ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Агиология и патрология » СВЕТИ ГРИГОРИЙ БОГОСЛОВ ЗА УЧЕНОСТТА

СВЕТИ ГРИГОРИЙ БОГОСЛОВ ЗА УЧЕНОСТТА

2012-10-12, автор: †Волоколамски митрополит ИЛАРИОН (Алфеев), рубрика: Агиология и патрология

Блажен е, който води пустинен живот, не се слива

С влачещите се по земята, но е обожил своя ум.

Блажен е, който общувайки с мнозина, не се разпилява

По житейските неща, но с цялото си сърце е устремен към Бога.

Блажен е, който вместо всички богатства е придобил Христа;

Чието единствено богатство е кръстът; само него той носи високо...

Блажен е, който, приел на плещите си управлението на народа, с чисти

И велики жертви довежда Христа до хората...

Блажен е, който в устремен към висините полет на очистения ум

Вижда сиянието на небесните светлини.

Св. Григорий Богослов (330 - 390)

 

Християнството от самото начало на съществуването си се противопоставило на „мъдростта човешка" - „мъдростта на този свят". За това много е говорил св. апостол Павел: „И словото ми, и проповедта ми са не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила, та вярата ваша да се утвърдява не на човешка мъдрост, а на силата Божия" (1 Кор. 2:4-5). Според св. ап. Павел, за човешката мъдрост християнството е безумие; но и самата мъдрост на този свят се обръща в безумие при срещата с християнството: „Не обезуми ли Бог мъдростта на този свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта" (1 Кор. 1:20-21). Под човешка мъдрост в дадения случай се подразбира многообразното наследство на античната ученост, на която се противопоставя учението и изкупителният подвиг на Христа: „Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост; а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеите е съблазън, а за елините безумство" (1 Кор. 1:22-23).

Би било, обаче, погрешно да се смята, че отношението на християнството към наследството на античната ученост се е свеждало до пълното й отричане. Още през ІІ-ІІІ век от страна на християните се появил стремеж да се асимилират, т.е. творчески да се усвоят постиженията на античността. Интензивно търсене на синтеза между християнството и елинизма е било провеждано, по-специално, от представителите на александрийската школа на християнското богословие свети Климент и Ориген. Те и двамата по различно време са оглавявали александрийското огласително училище, в което наравно със Свещеното Писание и фактическото християнско богословие са се преподавали антична философия, риторика, диалектика, а така също и точни науки - математика, геометрия, астрономия. Ориген впоследствие създал подобна школа в Палестинска Кесария, където при него се учил между многото други св. Григорий Чудотворец, който разказва в своята „Благодарствена реч към Ориген" за енциклопедичния характер на образованието, което християнската младеж е получавала при Ориген: „Той възхваляваше любителите на философията чрез дълги, многобройни и съответни похвали, казвайки, че само те живеят живот, наистина достоен за разумните същества... Той порицаваше невежеството и всички неуки хора, - а такива има много, - които, подобно на добитък, с ума си се изявяват като слепи... Чрез естествените науки той обясняваше и изследваше всеки предмет поотделно... докато... не вложи в душите ни вместо неразумно разумното удивление от свещения строеж на вселената и безукорното устройство на природата. На това високо и боговдъхновено знание учи обичаната от всички физиология. А какво да кажем за свещените науки - любимата на всички и безспорна геометрия и реещата се във висините астрономия?... Той изискваше ние да се занимаваме с философия, усвоявайки според силите си всички налични произведения на древните философи и поети, като не изключваше и не отхвърляше нищо... За нас нямаше нищо забранено, защото нямаше нищо тайно и недостойно; но ние можехме да изучаваме всяко слово - и варварско, и елинско, и свързано с тайнствата на християнската вяра и от областта на политиката, и за божествените и за човешките неща - с дълбоко дръзновение можехме да изучаваме и изследваме всичко..." (Св. Григорий Чудотворец, „Благодарствена реч към Ориген").

Такова разностранно образование сто години след св. Григорий Чудотворец получил св. Григорий Богослов - най-напред в Кесария Кападокийска, по-късно - в Атина. Като млад св. Григорий се увличал от трудовете на Ориген, от когото безспорно е наследил да се отнася с уважение към античната ученост. Впрочем, подобно отношение е било характерно и за семейството му, и за кръга от хора, сред който е преминал целият му живот. Най-близките му приятели - св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски - имат значителен принос за популяризирането на античната ученост на християнска почва. Първият, по-специално, е написал пространни „Съвети към юношите" за ползата да се чете езическа литература: основната мисъл на това съчинение се състои в това, че „външните науки не са безполезни" за християнина, но, напротив, той трябва да заимства от тях всичко, което може да послужи за нравственото му усъвършенстване и интелектуално развитие („Съвети към юношите" 3-4). Свети Василий Велики е изиграл огромна, решаваща роля в живота на св. Григорий. След завършване на обучението си в Кесария Кападокийска св. Василий пристигнал в Атина, където се зародила дружбата му с Григорий. Характеризирайки го в атинския му период, св. Григорий в Надгробното слово, посветено на св. Василий Велики, особено набляга на неговата ерудиция, с която той надминал всичките си съвременници: „Усърдието се съчетаваше в него с природните дарби, от които науките и изкуствата получават сила... Кой е бил толкова велик в риториката, която притиска чрез силата на огъня (вж. Омир, Илиада VІ, 182 - бел. М. И.), макар че по характер той не приличаше на ритор? Кой като него съвместява граматиката, гръцкия език и историята, владее ритмичните стъпки в стихосложението и създава правила за поетичните произведения? Кой дотолкова е преуспял във възвишената философия, устремена нагоре, т.е. в практическата и съзерцателната, а така също и в онази..., която се нарича диалектика? Защото по-лесно човек можеше да излезе от лабиринт, отколкото да избегне мрежите на словото му, ако те бяха необходими. От астрономията, геометрията и науката за числата той възприе толкова, колкото е нужно, за да не бъде победен от компетентните в тези области, а всичко, което е свръх това той отхвърляше като безполезно за стремящите се към благочестие... Медицината - този плод на философията и трудолюбието - стана за него необходима и поради собствената му болнавост, и защото имаше грижа за болните[1]... Но и това, колкото и да е важно, какво представлява в сравнение с познанията на Василий в областта на етиката?.... Всичко това той овладя в такова съвършенство! Това беше кораб дотолкова натоварен с начетеност, колкото може да вмести човешкото естество" (Слово 43). Що се отнася до св. Григорий Нисийски, то и той в съчиненията си постоянно цитира античните философи и поети и също така е считал, че всичко полезно във външните науки трябва да бъде асимилирано от християнството. Като доказателство за това той, следвайки Ориген (Ориген, „Писмо до Григорий Чудотворец"), дал алегорично тълкувание на библейското повествование за това как израилтяните събрали от египтяните на излизане от Египет и отнесли със себе си златни и сребърни съкровища (Изх. 12:35-36) в следния смисъл: „физиката, геометрията, астрономията, логиката и всичко, изучавано извън Църквата, предводителят в добродетелта (Моисей) повелява на всеки един да вземе от египетските богаташи и да го приеме заради ползата, която принасят, доколкото всичко това ще бъде нужно тогава, когато божественият храм на тайнството ще трябва да бъде украсен с богатствата на разума" (Св. Григорий Нисийски, „Животът на Моисей").

Великите Кападокийци са съзнавали, че живеят именно във времето, когато цялото научно и интелектуално богатство, идващо от античната култура, трябва да бъде поставено в служба на християнството. Подчертавайки превъзходството на християнството над елинизма и отстоявайки неспособността на античната култура да удовлетвори всички търсения на човешкия разум и сърце, те все пак наблягали на необходимостта християнството напълно да усвои всичко най-добро, което е било постигнато от човешката цивилизация извън християнството. Свети Григорий смята, че езичеството и идолопоклонството трябва да бъдат отхвърлени, защото за човечеството те представляват изминал вече етап. Но всичко онова от езическата ученост, което може да послужи за духовното възрастване на човека трябва да бъде възприето от християнина с благодарност: „Мисля, че всеки, имащ ум, признава учеността като първо за нас благо. И не само тази наша най-благородна ученост, която като смята за нищо изискаността и великолепието на словото, има за свой предмет само спасението и красотата на умосъзерцаваното, но и външната ученост, от която много християни поради невежество се гнусят като от ненадеждна, опасна и отдалечаваща от Бога. В науките ние възприехме изследователската и умозрителната страна, но отхвърлихме всичко онова, което води до демоните, до заблуда и в бездната на гибелта; ние извлякохме от тях полезното за благочестието, като с помощта на по-лошото се научихме на по-доброто и преправихме тяхната немощ в твърдостта на нашето учение. Ето защо учеността не трябва да бъде унижавана, както това си позволяват някои, но трябва да признаем за глупави и необразовани онези, които, придържайки се към подобно мнение, биха искали всички да приличат на тях, така че в общата маса да стане незабележима тяхната собствена глупост, за да могат да избегнат изобличаването в невежество" (Слово 43, 11).

И така, обскурантизмът, необразоваността, невежеството и неспособността да се усвои цялото многообразие на културното достояние на човечеството са несъвместими с християнството, смята св. Григорий. На него му е дълбоко чуждо такова възприемане на християнството, при което за него се мисли като за полу-катакомбна секта, враждебно настроена към цялата околна среда. Тъкмо обратното - християнството трябва да бъде отворено към всичко най-добро от натрупаното в човешката история; то трябва да бъде достатъчно всеобхватно, за да вмести в себе си постиженията на човешкия разум.

В съответствие с тези представи св. Григорий издигал идеята, че езическата култура и мъдростта на елините не принадлежат на езичниците: бидейки езически по произход, сега те принадлежат на християнството, тъй като то се е оказало способно творчески да ги възприеме и да ги усвои. Свети Григорий гневно изобличавал Юлиан Отстъпник за това, че искал да лиши християните от възможността да получават добро светско образование, липсата на което е трябвало, според замисъла на Юлиан, да превърне християнството в маргинална секта, състояща се от слабограмотни хора с ниска култура. Началото на продължилото десет години свещеническо служение на св. Григорий в Назианз съвпаднало с царуването на Юлиан, който на младини е бил християнин, но впоследствие изменил на християнството. Неговото кратко царуване (361-363 г.) минало под знака на отчаян опит за реставрация на отживялата времето си езическа религия. Като станал император, той си поставил за цел да възстанови езичеството като държавна религия. Но в плановете му не влизало откритото и масово гонение срещу Църквата, което е било характерно за епохата преди св. Константин. Юлиан избрал по-прикрита тактика. През лятото на 362 г. той издал Едикт за учителите, чиято цел е била да забрани на християните да преподават в училищата и университетите. Едиктът нанасял удар преди всичко върху християнската интелигенция, която е била все още твърде малобройна. Юлиан е желаел изкуствено да изолира християнската интелигенция в гето: нека тя да проповядва в храмовете си, но не и на места, достъпни за широката публика. Такава тактика е била характерна за гонителите на християнството в различни епохи: ако по едни или други причини не им се удавало напълно да забранят или унищожат Църквата, те най-малкото са забранявали „пропагандата" на християнството, т.е. откритата проповед на Христа извън стените на храма и преподаването на християнско вероучение в училищата и университетите. Църквата, по такъв начин, се е оказвала макар и не извън закона, но при всяко положение извън обществото. Религиозната политика на императора-отстъпник възбудила негодуване у св. Григорий и той откликнал срещу нея в „Слова против Юлиан", в които остро напада бившия си съученик със силни изобличения. Такова отношение било възприето от св. Григорий като нарушаване на законното право на всеки човек на образование. Свети Григорий е смятал това за най-голямата вина на Юлиан пред християнството: „Той е достоен за ненавист за многото си злодеяния, но, струва ми се, в нищо друго той не е бил толкова беззаконен, както в това. И заедно с мен да негодува всеки, който обича словесността и я има за свое занимание - и аз не ще се откажа да се считам за такъв. Защото всичко останало предоставих на желаещите го, а именно: богатство, знатен произход, слава, власт... но едно нещо задържам за себе си - словесността и не се порицавам за трудовете на суша и по море, благодарение на които съм я придобил. О, колко силно желая да имам силата на словесното изкуство! Това е първото нещо, което обикнах след Първото, т.е. Божественото и надеждите отвъд видимия свят. Ако пък, според Пиндар, всеки носи своя товар (Немейска ода 1, 82-83 - бел. М. И.), то и аз по необходимост ще говоря за любимия предмет; и е напълно справедливо, тъй като не зная друг начин, освен чрез словото да въздам благодарност на Словото за словесните науки. И така, откъде ти дойде на ума, ти - възможно най-лекомисленият и най-ненаситният от всички - да лишиш християните от достъп до словесността?... Но, ако искаш, ние самите ще представим причината за това. След толкова много противозаконни злодейства трябваше най-накрая да стигнеш и до това и явно да се опълчиш срещу самия себе си, за да стане тъй, че там, където ти искаше да се отличиш със съобразителност и схватливост, без самият ти да забележиш да се опозориш и да покажеш безумието си... „Наши, - твърди той, - са словесните науки и елинската култура, също както и почитането на боговете, а вашата участ е необразоваността и грубостта, и във вашата мъдрост няма нищо друго, освен „вярвай!" (Слово 4)".

Не само античната словесност, но и цялата световна цивилизация са достояние на християнската Църква, смята св. Григорий Богослов. Заедно с Ориген и св. Григорий Нисийски той е убеден, че египетските съкровища, под които алегорично се подразбира езическата ученост не трябва да бъдат оставени от „новия Израил" - християните в ръцете на египтяните - езичници; християните трябва да ги „заимстват", т.е. да ги възприемат, да ги усвоят, да си послужат с тях, отхвърляйки при това идолопоклонството: „Възприеми от египтяните златните и сребърни съдове, с тях върви; запаси се за из път с чужди съкровища, по-точно да кажем - със своите собствени... Какво? Нима ще оставиш на египтяните и на противодействащите сили онова, което те неправедно са натрупали и още по-неправедно безразсъдно прахосват? То не им принадлежи; те със сила са го отнели от Казалия: „Мое е среброто и Мое е златото" (Агей 2:8); ще го дам на когото поискам". Вчера то им е принадлежало, защото е допуснато тази нередност да бъде извършена. А днес Владиката го принася и го отдава на тебе, за да го употребиш за полза и спасение. Да си придобием приятели с неправедно богатство, за да можем, когато осиромашеем, да си го върнем в деня на Съда (Лука. 16:9)" (Слово 45).

И така, езическата ученост не принадлежи на езичниците: тяхната мъдрост не е тяхна собственост, но принадлежи на Христа, Божествения Логос, от Когото те са я похитили, а сега трябва да я върнат на християните. Тази идея на християнска почва не е нова: писателите от ІІ-ІІІ век, по-специално св. Климент Александрийски са имали цяла теория, според която античната философия и митология не са нищо друго, освен преиначеното Писание на Стария Завет, от който елините са откраднали ученията си (Кл. Александрийски, Стромати 2,1; 2,5 и др.).

Следва (тук)

 

Из книгата „Жизнь и учение св. Григория Богослова"

Превод от руски: Людмила ДИМИТРОВА

 

 


[1] Първообразът на съвременната болница възниква във Византия през ІV век. По неизречен Божи Промисъл богоносните наши отци св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст създават и организират болничното дело като видим и действен израз на въплъщаването в света на Божията любов към ближния. Те привличат към екипите от духовници лица със светско медицинско образование за лечение в стационарни условия на болни хора, както и на нуждаещи се бедни, сираци, възрастни и хора с недъзи - бел. прев.

 





Още от "Православна мисъл":