† СВЕТИ ВЕЛИКОМЪЧЕНИК ТЕОДОР ТИРОН
† Свети Игнатий Богоносец - първият св. отец и учител на Църквата
† Из живота и делото на св. Андрей Първозвани
† Св. Стилиан Детепазител (26 ноември)
† Издирване на светите мощи и почитанието на светите мъченици Виктор и Стефанида (11 ноември)
† Една поправка в житието на преп. Димитрий Басарбовски
† ПОЧИТТА КЪМ СВЕТИИТЕ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА
СВЕТИ ВЕЛИКОМЪЧЕНИК ТЕОДОР ТИРОН
Императорите Максимиан и Максимин, които управлявали в началото на ІV в., в своята ревност към езическата вяра заповядали властите да принуждават християните да принасят жертви на боговете. В това време в град Амасий, в малоазийската област Понт се намирал един млад воин, на име Теодор Тирон. Когато началникът на полка искал да го принуди към жертвоприношение, Теодор му заявил, че е християнин и няма да принесе жертва на идолите. Началниците на войските и на града го убеждавали да се покори, но той отказвал. Те го оставили временно, като се надявали, че ще се вразуми и покори на тяхната воля.
През това време езичниците продължавали да преследват християните и да ги принуждават да принасят жертви. Онези, които не искали да изпълнят тази заповед, били затваряни в тъмница. Теодор ги подкрепял, като ги увещавал към твърдост и търпение. През една нощ Теодор, подтикван от ревност към истинската вяра, подпалил един от главните идолски храмове. Той бил видян от езичниците и изправен пред съда. Там той безстрашно признал постъпката си и управителят заповядал да го бият. Той го заплашил и с още по-жестоки мъчения, ако не се подчини на царската повеля. Но Теодор спокойно му отговорил, че не се бои от мъки, защото очакването на бъдещите блага го укрепява.
Управителят заповядал да отведат Теодор в тъмница, а вратата на тъмницата да заключат и запечатат, защото искал да го умори от глад. Нощем, когато Теодор се молел, му се явил Иисус Христос и му казал: „Дерзай, Теодоре! Аз съм с тебе! Не приемай земна храна и питие! За тебе ще има друг живот, безкраен и вечен, с Мене на небесата”. Укрепен от това видение, Теодор започнал с песни възторжено да слави Бога. Стражите, като чули пеенето, се приближили до прозореца и с изумление видели, че около Теодор има много юноши с бели дрехи, които пеят заедно с него, а печатът и бравата на вратата били цели. Уплашени, стражите извикали управителя, но като влезли в тъмницата, намерили там само Теодор. На другия ден управителят повикал Христовия изповедник на съд и отново го увещавал да принесе жертва на идолите и да спаси живота си. Когато Теодор отново отказал, управителят го предал на мъчения и след това на смърт. Мъченикът бил изгорен на клада. Той с молитва и славословие предал на Бога душата си.
Около петдесет години след смъртта на Теодор Юлиан Отстъпник управлявал във Византия. Той ненавиждал християните. Знаейки, че през първата седмица на светата Четиридесетница те пазят строг пост, той, за да се подиграе с тях, заповядал на цариградския управител да поръси с идоложертвена кръв всичко, което се продавало за ядене на пазара. Заповедта му била изпълнена. Но св. мъченик Теодор се явил на архиепископа във видение и му казал: „Забрани на християните да купуват каквото и да е от пазара, понеже нещата за ядене са поръсени с кръв от идолски жертви! Поръчай на тези, които нямат храна у дома си, да си правят коливо, т. е. да си варят пшеница с мед.” Учуденият архиепископ го запитал, кой е той. „Аз съм мъченик Христов Теодор Тирон - отговорил светецът - и съм пратен от Бога в помощ на християните.”
След тези думи мъченикът станал невидим. Архиепископът изпълнил заповяданото и цяла седмица християните се хранели с коливо. Юлиан видял, че мярката не сполучила и заповядал отново да продават храните както и преди. Църквата, за благодарност на св. Теодор, запазила досега обичая - в събота на първата седмица на Великия пост чрез коливо да се почита паметта на светия великомъченик.
„Църковен вестник”, бр. 9/1996 г.
ВЪЗПОМЕНАВАНЕ НА СВЕТИИТЕ
проф. Георгиос МАНДЗАРИДИС
Светиите са онези благословени хора, които в своето смирение и любов към Христос дотолкова са умалили себе си, че са успели да намерят себе си отново, но в лицето на Христос и на своя ближен. Те са онези човеци, които са победили своето себелюбие и с това са позволили на Божията благодат да се изяви в самото им същество. Те са онези живи членове на Христовото тяло, които засвидетелстват присъствието на Христос в света. Христовата Църква почита светиите и посочва техния живот като пример за духовен живот и градеж на вярващите.
Житията на светиите са поместени в Синаксариите (от гр. sinaksis събиране), наречени така, защото от тях четели по време на богослужебните събирания на вярващите.
Те съдържат текстове, в които са описани най-различни начини на духовен християнски живот, при които е успявано да бъде победено личното себелюбие и съответно, Божията благодат да се изяви в личността. Затова Синаксариите винаги са били от особена важност за Църквата. От тях вярващите черпят духовната си храна ежедневно. Особено през годините на турското владичество те са представлявали най-любимото четиво на потиснатия православен народ. Затова забравата, в която Синаксариите тънат днес, е силно обезпокоителна. Разбира се, не е лъжа, че съвременният човек със своя егоцентричен и силно подвластен на логиката дух особено много се затруднява при възприемането на тези текстове. И наистина: Синаксариите притежават странно и особено, чудно съдържание. Затова то нерядко среща противодействие от страна на подвластния на логиката и себевторачен съвременен човек. Същевременно обаче, те са именно онова четиво, което предоставя онзи екзистенциален и цялостен възглед за живота, от който човек винаги има нужда.
Животът, отбелязва св. Атанасий Велики, е свързан с движението. За едно тяло "казваме, че е живо тогава, когато то се движи, и че е мъртво тогава, когато се преустановят всички негови движения" (Слово против езичниците 33, PG 25, 65C).
Днес науката кибернетика свързва живота с информацията: "живея" означава "получавам информация". Огромна вълна от информация, чийто голям процент начева от собственото ни тяло, непрестанно залива нашия мозък, за да предизвика съответни реакции. Обаче повечето от тази информация дори не я осъзнаваме, а и не ни интересува. Докато другата, онази, която нахлува в нас откъм външния свят чрез сетивата ни, предимно чрез зрението и слуха, особено силно ни завладява.
Но освен информацията, до която сами достигаме, съществуват и т. нар. средства за масова информация или медии. Те ни предоставят сборна информация. Такива са вестниците, радиото, телевизията. Всички ние четем вестници, слушаме радио или гледаме телевизия. Дори мнозина привикват да следят редовно някоя от медиите в определени часове на деня. Но ако бъдат запитани после кое по-точно им се е сторило интересно, отговорът е: "А, нищо особено". Въпреки това обаче, всяко едно информационно предаване или всяка една вестникарска страница излага немалко важни новини за лица и неща, които се случват около нас и ни вълнуват: войни, кланета, смърт, самоубийства, мъчения, престъпления, нещастни случаи и т. н. Но онзи, който пожелае да ги почувства или лично да ги съпреживее наведнъж, е пред реалната опасност да полудее. Затова и човек някак набързо ги отминава или само временно ги съпреживява. После забравя за тях, като при това много добре успява да разграничи себе си от нещастието, за което се е осведомил, че го има край него. По този начин човек огражда себе си в някакво притъпяване и безразличие към бедите в света. Крайният привкус на всичко това е усещането за празнота. Вестникът като най-представителната медия за новостите на деня, при цялата тревога и болка, които те могат да носят, не надскача това да бъде само чисто информационен текст. И затова обикновено гледаме да изхвърлим поредния брой или просто да не му обърнем внимание. За нас той не притежава повече някаква ценност.
Синаксарият също е вид "вестник". Той е вестникът на Църквата.
Някои християни възприемат неговите текстове с известна резервираност, точно както възприемат и вярващите, които се позовават на него. Други се ограничават до това да подчертават ценността на Свещеното Писание, като приемат за излишно да бъдат занимавани с текстове от Синаксария.
Разбира се, никой не следва да подценява ценността на Свещеното Писание. Само че до неговата непреходна ценност човек може да достигне единствено чрез помощта на светиите в Църквата. Както никой не може да приближи Христос без помощта на светиите, които са живите членове на Неговото Тяло, така и никой не може да се приближи до Христовото слово, Евангелието, без помощта на светиите. Житията на светиите са дейното и живо възпоменание на Евангелието в историческия ход на Църквата.
Синаксарият не е вестник, който може да бъде изхвърлен или забравен. Той е вестникът, който е винаги актуален и винаги четим. Като започва от изменчивите неща на деня и времето, той достига до вечните и неизменни неща. И това е така, защото в Синаксария се излага непрестанно вечното и нерушимо Христово Тяло, Което са светиите. При него То заема своя специфична форма за всеки един ден от годината. За пример ще посочим текста на 15 април (вж. стр. 7).
Като цяло в Синаксария се упоменават както светии, чиито имена са известни, така и такива, които са останали анонимни. Светиите биват различавани и като преподобни, мъченици, апологети, изповедници на вярата и т. н. Това разнообразие от членове на Христовото Тяло очертава съответно и специфичния характер и форма на Синаксария за всеки един нов ден от църковната година. Различните видове мъки, страдания, борби, аскези, мъчения за вярата, надвишават и превишават болката, която обикновено виждаме, познаваме, чувстваме или сами преживяваме. Това е болка концентрирана и победена в името Христово вътре в самото Негово Тяло Църквата.
В Проповедта на планината Господ казва в едно от блаженствата: "Блажени сте вие, когато ви похулят и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата" (Мат. 5: 11-12). В случая поведението и думите на светеца са самото емпирично доказателство за това Христово блаженство.
Обичайно срещания феномен в житията на светиите е чудото. Който ги чете, научава за много и различни чудеса. Но най-всеобхватното и велико чудо, което неизменно присъства в житието на всеки светец, е доброволното приемане на болката и смъртта. В своите страдания те проявяват изумително търпение, докато за другите хора, в желанието си да облекчат болката им, извършват най-различни чудеса.
В този конкретен случай светецът пристъпва към мъченията по собствено желание. Той прави това, защото е изпитвал непреодолима болка от разпространяването на идолопоклонничеството. И това е начинът, който избира, за да се озове лице в лице с идолопоклонниците и да им проповяда вярата си в Бога. В църковната история има примери и на още по-непосредствено търсене на мъченическото изповедничество. Това е познатият феномен на самонаказанието (tis ispidiseos, гр. ез.), т. е. на доброволно самоподлагане на мъчения, което впоследствие е забранено от Църквата.
Това поведение на светеца изцяло противостои на обикновената човешка реакция. Обикновено човек отбягва страданието и търси насладата. Тук нещата обаче стоят точно обратно: страданието бива доброволно избрано и преобразено в духовна наслада. Светецът е напълно свободен откъм природните, светските и социалните отношения. Личността на светеца не се съизмерва с неговото тяло. Затова и неговата воля не му налага да съобразява или предопределя действията си по критерия на насладата или страданието, което може да му бъде причинено. Неговата свята личност принадлежи на Тялото Христово. Тялото, към Което принадлежи и всеки истински християнин. В тази принадлежност се крие и смисълът на светото Кръщение и на личното участие в светата Евхаристия.
Сега става разбираема и целта, с която са писани и житията на светиите синаксариите. Тяхната основна цел не е представяне на индивидуалните факти от живота на светиите те са само идващи и отминаващи епизоди. Нито пък е елементарното вестникарско предоставяне на информация за сведение и задоволяване на човешкото любопитство от които вестници накрая какво ли и остава? Синаксариите имат за цел доближаването до онази истина, която се намира отвъд индивидуалните епизоди. Те са изложение на проявленията на личността на човека в Христос. Затова и Синаксарият не се занимава с историческата точност на отделните факти. Също, ни най-малко бива завладян от Тукидитовия дух, който изследва индивидуалната истина на съвестта. Но внимателно представя единството на отделните елементи, които съграждат целостта на църковното Тяло. Този дух на Синаксария се следва и от византийските историографи.
Та какво значение въобще може да имат материалните обекти и факти извън самия човек? Всяко нещо придобива смисъл и цел само и единствено ако е във връзка с човека. Тук, в Синаксария, светиите и насочват, но и сами стават образец за православен живот на вярващите.
Светиите разкриват какъв е смисълът на общението с Христос за човешкия живот. Разкриват истината за Христоуподобяването на човека. В разглеждания случай това е представено чрез семплото и просто държане на св. Крискент. Запитван многократно от управителя за името и родината си, той монотонно дава един и същ отговор: "Християнин съм". Този отговор откриваме и в цялата светоотеческа традиция, но вече като богословско учение.
Св. Григорий Нисийски аналитично представя значението и смисъла на назоваването на вярващия с "християнин" в своята творба "За съвършенството". И по-специално той пише, че истински, а не лъжлив християнин е онзи, на когото името придобито от Христос характеризира и самата негова същност (PG 46,253D-56A). Тоест, когато Христовите добродетели се проявяват в неговия живот.
Св. Крискент забравя за себе си, за своето име и родина. Заживява за Христос. В него Христос е самият той, самото негово име, самата негова родина, самият негов живот. Няма как повече да остане затворен в своето его, и да се нарича християнин. За да бъде християнин, трябва да бъде подобие на Христос. А за да бъде Негово подобие, трябва да не принадлежи на себе си, а на Него, Който от любов към човека предостави Сам Себе Си (вж. Диадох Фотикийски, Познавателни глави 4).
Човекът е сътворен "по образ и по подобие" на Бога. За да бъде "истински човек", той трябва да опазва спецификите на Божия образ, на Христос. Светията, който забравя себе си заради Христос и живее в Самия Христос, е истинският човек. Той е човекът, който надмогва отчуждението и преоткрива своето истинско съществуване. Той е творението, създадено "по образ и по подобие" Божие, което възстановява своята висота и правилно състояние в света.
Чрез себеотричането светците сътворяват онова безпределно място на свободата, в което светът и неговите неща, взети дори и в най-трагичните им форми, се превръщат само в играчки и средства за утешение. Това тъй прекрасно е предадено в ямбическите двустишия на св. Христофор Митилински (XI в.), които предшестват всяко житие в текста на Синаксария.
Синаксарият на деня завършва, както винаги, с призоваване на Божията милост: "По молитвите на Твоите светии, Господи Иисусе Христе, помилуй нас".
Има хора, които казват: "Един е Ходатаят между Бога и човеците Христос. Защо да търсим молитвите на светиите?" Но Свещеното Писание уверява: "Един е Бог, един и Ходатай между Бога и човеци Човекът Христос Иисус, Който отдаде Себе Си откуп за всички" (1 Тим. 2: 5-6). Христос обаче дойде в света приел не естество на ангел, а като Син Човешки на Пресветата Дева. Пресвета Богородица, която се удостои да стане Майка на Христос, направи възможно Неговото подслоняване във всеки един човек.
Приемаме Христос, защото я имаше нея Пресветата Богородица, която се удостои да Го роди Човек. Бог обаче си остава Един и пак Един е Ходатаят между Бога и човеците Христос. Но това ходатайство стана възможно заради човешката личност на Пресвета Богородица. Христос спасява нас човеците, Той, Човешкият Син на Пресветата Дева. Затова и просим своето спасение от Христос "по молитвите на Богородица" (Антифон първи от св. Литургия). Не Пресветата Богородица ни спасява Пресвета Богородица не е Бог, но и ние сами без нея не можем да се спасим. Ние не можем да станем "участници в Божието естество" (2 Петр. 1:4) без Пресвета Богородица.
Подир Пресвета Богородица следват светиите. Онези човеци, които подобно на Пресвета Богородица направиха себе си обиталище на Бога. Когато призоваваме светиите, ние не призоваваме някакви нови спасители. Когато търсим техните молитви, ние не търсим някакви нови месии. Един е Бог и Месията Христос. Като търсим обаче застъпничеството на светиите, ние заявяваме своето смирение и недостойнство. Молим се на Бога да ни даде Своята милост не поради това, че сме я заслужили, а по ходатайството на светиите, които принадлежат на Тялото Христово. Тялото, в Което и ние сме въведени и искаме да се установим и да намерим спасение.
Из книгата ”Православен духовен живот”
Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА
Църковен вестник, СИ, бр. 11/2009 г.
ПОЧИТТА КЪМ СВЕТИИТЕ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА
Светостта като състояние на нравствена извисеност на отделната личност е тема, върху която може всякога да се разсъждава. При все това има случаи и поводи, когато е наложително тя да бъде обсъждана.
Две са причините или съображенията ми да се спра тук на тази тема:
1) всички сектантски общности отричат въобще светиите и съответно почитта към тях, а сега у нас те са много и са твърде агресивни, и
2) не са малко тези измежду православните, които поради недостатъчна религиозна просветеност или поради засиления рационализъм в нашето време се отнасят с по-голяма или по-малка доза скептицизъм по въпроса за светиите и за почитта към тях.
Въпросната тема е твърде обширна. Тя е в генетическа връзка с молитвите за умрелите, с почитта към иконите и почитта към Кръста. Тук разглеждам темата частично и предимно през библейско-психологическата призма.
Почитта към светиите има три измерения:
1) благоговейно възпоменаване на техния подвиг;
2) молитвено призоваване;
3) почитане на техните мощи.
Между тези три измерения има вътрешна връзка и взаимна обусловеност.
Изходен пункт за споменатите три измерения е идеята за Църквата като богочовешко единство, като богочовешки организъм, като духовен съюз между нейните членове, съединени помежду си чрез любовта, която води началото си от Бога. Бог е любов (срв. 1 Иоан. 4:8, 16). Човекът като образ Божи (срв. Бит. 1:26-27) носи в себе си зародиша на любовта. В името на тази любов Иисус Христос призовава Своите следовници да живеят в пълно единство помежду си. Той казва: „Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно... Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство" (Иоан. 17:21, 23).
Християнството е религия на любовта - любов не само към близки и приятели, а към всички - в това число и към враговете, защото и най-големият враг и престъпник носи в себе си нещо божествено, което като божествено трябва да бъде обичано. Бл. Августин пише, че не трябва да мразим човека заради греха в него, но не бива и да обичаме греха заради неговия носител - човека. Това е теоретическата постановка на разглеждания тук въпрос. За нейното практическо осъществяване се изискват много усилия и напрежение на волята. Тук са необходими примери за подражание. Църквата ни предлага такива примери в лицето на светиите, които са били хора като нас, но докато са били на земята са водили строг нравствен живот и така са се издигнали до степен на духовна извисеност, на светост и съвършенство и поради това са достойни за подражание. Св. апостол Павел пише: „Вие пристъпихте... към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство" (Евр. 12:22-23). И още: „(Ние сме) съграждани на светиите и свои на Бога" (Ефес. 2:19). Това ще рече, че към Църквата като богочовешко единство принадлежат прославените на небето светии. По пътя на тези логически разсъждения, подкрепени с фактологически доказателства, стигаме до първото измерение на почитта към светиите.
1) Благоговейно възпоменаване подвига на светиите.
Всеки народ има свои повече или по-малко изявени личности в различни области на живота: интелектуалци, поети, писатели, художници, герои на духа, вождове, някои от тях дори митологизирани. Такива личности са повече от необходими. И ако един народ няма национални герои, той трябва изкуствено да ги създаде. Иначе не може да запази националното си самочувствие, не може да оцелее като народ.
У всеки що годе цивилизован народ има музеи, в едни от които се пазят експонати от материалната му култура, а в други - пак материални предмети, но вече лични вещи на изявени герои и творци. На тях се наименуват училища, улици, населени места, издигат им се паметници, рисуват се образите им, възпяват се подвизите им, плетат им се венци от неувяхващи слова. И всичко това е израз на признателност, на благодарност за техните заслуги. Те остават безсмъртни в съзнанието на поколенията, осъществява се така нареченото историческо безсмъртие, защото в съзнанието на своите сънародници те наистина са и остават безсмъртни.
Националните герои са обект на искрена любов от потомците им. Пирамидите в Египет, гробницата Тадж Махал в Агра, Индия, мавзолеите, пазещи костите на храбри воини, са веществено доказателство както за безсмъртието на намиращите се там, така и за любовта към тях от страна на съградилите тези паметници и на пазещите ги през вековете.
Ако току-що изразеното е валидно в национален мащаб, а за някои личности и в световен, тогава е лесно обяснима благоговейната почит, която Православната църква отдава на лица духовно извисени, достигнали съвършенство, увенчали се с ореола на светостта. Бих добавил - тук нещата са още по-ясни и категорични. Защото, ако в светския живот понякога са възможни грешки поради наличието на субективен елемент, тук такъв елемент няма. Църквата е константна величина. Тя се възглавява от Самия Иисус Христос и в нея неизменно пребъдва Дух Свети, Който е Дух на истината и Който води към истината. Следователно при наличието на божествен елемент в нея тя не може да греши. Тя, по думите на св. апостол Павел, е „стълб и крепило на истината" (1 Тим. 3:15).
И още нещо. В светския живот не са малко случаите, когато живи хора биват възвеличавани и издигани в култ, а когато съгрешат, което често се случва, биват развенчавани, при което се получават конфузни положения. Не рядко се случва такова развенчаване и след смъртта им, когато конюнктурата се измени или се открият компрометиращи ги доказателства. В Църквата такова нещо няма и не може да има. В Църквата светии на земята няма, т. е. няма лица, обявени за светци още приживе, нито приживе на тях се именуват улици, училища и т. н. Църквата не прави дадено лице светец, тя само го признава за такъв, след като вече е отминал от този свят, като се спазват редица изисквания, изключващи всякакъв субективен елемент. Решението тук се взема не от политбюро или от централен комитет (на политическа партия, бел. ред.), или от някакъв друг подобен орган, а от Църквата в нейната цялост под ръководството на Св. Дух, Който, както вече споменах, е Дух на истината. Тук са налице два елемента - божествен и човешки. Божественият елемент прави човешкият да не греши. Следователно дадено лице, което е признато от Църквата за светец, е светец и остава завинаги такъв. Няма и не може да има развенчан светец.
Почитането на светиите в Православната църква се изразява по различни начини: благоговейно възпоменаване на техния подвиг с цел да се породи у нас желание да им подражаваме по мярката на силите си; богослужебна прослава на паметта им; издигане храмове в тяхна чест; рисуване на икони и стенописи в храмовете; поклонение пред тях; палене свещи пред техните изображения -свещи, чиято светлина е символ на излъчваната от светците духовна светлина.
Като призовава към такава почит, Православната църква в никакъв случай не ни учи да ги почитаме като някакви божества (има само един Бог), а само като верни раби и приятели Божии, станали светии с лични усилия и с помощта на Божията благодат, получавана във и чрез тайнствата. Почитта към светиите е, от една страна, прослава на Бога, Чието величие те са отразявали още в земния си живот, а от друга - прослава на тях самите като живи образи Божии (1). В живота наблюдаваме подобно явление: добрите дела на децата са прослава не само на тях самите, но и на техните родители.
Почитта към светиите в това й измерение, макар и да има подчертан религиозен характер, не е тъждествена с поклонението и служението, което подобава да въздаваме и наистина въздаваме само на Бога. Това в гръцкия език е изразено ясно с употребата на два различни глагола: „проскинео" = покланям се, и „латрево" = служа. Първият има значение на: покланям се, като се навеждам ниско до земята, падам на колене пред някого в знак на почит, на благоговение. Поклонение може и трябва да се въздава на Бога и на всичко, което символизира Божията любов и всемогъщество, Божията творческа сила и величие. Светиите са едни от тези, които символизират споменатите Божии свойства и затова на тях се отдава поклонение.
Другият глагол „латрево" означава: служа, слугувам на някого. Употребява се предимно за изразяване на идеи, които имат религиозен характер. Затова външната изява на вътрешните религиозни преживявания Църквата нарича богослужение. Честването паметта на един или друг християнски светец е само прослава на Божието име чрез живота и делото на този светец.
Почитането на светиите съпътства живота на Църквата още от нейното начало. Първа по време и с най-силно изразена почит е била и си остава св. Богородица. В това има дълбок психологически смисъл: св. Богородица с нейното богомайчинство стои най-близко до своя Син и наш Бог Иисус Христос. След нея са старозаветните праведници, апостолите Христови, мъчениците и изповедниците на вярата, чийто брой се е увеличил особено по време на гоненията срещу християните през I - III в. Техният брой се увеличава постоянно, защото през двехилядилетното съществуване на християнството винаги е имало и ще има хора, които чрез личен подвиг и божествена подкрепа достигат до светост и съвършенство и се вписват в сонма на праведниците.
Като става тук дума за броя на мъчениците и изповедниците на вярата, не е излишно да се отбележи, че XX век в това отношение е рекорден. Само в бившия Съветски съюз мъчениците за вярата са десетки хиляди. Към тях следва да се прибавят и тези от другите вече бивши социалистически страни.
2) Второто измерение на почитта към светиите включва нашето молитвено призоваване, което отправяме към тях. За разлика от националните герои и интелектуалните творци, на които отдаваме само почит и възхвала за тяхното дело и се стремим да им подражаваме съобразно нуждите и спецификата на времето, в Църквата православните християни отправят молитви към светиите и имат тяхното ходатайство пред Бога. Това също има своята психологическа обосновка. Вярващите в Иисус Христос са свързани помежду си не само чрез общата вяра, но и чрез взаимната любов.
Вече се каза, че истинският носител и източник на любовта е Сам Бог, Който е любов. Вечността на Бога сама по себе си постулира и вечността на любовта. Вечността включва всичко, в това число и времето. Следователно по своята същност любовта е извън времето. Ние се раждаме и живеем във времето, но като образ Божи и като носители на божествената любов се сливаме с вечността. А докато съществува времето и ние в него, остава възможността у нас да настъпват изменения. В духовната област тези изменения са в зависимост от общуването помежду ни, от проявлението на любовта ни един към друг. Любовта не е и не може да бъде пасивна. Не е достатъчно само да кажеш, че обичаш някого. Самата любов те води към действие.
Любовта на светиите е по-силна от нашата, защото тя е в зависимост от тяхното съвършенство. Така се обяснява и тяхното ходатайство, което е постоянно и действено. Членове на Църквата са не само живеещите на земята християни, но и отминалите от този свят. Човекът е психофизическо същество. Смъртта е властна над физическата природа на човека. Духовната му природа остава и чрез нея той е в единение както с живеещите на земята, така и с отминалите от нея. Връзката между едните и другите е именно любовта.
Колкото повече обичаш някого, толкова по-ясно осъзнаваш неговите потребности и си готов да откликнеш на тях. Откликът обаче се предхожда от молитва. Принцип е, че от другия можеш насила да вземеш нещо, но насила не можеш да му дадеш. Молитвата е именно тази, която съдейства за отклик от другата страна. Колкото по-съвършен е този, към когото отправяме молитвата, толкова по-силно е и нейното въздействие, по-силно е и неговото ходатайство.
Светиите по силата на тяхното съвършенство знаят нашите нужди и в зависимост от молитвата ни към тях откликват на нас и ходатайстват пред Бога за нас. Ходатайството и молитвата са неделимо свързани помежду си и не могат да се разглеждат поотделно. Те са две страни на една и съща същност. Са-мопонятно е, че ходатайството на св. Дева Мария има първенствуваща сила и действеност както поради личното й съвършенство, така и поради нейното бо-гомайчинство. Като жена и майка, при това Майка Божия, тя най-добре знае нашите нужди. Неслучайно Православната църква я възпява молитвено и я въз-величава като по-чиста от херувимите и по-славна от серафимите. Херувимите и серафимите са безплътни ангелски сили, а тя в духовен смисъл стои по-ви-соко от тях. Поради това православните християни отправят към нея най-чисти и най-искрени молитви; нейните икони са най-много на брой след тези на Иисус Христос; на нея са посветени бисерите на човешкото изкуство във всички области.
Ходатаи пред Бога са всички светии. Ако грешни хора могат да се молят за грешни и техните молитви имат сила пред Бога, колко повече могат да се молят и наистина се молят достигналите блажено състояние в царството Божие (срв. Иак. 5:16). Като приятели Божии техните молитви и ходатайства имат голяма сила пред Бога, защото са получили Неговата благодатна подкрепа. Те могат да ни помагат и действително ни помагат както в духовните нужди, така и в житейските бедствия, които често ни спохождат. Православната църква учи, че светиите, които са в блажено състояние, възнасят молитви не само за земната Църква като цяло, не само съединяват своите молитви към Бога с молитвите на членовете на земната Църква, но и че в тяхно лице членовете на тази Църква имат ходатаи и по различни частни, лични нужди (2).
Бидейки нравствено съвършени и духовно чисти, светиите са в блажено състояние. Естествено е, че те се стараят да ни помагат и ние да станем участници в това блаженство.
От личен опит знаем, че когато сме в радостно състояние, ние се стремим да споделим радостта си и с други, за да станат и те съпричастни на нашата радост. Това потвърждава и народната мъдрост, че споделената радост е двойна радост. Ако в нашите взаимоотношения искрено обичащият не може да бъде спокоен, когато обичаният от него е нещастен или заблуден, и прави всичко възможно да му помогне, колко повече това правят нравствено чистите, светиите, чиято любов към нас е съвършена. Всичко това е възможно и се осъществява между членовете на Църквата, независимо от това дали те са още на тази земя и са членове на земната Църква, или вече са отминали от нея и са членове на небесната Църква. Църквата е една и само условно говорим за земна и небесна. Нейните членове са неделимо свързани помежду си, както вече се каза, чрез връзките на любовта.
Още нещо в тази насока. Не бива да се забравя, че вярва ли някой (има се предвид религиозната вяра), той е в единение с вярата на всички, с които е свързан; моли ли се, той е в обща молитва с всички. Никой не трябва да се надява само на своята молитва, защото не живее сам. Когато се молим, ние търсим застъпничеството на Църквата, особено в лицето на тези нейни членове, които са се удостоили с венеца на светостта. Те са ходатаи за нас в името Христово. Св. апостол Иаков пише, че „голяма сила има усърдната молитва на праведника" (5:16) (3).
Някои хора недоумяват как е възможно застъпничеството и ходатайството на светиите за живите членове на Църквата. Как те могат да чуят молитвите на живеещите на земята, как могат да знаят нашите нужди и да ходатайстват за нас? - Едва ли някой може със сериозни аргументи да отрече, че хората духовно са съединени помежду си много по-тясно, отколкото това на пръв поглед изглежда. Психологията поне не го отрича. Особено силна е връзката между общуващите помежду си и обичащи се. Тя се създава по неуловими за нас пътища и е дейна и на разстояние. Смъртта не разкъсва връзките на любовта. Душите на праведниците, освободени от ограниченията на тялото, чувстват по-силно онова, което става в душите на свързаните чрез молитвата с тях, макар и да са далеч от тях. Светиите знаят за нашия живот тук на земята, знаят по-добре нашите нужди, отколкото роднините и приятелите ни тук, които като нас са ограничени от материалните условия и предпоставки (4).
Сектантски мислещите отричат ходатайството на светиите, като се позо-зават на думите на св. апостол и евангелист Йоан Богослов: „Пред Отца имаме ходатай Иисуса Христа Праведника" (1 Иоан. 2:1). Вярно е, че Иисус Христос е ходатай, при това единствен ходатай пред Отца за греховете на цялото човечество, ходатай в смисъл на изкупител от греха на Адам и Ева. Светиите са ходатаи в името на изкуплението, извършено от Богочовека Христос, ходатаи в името на любовта. Ако светиите престанат да се молят за живеещите на земята, това ще означава, че тяхната любов към хората е изчезнала. По думите на св. апостол Павел „любовта никога не отпада" (1 Кор. 13:8). Само невярващият в словото Божие може да отрича молитвеното ходатайство на светиите и тяхното застъпничество пред престола на Всевишния (5).
3) Третото измерение на почитта към светиите се състои в почитане на техните мощи. Вече се каза, че всеки народ има свои изявени таланти и герои, които той тачи и пред чийто талант или подвиг се прекланя. Бих добавил още нещо. Ние изпитваме благоговейно чувство, когато посетим дома, в който е роден или живял такъв национален герой, когато видим гроба, в който е погребан. Същото чувство на благоговение и респект изпитваме, когато се докоснем до предмети, които той е притежавал и използвал, или пък лично е създал. Ако ние се докоснем до сабята на Христо Ботев, имаме чувството, че сме се докоснали до самия него. Сякаш нещо от него с преминало в нея. А какво да кажем, когато видим кичура коса на йеродякон Игнатий - Васил Левски? Човек трябва да има каменно сърце, за да остане равнодушен в такъв момент. В това отношение могат да се приведат безброй примери както от световната история, така и от нашата.
В същото време прави странно впечатление поведението на хора, които независимо от техния мироглед или партийна принадлежност се отнасят с ирония, а някои дори с презрение към почитта, която ние, православните, отдаваме към мощите на един или друг светец. Защо тогава в първите изредени по-горе случаи това да е естествено и нормално, а във втория да е израз на суеверие, фетишизъм и дори на религиозно невежество?
Към телата на умрелите ние, независимо от нашия мироглед, конфесио-нална или етническа принадлежност, се отнасяме с респект, благоговение и почит. Оскверняването на гробовете винаги и от всички нормални хора се е смятало за кощунство, за посягане едва ли не върху достойнството на погребаните в тях. То е равностойно на дръзко влизане в чужд дом (6).
Ако това важи за телата на всички умрели, стократно повече важи за телата на праведниците, на светиите. За притежаването на техните мощи понякога се водят остри спорове, а пребиваването им на дадено място се приема за Божие благословение и благоволение.
Да вземем един пример от нашето минало, свързан с нетленните мощи на всебългарския покровител и роден светец Йоан Рилски. Според запазените сведения, през Х в. те били пренесени в Средец (днешна София). В 1183 г. унгарският крал Бела III (1173-1196) завладял Средец, взел мощите и ги поставил в съборния храм в гр. Гран, Унгария. В 1187 г. кралят върнал мощите в Средец. В 1194 г. българският цар Асен I завладял Средец и в 1195 г. пренесъл мощите на Рилския светец в Търновград. Тук те останали до 1469 г., когато били върнати в Рилския манастир (7). Аналогичен е случаят и с мощите на св. Петка Епиватска. В 1238 г. българският владетел Йоан Асен наредил мощите на светицата да бъдат пренесени в тогавашната българска столица Търновград. След падането на града под османска власт в 1393 г. били пренесени във Видин, а след падането и на Видин (1396 г.) намерили покой в Белград. Но в 1521 г. Сюлейман Великолепни превзел града и изпратил мощите в Цариград. След 120 години (в 1641 г.) Цариградската патриаршия ги предала на влашкия воевода Йо Василе Воевод. По-късно били пренесени в гр. Яш (дн. Румъния), гдето се намират и сега (8).
Освен психологически аргументи за почитта към светиите има и други. Един от тях се гради върху библейското учение, че като членове на Църквата нашите тела са храм Божи, храм на Св. Дух (срв. 1 Кор. 3:16; 6:19); че всичко, което вършим, го вършим не само с душите си, но и с телата си. По тази библейска логика телата на светиите са достойни за почит, защото и чрез тях те са изграждали нравственото си съвършенство. Друго основание са чудесата, които стават чрез нетленните мощи на светии. Това е факт, засвидетелстван безброй пъти в миналото, засвидетелства се и в наше време, особено чрез нетленните мощи на св. Йоан Рилски и на други български и всеправославни светии.
Според учението на Православната църква мощите на светии трябва да се почитат както и иконите, без обаче нито на тях, нито на иконите да се отдава служение, което се отдава само на Бога. Тъй че да бъдем обвинявани в суеверие, фетишизъм или в религиозно невежество, значи или да се проявява тенденциозност, или, което е по-близко до ума, да не се знае какво точно учи Православната църква по този въпрос. Най-лесно е да отричаш нещо, което не познаваш.
Мнозина недоумяват защо не на всички светии телата са нетленни. Не бива да се забравя, че нетлението не е пряка и естествена последица от човешката праведност, а чудо на Божието всемогъщество. Светостта на даден човек е едно, нетлението на тялото е друго. Между тях няма необходима причинна връзка. С разума си ние не можем да проумеем защо телата на едни светии са нетленни, а на други не (9), но сърцето ни не се смущава от това. Религиозните истини и дадености по своята същност са ирационални. И като такива те не се вграждат в рамките на рационалните обяснения. В това няма нищо смущаващо. Ако биха били обясними изцяло по рационален път, биха излезли от религиозната сфера, от сферата на вярата. Вярата и разумът удовлетворяват различни потребности на човека, а взети заедно, те удовлетворяват цялостно човешките потребности и внасят хармония в неговото съзнание.
Почитта към светиите в трите й измерения е една от християнските дадености, която, добре разбрана и възприета, наистина внася хармония в съзнанието на православния християнин и му дава вътрешно духовно удовлетворение.
Духовна култура, СИ, кн. 7/2000 г.
(1). Прот. Н. Малиновский. Очерк Православнаго догматическаго богословия, Вторая половина, С. Посад, 1908, с. 262
(2). Пак там, с. 252.
(3). Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Учебник по Мисионерство, С., 1937, с. 216.
(4). Пак там. с. 216 сл.
(5). М. Калнев. Щит на вярата. В. Търново 1994. с. 119 сл. сл.
(6). Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Пос. съч., с. 218.
(7). Петър Динеков. Иван Рилски, в: Кирило-Методиевска енциклопедия, т. II, С., 1995, с. 31.
(8). Жития на светиите, С., 1974, с. 517.
(9). Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Пос. съч., с. 220.
Една поправка в житието на преп. Димитрий Басарбовски
архимандрит Виктор МУТАФОВВ повечето публикувани жития на преп. Димитрий Басарбовски (Филаретов Хр. свещ., Жития на българските светии, София 1943, с. 98-101; Партений Левкийски епископ, Жития на български светци, т. ІІ, Синодално издателство, София 1979, с. 121-122; Жития на светиите, Синодално издателство, София 1991, с. 539-540; Жития на светийте съставени от свети Димитрий митрополит Ростовский, т. 10, изд. „Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф", Света гора Атон 2001, с. 751; Мутафов В. архим., Преподобни Димитрий Басарбовски и неговият скален манастир до Русе, Русе 2002, с. 20.) се преповтаря една неточна информация. Тя е свързана с един руски генерал с фамилия Салтиков и една война. Нека проследим накратко хода на войната и по-конкретно събитията свързани с пренасянето на св. мощи на преп. Димитрий Басарбовски в Букурещ.
В 1768 година Турция обявява война на Русия и така започва поредната Руско-турска война. Военните действия против Турция започват едновременно на три фронта: югозападен (р. Дунав), южен (Крим) и в Закавказието.
През 1770 г. целият ляв бряг на река Дунав до град Видин е изоставен от турските войски. През 1771 г. първа армия, командвана от генерал Румянцев, нанася големи поражения на турците при р. Дунава. През 1772 г. командвайки повече от двадесет пехотни и кавалерийски полкове, граф Иван Салтиков първи преминава през р. Дунав и обсажда Русчук (Русе). Той създава съобщителна връзка по Дунава между Русе и Силистра. Изгонва турците от Марутинските отбранителни военни укрепления, превзема техния лагер и пленява три оръдия и принуждава врага да отстъпи в русенските укрепления. Салтиков обкръжава града (но не успява да го превземе) и контролира околностите на Русе, по течението на река Лом, защото русенската крепост по това време била една от най силните на Балканите. На 14/25 юли 1774 г. Салтиков се готви да нападне града и да влезе в бой със сераскер Хасан паша, но пристига куриер на главнокомандрващия с известие за сключения мирния договор и атаката не се провежда.
На 10/21 юли 1774 година край село Кючук Кайнарджа е подписан мирен договор между Русия и Турция. Според договора Русия взема под свое покровителство Влахия и Молдова, а Турция трябвало да се съобразява с Русия при управлението на тези княжества.
В житията на преподобни Димитрий е записано следното:
Генерал Петър Салтиков се поклонил пред св. мощи на преп. Димитрий Басарбовски в църквата на село Басарбово и понеже селото било в руини, решил да ги изпрати в Русия. Тогава един благочестив християнин, чифликция от Букурещ - Димитър Мент - поклонник, от български произход, служещ като преводач и съветник при генерала, го помолил да не изпраща св. мощи в Русия, а да ги подари на Влахия, като репарация за загубите и грабежите по време на войната. На 13 юли 1774 г. св. мощи на преп. Димитрий били поставени в Митрополитската църква „Св. св. Константин и Елена", по време на светителството на митрополит Григорий ІІ (1760-1787) и царуването на Михай Щуцу.
Направихме тази историческа справка, за да изясним кой е извършил пренасянето на св. мощи на преп. Димитрий в Букурещ. В почти всички жития на светеца е отбелязано, че това е извършено от руския генерал Петър (Петр) Салтиков, но граф Петър Семенович Салтиков умира през 1772 година, т.е. две години преди края на войната и нещо повече, този генерал не участва в тази Руско-турска война. Грешката с името на генерала започва от първото житие за светеца, издадено от йеромонах Натанаил Стоянов през 1858 г., отпечатано в Цариград.[1]
Генералът ръководил сраженията край Русе е генерал-фелдмаршал Иван Петрович Салтиков (Салтыков). Той е роден през 1730 г. и е син на генерал-фелдмаршал Петър (Петр) Семьонович Салтиков. Участва в седемгодишната война (1756-1763) и Руско-турската война (1768-1774). От 1790 г. е главнокомандващ финландската армия, която побеждава многократно шведските войски по време на Руско-шведската война (1788-1790). За заслуги е награден с орден „Св. Александър Невски", „Св. Георги" - 2 степен и златна шпага, украсена с елмази. От 1797 г. е първия московски военен губернатор. Умира на 14 ноември 1805 г.
Граф Иван Салтиков през целия си живот никого не направил нещастен и бил чужд на гордостта. Живеел в Москва много богато. Всеки ден на обяд и на вечеря на масата имало поставени шестнадесет прибора. Всяка неделя канел на бал по неколкостотин човека, а понякога и до осемстотин гости. Сред поканените въдворявал ред и благоприличие, разчитайки на обща любов и уважение защото обичал да прави добро. През свободното си време се занимавал с лов. На своя син завещал шестнадесет хиляди крепостни селяни в това число хиляда и двеста придворни и дълг от два милиона и осемстотин хиляди рубли.[2]
Нека в бъдещите публикации на житието на преп. Димитрий Басарбовски да коригираме неточността, че генерал Петър Салтиков е пренесъл св. мощи в Букурещ и че истинския преносител е генерал Иван Салтиков.
[1] Краткое сказание за Преподобнаго Отца нашего Димитрия Басарбовского, изд. Иеромонах Натанаил Стоянов, Цариград-Галата 1858, с. 12.
[2] Дм. Бандыш-Каменский, Биографии российских генералиссимусов и генерал-фельдмаршалов, 1 ч., СПб 1840, с. 440-441.
Издирване на светите мощи
и почитанието на светите мъченици Виктор и Стефанида (11 ноември)
архимандрит Виктор МУТАФОВ
Св. мъченик Виктор е бил войник по времето на император Антонин. Императорът започнал гонение на християните и Виктор отказал да принесе задължителната жертва на боговете. За тази постъпка той бил подложен на мъчения, но ги преминал невредим. Чрез силата на молитвата си победил един вълшебник, който след като не успял да го отрови, се отказал от врачуването си, изгорил си книгите и талисманите и станал християнин. При всички жестоки мъчения, на които бил подложен Виктор, присъствала младата християнка Стефанида. Тя видяла слизащите от небето венци за него и за нея, започнала да слави подвига на мъченика и заедно се удостоили с мъченическа смърт на 11 ноември 213 година.
Има много неизяснени проблеми около античната агиография за честването на паметта на двамата мъченици, за култа към тях и за пренасянията на техните св. мощи. На тези въпроси ще потърсим отговор в оскъдните сведения, открити в латински, гръцки и персийско-коптски извори.
В тях някои елементи се повтарят, например, че Виктор е римски войн християнин, идващ от Киликия (според латинските извори) или от Италия (според гръцките извори), който по време на преследванията по време на император Антонин (според гръцките), или Диоклетиан (според етиопски източници), или Марк Аврелий Антонин (според латинските) е подложен на страшни изтезания от воеводата Севастиан. Виктор е поддържан от Стефанида съпругата на негов колега войн (или негова приятелка, позната, съпруга или непозната, според житията), която още нямала навършени шестнадесет години. Тя е арестувана и осъдена на смърт, като била завързана за две палми и разкъсана на две.
В житията на двамата мъченици в различните източници има различия относно датата и мястото, където те са умъртвени. Според гръцките източници в Дамаск; според текста в Италия или в Антиохия (според коптските източници) или в Александрия или Египет (според латинските), според персийските в Сицилия или Марсилия. Датата за честването на тяхната памет според гръцките синаксари е 14 ноември или 10 или 11 ноември, според етиопските на 22 април, латинските предпочитат 24 април или 14 май.
В Римския Мартирологий паметта на двама светци със същото име е отбелязана така: Виктор и Стефанида, убити в Египет на 1 април, и Виктор и Корона умъртвени в Дамаск, Сирия, на 14 май. Трудно е да се определи дали става въпрос за един мъченик с името Виктор, както и не се знае със сигурност кои други мъченици са умъртвени с него. Вероятно става дума за двама анонимни светци, чиито имена (лат. Victor = победител, гр. Stéphanos = корона) са поставени условно от вярващите в памет на тяхната славна смърт.
Още по-голямата обърканост се получава от Йеронимовия Мартирологий (Martyrologium Hieronymia-num) един богат ортологичен извор, където се споменават осем двойки светци със сходни имена. На 11 януари в Александрия "In Alexandria...Victoris Stefani", на 20 февруари "Et alibi Victoris Coronae et aliorum decem", на 1 април "In Aegipto Victoris Stefanie", на 23 април "In Alexandria Coronae et Victoris", на 24 април "In Alexandria Coronae Victoris", на 8 май "In Aegipto Victoris et Stefanae", на 14 май "In Syria Victoris militis et Coronae qui simul passi sunt", и на 21 юли "In Massilia Victoris Coronae..." (за последния светец се знае, че е от Марсилия и към неговото име е прикрепено това на св. Стефанида).
Учените, базирайки се на ортологичните извори, които са по-антични и с по-голяма важност, определят следния хронологичен ред на свидетелствата:
1) Александрийска служба на мъчениците на 24 април, след нея от Йеронимовия Мартирологий следва
8 май. Празникът на 23 април, който не е предпразненство и след нея следва службата на 20 февруари.
2) Според сирийската традиция паметта на двамата мъченици се чества на 14 май или
3) шест месеца по-късно на 14 ноември, според Йеронимовия Мартирологий.
4) В латинската традиция и всички други източни документи, приемащи житията им от сирийската традиция, но се връщат към александрийската традиция на 24 април.
Можем да направим извода, че двамата мъченици са приели мъченическа смърт в Египет и култът към тях е повлиян от Изтока, най-вече от местата обитавани от военни, в Антиохия, където е съхранен споменът за тях.
Счита се, че двамата светци са канонизирани от св. Сотир (Сотеро), папа Римски (168-177), малко преди да приеме мъченическа смърт.
След като били умъртвени, двамата светци Виктор и Стефанида са погребани заедно. Следва многократно пренасяне на техните свети мощи.
Светите мощи на двамата мъченици днес се съхраняват в църквата на манастира "Св. Корона и св. Виктор" край град Фелтре, Италия. Как са достигнали до там? Най-старото свидетелство е намерено при отварянето на един каменен саркофаг реликварий.
Гражданка на град Отриколи предявила претенции да има честта да съхранява мощите на мъчениците на територията на своите земи. По този повод на 19 май 1943 година е отворен саркофагът с мощите на мъчениците, за да бъдат изследвани и е открита оловна плочка с надпис на латински език.
Надписът на дванадесет реда върху оловната плочка е следният:
ANNO CCV AB INCARNATO VERBO SVB ANTONINO CAESARE CORPORA SANCTORVM MARTYRVM VICTORIS ET CORONAE TRANSVEC-TA SVNT A THEODORO MARTYRE ET A ME INDI-GNO SOLINO EPISCOPO VRBIS CERONIAE HIC RECONDITA SVNT SVB DIE XVIII SEPTEMBRIS IN CHRISTO IHV.
В превод: "През 205 от Рождество Христово по време на Цезар Антонин телата на св. мъченици Виктор и Корона бяха пренесени през морето от мъченик Теодор и от мен недостойния Солино епископ на град Керония на 18 септември, в името на Иисус Христос".
От надписа разбираме два факта, отдалечени във времето един от друг, свързани с две личности. Първият факт е пренасянето на телата на мъчениците от Александрия до Сирия (от Александрия, Египет до Киликия), на острав Кипър от мъченик Теодор, по-късно епископ на Керония (Кипър) и приел мъченическа смърт през 205 година. Вторият е, че след около четири века епископът на Керония Солино на 18 септември е пренесъл мощите поставени в оловна урна на друго място, вероятно в пещера.
Имаме оскъдни сведения за по-късни премествания на мощите на двамата светци. През 802 г., когато остров Кипър е атакуван от арабите, мощите са пренесени в Сицилия, където остават две години. От там са пренесени във Венеция.
През 1096 г. ктиторът капитан Джовани да Видор (времето на Първия кръстоносен поход) издига върху хълма Миесна, на три километра от Фелтре, църква в романски стил трикорабна, под формата на гръцки кръст с ясно изразено византийско влияние. Храмът построен на святото място е завършен за пет години и е осветен на 13 май 1101 г. от епископа на град Фелтре Арпон (син на Джовани да Видор). Църквата е част от манастирски комплекс (светилище). Мощите на мъчениците се съхраняват в олтара на храма в оловна урна, поставена в каменен саркофаг до олтарната апсида, издигнат през 1440 г. върху четири невисоки колони. По този начин вярващите имат възможност да коленичат и да се помолят на светите мъченици. Всички полета в храма са изографисани от школите на Джото, Томасо от Модена и Виталий от Болоня. В последните години в манастира се извършват реставрационни и консервационни работи, осъвременяват се монашеските килии и трапезарията, поставени са нови електрическа и противопожарна инсталация, за да продължи и в бъдеще това свято място да привлича вярващите.
Друго сведение сочи, че кръстоносците са пренесли светите мощи в град Фелтре от Сирия.
През 1354 г. Карл IV от Бохемия на път за Рим, за да бъде коронован за император на Свещената Римска империя (5 април 1355 г.), минал през град Фелтре. Местните жители в знак на уважение дарили на бъдещия император част от мощите на мъчениците главата на св. Виктор и раменна кост на св. Стефанида. Карл IV приел с благодарност скъпия дар и продължил за Рим. Новият император пренесъл дарените св. мощи в Прага.
Според Джовани Сикари тялото на св. мчк Виктор е намерено на 3 април 1697 г. в базиликата на манастира "Св. Панкратий" в Рим, след това е преместено в манастира "Св. Лука" на улица "Ботеге оскуре", обгрижван от сестрите на ордена "Carmelitane Scalze del Corpus Domini". Следва преместването на мощите в църквата "Св. Марчелино и Пиетро" и през 1906 г. от Рим са пренесени в град Фано, област Марке, Италия.
Има сведения, че частици от мощите на двамата мъченици се намират и в църквите на други градове в Италия и Европа.
Според българската традиция заедно с паметта на св. мчци Виктор и Стефанида на 11 ноември се чества и паметта на св. мъченици Мина и Викентий и на преп. Теодор Студит изповедник.
Св. Стилиан Детепазител (26 ноември)
Житие
Св. Стилиан е роден и живял в периода между 400 и 500 г. сл. Р. Хр. в Пафлагония, която се простирала покрай южния бряг на Черно море в Мала Азия. Благословен още от майчината си утроба, той растял, възпълвайки се с Дух Свети. Макар и дете, в него вече се проявявали изключителните дарове на свят живот. Той не оставял своенравията да омърсят ни духа, ни душата му - бил чист, пречист. Така растял без земни страсти и без да остави користолюбието и любовта към земните богатства да го завладеят и подчинят на развалата и тлението.
Със силата на благодатта Божия той успял да се пребори с всички уловки на временния земен живот и виждайки живота през чистата Божия премъдрост, решил да последва стремлението на своята душа. А тя, неговата душа, го зовяла към борби нравствени и извисени. Зовяла го към упражняването на добродетелта, като му сочела тежкия и трудно проходим път към живота вечен и блажен.
Чистото му сърце се отзовало на този зов на душата и впървом тъй постъпил: всичко в наследство, що той притежавал, продал и раздал на църковни хора сиромаси. И когато се освободил напълно от бащиното си имане, изпълнен с облекчение и радост, си казал: „Е, махнах острия бодил, дето ме беше приковал към желанията на смъртното ми тяло. А сега ме чака пътят към живота в истината".
Така, след като се освободил от земното си имане, св. Стилиан потеглил към съкровището небесно. Отишъл в недалечен манастир и се облякъл там в монашеска схима. От тоз момент нататък никаква земна мисъл, никакъв помисъл за нещо материално не можели вече да го отдалечат от вярата и молитвата. Стараел се само да се хареса на Господа, да разхубави душата си и да си спечели така обиталище на небесата. Не оставил в себе си никакво желание, което да противоречи на Божията воля.
Оттук нататък аскетическият му живот за мнозина бил неописуем. Чистотата му блестяла, постът му бил най-строг, бденията - чудни, смирението - светоносно. В борба срещу трите врагове човешки - плътския, светския и дявола, той трите монашески добродетели - нестежание, душевна чистота и послушание, до съвършенство овладял.
Пустинният живот претворил св. Стилиан в светла звезда на аскетизма. Той станал образец за подражание в добродетелта на млади и на стари.
Но пътят на аскезата никога не свършва и решил св. Стилиан да се отдалечи и да се отдаде на още по-строг живот, на отшелничество. Простил се с братята от манастира и поел навътре към пустинята, в необитаваните от никого места. Там се заселил в една пещера и заживял живот небесен. Във всичко виждал Бога и всичко в себе си съвършено на Трите Божии Лица отдал. Хранел се с диви треви, а когато те свършвали, Сам Бог се погрижвал за Своя преподобен. И както някога на св. пророк Илия, на св. Марк Философа Атинянин и на др., Той му изпращал храна чрез ангели небесни.
Така много години св. Стилиан преживял в отшелничество. Десетилетия наред се борел и с дявола, и със себе си, за да стигне до светостта, според както Бог е повелил: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат. 5:48).
Но дошло време, когато Бог пожелал да въздигне Своя преподобен в образец на аскетичен живот, да го изяви като стълб на въздържанието и да блесне този Негов светилник по целия свят. Разчула се славата му надлъж и нашир. Заприиждали хора при св. Стилиан отблизо и далеч, за да се утешат при него душевно и телесно. Мнозина, привлечени от светостта на личността му, отхвърляли от себе си лошите си навици, покайвали се и се възраждали за нов живот. Покъртителни от умиление били проявите на християните там, в пустинята, в постницата на преподобния. Знаел той да утешава страдащите души, защото не забравял, че за да спечели една душа Царството Небесно, тя трябва да се оприличи на душичката на малките дечица, по думите на Господа: „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно" (Мат. 18:3).
А що се отнася до самите деца той знаел още, че те имат ангелски души. Колкото и плесници да им зашлевява баща им, те пак се връщат при него. Приятелчето да ги удари, те пак ще го потърсят, без да таят и най-малка злоба. Затова и св. Стилиан много желаел да помага именно на децата, силно желаел да бъде техен пазител. И за да може да осъществи това свое чисто желание, Премъдрият Отец го обдарил с дара на чудотворна сила за лекуване на болни деца.
Майки от близо и от далеч, нарамили своите сакати или болни дечица, прииждали при светеца, пълни с вяра, зче ще намерят лек за своята болка. По цели дни те пътували из пустинните местности, за да стигнат до пещерата на прославения от Бога свети Стилиан. И когато го срещнели, падали в краката на стареца-аскет, прославяли Бога, че ги е удостоил да го срещнат, и го молели да излекува децата им. Св. Стилиан, пълен с добросърдечие и състрадание, поемал болните младенци в ръцете си и със сълзи на очи започвал да моли Бога да ги излекува. Небесният Владика чувал всеотдайната молитва и светецът тогава извършвал чудото - децата оздравявали.
Най-различни болестни страдания при децата се стопявали мигом, като че никога да не са били преди това. Пред молитвата му и Божията сила нищо не можело да устои. Майките плачели от радост, целували с благодарност ръката на светия старец и прославяли Бога. И той, милият, непрестанно славел святото Божие Име и Му благодарял за чудесата, които го удостоявал да извърши. После, пълен с нежност, поглеждал невинните създания и мила усмивка, усмивка ангелска, цъфвала по старческото му лице.
Така Бог прославил името на преподобния Стилиан, който посветил живота си на Славата Божия. Но не само децата лекувал старецът. Името му на чудотворец още се прославило и с това, че с молитвата му неплодните раждали. По неговата молитва бездетните жени придобивали прекрасни и здрави деца. Много християни и след успението на стареца в Господа, продължавали да прибягват към него. Те го зовяли по име и след като в оброк изобразявали лика му на икона, придобивали деца.
Междувременно монаси и аскети от всички манастири посещавали стареца, за да се обрадват с него в Господа и да се насладят на светостта му. Те търсили и неговите съвети за това как да се справят с изкушенията и как да установят мира в общежитийния си (киновиен) живот. Всички го почитали като свята аскетична фигура. Личността му била изпълнена със смиреномъдрие и от нея струяла светлината на небесната красота.
Св. Стилиан неуморно с ангелска нежност поучавал, наставлявал, изпълвал сърцата и укрепвал разколебаната вяра. Той чрез съветите си отдалеч умирявал манастирите, които изпитвали вътрешно неразбирателство.
Така живял и така прославял Името Божие св. Стилиан и сам бил прославен от Небесния Отец. Когато достигнал дълбока старост, Бог изпратил Своите ангели да приберат святата му душа, за да си отпочине от дълговременните трудове, лишения и суровост на аскетичния живот. Само че къде бил погребан, никой не знае, нито пък някакви други сведения за земния му живот са останали. Останало е обаче неговото име. Почитано и уважавано от цялото православно християнство. Прибягват Православните в нужда към него и най-вече за своите болни деца. Величествени храмове се издигат и се посвещават на светеца. И неговите чудеса не спират и той все тъй продължава да бъде защитник верен на децата, мощен в молитва пред Бога светец Детепазител.
Казват дори, че и името му произхожда от глагола „стилоно", което в превод от гръцки означава „укрепва" или „укрепващ здравето на децата". И като детепазител Св. Стилиан се изобразява, държащ в прегръдката си младенец. Паметта му Православната църква чества на 26 ноември.
И накрая нека знаем, че св. Стилиан помага не само на физически болните деца, но и на страдащите душевно и духовно деца и младежи. Защото и децата, и младежите страдат от прегрешения и страсти и могат да бъдат неуправляеми, нервни и „опаки". Под въздействието на лукавия и на зли човеци те могат станат дори неузнаваеми за домашните си и да поемат по лоши пътеки. Нека и в такива случаи родителите да прибягват към св. Стилиан, защото той е готов да помогне, стига само и молещият го да изпълнява честно своите задължения. Ала и извън частните тези обстоятелства, личността на св. Стилян ни призовава към дела на благочестието, смирението, правдата, милостинята. Призовава ни най-сетне и към горещата вяра, с която ще срещнем Бога „лице в лице" в деня последен. Към дела по волята Божия, за да бъде взета и нашата душа от ангели небесни и поведена към блаженството на небесата. Амин.
Из книгата „Жития на светиите, свети Стилиан" на архим. Хараламбос Василопулу, издание „Ορθόδοξου Τύπου".
превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА
† Доростолски митрополит ИЛАРИОН
Из живота и делото на свети апостол Андрей Първозвани
Св. ап. Андрей, син на Йоан от Витсаида и брат на ап. Петър, е наречен Първозвани, защото пръв тръгнал след Христос Господ. Той пръв е благовестил евангелското слово по земите на Балканския полуостров. Проповедта му надлъж по бреговете на Черно море е била тъй жива, дейна, че и сега руините от многото някогашни храмове по нашето Черноморско крайбрежие свидетелстват за това, както и за вярата у благочестивите люде още от първите векове. Съгласно преданието, преминал на север към Варна (Одесос) и дошъл в днешна Добруджа. Заселил се в една пещера, сега устроена като храм в скалата, а околността й се краси от две величествени църкви. Ученици имал много. В един славянски миней от ХVII в. в приписка с черно мастило са отбелязани двама негови последователи "Йону и Пъну" от Мала Скития, Добруджа, ученици на св. ап. Андрей. Смята се, че св. Андрей отишъл по р. Днепър до Киевските възвишения. Има предсказание, според което се вярва, че именно там ще се издигнат много храмове и ще бъде гора от кръстове.
Преди да се върне на юг, има данни, че св. Андрей е проповядвал в Армения и Грузия. След като приключил черноморската си обиколка, пристигнал в град Византион (Константинопол). Там оставил Стахий (един от 70-те апостоли) за епископ в града, продължил пътя си през Егейско море и през Коринтския проток стигнал до гр. Патра, област Ахая, на адриатическия бряг. Проповедта му била тъй силна, че целият народ повярвал в Спасителя Христа. Веднъж изцерил жената на управителя на гр. Егеат, който в това време бил в Рим. Когато се върнал, разгневен, хвърлил апостола в тъмница. Народът нощем започнал да се събира пред тъмницата. Апостолът със силата на светия кръст отворил вратите на тъмницата и народът влязъл при него. Извършил богослужба и ръкоположил за епископ на града Стратоник. Отпратил народа и затворил с кръстния знак вратите на тъмницата. Осъден на смърт, той бил разпнат върху кръстно дърво във вид на буквата "Х"; и оттам това оръдие за наказание е наречено "Андреев кръст". Повярвалите в Христа викали към управителя, апостолът да бъде свален от кръста. Изплашен от бурното възмущение против ужасната присъда, управителят наредил да го снемат от кръста, докато самият св. Андрей се молел Богу да издъхне на него. Тъй и станало. Това се случило в 70 година.
Имах щастливата възможност по Божия милост да посетя тоя град Патра. В митрополитската катедрала, посветена на мъченически пострадалия първозван апостол, винаги се поддържа венец от свежи цветя във формата на всечестния му кръст. В специално изработен кивот се пази най-святата реликва на епархия Патра главата на св. Андрей. Кивотът е покрит с балдахин, под който горят множество кандила, разпръскващи светлина в таинствения полумрак на велелепния храм.
От кандилото, което денонощно пламти, запалихме свещи с придружаващите ме вредом: преподобния йеромонах Йоан от българския Зографски светогорски манастир, дякон Любомир Братоев (сега протодякон) и йеродякон Дионисий (сега архимандрит, завеждащ Културно-просветния отдел при Св. Синод).
За голяма наша радостна изненада, митрополит Никодимос наредил в манастира, навръх възвишението над града, в полунощ да ни бъде дадена частица от мощите на св. Андрей, от коляното му.
След като предадох безценния дар на Негово Светейшество Българския патриарх Максим, Светият Синод на Българската православна църква мъдро нареди частицата да се раздели на три равни части. Съгласно поръчението на митрополита на Патра Никодимос, първата бе дадена на Негово Високо-преосвещенство Сливенския митрополит Йоаникий за манастира на остров Света Анастасия в Бургаския залив. Втората частица остана за благословение на родната ни престолнина София и за поклонение в столичния храм "Св. Андрей". Третата частица бе отнесена в Преображенския манастир, където параклисът "Св. ап. Андрей" е засегнат от свличане на скална маса при земетресение, и дано, откакто там са мощите на светеца, да е започнало възстановяването на манастира.
Паметта на св. Андрей Първозвани както по целия християнски свят, така и в Добруджа се празнува ежегодно и особено тържествено, най-вече в Андреевския манастир край пещерата, в която е бил апостолът. Стича се хиляден народ от цяла Румъния. В просторния манастирски двор на нарочен подиум се отслужва св. Литургия от архиепископа на Томи (Констанца) Теодосий в съслужение с гости архиереи и множество свещеници и дякони.
Да просим, по молитвите на св. Андрей Господ Бог да усили вярата на благочестивия ни народ, да бъдат всички такива, каквито са били някогашните слушатели на проповедта на първозвания апостол. От такава спасителна силна вяра се нуждаем особено днес, в нашето време. Бог на помощ!
Църковен вестник, СИ, бр. 21/ 2009 г.
Свети Игнатий Богоносец - първият св. Отец и Учител на Църквата
Богоносецът св. Игнатий е първият свети отец и учител на Църквата, както и първият след апостолите голям богослов. Истинността, непосредствеността и увереността на словата му говорят за един наистина апостолски мъж.
С богословието на св. Игнатий Църквата навлиза в един нов етап, етап на обосноваването и разглеждането на църковните проблеми не само от практическа гледна точка, а предимно от богословска. Тоест, заражда се онази тактика, която ще важи за цялото сетнешно развитие на Църквата: наболелите проблеми да се решават чрез опити истината да бъде богословски изразена. Именно в лицето на св. Игнатий Църквата надживява стадия на лесната моралистика и етикология от времето на юдаизма и елинизма. Нещо повече, св. Игнатий показа, че християнинът богослов може да се ползва от езика на съвременния му духовен климат (юдаизъм, гностицизъм, елинизъм), без да се влияе съществено от него. Защото църковното богословие има свой специфичен път, път с предпоставки и насоченост, които трябва да се търсят при самото разкриване на църковната истина.
Св. Игнатий Богоносец, и в негово лице Църквата, окончателно приключва с влиянието на юдаизма и полага началото на едно ново богословие - Църковното богословие, при което вече се приключва със схоластичния анализ на понятия и теми.
Богословски принос
В богословието на св. Игнатий могат да бъдат различени три основни момента: а) богословие на епископското служение; б) богословие на църковното единство и в) богословие на евхаристийния реализъм, т. е. за реалността на връзката между вярващия християнин и Господ Иисус Христос, която в св. Евхаристия достига своята най-връхна точка.
а) По времето на св. Игнатий много вярващи не са считали за нужно да участват в св. Евхаристия, която местният епископ отслужвал. Те се съмнявали в автентичността и изключителността на местните епископи и създавали групи с тяхна си евхаристия. По този начин епископът и неговото служение в Църквата се превръщали в повърхностно звание, лишено от всякакво богословско основание и изключителност. Този проблем бил много наболял и съществувал още от времето на св. Климент Римски.
Св. Игнатий като разглежда богословски този проблем, свързва автентичността на св. Евхаристия именно с епископа, който е така "свързан" с Христос, както трябва да са свързани епископът и вярващите. Епископът е незаменяем, защото е "образ на Отца" (Послание до Тралийци 3:1). Епископското служение е продължение на делото на Господ и на апостолите.
б) Епископът е осезаемото и реално средоточие на църковното единство. Връзката с епископа е предпоставката за единението на човека с Бога и същевременно е и доказателството за наличието на това единение. Доказателството, че даден човек принадлежи към Църквата.
Ако няма единение на вярващите с епископа, тогава няма и "съборна (вселенска, от гр. καθολική ) Църква" (вж Смирн. 8:2). Св. Игнатий е първият църковен писател, който използва термина "съборна (вселенска) Църква", както и термините "християнство" (Магн. 10:3) и "Евангелие" (Смирн. 7:2 и др.) като единно понятие за четирите евангелски текста.
Богословското дело на св. Игнатий е значима и дръзновена стъпка в хода от живота на Църквата. Тук вече ясно и пълно се посочва църковната йерархия - за първи път се явяват разделно епископът, презвитерът и дяконът. А и христологията е по-дълбока и пълна. Като цяло богословието на св. Игнатий е събрало в себе си богословския дух на св. ев. Йоан и на св. ап. Павел. То обаче се доразвива и в богословие за единението с Господа, както и в богословие на мъченичеството.
За отбелязване е, че първият св. отец и учител на Църквата - св. Игнатий Богоносец, е и първият църковен писател, който поставя своето богословие, своето богословско учение, в пряка зависимост от Божието просветление и ръководство. Той изразява своето мнение по сотирологични въпроси само при положение, "ако Господ ми открие (Ефес. 20). Също така уверява филаделфийци, че това, което им е казал за единството с епископа, му е открито от Дух Светий (Фил. 7).
Житие
Рядко се случва историческата памет да запази толкова малко за един толкова велик мъж. Посланията на св. Игнатий са почти единственият източник за неговото житие, освен относителния принос на Евсевий и на значително по-късното "Мъченичество на св. Игнатий".
Св. Игнатий е роден в Антиохия, сега незначимо селце на име Антакия, в източната част на Турция, близо до Сирия. Той бил вторият епископ на Антиохия. Епископството му започва от 70 г. сл. Р. Хр. За личното му познанство с апостолите няма никакво съмнение. Текстовете, които са останали от него, издават не само добро образование, но и значим писателски талант с явна наклонност към поетичното слово.
В Антиохия св. Игнатий е имал възможността още като младеж да се запознае с водещите философски и религиозни течения на своята епоха. На каква възраст обаче той е станал епископ, не се знае. Но е сигурно, че неговият авторитет и духовна власт надхвърляли Антиохия, разпростирайки се върху цяла Сирия, а неговата известност била още по-голяма. Това личи от голямото уважение и безкрайното доверие, което му оказвали както малоазийските, така и римските християни. Безспорното е, че ставало въпрос за епископ с вселенски авторитет.
При гоненията на римския император Траян срещу християните св. Игнатий бил заловен и осъден на разкъсване от зверове в римския Колизей. Той бил закаран в Рим от група войници, които сам нарича "леопарди".
По време на пътуването си правил почивки в малоазийските градове Филаделфия, Смирна и Троада, откъдето продължил през Филипи, Дирахио (Албания) и Бриндези (Италия). В Колизея в Рим след горещи молби към римските християни да не попречат на мъченичеството му, той станал жертва на зверовете през 108 г. сл. Р. Хр.
Произходът на името Богоносец, което и сам св. Игнатий използва за себе си, не е напълно изяснен. Според Свещ. Предание той е Богоносец, защото е онова дете, което Господ вдигнал на ръце като пример за невинност (Мат. 18:1) и още защото при мъченическия му подвиг християните видели на гърдите му издълбано името на Господ Иисус Христос. Очевидно е обаче, че той се самоназовава „Богоносец", защото е изживявал по изключителен начин своето реално общение с Христос и имал ясно съзнание за това.
Паметта му се празнува се от Православната църква на 20 декември.
Творения
Св. Игнатий е написал 7 послания, и то в края на живота си. Други не са останали. Неговата реч е някъде лирична, а другаде драматична; на места е хармонична, а на други - несвързана; някъде е ясна, а понякога - затъмнена от сирийски идиоми. Знае се обаче, че той при всички случаи не е имал време за филологична обработка на писанията си, а и е писал под силно външно и вътрешно напрежение - окован на път за мъченическа смърт в Рим.
Посланията са написани по време на престоите му в Смирна и Троада. Пръв техен свидетел става св. Поликарп Смирненски, който ги изпраща (без онова до Римляни) на Филипяни.
Анула ХРИСТОВА
