Православие и толерантност
Приветствена реч на Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай към Негово Всесветейшество Архиепископа на Константинопол - Новия Рим и Вселенски Патриарх Вартоломей
17 юли 2010 г.
Църква „Света вмчца Марина", Пловдив
Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, уважаеми господин областен управител, уважаеми господинградоначалник, скъпи гости, обични в Господа, братя и сестри,
В този преблагословен и пресладък ден на духовна радост, чрез отслужената божествена св. Литургия, влязохме в радостта на своя Господ и се насладихме от това хубаво и светло тържество в прослава на Божията Майка Света Богородица, Която благодатно ни посети чрез чудотворния Си образ, намиращ се при гроба Господен в свещения град Йерусалим, по случай храмовия празник на митрополитската ни църква „Света великомъченица Марина". „Благословен идещият в името Христово", пеем ние за Вас - Ваше Светейшество и за Вас Архиереи на светата ни църква и гости съпричастни в радостта на нашия празник. Събрани тук от различните краища на православния свят за да възнесем смирена молитва и възхвала към Всеподателя Бога, в храма и на празника на света великомъченица Марина. На Господа Бога с умиление благодарим, защото е устроил промислително човешките ни съдби за тази благословена среща с първойерарха на Светата Вселенска Цариградска Патриаршия. Благословена среща и с честен и богомъдър архиерейски сонм на представители от поместни православни църкви и на Светия Синод на Българската Православна Църква. Едва ли ще сбъркам, ако кажа, че за всички нас събраните тук православни архииерей е огромно духовно щастие и изключителна чест да съслужим в Божествената св. литургия възглавена от Негово Светейшество Архипископа на Константинопол и Вселенски Патриарх г-н г-н Вартоломей.
Ваше Светейшество,
От името на клира и миряните на Богоспасаемата пловдивска епархия, искам да се обърна към вас с думите: Добре дошъл, зелочтимий Святейший Владико!
Цариградският - Константинополски престол, основан от Първозванният Свети апостол Андрей, е бил могъщ вестител и бранител на Православието, през всичките векове на своето дълго историческо съществуване. От времето на първият Епископ Стахий, църквата на древна Византия и била хранителка на Христовото учение в чистота и сила, макар да имало понякога силни нападения на враждебния дух върху нейното божествено служение. Цариградският апостолски престол, чрез свои велики и святи представители има забележителен дял в изработването и дейната защита на Никео-Цариградския символ на вярата, скъпо съкровище на Светата Православна Църква и свидетелство за неизменното апостолско изповядване на вярата Христова. На Цариградския апостолски престол са светителствували изрядни със святост, мъдрост и ученост мъже, светила на Христовата Църква. Такъв е св. Григорий Богослов, който е бил участник и председател на Втория Вселенски Събор (381 г.) в Цариград. На Цариградския апостолски престол е светителсвувал и великият Свети Иоан Златоуст, богослов, дивен проповедник, страдалец за Христовата вяра и за достойнството на Църквата като „стълб и крепило на Истината". И още колко много други, святи богоугодници, учени мъже и писатели са излезли от недрата на Светата Цариградска Църква, завещавайки на целия свят ценностите на превъзходна богословска мисъл, на аскетическа мъдрост и на дълбоки духовни прозрения. В редицата на цариградските първоиерарси напълно заслужено място заемате Вие, Ваше Светейшество, православният първоиерарх, който е посветил мисъл и дело в служение на Правдата, Истината и Мира. Проповядвайки всеотдайно човеколюбието и толерантността чрез свидетелството на велико търпение в нелекото патриаршеско служение.
Ваше Светейшество,
Град Пловдив макар и не измежду най-централните средища на православния свят, е място, особено обдарено от милостта на Светия Дух. Защото тук отзвуците от конфликтите, породени някъде на верска основа, долитат като нещо чуждо и непонятно. Няма да е пресилено да се каже, че тук в Пловдив не само никога не е имало прояви на верска или друга нетърпимост. Точно обратното, Пловдив е дал безбройни примери за това, че човеколюбието и солидарността между хората е над всякакви верски и други различия. В особена степен това се отнася за тази епископска катедра, чийто исторически товар, ние, според силите ни, се опитваме да носим. Не толкова отдавна нашият предшественик, блаженопочившия Пловдивски митрополит Кирил, по-сетнешен български патриарх постави себе си начело на всенародното църковно-народно движение, което в най-мрачните години на Втората световна война защити нашите събратя, човеците, изповядващи юдаизма. Благодарение на това движение на православните йерарси и водените от тях клир и миряни не беше позволено на светската власт да изпрати в лагерите на смъртта нито един евреин, живеещ на територията на който и да е от диоцезите на Българската Екзархия. В годините пък след Първата световна война блаженопочиналият Пловдивски митрополит Максим е давал в манастирите ни прибежище на човеци от други народности, прокудени от родните си места, пак воден от убеждението, че човечността е пръв дълг на всеки православен християнин. Може би техните дела са били вдъхновени от подвига на други наши предшественици: блаженопочившите пловдивски митрополити Паисий и Панарет, които през 60-те години на ХІХ век, с думите: „Където народът - там и ние!" са защитили правото на своите пасоми в Пловдив да прославят Господа на своя, български език, за което са заплатили с низвержения и заточения. Впрочем, утре ще се поклоним в катедралния ни храм „Света Богородица". Точно в него, точно преди 150 години под бащинския взор на блаженопочившият наш предшественик Паисий започва движението довело до възстановяването на автокефалията на Българската православна църква и признаването на българския народ като самостоятелна, но неразделна, равноценна и равноправна част от православното семейство. Дали ние сме търпеливи и толерантни, защото другите са били толерантни с нас? Не. Този въпрос не е предмет на вземане и даване, на реципрочност. Ние сме търпеливи защото сме православни. Защото православието, като вселенско изповедание на вярата на нашия Господ Бог Иисус Христос не познава друго положение и друго състояние. И, историята на този град, историята на тази катедра са едно от видимите доказателства за това. Факт е, че Българската Православна Църква в своя хилядолетен богопредан път запази дара на Светата Православна праотеческа вяра, чиста и непокътната от съблазните на вековните превратности. С това засвидетелстваме своето достойнство, като първородна духовна дъщеря на Светата Вселенска Цариградска църква, от която е черпила и струите на богословието от благодатния източник на православното богослужение, и богатството на светоотеческите творения, за което съхранява и признателност и благодарност.
Скъпи братя,
С Божията помощ всеки един от нас всекидневно проповядва православието. Проповядва това, което то е. Много пъти, ние обаче, сме размишлявали по обратния въпрос: какво православието не е. Какво православието не допуска. Какво в историята на православната църква няма. Православието не е изповедание, което по какъвто и да е начин може да одобри насилие. Било от един срещу друг народ, или от един срещу друг човек, упражнено физически или интелектуално. Православната църква никога не е упражнявала сама, нито е толерирала от страна на светските власти преследването, измъчването, та камо ли убиването на хора, заради тяхното различие, било по вяра, било по народност, заради научните им схващания или социално-политическите им убеждения. В историята на нашата църква винаги е имало свободни дискусии по богословски въпроси и никога - религиозни войни. Никога православната църква не е отмервала безсмъртието на човешката душата в пари. Никога православната църква не е приемала и благославяла християнска войска да вдига меч срещу събратя християни и изобщо люде Божии, заради завоевание или грабеж. Няма в музеите на нашите страни свещени предмети, плячкосвани в чужди църкви. Но пък има войни, начевани срещу Боголюбиви и вярващи православни народи. Които, впрочем, в дългата историческа перспектива се оказват винаги изгубени от техните подпалвачи. Православието е вяра на мира, а казано е: „Плодът на правдата се сее с мир от миротворците (Яков 3, 18). Защото сме православни, ние сме толерантни. Ако е имало мигове, когато в отделни страни от обхвата на мисията на Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква е имало прояви на нетолерантност то това е било винаги, когато съответните слаби, земни дейци са отстъпвали от православието. Ако все пак е имало война или други някои злоупотребления, изходящи от страна, наричаща себе си православна, то е бивало само в злощастни кратки исторически периоди, когато управляющия синклит е отстъпвал от православието и е бивал слуга на лукавия. Това е била светска, а не църковна нетолерантност. Ако църквата би имала някаква вина за това, то би могло да е единствено за това, че тя - Църквата - не е била достатъчно усърдна в проповедта на мира и истината. Че е мълчала тогава, когато е трябвало да вика името на Христа и не е била достатъчно силно камбаната на православната съвест. Всякога, когато православната църква е била силна, нейните народи са се радвали на мир и добруване. Православието изпълнява своята мисия, чрез практикуване на завещаната ни от Христа любов. Толерантността може да се проповядва само с любов. Не от позиция на силата, независимо от нейните естество и характер. Ето още нещо, което православието не е: то не е изповедание, което може да бъде проповядвано с принуда или изповядвано по принуда. Ако забележим погрешка в някое учение ние сме длъжни да я посочим и с братска любов да поканим сгрешилият да се поправи. Но никога не си и помисляме да налагаме изповядваната от нас истина със сила, защото тогава тя няма да е вече истина. Това православната църква никога не е правила. И поради това днес нито Вселенският патриарх, нито който и да е от нас, няма причина да се оправдава пред никого. Православната църква няма нужда да се извинява никому. Напротив, всички, които сме в нея, сме обединени с любов и в мир. Защо, въпреки, че не е агресивна, православната църква все пак е толкова победоносна? Знаете, че в целия славянски православен свят с особена тържественост всяка година се отбелязва празника на Светите равноапостоли Кирил и Методий. Началото на това честване е поставено пак преди 150 години, тук в България и не просто в България, а тук в Пловдив, в Пловдивското мъжко училище, което е досами стените на катедралния ни храм „Света Богородица". Делото на Св.св. Кирил и Методий действително е равноапостолно. То е акт, вдъхновен от Светия Дух, при който благодарение на титаничен изблик на превелика любов, щедрост, мъдрост и - всъщност - на висша толерантност, триста милиона души са приели в душите и сърцата си православието. И то с радост, с горещи молитви и химни в прослава на Всеподателя. Ние нямаме право да забравяме, че заслугата за това дело е на Вселенската Константинополска Патриаршия. На мъдрите, щедри и толерантни предшественици на нашия скъп гост. Това дело се е случило по този начин и неговият успех е толкова траен, защото то е дело на православни хора, искрено изповядващи Христа и практикуващи неговата любов не като схоластика, а като живот и като творчество. За които Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква е това, което е: идеята за световния мир в Христа. Не инструмент за постигане на сиеминутни политически цели. Приобщаването на славянския свят към Православната църква е най-великото дело на Константинополския епископски престол. И нека всички имат очи да видят, уши да чуят и разум да разберат, че именно в начина, по който то е станало се крие несъкрушимата сила на православието. Никъде другаде. Някой ще рече, че това е история. Че, съвременността поставя нови задачи и ни сблъсква с нови предизвикателства. Няма такова нещо, ще кажем ние. „Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било - и Бог ще повика назад миналото. (Екл. 3, 15)" Нищо ново няма под слънцето на този свят. Само малко повече самомнение и гордост човешка. Влечащи след себе си релативизъм. Разклащащ основите на индивидуалния дух, който е силен само в Христа. И водещ го до колебание. И страх. И загуба на свободата. Именно защото не е всичко това, което отрекохме по-горе, православието не е страхливо. Не е конформистко. Не е релативистко. Няма причина да бъде. Това е вяра на свободни хора, проповядвана с любов и практикувана ежедневно чрез личен пример за справедливост, човеколюбие и солидарност. Такава, в нашето разбиране, е православната идея. Идеята на Вселенската църква, която е навсякъде и ще бъде навсякъде, докато има люде, изповядващи вярата и принципите, завещани ни от Иисус Христос, неговите апостоли и светите отци на Църквата. В нашата история и в нашите предания свято се пази паметта за подвизите на нашите предшественици. И ние знаем, че винаги, когато те са издигали гордо знамето на Христа, са побеждавали. Независимо от хулите и страданията, и независимо от времето, което е било необходимо за това. Именно, защото ще бъде до края на дните, Църквата няма право да мери времето с човешките мерки. Всички ние, сме нищожни брънки от една всевечна, наздраво сплетена от Светия Дух верига. Нейното начало лежи в Петдесетия ден, а нейният край - в деня на Страшния съд. Бог може да допусне някоя брънка да отслабне или да отпадне, но няма да допусне веригата да се разруши. Напротив, всяка отслабнала брънка прави сцеплението между останалите още по-здраво. Ние, като един скромен приемник на много по-достойни йерарси, крепили веригата в Пловдив-Филипопол, редом с Вас и Вашите предшественици, от две хиляди години насам, знаем, че нямаме право да се отпуснем. И нямаме намерение да го правим. В темелите на българското понятие за мисията на Църквата стои едно писмо, отправено от Свети Патриарх Фотий до неговия възлюблен духовен син - българския св. цар Борис - Михаил. В което се казва: „От всички добрини най-ценна и първа е здравото и спасително упътване към Бога, което дарува само и преди всичко изучаването и посвещаването ни в чистата и непорочна християнска наша вяра ... . Ти, прочее, стой твърдо върху камъка на вярата, на който добре те закрепи Господ. Съграждай върху правата си вяра дела добри и живот честен...... Защото това е проповедта на апостолите, това е учението на вселенските събори, затова не само ти трябва да мислиш и вярваш така, но и подчинените си да водиш към същото истинско учение, да ги упътваш към същата вяра и да не смяташ, че има нещо по-скъпо от тази грижа и усърдие". Тази повеля, да упътваме народа ни в „чистата и непорочна християнска наша вяра" ние сме възприели като свещен дълг. И не виждаме възможност да се отклоним от това наше задължение.
Ваше Светейшество,
Аз, скромният Архипастир на Пловдивската Епархийска Църква, освещеният клир и Христолюбивото ни паство сме щастливи да приветстваме Ваше Светейшество и Вашите спътници с най-сърдечна радушност и Ви молим да приемите уважението и любовта ни, този светъл дар на нашите сърца, който с искрена преданост Ви поднасяме. риемете искрената радост на Епархийската ни църква за Вашето посещение у нас и Ви молим да запазите молитвен спомен за нас. Приемете още един дар от нас - Патриаршеска корона, изработена ръчно от една монахиня на Пловдивската епархия. Ето с какви дарове ние изразяваме уважението и любовта си към Вас. Желали бихме още веднъж да Ви уверим в чувствата ни на почит и обич, които вдъхновяват смирената ни пред Бога молитва за здравето и щастливото дълголетие на Ваше Светейшество за Славата на Светия Вселенски Патриаршески престол и доброплодното служение на вашите сътрудници. Това е приносът на нашите сърца и ние сме убедени, че ще го приемете с благоволение и с благословения за Пловдивската Епархийска Църква и всички нас. Накрая бих искал да Ви помоля да отправим заедно едно многолетстие за любимия наш Патриарх, Негово Светейшество Максим, Български, който макар и да не е сред нас, сигурни сме, че молитвено ни благославя. Амин.
