Сливенски митрополит Арсений
Негово Високопреосвещенство митрополит Арсений (Атанас Димитров Лазаров) е роден на 18 ноември 1986 г. в Стара Загора. Основното си образование завършва в с. Осетеново, община Павел баня. Завършва с отличие пълния петгодишен курс на обучение в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” през 2006 г., след което е приет в Богословския факултет при СУ „Св. Климент Охридски”. Продължава обучението си в Пловдивския университет „Преп. Паисий Хилендарски” – специалност „Теология”, който завършва с отличен успех през 2009 г.
Приема монашески постриг с името Арсений от Пловдивския митрополит Николай на 11 август 2007 г. в Кукленския манастир „Св. св. Козма и Дамян”. Ръкоположен е за йеродякон и йеромонах през 2008 г. Възведен е в архимандритско достойнство на 06 декември 2009 г. в катедралния храм „Успение Богородично” в Пловдив от Пловдивския митрополит Николай.
От 2008 г. до 2010 г. е енорийски свещеник в селата Борец и Говедаре, Пловдивска духовна околия, а от 2009 г. е директор и ръководител на първата църковна православна телевизия – ППТВ. От 2010 г. е назначен за духовен надзорник на Пловдивската епархия, а от 2012 г. и за председател на митрополитския храм „Св. Марина”.
На 02 юли 2014 г., по решение на Св. Синод на БПЦ – БП от същата дата, е наречен за Знеполски епископ, а на 06 юли 2014 г. в митрополитския храм „Св. Марина” в Пловдив е хиротонисан и от същата дата е назначен за викарен епископ на Пловдивския митрополит. Избран за Сливенски митрополит на 26 май 2024 г. в синодния параклис „Св. цар Борис-Михаил”.
Сливенски митрополит Йоаникий
Светското име на митрополит Йоаникий е Иван Георгиев Неделчев. Роден е на 02 март 1939 г. в с. Пет могили, Сливенско. След завършване на основното си образование през есента на 1953 г. е приет за ученик в Софийската духовна семинария, курсът на която завършва през 1958 г. От септември 1960 г. е студент в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София, която завършва през 1964 г.
По време на своето следване там на 01 април 1961 г. в мъглижкия манастир „Св. Николай“ е постриган в монашество с името Йоаникий от Старозагорския митрополит Климент под духовното старчество на архимандрит Герасим (по-късно Браницки епископ). На 28 август с. г. в храма „Успение Богородично“ в Пазарджик е ръкоположен в йеродяконски чин от Главиницкия епископ Стефан – викарий на Пловдивския митрополит (по-късно Великотърновски митрополит). На 17 март 1963 г. в параклиса на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София е ръкоположен за йеромонах от тогавашния ректор Макариополски епископ Николай.
От 14 октомври 1964 г. до 1966 г. йеромонах Йоаникий е на богословска специализация в Московската духовна академия. След завръщането си в България от 01 август 1966 г. е назначен за протосингел на Сливенската митрополия. По време на това негово служение на 24 ноември 1968 г., по решение на Св. Синод, в сливенския катедрален храм „Св. Димитър“ е възведен в архимандритско достойнство от Сливенския митрополит Никодим. От края на 1968 г. архимандрит Йоаникий е протосингел на Старозагорската митрополия.
От 14 октомври 1970 г. до 10 декември 1971 г. той е на научна специализация в Старокатолическия богословски факултет в гр. Берн, Швейцария. От края на декември 1971 г. повторно е протосингел на Сливенската митрополия, която длъжност заема до април 1975 г. Като такъв на 20 април 1975 г. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ е хиротонисан в епископски сан с титлата „Велички“ и е назначен за викарий на Сливенския митрополит Никодим, като заема този пост до края на януари 1980 г. На 23 март 1980 г. е избран, а на 13 април с. г. е и канонически утвърден за Сливенски митрополит.
Преставя се в Господа на 9 януари 2024 г.
Камбаните не занемяха в моето сърце
Имах уговорена среща с митрополит Йоаникий за интервю. Поводът бе неговата 70-годишнина, която се навърши на 2 март тази година. Отидох в кабинета му с добре обмислени и точно формулирани въпроси, касаещи служението му, вижданията му по един или друг проблем... Но срещата ни не се случи така, както я бях замислила. Още с влизането ми той заговори, а аз бях така запленена от думите му и от изражението на вдъхновеното му лице, че го оставих да говори. Забравих въпросите си, а онези, които помнех, ми се струваха така не на място, че реших да ги премълча.
В крайна сметка това интервю може и да не е онова, което бях замислила, но е щрих към портрета на митрополит Йоаникий, който той сам очерта.
- Роден съм на 2 март 1939 г., а на 2 април същата година съм кръстен нямал съм и 40 дена, но за мен важна е както годината на раждането ми, така и 1953 година когато постъпих в Духовната семинария. Тогава тя беше на гара Черепиш, Врачанска област.
Когато слязох на гарата, от пръв поглед бях запленен от това място: от природата, белотата на скалите, издигащи се към небето, тишината, уединението... Почувствах някаква привличаща сила, която не бях очаквал. Хареса ми и още тогава си рекох: тука мога да остана цял живот.
Много силен спомен у мен са оставили камбаните на Черепишкия манастир “Успение Богородично”. Природата при Черепишкия манастир ме плени чрез очите, а тези камбани зазвучаха в сърцето ми. Имаше един монах, отец Ромил (Бог да го прости!), така затрогващо ги биеше! Това беше едно от силните Божии призовавания към мене, едно докосване до моята душа. Тези камбани не занемяха в моето сърце през годините. И сега чувам техния звън и се услажда душата ми.
Тогава съм бил 15-годишен ученик, неуравновесен, неукрепнал, незнаещ какво иска от живота, и тези малки знаци, неведоми докосвания, оказваха силно въздействие върху мене.Божието призоваване идва по различни пътища, без да си го очаквал. То идва, прониква в душата ти и започва невидимото си действие в нея.
Човекът иска да припише на себе си решенията, предвидливостта, действията... Казва: това и това направих... Но Бог е всичко. Чрез Бога живеем, движим се, съществуваме и когато го осъзнаем, започваме да живеем истински. Лягаме с надежда и ставаме с надежда, и във всичко на Бога се уповаваме. Тогава и душата укрепва и се умиротворява, и има една съсредоточеност, цялост, когато не се разпиляваме в много тревоги и безпокойства.
- Струва ми се изключително тежко човек да живее без Бога, надявайки се само на себе си и на други, слаби и изменчиви като самия него хора. Бремето да живееш със съзнанието, че всичко зависи от тебе, да нямаш доверие и в хората около тебе, ми се струва непоносимо.
Сигурно си права. Аз никога не съм бил невярващ и не знам какво изживяват невярващите. Но зная силата, която ми дава вярата и чувствам нейната утеха.
Да разчиташ на Всесилния бърз Помощник и Покровител; да търсиш и да имаш стабилна опора в живота си и източник на душевен мир и радост е безценен дар.
Вярата улеснява. Прави човека мирен, спокоен, уверен, съсредоточен, стабилен. Ако за всичко се надява на себе си, човек е уязвим и постоянно напрегнат. Пък и при своето несъвършенство, какво толкова може да направи сам човек в трудна ситуация? Повреден от греха, той не вижда ясно нещата, няма правилно виждане за живота, за света, а при това положение той ще взема погрешни решения и ще постъпва погрешно, съобразно погрешните си разбирания.
Дарът да имаме Бога за упование, източник на мъдрост, сила, пример и подкрепа, е безценен. Който се надява на Господа, той е като планина и няма да се поклати. Надеждата, вярата и любовта са тези три неделими и взаимно допълващи се духовни сили, помагащи при всички обстоятелства в живота на хората, които ги притежават. Каква утеха е да знаеш, че Бог съществува, че е близо до нас, гледа те, познава мислите, желанията, намеренията ти и бди да се не препъне о камък ногата ти. Който веднъж е почувствал силата на вярата и нейната утеха, той вече я търси, бои се да не я загуби и се стреми да се утвърждава в нея!
С вярата става и опазване от греха. За Бога няма тайни, за Него всичко е открито. Кой може да се скрие от Бога? Който има страх Божий може и да не е съвършен, но се стреми към съвършенство и въздържание от греха. Може да не постъпва винаги и във всички случаи по най-добрия начин, но се старае да бъде добър, да не огорчава Бога и ближните си.
- А какви са Вашите наблюдения като пастир и архиерей: вярващ народ ли е българският народ?
- Чувал съм различни крайни отговори на този въпрос. Но няма вероизмерители и не може да има, така че: кой може да определи вярата на даден човек, а още по-трудно на цял народ!
Вярата у всеки е различна. Различна по сила, различна и като проявление. У някои е тиха, незабележима, но трайна, у други пламенна, проявява се с голяма сила в много тежки моменти на изпитания; у едни се проявява като милост, у други като търпение, у трети като щедрост...
Навсякъде, в Сърбия, Гърция, Русия, Румъния, на Изток и на Запад, има и много вярващи и по-малко вярващи, по-утвърдени във вярата и колебаещи се. Не можем да кажем, че българите или тези, или онези са повече или по-малко вярващи. Навсякъде има различни степени и различни прояви на вярата. Но щом един народ има светци, мъченици, светители той е народ благословен.
- Какво може да мотивира един съвременен човек да спазва Божиите заповеди? Да не лъжеш, да не присвояваш и дори да не пожелаваш нещо чуждо, често за някои означава да пренебрегнеш собствените си интереси. Да си смирен, да не търсиш своето, да обичаш враговете си... е “ненормално” според установените в съвременното общество норми.
- Няма щастлив грешник. Радостта идва от чистотата, от вярата в Бога и утехата, която тя дава, от мира в душата. Когато човек извърши добро, Господ веднага дава награда драго ти е, мирно, радостно от това, че си простил, че си отстъпил доброволно от правото си, че си помогнал. Ощетяваш себе си, отстъпвайки от правото и правотата си в името на Божията правда, и от това ставаш по-богат, защото имаш Божията любов. Зачиташ ли другия и Бог те зачита.
Омразата, непрощаването, отмъстителността, завистта... са самонаказание, жило, което постоянно ни жили отвътре и ни поразява с отровата си.
Как да обичаш този, който ти вреди? Той не заслужава да бъде обичан. Да, но ако го обичаш, е по-добре за тебе, защото, когато мразиш, ти се самонаказваш. Мислиш за мъст, че си онеправдан, правиш кроежи и мисълта ти е очернена, сърцето смутено, вътрешната ти нагласа е повредена, разстроена и Христовият мир е далече от теб. Душата ти е далече от божествения мир и утеха. Щастлив ли е такъв човек? Не е.
Когато студентите в София стачкуваха, на един от плакатите беше написано: “Искаме нормален живот”. Правилно искане, но нормален живот е моралният живот.
Гледам по телевизията кадри от Студентски град и виждам толкова нетрезвени млади хора! Това ли е нормален живот?! Кога безнравственият живот стана нормален?
- Размили са се представите за “добро” и “зло”, за “нормално” и “ненормално”. Да утвърждаваш себе си, да получаваш максимално от живота, и всичко свързано с това, вече се е превърнало в норма.
- Добро е моралното, нормално е онова, което е съгласно Божия закон.
- Какво е да си митрополит в наше време?
- Много е трудно да си архиерей. Впрочем не само в наше време, но и във всички времена е било и ще бъде трудно. Ако погледнем житията на светиите, ще видим, че и служението на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст, св. Атанасий Александрийски и на всички архиереи не е било леко. Те също са претърпели тежки изпитания за Църквата, хули, клевети и гонения...
Свети Григорий Богослов казва: “Овци, не пасете пастирите си и не излизайте извън пределите си; за вас е достатъчно, ако сте на добра паша. Не съдете съдиите, не предписвайте закони на законодателите”. А преподобни Ефрем Сириец допълва: “Който презира свещеника, той презира неговия Господ”.
Много християни осъждат пастира и архипастира. Това е много пагубно и за самия човек, и за Църквата. Скърбя, като видя неправди във вестниците. Чул-недочул, без да попита дори, камо ли да изследва сериозно проблема, а бърза да пише с големи заглавия: този направил това, онзи е такъв. Без да ги е грижа, че ще наскърбят някого, че ще изкушат читателите, че ще смутят, че ще навредят вместо да направят добро... Казват: не съм убил, не съм откраднал... Да, но съблазняваш хиляди и ги отклоняваш от Църквата, от вярата, погубваш душите им това е духовно убийство.
Демоните, че са най-зли, не враждуват срещу своите си, а ние, църковните, враждуваме помежду си, клеветим се пред външните и служим за съблазън пред неукрепналите и колебаещите се.
Аз много ценя журналистите и изобщо хората на словото. В моята епархия журналистите са отговорни и искрени в своите намерения. Но не всички пишещи хора са такива...
Какво е да си митрополит? Архиереят трябва да се моли, да пости, да води праведен и благочестив живот. Той е на високо място и него всеки го гледа: как се движи, как говори, как се държи... Свети Йоан Златоуст казва, че за свещениците започват да съдят “не като за същество от плът и човешка природа, а като за ангел”. Затова духовникът трябва да е безупречен в думи и поведение.
- Да разбирам ли, че да е добър молитвеник, да е духовно извисен, е по-важно за един митрополит, отколкото да е добър администратор, финансист, оратор, общественик... Може ли един митрополит да бъде всичко това, което хората очакват от него, и то в съвършенство?
- Не, разбира се. Само Бог е съвършен. Да бъдеш всичко това, и то до съвършенство, е невъзможно. Един митрополит не може да бъде добър във всичко, всеки има различни дарби от Бога: един има административен усет, друг финансов, трети държи на просветата... Но когато митрополитът е добър молитвеник и търси Божията подкрепа, Бог го насочва, подкрепя го в служението му, кога как да постъпи, изпраща му и добри помощници, които да го подпомогнат в едно или друго. Митрополитът разчита и на своите служители, на свещенството и на църковното изпълнение. Ако всеки на своето място, в своето служение върши ревностно колкото силите и възможностите му позволяват, общоцърковното дело ще върви добре.
В наше време, за да се строят и поддържат храмове, за да се издава литература, за всичко са нужни средства. Колкото повече един митрополит е добър общественик, грижи се за финансите, контактува с всякакви хора, толкова по-добре. Всички християни са чеда на митрополита и бедните, и богатите, и с всякакви политически убеждения. Не може владиката да се затвори в кабинета си и да нехае, да не е с живата Църква, сред хората.
Св. Киприан Картагенски, един образцов пастир, казва: “Боледувам, братя, заедно с вас. Ни най-малко не ме утешава, че аз съм здрав и невредим, защото пастирът се наранява повече от раната на своето паство. С всеки от вас аз съединявам своето сърце, споделям скърбите, бреме и мъка, плача с плачещите... Във всичко съм заедно с вас и острите мечове пронизват моята утроба”. Това е истинският, добрият пастир. Трябва да се учим от светите отци.
- Какви са заплахите срещу БПЦ, вътрешните и външните?
- Заплахите? Заплахите са изкушения, каквито винаги е имало. Заплахите са изпитания, които Бог допуска за очистване, за укрепване, за да ни изпита и възнагради. Изпитания, които не превишават силите ни. Изпитания, които ще са камък за издигане, ако ги приемаме с вяра, с кротост, с търпение. Изпитания, които с Божия помощ ще преминат.
Интервюто взе: Александра КАРАМИХАЛЕВА
Църковен вестник, СИ, бр. 7/2009 г.