ЛЕСТВИЦА

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

† Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ
ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

† Доростолски митрополит ИЛАРИОН
Посланието на Света Гора

Посланието на Света Гора

Разговор с архимандрит Вартоломей, игумен на светогорския манастир “Есфигмен”
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Да простиш не значи да забравиш

Да простиш не значи да забравиш

2015-02-21, автор: Марина Филоник, рубрика: Общество
Можеш ли просто така да решиш и да простиш? - психологът и психотерапевт Марина Филоник за практическия механизъм на прошката

Proshkata.jpg

„Да простиш не значи да забравиш; да простиш означава със състрадание, с болка в душата да си кажеш: когато дойде денят на Страшния съд, аз ще се изправя и ще заявя: не го съди, Господи!" (Митрополит Антоний Сурожский)

Има хора, които крещят в отчаяние: „Никога няма да простя!", има такива, които почти през сълзи казват: „Толкова ми се иска да простя, не все не се справям", а има и други, които са искрено убедени, че всичко са простили, особено ако се случи да е дошъл, примерно, празникът на всеобщо опрощение, при все че продължават да обикалят със смръщени и обидени изражения, причиняващи болка на останалите, но това не им пречи убедено да си вярват, че са простили. Невъзможно е да открием човек, който никога през живота си да не е изпитвал или нанасял обида. Носим у себе си многобройни рани и болки, а с годините тяхното количество не намалява.

Но ти си християнин!

На изповед се случва да чуеш думите: „Първо трябва да простиш, а след това да дойдеш тук". „Ти си християнин, как така ще се обръщаш към Бога, щом не си простил на брата си", и това поставя човек в крайно незавидно положение, защото да простиш само с едното усилие на волята е невъзможно. Да простиш е много трудно дело - трябва да помним тази съществена истина. Понякога години, десетилетия наред това не се получава, и то при условие, че самият човек има голяма желание да прости- той страда от чувството си за оскърбеност, не желае да го носи в себе си, но така или иначе то не го напуска.

Ако сте откровен пред себе си и имате ясно съзнание за състоянието си, вие недвусмислено си давате сметка, че колкото и да си повтаряте „прощавам", когато изпитвате болка, от това не ви става по-леко. Не е изключено и по-тежко да се почувствате! Засилва се вътрешният сблъсък между потребността да простиш и невъзможността да постигнеш реално това - длъжен съм, но ето че не мога, що за човек съм аз тогава!

Към чувството за обида се добавя и чувството за вина, което в най-лоши случаи води до отчаяние, до пълно отвръщане от желанието ни да търсим Бога - „първо трябва да простиш, после да дойдеш тук".

Прошката не е вид еднократен акт, а процес, и при това нерядко доста продължителен процес. Най-важното е дали наистина следваме хода на този процес или сме се оставили в застой? Дали кипим от спомени за преживяното, от желание да отмъстим, да получим възмездие, да възстановим справедливостта, или все пак следваме пътя на опрощението и вървим по него, изпълнени с желание да се освободим от всичко това.

Не мога да простя - как да постъпя?

Ще разгледаме пет важни условия за постигане на опрощаването, своего рода упътвания в следването на тази цел, но можем да ги възприемем и като отделни етапи в процеса на опрощаване. Съществуват и други аспекти на прошката, но в настоящата статия ще разгледаме само някои от тях.

Митрополит Антоний Сурожский е писал по този повод, че: „Да простиш не значи да забравиш"; да простиш - това означава да възприемеш човека такъв, какъвто е в неговата греховност, в неговата нетърпимост, и да му кажеш: „Ще те изтърпя като кръст, ще те отнеса до Царството Божие, независимо дали искаш това, или не, дали си добър или лош - ще те взема на плещите си, ще те предам на Господа и ще кажа: Господи, този човек го носих през целия си живот, защото щях да скърбя, ако беше погинал. Ето го сега, прости му и Ти заради това, че и аз му простих."

Тук има една много съществена мисъл: да простиш не значи да забравиш.

„Да забравиш" може да се окаже вид самоизмама, защото понякога е неспорим факт, че на практика спрямо вас е било извършено някакво зло.

Често пъти по-важното е не да забравяме, а обратно - да помним какви са слабостите, недостатъците, греховете на другия, да не му служим за съблазън в тази посока, а да го предпазваме, и като сме наясно с неговите недъзи, да не провокираме изкушения, създаващи условия да извърши нещо лошо.

Може би изглежда твърде трудно като изискване, но в тези слова има послание, което е изключително съществено за темата относно прошката: ние не бива да принуждаваме себе си да мислим, че този, който ни е обидил, е някакъв прелестен човек. Нашата прошка към него изобщо не зависи от неговата доброта или лошавина. Дали ще простим, или не, зависи изцяло от нашата вътрешна нагласа.

В молитвата „Отче наш" казваме: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си." Ключова дума за настоящата ни тема е думата „длъжници", посочваща, че аз признавам наличието на извършено спрямо мен зло, че от това изпитвам голяма болка, че сигурно съм натрупал огромно негодувание спрямо оскърбителя и съжаление към самия себе си. Не си затварям очите пред тези неща, не твърдя, че всичко е наред и че нищо лошо не си направил, че си едва ли не светец спрямо мен. Това ще бъде неискреност.

Следователно, да видим истината за другия е много важно, но още по-важно е да имаме честен и откровен поглед към самите себе си. Като начало трябва да си дам сметка, че се обиждам, и да намирам начини да признавам това пред себе си. Ако не умея да виждам собствената си обида, това препречва пътя към прошката.

Спомням си една жена, която преди време ме удиви с думите си: „Наскоро ми казаха, че да се обиждаш е грях, и ето, вече престанах да се обиждам." И това го говореше човек, с когото беше безумно трудно да се живее в непосредствена близост, защото тя буквално цялата преливаше от неспирна обидчивост, но изобщо не си признаваше това. Не желаеше да го признае искрено пред себе си.

Неосъзнаването на собствените чувства, и особено на усещанията за оскърбление, възбужда ред психосоматически заболявания, защото загуби ли активност обработката им в душата, всички тези процеси се изнасят в тялото, което започва да действа като компенсаторен орган. Проблемите напускат съзнанието - душата навлиза в застой, в задънена улица, тъй като се чувства безсилна да направи каквото и да било. Потиснатите чувства се изнасят в тялото и в неосъзнатото пространство, откъдето намират продължение на своите проявления.

Как да се научим да осъзнаваме своето усещане за оскърбеност? Ако е нещо преживяно малко време преди да се замислите над своето усещане, можете да прибегнете до вид „стоп-кадър" и да направите анализ: „И така, какво точно се случва в момента с мен? Обиждам се. Изпълвам се с негодувание. Срещу кого? По каква причина? Какво точно предизвиква моята гневност? Какво конкретно ме обижда?" Това не означава, че трябва веднага да хукнете към този, който ви е оскърбил, за да търсите помирение, но е важно откровено да изречете всичко пред себе си.

Вярващият може да даде израз на чувствата си или на неразбирането на чувствата си, заставайки пред лицето на Бога. Само недейте лицемерно да четете благозвучни слова от молитвеника за опрощение и неосъждане, ако в същия този момент сърцето ви е препълнено от гняв и осъдителни настроения.

По-добре ще бъде максимално честно да застанете пред Бога с истинския свой образ, който имате в подобен момент: „Господи, Ти виждаш колко гняв и злоба, обида и възмущение ме изпълват сега. Ти виждаш, че едва ли не съм готов да убия същия този човек. Но дълбоко в себе си не желая това. Само че не ми е по силите да се справя по какъвто и да било начин. Ти Самият ела и направи нещо с мен, защото аз самият просто не успявам да постигна нищо."

Колкото по-откровено подходите, толкова по-добре ще бъде. Господ обича „чистите по сърце" (Пс.50:6), не бива да мислим, че е срамно и неприлично, когато сме изпълнени именно с подобни настроения да се обръщаме към Бога. А с какво друго трябва да бъде изпълнена душата ни? Винаги и само с благодарност и мир? Но без Него ние не можем нищо -точно това е много важно да си го признаем. Именно в немощта ни за нас се явява особено потребен Той, Който може да ни преобрази.   

В живота на владика Антоний има един такъв случай: в детството си той се почувствал обиден от някого, после отишъл при свещеник и му разказал: „Така и не успявам да му простя - с какви молитви да се моля? Как да постъпя?" Свещеникът му отвърнал: „Засега не чети тези слова: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си." Един показателен пример относно молитвената откровеност, за която говорим тук.

Друг, също нелек проблем, се заключава в това, доколко е потребно да говорим за чувствата си с този, които ни е нанесъл обидата. Съществуват различни обстоятелства. Той също може да е обидчив човек, а може и нищо да не чуе, да не разбере от нашите думи. „Не изобличавай кощунника, за да те не намрази; изобличавай мъдрия, и той ще те обикне" (Прит.9:8). Ако сте взели решение за това, говорете, но само след като възвърнете доброто, спокойно състояние в душата си, като не обвинявате себе си за нищо и не се срамувате от чувствата си. Ако сте в състояние на афект и ненавист, ако стискате нервно юмруци и др. п., то по-добре на този етап да не се впускате в разговори.

ВТОРО: искреното желание да простите. АЗ НЕ СЪМ кошче за отпадъци. Стигат ми вече отпадъците, имам си достатъчно.

Посоченият по-горе пример за молитва съдържа думите: „Но дълбоко в себе си не желая това" - един много важен аспект във всеки акт на покаяние, включително и при поемане по пътя към прошката.

Отначало разпознаваме у себе си появата на някакво зло (чувствам обида, иска ми се да отмъстя и др.п.). След това е важно да го дистанцирате от собствената си идентичност, да зачеркнете отъждествяването на човека с постъпката му, на човека с чувствата му (аз не съм моят грях, моята същност не се свежда до тази обида, обидата само е влязла временно в мен). После набирате желание да се освободите от породилото се у вас усещане (дълбоко в себе си не желая това). Без тези три първоначални стъпки трудно ще продължите по-нататък.

Ако забележите, че НЕ желаете да простите, не бива да се плашите - по-добре ще бъде хладнокръвно да се дистанцирате от своето усещане, да осъзнаете, че аз не съм тъждествен на моето чувство за обида, аз не съм равнозначен с моя грях. Моето нежелание да простя - това не е моето естество. Нежеланието ми да простя не означава, че съм непрощаващ по природа човек, че съм носител на трайни чувства за обиденост. Натрупал съм какви ли не отпадъци у себе си, но кошче за отпадъци не съм - аз съм възлюблено чедо на Бога (осъзнаването на собствената идентичност има съществено значение във възприемането на обидите и прошката).

Много съществен е етапът на различаването. Защото само тогава можете откровено да кажете на Бога: „ето ги моите отпадъци, пренасям ги и пред Теб. Виж ги. Но не това съм аз. Защото истината е, че аз това всъщност не го желая. Цялото ми същество се съпротивлява. Не желая да се обиждам, измъчвам се от това мое кошче с отпадъци, но си го влача и не мога да се отърва от него. Остава сега Ти да направиш нещо, за да ми помогнеш!"

Много важен е този способ - да си дадем сметка, че моята обида не е моята същност, и по такъв начин да си помогнем да направим крачка напред, към освобождаването. И в психологически, и в духовен план също, защото не моето чувство за обида отива да търси Бога, а аз, като личност, нося това пълно кошче, сандък към мястото на молитвата, на изповедта.

Така човек се избавя от отчаяние, когато е на път да отпусне безпомощно ръце: „Такъв съм си аз - кош за отпадъци, няма прошка за мен! Един пълен непрокопсаник!" Но не това е истината. Кошчетата за отпадъци не ходят на молитва. Ти, като личност, ще отидеш там заедно със своето кошче, за да помолиш да се освободиш от него.

Всички знаем: „не съдете, за да не бъдете съдени". Но никога не се замисляме, че в това число не бива да съдим и себе си! Защото както съдя себе си, така съдя и ближния! Ако в себе си виждам кошче за отпадъци, в него ще виждам още по-лоши от моите... Получава се един порочен кръг. Ето защо е изключително важно да ценим и почитаме себе си. Както се отнасям към себе си, така ще се отнасям и към другите, и към Бога, но това е тема на друг разговор.

ТРЕТО: да се опитаме да проявим разбиране към другия. Да погледнем по-далеч от носа си.

Третата стъпка: да се постараем да разберем другия, да излезем от съсредоточаването в себе си. За да се освободим от примката на обидата и да простим, трябва поне за кратко да се дистанцираме от собствените си емоции и да се замислим защо другият е постъпил по такъв начин.

Чувството за обида ни кара да бъдем обсебени от мисли за себе си: горкият и нещастният аз, голям неудачник съм, пълен несретник, колко несправедлив  е този свят и др. п.

Един важен принцип, разработен от психотерапевтична школа, успешно подпомагаща надмогването на чувството за обида, е формулиран по следния начин: зад всяко усещане за обида е заложено убеждението, че другият е могъл и е бил длъжен да се държи по друг начин.

Но ако се опитаме сериозно да се замислим защо някой е постъпил така, а не иначе, да поразсъждаваме какво точно е било състоянието му към дадения момент и да бъдем откровени спрямо себе си, ние по-скоро ще се усъмним дали наистина е могъл да постъпи другояче. Или по-точно, да постъпи по начина, по който ние сме очаквали от него, изхождайки от собствените си представи за този човек, а не от реалните му възможности.

Как точно се е чувствал той в онзи конкретен момент, когато ни е нанесъл обидата? Може би това е било предшествано от нещо друго? Може да е изпаднал в афект, да го е обзел гняв и затова да е започнал да крещи? Какво е провокирало всичко това? Какви са били мотивите? Съзнателно желание да ми причини зло или...

Ако, примерно, е започнал да говори в изблик на гняв, знаем колко трудно е след това да се спреш. Неслучайно има такъв израз: човек е. Даже в езиковата конструкция личи, че в случая субектът не е пасивен елемент (страдателен залог). В това състояние ние самите вършим нещо, от което впоследствие ще изпитаме срам. И е важно понякога сами да се връщаме към спомени за подобни ситуации от собствения ни опит, защото ако си припомняме подобни моменти от своя живот, ще можем по-добре да проявим разбиране към тези, които са ни нанесли обида.

Ако ни се удаде да осъзнаем, че на практика другият не е имало как да постъпи другояче (макар че, естествено, обикновено ни се струва, че със сигурност е могъл), тогава почти в 90% от случаите чувството за обиденост изчезва. Но в момент, когато самите ние се чувстваме зле, и то по вина на същия този човек, това отчитане на мотивите и обстоятелствата около другия човек, е много трудна задача.

Та нима не е ясно, че щом не е имал възможност, значи и длъжен не може да бъде. Само че ние нерядко изобщо не се интересуваме дали той може, или не. Веднага е налице изискването ни: длъжен си, но щом не го правиш, с това ми нанасяш обида. Или обратно, вършиш лошото, а трябва да вършиш доброто - това ме наскърбява. Полезно е да си припомняме, че и ние самите нерядко не можем да изпълняваме това, което очакват от нас останалите.

Възможно е да ви се наложи да проведете сериозно психологическо занимание със себе си - не е задължително това да бъде под наставленията на психолог - стига да решите да се заемете с някое свое чувство за обида и  да се опитате да разберете другия - този, на когото сте се обидили, - както и да вникнете доколко той действително е могъл и дали изобщо е бил длъжен да постъпи по друг начин.

Важна е добросъвестната проява на честност и почтеното вглеждане в личния опит, когато ни се стори, че лично ние сме успявали да постъпваме и другояче. Най-често обичаме силно да преувеличаваме своите възможности, вследствие на което изпадаме в измамно чувство за вина, само че невротичен тип вина - нещо, което не е тема на настоящата статия.

ЧЕТВЪРТО: опрощение в контекста на вечността. „Не го съди, Господи!"

На една от енорийските ни конференции прочете свой доклад специалистка по катехизация, която каза така: „опрощението става нещо естествено, ако човек се замисли за смъртта". Вярно, имаме основания да чувстваме оскърбление, понякога и непоносимост, невъзможност да издържаме присъствието на другия човек, когато той ни е причинил толкова много злини.

Но ако успеем да вникнем по-дълбоко, да пренесем своето виждане в контекста на вечността - не в контекста на текущите ми отношения с този човек, а в контекста на вечното битие, когато и той, и аз ще застанем пред Бога, тогава... тогава какво? Нима на прага на вечността ще кажа на Бога: „Виж, той ми причини всички тези злини - ако нямаш нищо против, вземи това предвид, моля те. Какво ще се случи с моето сърце, когато застана на тази граница?"

Това са сложни теми, които изискват специални познания, но в същото време в нашето съвремие е изключително важно да се замисляме над тях. В случая ни се открива една съществена екзистенциална истина, стига да успеем да погледнем от такава гледна точка на хората, нанасящи ни обиди.

Полезен в случая може да бъде следният въпрос: а имало ли е хубави неща, които са ме свързвали с този човек? В крайна сметка ние обикновено се чувстваме оскърбени от най-близките си хора, от най-скъпите за нас и това само по себе си има своите обяснения. Обиждаме се на тези, които обичаме много, и понякога е по-ползотворно - вместо да концентрираме вниманието си върху оскърбителните постъпки - да насочим мисълта си към спомените за нещо хубаво, което не и свързвало със съответния човек.

Подобен рационален подход за разширяване на полезрението е много важен. Защото в състояние на оскърбление погледът на човека към действителността става крайно стеснен. Чувството за обида причинява такава слепота, че човек по същество вижда единствено себе си и своята болка, а у другия вижда само зло. Ето защо е важно да отвори очи, да разшири преценката си и да си спомни, че вярно, макар да е налице и нещо лошо, имало го е все пак и доброто.

През призмата на този разширен подход е по-лесно да разберем защо някой е допуснал един или друг тип поведение и да си дадем сметка, че той не е безусловно въплъщение на злото, нито пък аз - кошче за отпадъци. И навярно именно такъв подход ще ни помогне още тук, в този свят, да се подготвим да можем след време, по примера на владика Антоний, да кажем: „Не го съди, Господи!"

ПЕТО: опит да погледнем на дадения човек с очите на Бога. Среща с Любовта.

Продължавайки логиката на размишленията в духовната плоскост, можем да опитаме да погледнем и на оскърбителя, и на себе си с очите на Бога. На практика постигането на това се оказва нелека задача, защото в нашето съзнание образът на Бога е станал доста изопачен - нерядко на Него му се приписват родителски характеристики: властническо отношение, строгост, дистанцираност, безразличие. Често пъти по време на терапия чувам от мои пациенти: щом майка ми не си е направила труда да се грижи за мен и не се е интересувала от мен, значи Бог още по-малко би проявил някаква загриженост.

Тук се сблъскваме с важен и труден проблем: изопаченият Божи образ в нас самите. Най-разпространенията модел е такъв: както са се отнасяли родителите ми с мен, така си представям, че и Бог ще се отнася с мен. Ето защо този проблем става още по-труден: с чий очи ще погледна на нещата? Поради това може да се каже, че не при всички този „подход" действа. В крайна сметка, ако имам твърде изопачена представа за Бога, то няма да мога да погледна с ничий други очи.

Безспорна истина е, че никой не може да каже, че познава Бога в цялата пълнота на Неговия истински образ. Но нашето призвание е да се приближаваме все повече към Него, да напредваме в познанията си за Него. Можете да опитате следното: по време на молитвената си практика, и то когато застанете пред разпятието, да си спомните за Христа, Който от кръста говорил за опрощението, и да се опитате в такъв план да погледнете на тези, които са ви нанесли обида...

Велики Петък. Разпъват Христа. Той виси на кръста. Жив Човек. С гвоздеи в ръцете и нозете, но все още с живо сърце. С Него се подиграват, тормозят Го, смъкват одеждите Му. Говорят му: ако си Бог, слез от кръста. Щом и аз съм застанал пред разпятието, тогава какъв съм в случая? Какво представлява моята обида? Възнасяйки молитва към Него, мога да се замисля: как ли Господ гледа на мен в този момент, когато се измъчвам от собствената си обида, от собственото си безсилие да простя и съм дошъл пред Неговото разпятие? Как ли гледа Той на моя оскърбител? Как ли гледа и на двама ни? Какво ли желае Той за нас - както за мен, така и за него?

Това са изключително съкровени вътрешни размишления, протичащи в самите дълбини на сърцето - там, където се осъществява тайнствената среща през погледа на Любовта. Подобен поглед помага да пренесем чувството си за оскърбление в съвършено друго измерение.

*-*-*

Ако трябва да обобщим сравнително краткото ни изложение, можем да кажем следното: опрощението - това е процес. Най-главното - да започнем с малки стъпки, без да очакваме от себе си, че моментално ще постигнем огромни резултати. Не бива да мислим, че щом имаме дадената схема с петте необходими условия, значи сме намерили рецепта за прошката. Ако нашите обиди са трупани години и десетилетия, няма как да се освободим от тях в рамките на няколко месеца.

Трябва да се подготвим за сериозен и продължителен труд, за откровеност пред себе си и пред Бога. И да знаем, че нищо чудно целият този процес да принесе плодове, които дори не сме очаквали, както често се случва, когато Бог ни дава повече, отколкото ние сме имали смелост да поискаме.

pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова

 





Още от "Православна мисъл":