ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

2012-12-25, автор: †Стобийски епископ КИРИЛ (по-късно + Варненски и Великопреславски митрополит), рубрика: Общество

RojdestvoXvo_m.jpg

Неизразимо радостно събитие е Христовото Рождество. Бог става Човек. Роденият преди всички векове от Бог Отец се ражда във времето от Дева. И за кого е всичко това? За човека. За да изправи падналия, да издигне унижения, да върне към любовта на Небесния Отец отхвърления, да възстанови на равноангелна висота прилепилия се към земята, потънал в греховност човек. Каква голяма обич от страна на Бога и каква спасителна надежда за човека.

И в каква обстановка се извършва всичко това! Днес Дева ражда Владиката в пещера. Началото на нашето спасение се полага в пещера. Нито една къща не била достойна да помести в себе си Невместимия, нито едно семейство не се удостоило да стане свидетел на скритата от векове в Бога тайна. Богато украсените и разкошни дворци, блясъкът, богатството, знатността, с една дума - всичко, което обикновено хората са свикнали да смятат за велико - всичко това е отхвърлено от Божията Премъдрост. За Владетеля на небето и земята била достатъчна тъмната пещера, за Създателя на вселената - яслите на безсловесните животни.

Към мястото, където се роди Спасителят, полезно е винаги да насочваме вниманието си в случаите, когато пред моралните ценности се предпочита материалната изгода. Днес често казваме: недостатъчно получаваме; що за състояние имаме; как да се живее със средствата, с които разполагаме. Но кой има или може да има на земята по-малко от това, което е притежавал Спасителят? В нашите модерни жилища прониква свободно слънчева светлина, а Христос не можел да й се радва. Източникът и Подателят на веществената светлина е лишен от нея. Някои от нас може да нямат обширно жилище, но все пак живеят в сносни условия между хората. А Божественият Младенец, Изворът и Подателят на разум и слово е обкръжен от безсловесни животни. Макар не винаги разкошна, но всеки от нас има постеля, а Христос е положен в ясли. Повечето от нас живеят в доволство и радости, в топли и просторни стаи, радват се на здраве и телесни сили, които им дават възможност да заработват насъщния си хляб. Но и те не са доволни от живота. И такива са мнозина. Ако действително нещо ни притеснява и при неблагоприятни обстоятелства сме принудени да се лишим от нещо, не би ли трябвало да се решим на това твърдо, без ропот, помнейки, че сме християни и последователи на Този, Който на земята нямаше къде глава да подслони? Малко мислим ние за своето християнско звание, за високото си предназначение, затова искаме всичко за себе си само тук - на земята. Но нима тук е нашето истинско щастие, нашето съкровище? Не напразно днес св. Църква пее „Христос е на земята, възнасяйте се" (1 песен от катавасиите на празника). Там - на небето трябва да издигаме своя взор, от там трябва да търсим, за да  намерим успокоение, трябва повече да мислим, да живеем за вечността. Тогава и от малкото ще бъдем доволни. Когато намалеят средствата ни, ще сме покорни Господу. Като гледаме живеещите в богатство и разкош - да не им завиждаме, а придобиващите богатство несправедливо да съжаляваме. Тогава леко ще понесем всяко положение в живота, даже и най-трудното, което е допуснал Господ Бог за наше благо. Като се упражняваме в търпение, в покорност на волята Божия и бъдем доволни от малкото, ние постепенно ще се възнасяме духом от земята на небето, ще се подготвяме за небето; тогава Христос ще бъде с нас, и ние ще бъдем с Него. Той ще слиза при нас, а ние ще се въздигаме към Него. И ще се изпълни над нас казаното: „Христос е на земята - възнасяйте се".

Но нека се върнем към светото семейство, което се настани в пещерата. Каква тишина има в това семейство! Колко мирно и спокойно е всичко в него! Йосиф, Мария, Младенецът Иисус - това са всичките му членове. Няма хора които да са просто посетители. Имаше пастири, но те не нарушиха дълго тишината му, поклониха се, разказаха чутото от ангелите и си отидоха. И пак останаха сами Йосиф, Мария и Младенецът Иисус - доволни, радостни и щастливи. А мнозина от нас не обичат тихия, мирен и спокоен домашен живот. Такъв живот им тежи, търсят развлечения, шумни и весели компании - особено в празнични дни им е скучно в семейната тишина. Разбира се приятно е човек да излезе в празник, да покани близки хора та с тях да сподели радостта. Желателно е обаче тези посещения и събирания да бъдат проникнати от християнски дух, като истинската християнска любов подбужда хората да се срещат, та празникът наистина да се превърне в духовна радост. Ако обаче на тези събирания господства празнословието, невъздържанието и чревоугодието, тогава не би ли било хиляди пъти по-добре да си останем вкъщи и в семейната тишина да се предадем на благочестиви размишления, на четене на добри книги? Колко опасности за душата се крият в развлеченията, празните беседи, честото излизане без необходимост от къщи. Колко скъпоценно време, състояние, често и здраве се изразходват напразно. Колко опасни срещи, колко подбуди за всякакъв род грехове. Колко опасности да разлюбим храма, молитвата и да се привържем към плътския живот.

Семейните хора, които прекарват живота си в домашна тишина, не трябва да се теготят от нея. Какво по-добре от това, ако човек работи в делнични дни, в свободното си време и празник се моли, посещава Божия храм, чете духовни книги, безкористно се труди за ближния, посещава болния? Лош признак е ако в семейството такива хора не намират удоволствие. Значи те трябва да употребят над себе си някакво усилие, за да се привържат към домашното огнище. Ако вкъщи няма мир, то Божият храм е открит за всички всеки ден. Ако човек е самотен, нека намери трезв приятел, с когото може приятно да поговори за своите близки, оставени далеч, а преди всичко да побеседва за Иисуса Христа, Който заради нас се роди в пещера, и изобщо за душеполезни неща. С такива приятели можем да обсъдим и житейски въпроси, да се повеселим на трапезата, но така, че всичко да е чинно, скромно, без съблазън за другите. Но ако на човек му е скъпо душевното спасение, тогава той сам ще намери как по-добре, по-спасително да прекара свободното или празничното си време.

За да научим как трябва да прекарваме времето си като християни не трябва да отиваме далеч. Ето пред нас за източните мъдреци, дошли да се поклонят на Богомладенеца. Бидейки учени хора, те се занимавали с наука и преди всичко с изучаването на небесните светила. Те вярвали, че всеки човек има звезда на небето, която се появява с неговото раждане, а при смъртта му пада от небето. Знаейки пророчествата за явяването в Иудея на могъщ Владетел, наречен „звезда от Иакова" (Числ. 24:17), те още по-усърдно следили за появяването и движението на звездите. И ето, когато на небето се появила такава звезда, каквато не е имало дотогава, мъдреците веднага разбрали, че тази звезда указва раждането на необикновения Владетел и те решили да Го намерят и да Му се поклонят. Звездата им показвала пътя и накрая ги довела до Иудея - отначало в Йерусалим, а след това и във Витлеемската пещера, където лежал в ясли новороденият Богомладенец. Зарадвали се мъдреците, като видели Този, Когото търсели толкова усърдно и паднали, за да Му се поклонят. А за да изразят по-силно, по-явно своята радост и своето благоговение към Него, те отворили съкровищниците си и Му поднесли в дар злато, ливан и смирна.

По същия начин светата Църква, която е пътеводна звезда по пътя на нашето спасение, ни удостои да достигнем до празника Рождество Христово. На поклонение пред Богомладенеца идват даже и тези, които в друго време рядко намират възможност да посетят Божия храм. Но къде са нашите дарове, донесли ли сме ние нещо да поднесем на новородилия се Христос? Следвайки примера на мъдреците, ние трябва така да живеем, та да имаме какво да поднесем при подобни случаи на своя Създател.

Преди всичко мъдреците поднасят на Богомладенеца злато като на Владетел. На владетелите обикновено плащали данъци, но му плащали с това, което принадлежало на него и изхождало от него, т.е. със златни и сребърни монети. Нека и ние поднесем на Христа, нашия Владетел и Бог, това, което Той ни е дал. А от Него е всичко: умът и познанието, всички способности, здраве и състояние, с една дума - всичко, което притежаваме, което сме придобили и от което се ползваме. Да Му поднесем всичко това, т.е. всичко да употребяваме за Негова прослава, за душевна и телесна полза на нашите ближни в Негово име. Този, който Господ е надарил с благосъстояние, нека Му принесе в дар от богатството си, като остави в храма макар и малка част от него, не забравяйки да отдели в негово име и на своите братя, които дори и малко не притежават. Този, който се ползва с телесна сила, - нека я посвети на Господа, като послужи в името Христово на болен, като помогне в работата на немощния, като защити от зъл човек този, който е имал нещастието да падне в ръцете му. Който има светъл ум и може правилно да разсъждава за нещата, има дар слово, способност да неразумява, убеждава, - нека принесе в дар на Господа тези способности, като употребява своя ум за вразумяване на заблудените, като просвещава невежите. Който се ползва всред обществото с уважение и гласът му означава много, - нека се възползва от това за полза на другите, като в името Господне каже добра дума за оклеветения, като даде път на малко известен, но способен и честен човек. И каквото и да направи всеки един от нас в име Господне, всичко това ще е дар, поднесен на Самия Господ. А Господ ще го приеме и няма да се забави да му въздаде.

Нека обаче вникнем в сърцето си, в самите себе си, и поразсъдим - дали обичаме Христа така, че да служим преди всичко на Него? Любовта ни към Него не се ли изразява повече на думи? Не се ли ограничава само с редки посещения на храма Му! В същото време когато казваме, че Го обичаме, не се ли крие в дъното на душата ни такава страст, която не можем да преодолеем заради Него, заради собственото си спасение? Ако е така, то ние почти нищо не сме поднесли в дар на Родилия се Богомладенец.

Освен злато мъдреците донесли в дар на Господа още ливан и смирна. И двете са блогоуханни вещества. Ливан - това е тамян, донесен в знак на божественото достойнство на Новородения,          тъй като с тамян кадя само на Бога. Смирна - това е скъпа и благоуханна смола, с която обикновено богатите и иудеи помазвали телата на покойниците, за да ги предпазят от разлагане. Тя била донесена в знак на това, че този Бог е и човек, че Той се въплътил и дошъл на земята, за да пострада, умре и бъде погребан заради човешкия род и чрез тази смърт да го спаси от вечна гибел.

Нека и ние поднесем в дар на Господа ливан и смирна, но в духовен смисъл. Какво ще рече това? Духовен ливан - това е молитвата пред Бога - молитва от „сърце съкрушено и смирено" (Пс. 50:19), от сърце, пламенеещо от любов към Бога, от сърце, изцяло потопено в Бога, незаето от никакви житейски грижи. Тя е постоянно насочване на ума и сърце към Бога, във всяко време и на всяко място. Такава молитва не само се издига към небето като тамян, но преминава през небесата, достига до самия престол на Вседържителя, укротява праведния Му гняв, измолва от Него изобилие от милости и щедрости. Духовният тамян - това са сълзите на съкрушението за греховете. Как благоухаят тези сълзи пред Спасителя! Духовният ливан - това най-после е свят и чист живот, съобразен със заповедите на Евангелието.

Но притежаваме ли ние такава пламенна и чиста молитва? Имаме ли умилителни сълзи? Намират ли се поне начатъци на чист живот, живот за Христа? Да се възрадваме и развеселим, ако са налице такива, защото тогава ние поднасяме на Христос жертва не по-малко благоуханна от тази, каквато Му поднесли мъдреците. Ако ли пък не, трябва да побързаме към Лежащия в яслите, за да Му дадем обещание, че останалото време от живота си ще проведем като Му благоугождаваме. И Той като премилосърден ще приеме тази наша готовност като благовонна жертва, ще ни помилва и спаси. Подобно на светото семейство в пещерата нека не само не се отегчаваме, но да молим Бога за такава тишина, за такъв мир, каквито са господствали в това семейство, че те да владеят и в нашите домове. Особено да се погрижим за това през тези празнични дни. Нека не само да не търсим, но и да избягваме греховните развлечения. Ние като християни, като духовни хора, да търсим веселие духовно, радости чисти и святи.

Сп. „Духовна култура", бр. 12/1988 г.

 

 





Още от "Православна мисъл":