ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » ТАЙНАТА НА ДОБРИЯ ТОН в общуването

ТАЙНАТА НА ДОБРИЯ ТОН в общуването

2013-06-24, автор: Игумения Домника, рубрика: Общество

ocean-and-desert-tree.jpg

Днес ще беседваме за онзи дар, който светите отци наричат „един от най-великите Божи дарове". Този дар отличава човека от всички останали земни създания, прави го венец на творението и го уподобява на Самия Бог.

Може би някои вече са се досетили, че ще говорим за дара на словото (речта, говоренето, б.р.).

Той не ни е даден случайно. Даден ни е, за да възвестяваме чрез него на другите за Бога. Разбира се, нашето възвестие може да бъде не само чрез проповядване, но изобщо чрез каквато и да е дума, когато тя е казана в евангелския дух на кротостта, смирението и любовта.

За съжаление, ние понякога ползваме този дар неправилно и вместо словото ни да възвестява за Бога, то носи известие за нашите собствени страсти и грехове. Как се случва това?

Например, налага се спешно да заминем за някъде, но сестрата (разбирай - ближната, ближния, б.р.), която трябва да пътува с нас, по неизвестни причини се бави. И когато дойде, започваме да я укоряваме. Така ние известяваме за нашите страсти и нетърпение. Друг пример: навестяваме някого, за да помолим да ни услужи с нещо и в движение правим забележка за безпорядъка му. Вместо да зарадваме ближния, ние го уязвяваме.

Затова днес бих искала да призова всички ви чрез речта си да предават само любов, да известяват само за Бога. Истинската добродетел е: никога да не казваме на ближните си неприятни думи. Би ми се искало това да стане наша втора природа.

 Добрият тон - само правило за приличие ли е?

На някой може да му се стори, че добрият тон (добронамереното общуване, б.р.) е само външна добродетел, просто едно правило за прилично поведение. В действителност, той съществува в най-тясна връзка с вътрешния ни живот. Доколкото ние успяваме да проследим речта си, дотолкова и преуспяваме духовно. Затова, нека сега си поговорим по-подробно защо добронамереността (добрият тон) е толкова важно нещо.

Ние сме длъжни да умеем да се сдържаме и да не изказваме веднага всичко, което ни е на душата. Сдържането на речта показва, че човек е подреден, постоянно наблюдава себе си и се бори със страстите си. Авва Исайя пише, че: «сдържането на езика доказва, че човекът е истински подвижник. Необузданият език разкрива един човек чужд на добродетелта».

Дори между хората далеч от Църквата, битува представата, че порядъчният и възпитан човек е този, който строго следи  речта си. Например, известният руски писател Антон Чехов казвал: «Свикнал съм да се сдържам, защото на порядъчния човек не подобава да се разпуска».

Разбира се, че това, което е неприлично за светския човек, още повече не отива на монаха (разбирай - на подвизаващия се в добродетелта, б.р.). Един старец разсъждавал за това така: «Ако не мога да сдържам езика си, това показва в какъв безпорядък се намира умът ми. Не мога да пресека гнева, раздразнението и склонността към спорене. Щом ми кажат някаква дума, веднага нещо изскача от мен. Мълнията не е толкова бърза, колкото моят отговор. А ако нещо излиза от устата, то доколко повече от помислите!».

Така можем да съдим за своето вътрешно състояние. Ако грубите думи излитат от устата ни по-бързо от мълния - това е тревожен сигнал. Това значи, че сме загубили нагласата за покаяние и сме прекратили борбата с помислите, защото който следи помислите, той още повече следи и словата си.

Съществува и обратна връзка. Който следи речта си, скоро се научава да сдържа и помислите. Пазенето на устата е едно от най-силните оръдия в борбата със страстите.

 Победа над гнева

Навикът да следим речта си е една от основите на нашия духовен живот. Неслучайно светите отци наричат дързостта «майка на всички страсти, погубваща добродетелите». А какво е дързостта? Това именно е невъздържанието в речта, когато човек казва всичко, каквото си поиска. Старец Емилиян пише: «Всичко, което току-що сме си помислили и веднага преспокойно изговаряме, всичко това е дързост. Дързостта е безсрамие, това е предпочитане на своето «аз» пред всичко навсякъде и винаги. И тъй, избери Христос или себе си. Ако в теб има дързост, ти не можеш да бъдеш син Божи. Ако си позволяваш да бъдеш дързък, животът ти ще бъде неуспешен, разстроен, цялото ти житие ще стане вяло, a сърцето ти - отпуснато и сухо».

Когато се пазим от дързостта, нашето сърце оживява, става способно за  добродетел. Колкото по-строги сме към устата си, толкова по-силни ставаме в борбата със страстите. С помощта на мълчанието и молитвата можем да победим  дори най-грубите страсти, например гнева. Един от древните подвижници - авва Иперхий казвал, че «човек, неудържащ езика си по време на гняв, не би могъл да удържи и самата страст». Може да се каже и обратното: който в гнева си се старае да удържа езика си и се моли усърдно, той обезателно ще победи тази страст.

Който е чел жизнеописанието на стареца Йосиф Исихаст, сигурно помни, че в младежките си години той е бил чрезвичайно гневлив и не минавало и ден без да се скара с някого. Както той сам казвал, бил способен да убие човек в гнева си. В манастира той много се молел, защото искал да победи тази страст и наистина, с Божията помощ той успял. По-късно в него виждаме една необикновена кротост и любов.

Така и ние можем да победим гнева и много други страсти, просто самопринуждавайки се към мълчание и молитва. Ако в каквато и да е, дори най-незначителна ситуация, когато ближният ни досажда по някакъв начин, ние мълчим и се стараем чрез молитвата да изгоним досадата от нашата душа - това вече е подвиг, който очиства сърцето ни.

Когато ни е тежко...

Старец Силуан разказва такава случка. Един послушник бил болен, страдал телесно и душевно, а към него била отправена проста молба да свърши нещо. Тогава той реагирал с думи на досада, но след време забелязал, че душата му станала немирна. Мъдрият ще разбере защо се случило това, а немъдрият ще си каже, че това са дреболии.

В живота ни такива ситуации се случват често. Молят ни за разни неща, когато сме болни или разстроени. И, ето, казвайки само няколко думи, можем да се лишим от мир и молитва. Напротив, ако се сдържим и замълчим, ние ще извършим малък подвиг, който ще донесе в душата ни благодат.

Иска ми се да повторя, че целият ни живот може да се състои от такива неголеми подвизи. Отстрани може да изглежда, че не правим нещо особено и външно се подвизаваме не повече от другите, но между другото да побеждаваме страстите си и да преуспяваме с всеки изминал ден.

Речта ни е като огледало

Има още една закономерност в нашия духовен живот - подвизавайки се в молитвата, ние не можем да бъдем груби с ближните. Старецът Софроний (Сахаров) казвал, че ако сме груби с хората, това означава, че нещо в духовния ни живот не върви правилно. Истинската молитва облагородява човека, смекчава и изтънчва сърцето му. Когато човек се моли, той започва тънко да чувства душите на другите хора. Той става внимателен и се следи да не огорчи ближните си с поглед или жест, а още повече с дума. По отношение на думите той внимава особено, защото словото има сила, която с нищо не може да се сравни. Думата може да утеши, да ободри, да извиси, но и в същото време да отблъсне и рани душата на другия човек. В една дореволюционна книга по етикет има едно такова точно наблюдение: «Грубите речи и резките слова навличат повече недоброжелатели  и убиват доброто предразположение по-често, отколкото лошите постъпки».

Словото - остър нож

Сигурно всеки от вас знае според личния си опит, че болката, причинена от рязка дума, може да живее в душата много дълго. Неслучайно съществува такъв израз: «Словото е остър нож». Много е сериозен грехът, който извършваме, когато раняваме ближния с дума. За нас не може да бъде оправдание това, че сме били в тежко духовно състояние или че ближният, когото сме обидили, се е държал зле. Старецът Емилиян пише за това така: «Помислете само колко обидни думи си казваме! Всички свои думи ние ще намерим горе - на небесата...». Затова светите отци казват: «дори в нас да има не един, а много легиони бесове - това е нищо в сравнение с думата, казана по адрес на ближния. Христос мигновено изгонва легионите, но думата, казана от нас Той не може да поправи. Словата стават птици и летят, където си поискат. Те разхвърлят греха ни навсякъде и го откриват на всички светии и ангели и ще ги намерим там - на небесата».

Някой може да попита: «Нима думата действително не се прощава? Та нали всеки разкаян грях се прощава?». Да, естествено, ние винаги се покайваме за словесните си прегрешения, както и за всички други, но в душата на ближния все едно остава рана и с това нищо не може да се направи. Казали сме някому нещо неприятно, обидили сме човека и отдавна сме се покаяли, а човекът още страда... Не стига това, ами в разстроеното си състояние той може да е обидил не един, а няколко души, а някои от тях на свой ред може да са ранили и други. Накрая, някъде избухва крупен скандал... И ето - ние сякаш нямаме нищо общо с тази крамола, но всъщност причината е в първата казана именно от нас неприятна дума и затова всички тези ранени души тежат на нашата съвест.

Веригата от обиди и караници може да бъде безкрайна. И после на Страшния Съд ние ще срещнем всички хора, пострадали по наша вина. Да, наистина, може да има покаяние за казаната дума, но представете си какво трябва да бъде това покаяние, за да изглади толкова тежък грях!

И затова, нека запомним: с какъвто и човек да общуваме, дори и с най-тежкия характер, дори и да ни причинява обиди - нямаме право да го раняваме с думи. Ние не можем да знаем последствията от това, а те могат да бъдат тежки - да доведат дори до гибелта на душата на този човек.

Как да направим добрите зли, а злите - добри

Забелязано е, че ако говорим на ближните си неприятни думи, то ние виждаме всички наоколо като грешници. Когато започваме да се следим и не си позволяваме да огорчим някого дори и с една дума, то изведнъж установяваме, че всички около нас са ангели - добри, кротки и любящи.

Защо се случва така? Разбира се, защото ближните откликват на нашата добрина и сърцата им се разкриват за нас. Както пише преподобният Макарий Велики, «словото гордо и зло и добрите люде прави зли, а словото благо и смирено и злите насочва към доброто». Когато се стараем да не обидим някого, самите ние омекваме и придобиваме добър и неосъждащ поглед.

Ще ви разкажа една мъдра притча. Пред портите на един град седял старец. Веднъж наближил пътник и го запитал: «Какви хора живеят в този град?». Старецът отговорил с въпрос: «А какви люде живеят там, откъдето ти идеш?». Странникът казал: «О, това бяха ужасни хора! Зли, заядливи, с тях беше невъзможно да се живее!» Тогава старецът му рекъл: «В този град ще срещнеш същите хора». Пътникът поклатил с глава и продължил пътя си. Не след дълго пред портите се появил друг странник и задал същия въпрос. Старецът отново отговорил с въпроса: «А какви люде живеят там, откъдето ти идеш?». «Прекрасни хора! Добри, задружни, гостоприемни». - «И тук ще срещнеш същите». И странникът с радостно сърце влязъл в града. Тогава попитали стареца: «Кому от тях двамата каза истината, а кого излъга?», и той отговорил: «Аз казах истината и на двамата. Всеки човек има вътре в себе си един особен свят, който носи навсякъде, където и да иде».

Думите ни създават един цял свят около нас - ако словата ни са добри, то и светът наоколо ни става по-добър. Разбира се, думите, които изговаряме, влияят не само на нашите отношения с ближните, но и на нашия вътрешен живот, на нашата молитва.

Ако си казал груба дума - няма да има молитва

Старецът Арсений Пещерник разказва в една история за монах, който веднъж  му се поклонил и казал:

- Благослови ме, геронда, натъжих един брат и затова не ми върви молитвата.

- Няма страшно - казал Арсений - Иди се поклони на брата си и ще ти се върнат любовта и молитвата.

- Но аз се поклоних пред теб, нима това не е достатъчно?

- Не, не е. В каквото си се провинил пред него, за това и ще искаш прошка.

По-нататък старецът Арсений разказва за вътрешната борба, на която станал свидетел. На следващия ден монахът се върнал при него и благодарил за съвета, защото след като изпълнил дълга си можел отново с радост и умиление да се върне към молитвите си.

Всеки човек, който се моли, чувства доколко силно молитвата му зависи от това какво и как казва на ближните си. Ако някой е казал груба дума или е наскърбил ближния си - няма да има молитва. Истинският подвижник се въздържа не само от явната грубост, но и от това да разговаря студено, сухо или с безразличие.

Когато истината става лъжа

Освен всичко казано дотук, съществува един особено важен навик - да изказваме мнението си с тактичност и внимание. Понякога изказваме мнението си без изобщо да се замисляме. Струва ни се: Че какво толкова има за мислене? Та нали казваме чистата истина? Но от Евангелска гледна точка, нашата правда може да излезе неправда. Ако ние с думите си огорчаваме ближния нима можем да назовем това истина? Евангелската правда не се изразява в това да заявим нещо, съответстващо на действителността, а в това - никога никого да не засягаме.

Съвременниците на Антон Чехов го познавали като много мек и деликатен човек. В своето общуване с другите хора той се придържал до правилото - никого да не огорчава. Веднъж при него дошла една дама с ръкопис на неин роман. Тя била много настоятелна, дори досадна. По това време Чехов боледувал. Той бил на смъртно легло, повален от туберкулозата, заради която вече трудно се придвижвал, трудно говорел и даже трудно дишал. В това си състояние той посветил на въпросната дама около два часа, четейки и поправяйки едно съвършено бездарно произведение, без нито веднъж да изкаже дори и най-минимално неудовлетворение. Заради това му качество Чехов имал много приятели и хората се стремели към общение с него.

Но може да се случи и така, че човек да притежава множество достойнства, ум, някакъв особен талант, остроумие и въпреки това, неизвестно защо, обкръжаващите да го избягват. А причината за това би могла да е в навика му да изказва мнението си категорично, без да се съобразява с чувствата на другите хора. Общуването с такъв човек не доставя удоволствие, защото той постоянно уязвява душите на ближните с думите си. Дори забележките му да са напълно оправдани, справедливи и разумни, никой не би искал да се съгласява с тях, защото резките думи нараняват сърцето.

Старецът Емилиян споделя едно свое точно наблюдение: «Този, който настоява на своите воля, знание и мнение, получава вражда; него никой не го обича. У всички (сякаш е станал бесноват) се пробужда против такъв човек инстинкт на противодействие и желание да му се отговори с НЕ. Разбира се, че тогава човекът вижда причината за това отношение в другите, докато всъщност той самият е виновен и заслужава участта си, щом така си е постлал».

Някой може тук да се смути: «Случва се да е наложително да си отстояваме мнението заради положителния резултат в някаква работа. Как се постъпва в такъв случай?» Всъщност, тъкмо настойчивостта и категоричността донасят малко полза, а често пъти дори и вредят на работата. Например, ако кажем на подчинените си: «Та това за нищо не става! Всичко трябва да се направи отначало, не е възможно да се поправи!». Ако ние кажем така, то можем да бъдем почти уверени, че резултатът от работата няма да е много добър. Ближните, които сме наскърбили с тона си, просто няма да намерят в себе си сили и упорство да изпълнят задачата добре. Силовата победа е неправедна и тя никога не донася добър плод. Колкото повече настояваме, изискваме и притискаме ближните си, толкова по-неуспешни са делата ни. Главното, което е необходимо за успеха на делото - това е атмосферата на мир, любов и доверие. Когато общуваме с ближните в такъв дух, тогава те с желание откликват и ни помагат с особена радост.

«Услаждай живота на ближните - и Бог ще услади твоя»

Накрая, бих искала да ви припомня още едно правило при общуването ни с другите. За него говори св. Василий Велики: «Бъдете приветливи в общението си и сладки в речите си». Въздържането от употреба на лоши думи не е достатъчно, нужно е постоянно да разпръскваме добрина. Когато разговаряме с ближния, от устата ни трябва да излизат винаги топли, приветливи и утешителни слова. Както пише един старец: «когато беседваш, нека лицето ти бъде усмихнато и радостно, а от устата ти нека се лее сладост и тече мед».

Истинският подвижник може да се каже, че се познава по приветливостта и сърдечността в общуването. Свети Атанасий Велики, съставил житието на преп. Антоний Велики, ярко описва характера на този велик Божи угодник. Преподобни Антоний живял строго, ежедневно се борел с демоните, по половин година не виждал човешко лице, но когато се връщал при хората, както пише св. Атанасий, «той бил приятен и учтив. Словото му било подправено с Божествена сол. Нямало такъв човек, който да не обичал св. Антоний. Никой не го мразел, не му завиждал, но всички се  радвали и се събирали около него».

Нека и ние да сме не просто сдържани и учтиви, но да сме приятни, приветливи и любвеобилни. Нека да подправяме всяка своя дума с «Божествена сол» - т.е. с любов, нежност, радост и ще почувстваме изпълнението на мъдрите слова, казани от св. Йоан Кронщадтски: «Услаждай живота на твоите ближни и Бог ще услади твоя. Чрез словото, произлизащо от вярващото и любящо сърце, ние можем да творим чудеса за своята душа и за душите на другите».

Когато се стараем да произнасяме само угодни Богу думи, тогава ние можем да съзидаваме чрез словото. А Нему е угодно всяко слово, казано в евангелско чувство. Дори когато произнасяме някаква съвсем проста, битова молба, но с любов и топлина, това вече ни приближава към Бога. Самите ние започваме да чувстваме Божието присъствие, но също така и хората, намиращи се около нас.

С това ние изграждаме нашето единство, нашия общ живот в Христа. Разбира се, че това не винаги е леко. Евангелското общение е над нашето естество, което пребивава в паднало състояние, и затова нерядко изисква личен подвиг.

В своите беседи старецът Софроний разказва случай, когато една дама, французойка, му казала: «Не мога да си представя как хората стават светци, та това е толкова трудно! Трябва да си учтив с всички, а наоколо има толкова много неприятни хора!». Спомняйки си тези думи, старецът Софроний забелязва: «Разбира се, светостта не е само вежливост. Наистина, общуването с хората може да бъде нелеко. Дори в нашата манастирска среда се случват моменти, когато някой брат или сестра стават трудни за нас. И как да си учтив с тях? Но всичко се побеждава с молитва и ако ние с  помощта на молитвата се учим на това непросто дело - да се обичаме един другиго, - то Господ ще пребъдва с нас».

Там, където се изпълнява тази заповед - там винаги присъства Христос. И когато произнасяме думи в евангелско чувство, в любов към ближния, трябва да знаем, че в този момент сред нас застава Живият Христос.

И в заключение бих искала да призова всички ви към подвига на евангелското общение - подвиг, който ни съединява с Бога. Старецът Софроний казва така: «Помнете, моля ви, за величието не само на Божественото слово, но и на човешкото. Когато нашето човешко слово се говори в духа, заповядан от  Христос, тогава то придобива божествена сила. То носи в себе си живот и истина, защото е плод на живущия в нас Христос...».

 

Със съкращения из:

„Беседа матушки Домники",

сайт Ново-Тихвинского женского монастыря, г. Екатеринбург

Заголовок и подзаголовки Правмира

 

Превод от руски: Анелия Павлова

Ред.: А. Хр.

 





Още от "Православна мисъл":