверието към себе си е мъдрост, и всяко истинско, положително недоверие към другите, породено от любов, е продължение на светото недоверие към самия себе си...

Не се доверявай на себе си във всичко... - в това има дълбок и спасителен смисъл. Свой опит, свой ум, свое сърце, своя мисъл, свое настроение... Всичко това е толкова колебливо, несигурно, неопределено; тук няма нищо абсолютно, на което може да се довериш. А от недоверието към всичко колебливо, неустойчиво и съмнително произтича съвършеното и безгранично доверие към Триединния Бог.

Дотолкова не бива да се доверяваме на ближния (и дотолкова можем да му се доверяваме!), доколкото не се (или се) доверяваме на самите себе си. Само на истинските и изпитани духовни отци и ръководители в Христа можем изцяло да се доверяваме.

Моят ближен, моят приятел е частица от мен самия (тъй като той е частица от цялото човечество, от което съм частица и аз). Вследствие на първородния грях, страстите, присъщи нему, са присъщи и на мене. Разбира се, в различна степен и в различни оттенъци, но както той, така и аз имаме основание да не се доверяваме на своята все още двойнствена природа и непреобразена воля. Ние почти винаги действаме в съгласие със страстите си, а не безстрастно и свободно в Христа.

Аз действително съм изменчив, непостоянен... И моят ближен е изменчив и непостоянен като мене, способен както за добро, така и за зло. Аз се нуждая от постоянна проверка на себе си, ближният ми - също. Длъжен съм без умора да следя за своите действия в света: по Бога ли са те. На проверка подлежи не само злото в мене, но и доброто, защото често пъти злото е очевидно, а доброто може само да изглежда добро, а на практика да е зло. Впрочем, и злото се нуждае от проверка. На помрачените човеци (каквито сме ние) и доброто им се струва зло, особено ако е съпроводено с болка, тягост и оскърбление на самолюбието им.

Тук не говорим за подозрителността в лошия смисъл на думата, а за благото творческо недоверие към себе си и към всичко, което ни заобикаля в света.

Грехът почти винаги ни изглежда като нещо сладко. Ние обаче не бива да се доверяваме на тази сладост, защото тя всъщност е най-голямата горчивина и страдание. Страданието пък, изпитвано при борбата със страстите, изглежда непоносимо и отвратително, но не бива да се доверяваме и на това впечатление, защото след благото страдание идва мирът, който е повече от всяка радост.

Хората много и често говорят, и си мислят че техните идеи трябва да служат за добро, но колко невярно, съблазнително и безсмислено се лее от техните уста. Не бива да се доверяваме на всички техни думи... Хората често страдат заради думите, които сами са изрекли и се разкайват за тях.

Да, не всичко, което излиза от човека (дори ако намеренията му са благородни), е добро. Много от онова, което човек изрича е ненужно, напразно, греховно, и то е такова не само за него, но и за онези, които го приемат безкритично. Усилвайки любовта си към ближните, никога не бива да забравяме, че всички хора са болни, и че трябва да живеем сред тях в постоянно трезвение. Недоверие трябва да имаме не към самия човек като такъв, а към неговото състояние. Степента на доверие към човека трябва да се мени в зависимост от неговото състояние на просветеност от Бога. Ако някой човек, когото ние обичаме и на когото винаги сме се доверявали, изведнъж се яви пред нас нетрезвен и започне да ни дава някакви абсурдни съвети... ще изчезне ли нашата любов към него? Ако ние го обичаме истински, то нашата любов няма да изчезне, нито ще отслабне, но доверието към него ще изчезне, докато се намира в такова състояние.

Опиянението от вино бива по-рядко, отколкото опиянението от някоя страст: гняв, злопаметност, похот, сребролюбие, славолюбие... Страстите, подобно на алкохола, действат на разума и на волята на човека и развращават цялата негова душа. Опияненият от някоя страст не е в състояние да се владее, престава да бъде самият себе си и се превръща в играчка за бесовете - това важи дори за онзи, който в свободното от страстта време бива изпълнен с Христова чистота, доколкото това е възможно в пределите на нашата лична и наследствена греховност.

Колкото по-съвършено е духовното състояние на човек, толкова по-голямо доверие заслужава. Например: искам да се причестя със светите Христови Тайни, но чувствам, че душата ми е смутена от някоя страст... В този случай съм длъжен да постъпя по евангелски: да оставя "дара си там пред жертвеника" и да отида да се помиря първом "с брата си", тоест с душата си; иначе казано - да се умиротворя, да вляза в небесния живот. Ето това е образец за праведно и благо недоверие към себе си в името на Христовата любов към мене. Егоистичната моя любов, напротив, би желала да не забележа моите недостатъци и би счела душата ми за "достойна", тоест тя би й се доверила неправилно и би й позволила без покаяние да се приближи към Бога...

Несъмнено е, че съм длъжен да се отнасям безпристрастно и към себе си, и към другите. Но не означава ли това, че аз върша съд, което е в противоречие с думите на Спасителя: "не съдете, за да не бъдете съдени"? Съвсем не. Разсъждението е признак за излизане на човешката душа от периода на младенчеството. Разсъждението е мъдрост, за която е казано: "бъдете мъдри като змии". Разсъждението е венец на любовта, и дори светите Отци на Църквата го считат за по-висше от любовта - има се предвид, разбира се, човешката, неразумна и, понякога, погибелна любов. Разсъждението е небесна мъдрост в живота, духовен разум на любовта.

"Не хвърляйте бисера си на свинете" - това не е отсъствие на любов (словото Божие учи само на любов!), но мъдрост на любовта, знание на висшите закони на небето, изливащо се върху целия греховен свят, но без да се смесва с нищо греховно.

"Да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля"... Аз постоянно искам да осъществя в себе си и във всичко тази любов; да премахна "своето царство" и да открия Божието Царство; да не се доверявам, да не приемам нищо "свое", нищо "човешко", нищо греховно и полугреховно... Да отворя слуха си и сърцето си само за Божието, чистото, светлото... "Да дойде Твоето Царство" - във време на молитва, тези думи не отлитат хладно от устата ми, но се изтръгват от цялото ми същество, и ме заставят да капна от умора, сякаш съм в пустинята.

Сладък е Божият съд, извършващ се в моето сърце, над моето сърце... Сладостно ми е Пришествието Христово. Срещам Господа навсякъде. Не навсякъде ми се явява Господ, но аз Го срещам във всяко слово, във всяко дихание, в разговорите, в намеренията и действията човешки.

Искам само Него. Всичко искам само в Него, и без Него не искам нищо, защото всичко ми е безкрайно тежко и мъчително без Него. Той е светлина за сърцето ми. Не бих направил добро, ако знаех, че това добро не Му е угодно. Знам, че Той винаги - и денем, и нощем, е близо до мен, но не винаги чувам Неговото горещо дихание, защото не винаги аз самият съм устремен към Него и Го желая повече от всичко друго. В това свое преживяване аз чувствам такава немощ, слабост и нищета, че с нищо земно не мога да се утеша, нищо не може да ми помогне. Само Той, Който е казал: "Моя мир ви давам"...

Превод от руски: Петър БАНЧЕВ

Снимка: OrthPhoto

 

***

СРОДНИ ТЕМИ:

ДУХОВЕН ОТЕЦ И БРАТЯ В ХРИСТА, Проф. Георгиос Мандзаридис

"БОЖЕСТВЕНА ПРЕГРЪДКА" - поклонение пред св. Йоан Шанхайски и о. Серафим Роуз, Надежда САВОВА





Още от "Православна мисъл":