ЛЕСТВИЦА

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

† Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ
ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

† Доростолски митрополит ИЛАРИОН
Посланието на Света Гора

Посланието на Света Гора

Разговор с архимандрит Вартоломей, игумен на светогорския манастир “Есфигмен”
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Да свалим от себе си всякакво бреме (размисли по повод Неделя на св. Мария Египетска)

Да свалим от себе си всякакво бреме (размисли по повод Неделя на св. Мария Египетска)

2015-03-28, автор: Сергей Худиев, рубрика: Общество

200007.p.jpg

В петата неделя от Великия пост ние почитаме паметта на св. Мария Египетска. Църквата отново и отново ни разказва нейната история и всички са добре запознати с нея: младата египетска блудница потеглила към Йерусалим, но не могла да влезе в храма и приела това като Божие знамение, ужасила се от собствения си живот и отишла да се покае в пустинята, където прекарала години в пост и молитва, вследствие на което била прославена от Църквата като велика светица.

Защо така настойчиво ни припомнят за нея? Тук се сещам за един възрастен човек, с когото веднъж ми се случи да поговорим за вярата. Като се усмихваше объркано и смутено, той обясняваше, че вече е на много години и че почти целият му живот е минал през времето на съветската власт, когато са го учили (пък и той самият така поучавал другите), че няма Бог, а само диалектически материализъм и учението на Маркс, което е всесилно, защото е най-вярно. Но сега вече бил твърде остарял, за да променя тепърва убежденията си.

Какво е общото между младата египтянка и този възрастен руснак? Става дума за двама представители на различни епохи, на различни държави, на различни култури, всичко у тях е различно - от цвета на кожата до личното битие. Но в историята на св. Мария има нещо безкрайно важно и невероятно утешително за същия този човек, пък и за всички нас.

Чрез примера на св. Мария Египетска Църквата ни припомня за покаянието и вярата; в съвременните светски понятия думата „покаяние" е придобила по-скоро негативен оттенък: от човека се очаква да признае, че не е бил прав, че е постъпил като глуповат, малодушен, безхарактерен, недостоен за похвала и уважение. Един крайно нежелан от хората акт.

Но Църквата вижда в този първи, болезнен прелом - да, не бях прав, да, провалих се - идването на небесна радост и утешение. Бог ни утешава, когато оплакваме греховете си, и ни издига, когато признаваме собствената си немощ и поквара.

Ние имаме сили да изоставим пътя, водещ към погибел, и да поемем по друг път, който да ни изведе в Царството Божие. На практика ние сме свободни същества - дадено ни е правото да избираме. Нищо не ни задължава да продължаваме нататък по гибелния път, който сме следвали преди това.

Има един такъв детски анекдот. Върви си мечокът из гората и се натъква на страшния змей. „Ела утре по обяд! - заповядал със страшен глас змеят.- Искам да те изям!" Мечокът си тръгнал разплакан. После вълкът се натъкнал на змея и чул гласа му: „Ела утре в еди-колко си часа, за да те изям!" Вълкът си тръгнал, оплаквайки своята жалка вълча участ. После преминала лисана - на нея змеят казал, че ще бъде изядена след два часа, при което тя също се подготвила за неизбежната си смърт. Накрая на змея попаднало зайчето и то чуло, че трябва да отиде и да бъде изядено от страшния звяр в три часа следобед. „А може ли да не дойда?", попитало зайчето. „Може - отвърнал със страшен глас змеят. - Така и ще запишем: заекът няма да дойде."

Горките животинки се превръщали в храна на змея поради една-единствена причина: просто защото не им хрумвало, че могат да се откажат. По същия начин и ние можем да се откажем да продължаваме да следваме гибелния път, да слезем от влака, който ни е понесъл право към собственото ни крушение, да избягаме от пламналата сграда, защото вратите за изход на практика са открити пред нас.

Ето това всъщност е покаянието - промяната в курса, чрез която ние се обръщаме, както казва Господ, „от тъмнината към светлина и от властта на сатаната - към Бога".

Да, грехът има своята инерция, която ни изглежда непреодолима. Човек дълги години живее така, сякаш Бог изобщо не съществува; възможно е дори да си е позволявал директно да отрича и хули Бога, да е извършил многобройни неща, които са гнусота в Неговите очи, и после да се чувства по-удобно с мисълта, че Бог просто изобщо не съществува. Такъв човек се влачи прегърбен в живота, защото на гърба си носи огромен товар, в ръцете си държи тежки куфари, претъпкани със стари грехове, привични оправдания, чувства на огорчение - все неща, за които му се струва, че не може нито да ги поправи, нито да ги забрави. И с целия си този товар той съвсем няма желание да привлече погледа на Бога.

Но както казва блаженият Августин: „Ако искаш да избягаш от Бога, тичай право към Него".

Докато сме още пред прага на вечността, за нас не е късно да променим решително посоката си на движение - в една решителна, свещена минута на просветление да кажем „да" на Бога и по примера на св. Мария Египетска и други светии „да свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава" (срв.Евр.12:1).

Бог може и има желанието да ни дари нов живот: Живот на радост, чистота и святост. Именно това ни напомня Църквата в неделята на св. Мария Египетска.

www.pravoslavie.ru

Превод: Анжела Петрова

 





Още от "Православна мисъл":