ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Образование » ЗА РЕЛИГИЯТА, ЦЕННОСТИТЕ И БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ

ЗА РЕЛИГИЯТА, ЦЕННОСТИТЕ И БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ

2010-05-20, автор: Проф. Клавдия САПУНДЖИЕВА, рубрика: Образование

І. Историческите корени на връзката религия-училище

Може да се каже, че историята на българското училище е иманентно обвързана с обучението по религия. От възникването си през Средновековието и до днес, училището е обвързано с образователно-възпитателната цел да учи не само на грамотност, но и да възпитава в християнските ценности. Именно възпитателният елемент и морално-християнските ценности са ядрото, което трайно присъства в обучението и оформя облика на българската възпитателна традиция. По време на Османското владичество килийните училища съхраняват езика и вярата на българина. С установяването на светския характер на образованието, през Възраждането, постепенно религиозното обучение се осъществява само по един учебен предмет, който има различни наименования и либерално подбрано съдържание в отделните училища (Закон Божи, Катехизис, Църковна история или Литургия) в зависимост от изискванията на училищното настоятелство и подготовката на учителите. Обучението е осигурено с учебници - авторски или преводни от руски, гръцки или немски език, като автори и преводачи са знакови възрожденски личности като Й. Груев, Хр. Г. Данов, П. Р. Славейков, Ив. Момчилов и др. За сведение - от 1824 до 1878 г. са издадени 281 учебника. След Освобождението светският характер на българското училище се регламентира по законодателен път, но възпитанието продължава да следва моралната традиция на Православните ценности, а вероучението е задължителен предмет не само в обществените, но и в частните училища през целия период от 1878 до 1944 г.  То се преподава от учителите, като има квалификационни курсове, които се организират от Св. Синод, а от 1934 г. (след 19-сетомайския преврат, когато религиозното възпитание добива особена актуалност) - и от свещениците. Учебниците също се контролират от Св. Синод, като за първи клас изискването е да има само картинен материал, а от следващите години - и текст, чийто дял нараства постепенно с възрастта. Учебниците се създават с участието на видни наши писатели и художници: например учебникът за ІV-то отделение на Хр. Спасовски и Т. Близнаков (одобрен от Просветното министерство и Св. Синод) и до днес се сочи като един от най-добрите за времето си учебници по религия за началното училище. Илюстрациите са на  Вадим Лазаркевич. Известно е и учебното помагало за второ отделение (към учебника по вероучение от 1936 г.) с автор Елин Пелин. С политическите промени от 9 септември 1944 г.  вероучението се премахва като задължителен предмет, като през учебната 1944/45 г. се изучава факултативно, а от 1946/47 г. е забранено и отпада от учебните планове.

 

ІІ. Съвременното състояние и дебатът за изучаването на религия

След политическите промени през 1989 г. се възроди идеята за възстановяването на религиозното обучение в българското училище. Дебатът около тази идея продължава и до днес. Основните страни на дебата са: светски настроените академични експерти, политици и интелектуалци - от една срана, а от друга религиозните институции - Българската православна църква и Главното мюфтийство. Голяма част от представителите на академичните среди (богослови, философи, педагози, историци) подкрепят идеята за въвеждане на общообразователен предмет Религия, основан върху съдържанието и методите на научната дисциплина религиознание. Препоръките на привържениците на тази гледна точка в дебата са да се следва съществуващият в Европа модел за надконфесионално обучение по религия, свързан приоритетно със знания (познание) за религията и нейните социално-исторически и културни параметри и влияния. Акцентува се върху разликата между религиозно възпитание (като приоритет на семейството и религиозните институции) и религиозното обучение (като отговорност на училището). Учебният предмет религия трябва да въвежда учениците в историята, културата и моралните принципи на различните религии, като акцентът е върху православното християнство и сунитския ислям, а преподаването му  трябва да е в съответствие със светския характер на българското училище (вж. Евстатиев, 2007, с. 137).

Привържениците на другата гледна точка и техните основни представители - Българската православна църква и Главното мюфтийство като цяло застъпват становището за конфенсионалното преподаване на предмета Религия в две форми - Религия-християнство и Религия-ислям

Какви конкретни стъпки са предприети досега? През 1997 г. се пристъпва към конкретни действия за изработването на концепция за въвеждането на предмет Религия. През 1998 г. към МОН е създадена  Комисия по религия, която има задачата да подготви концепция, програма и учебни пособия. В този период има и сериозни възражения от представителите на БПЦ относно наименованието, съдържанието и начина на въвеждане на предмета, като съответно се предлага Вероучението като задължителен учебен предмет, съответно с различно образователно съдържание и конфесионално преподаване. Комисията отхвърли тези предложения и утвърди концепция за експериментално въвеждане на единен (един и същ за всички ученици) предмет Религия. Определи се учебното съдържание и програмата за всички степени на общообразователното училище, изготвиха се 3 учебни пособия за учениците от 3 до 8 клас и се очерта наборът от специалисти, които  да преподават религия - завършилите богословие, философия, българска филология и история. За началните учители към Богословския факултет на СУ  започнаха курсове по следдипломна специализация по богословие.

През 2000 г. комисията по религия към МОН разработи нормативни и методически указания и утвърди две форми на преподаване на предмета Религия: Религия-християнство и Религия-ислям. По този начин предметът се преподава и днес (вж. Нушев, 2007, с. 124).

От 2006 г. насам все по-често и по-силно започнаха да се чуват гласове за промяна на статута на предмета от избираем в задължителен. Конкретни стъпки в това отношение са назначаването на специални експерти по религия към някои регионални инспекторати и инициираната от Св. Синод дискусия за агресията и насилието в българското училище, с което, от една страна, предметът се легитимира институционално  в административната образователна система, а от друга - се провокира общественото мнение по посока на необходимостта от активното включване на религиозните ценности в битката за моралното здраве на младите хора.

Всички очертани проблеми и въпроси се фокусираха в оповестените две концепции за изучаването на Религия: едната - на упълномощения от МОМН Съвет по въпросите на обучението по религия (с председател проф. Г. Бакалов, СУ), и другата - на Св. Синод на БПЦ. И двете концепции не подлагат на съмнение необходимостта от задължителното изучаване на религия в българското училище. И двете основават мотивите си приоритетно върху крещящата нужда от обновяване на духовно-нравственото възпитание на учениците.  Основната разлика е в разбирането за смисъла и подхода за изучаването на религия - като знание, културно обогатяване  (на практика нов общообразователен предмет) или като предпочитана религия, изучавана конфесионално, но и с възможност за избор (вариант) като религиознание (за тези, които предпочитат надкофенсионалния вариант). МОМН също донякъде  има дял за това различие, поне що се отнася до зададеното указание - или надкофенсионално и плуралистично преподаване на религиите, или свободно-/задължителноизбираем предмет, при който родителите сами решават дали и какво вероизповедание да изберат за своите деца. По този начин, по сполучливия израз на проф. Климентина Иванова - член на Съвета по въпросите на обучението по религия, МОМН по-елегантно и от Пилат Понтийски предварително си изми ръцете (вж. по-подробно: www. рolitiki.bg). Споделям и опасенията на посочения автор, че въпросът, макар и привидно, се реши по Сталински - „няма предмет, няма и проблем".

ІІІ. Въпросите за дебат според належащите перспективи, досегашните анализи и връзката с колективното безсъзнателно.

Бих искала да споделя и личното си мнение по въпроса, като обобщя следните най-важни, според мен, задачи и належащи перспективи:

1.Натрупаният вече дванайсетгодишен опит от изучаването на религия (като свободно- и задължителноизбираем предмет) трябва да се използва и  да залегне в основата на анализите, свързани с обсъжданата   промяна в статута на учебния предмет Религия като  задължителен за българското училище.

2. Положителните страни и негативните характеристики на практиката досега могат да са в основата и на разсъжденията по основния спор - как, по какъв начин да се изучава религията - конфесионално (вероизповедно) или като неконфесионално (история на религиите и религиознание). Разсъжденията по този въпрос могат да се дебатират в различни логически параметри.  Едната сфера на разсъждения откроява предимствата, които религиознанието би имало по отношение на формиране на общата култура на ученика, на обогатяването му със знания за различните религиозни учения и духовни практики.  Закономерно обаче възниква въпросът - необходимо ли е утежняване на учебния план с още един учебен предмет и съответно с допълнително учебно съдържание, ако ще се представят знания за религията/религиите, като това може успешно да се случва (и се случва) в процеса на обучение по другите хуманитарни предмети? Още повече, че съвременната европейска практика все повече се насочва към вписването на религиозната проблематика в обучението по различни предмети и курсове - гражданско възпитание, история, география, литература и т. н. Например от следващата учебна година швейцарските ученици ще изучават, анализират и тълкуват библейските текстове в рамките на различни предмети, по специална програма, при съответен подбор и съобразяване с възрастовите характеристики. Другата аргументативна сфера се свързва с възможността религиозното образование да се обвърже с възпитанието в православната християнска вяра (или исляма, юдаизма и др.) и традиционните нравствени добродетели на българина. Заслужава внимание предложението, което толерантно обединява двете тенденции и предлага избор за религиозно обучение  или в зависимост от вероизповедната ориентация на детето и семейството (Православие, ислям и др.) или като религиознание. То бе прието и включено в окончателния вариант на Концепцията на Св. Синод на БПЦ. В образователната практика има вече такъв подход и опит, осъществяван успешно при обучението по чужд език.

3. Въвеждането на религията като задължителен предмет трябва да бъде съобразено и осигурено с подготвени учители и това е процес, чиито основи трябва да се заложат едновременно и дори да изпреварят министерските решения по проблема. Най-перспективният и обоснован от педагогическа гледна точка подход  е изискването за двата вида подготовка в различните ОКС - бакалавър по богословие и магистър по педагогика (учителска правоспособност - предучилищна, начална, по философия, история и т.н.) или обратно. Трябва да има ясен отговор на въпросите:

  • Могат ли учителите-хуманитаристи (философи, филолози и др.) да осъществят качествено образование по религия извън собствената си дисциплина, като самостоятелен предмет?
  • Готови ли са богословите или началните учители с богословска подготовка да вплетат адекватно религиозните добродетели в съвременната нравствено-ценностна система? В този контекст е и въпросът за подготовката на учителите-богослови за работа с предучилищната група и началните ученици и съответно в състояние ли са да осигурят достъпно и занимателно обучение? Имат ли се предвид специфичните за тази възраст особености на духовно-нравственото възпитание (вж. по-подробно Василева, 2009)?
  • Ще се разработят ли навреме и подходящи учебници и учебни пособия, които да подпомогнат осъществяването на този процес? Имам предвид да насочват както към подходящи и съвременни методи (например дидактическа игра, социално-психологически тренинг, психодрама, проект и др.), така и към съответните текстове и начините за тяхната интерпретация. Тук е мястото да откроя учебното помагало на отец Захарий Дечев (2002) - Словесни игри по Светата Библия (за начална училищна възраст), което предлага такъв съвременен, достъпен и адекватен игрови подход за работа с малките ученици.

        4. Необходимо е ясно заявен стремеж към консенсус, който да се  насочи не само към страните, представляващи очертаните тенденции, а към цялото общество, към по-широко ориентирано експертно мнение и най-вече представително проучване на мнението на учители, родители, ученици, интелектуалци, политици. Такова изследване беше проведено преди повече от десет години от екип на Софийския Университет по поръчка на Дирекцията на вероизповеданията. Сега е наложително то да се повтори по същата  (актуализирана) методика, за да се очертае картината на обществените нагласи, предпочитанията на родителите и интересите на децата, за да се сравнят резултатите и да се проследи съответната динамика. Данните от последното поръчано от МОН социологическо изследване за нагласите за въвеждане на задължителен общообразователен предмет Религия, показват, макар и в различна степен, ясно изразено желание за изучаването на предмета  Религия  - 90% от учениците и 70% от родителите (вж. Нушев, 2007 с. 127). Това проучване обаче е целенасочено към обосноваването на Концепцията на Съвета по религия и не включва данни за останалите възможности и гледни точки, както и за отношението на обществеността към тях. Освен това е необходимо и по-дълбочинно изследване на мотивите - особено отношението на родителите - например дали зад положителната им нагласа не се крие възможността за облекчаване на възпитателните им усилия чрез прехвърляне на още по-голяма част от отговорностите  по възпитанието на децата върху училището.

         5.  Обучението по религия не може да бъде обект на епизодичен интерес. Статутът на учебния предмет не е просто спор за допълнително учебно съдържание или хорариум, а за залозите в нравствените устои и моралните ценности на човека в глобалния, постмодерен свят. Религията не е панацея, не е спасителна лодка за душите на децата ни, но безспорно е необходима в днешния материален и бездуховен свят. Струва ми се, че можем без излишни опасения за светския характер на българското училище да отворим вратите за нея. Не можем обаче да очакваме, че учителите и училището с магическа пръчка ще разрешат нравствените проблеми и дефицитите във възпитанието на българските деца. Религиозното възпитание по правило се осъществява в семейството и ако се обръщаме към него, за да укрепи нравствените ценности и моралните ориентации на подрастващите, не бива да забравяме проблемите в подготовката на самите родители за отговорно родителство и възпитание. Това е големият дефицит в практиката на съвременното българско семейство и същевременно е перспективна възможност за съвместна работа между училището и Църквата. Тук е мястото да се помисли сериозно за полето на социалните практики, за социалната работа и възможностите, които БПЦ има за социалното възпитание, социализацията и ресоциализацията на децата и възрастните. В това отношение връзката училище - религия (религиозни институции) тепърва може да се развива по посока на организация на свободното време, просветна и анимационна дейност, културно-религиозен и краеведски туризъм, социално-терапевтични и консултативни практики и т. н.  Дилемата е преди всичко как да включим активно религията във възпитанието, морала, културата на днешните млади. Как да укрепим вътрешния им свят, как да им помогнем да осмислят живота и ежедневието си.

         Защото в Евангелието е казано: „нищо, което влиза в човека отвън, не може да го оскверни; но което излиза от него, то осквернява човека" (Марк 7: 15).

Вместо заключение:

         Религията има място в българското училище - като източник на култура, морални правила и екзистенциални парадигми, като още една възможност и поле на възпитателната работа. От педагогическа и психологическа гледна точка е необходимо възстановяването на връзката с традицията и с колективното безсъзнателно. Съвременните измерения на тази връзка обаче би трябвало да се осъществяват адекватно на ХХІ век и стандартите на днешното  и бъдещото училище. А това най-общо означава:

  • Толерантност и уважение към ценностите, възгледите и вярванията на всеки;
  • Критичен и плуралистичен подход и интерпретация на автентичните религиозни тези на различните религии - както в рамките на всяка от тях, така и в общ културно-теоретичен контекст;
  • Морално възпитание и практически ориентации за справяне с кризисни и конфликтни етнически и екзистенциални ситуации.

 

Балансът и  собствената религиозна традиция може би са един добър ориентир както за образованието в българското училище днес, така  и по пътя към Храма.

 

                     ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА


    Андонов, Б. За предмета религия в СОУ. - Стратегии на  образователната и научната политика, кн. 2, 2007, 128-135.

Бояджиева, Н., К. Сапунджиева. Социо- и етнокултурни особености на религиозността и религиозното възпитание на децата в начална училищна възраст. Годишник на СУ, ФНПП, Т. 92,1999 (2001), 5-15.

 Василева, Е. Духовно-нравственото израстване на малкия ученик. С. 2009.

(прот.) Дечев, З.  Словесни игри по Светата Библия (за начална училищна възраст), 2002.

Евстатиев, С. Религията в българското училище. - Стратегии на образователната и научната политика, кн. 2 2007, 136-140.

Концепция на Светия  Синод на БПЦ относно статута на предмета "Религия" в българското общообразователно училище (2009).

Концепция за въвеждане на учебен предмет Религия в българското общообразователно училище. Съвет по въпросите на обучението по религия в училище (2009).

Нушев, К. Дебатът за въвеждане на вероучение в българското училище. - Стратегии на образователната и научната политика, кн. 2, 2007, 120-127.

Мерджанова, Я. В търсене на подходящия методически стил (за Свещените текстове). - Педагогика, кн. 2, 2007, 141-152.

 

http://politiki.bg/?cy=172/

 

http://www.rodina-bg.com/

 

http://hulite.net/index.php/

 





Още от "Православна мисъл":