ГИГИНСКИЯТ (ЦЪРНОГОРСКИ) МАНАСТИР "СВ. КОЗМА И ДАМЯН"
"Манастирите са пристанища, в които душата на човека, носима във вълните на житейското море от страсти, борби и изкушения, намира спокойствие и блаженство; ...манастирите са утешителници, в които скръбната и убитата душа от неправдите мирски и насилията житейски, намира утешение и упование."
Димитър Маринов
Ето ни в центъра на едно уютно село, в близост до София село Гигинци. Разположено в самите подстъпи на Църна гора, то подканя и погледите, и нозете ни към тази дивна планина, изглеждаща почти необятна с многобройните си, нежно заравнени била. От селото виждаме път нагоре по планината път скромен и каменлив, някак потаен дори, но ние вече знаем, че той води към светата манастирска обител "Св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян Асийски", нагоре, в самите обятия на планината. Това е манастир, който се числи към Софийска епархия и се намира административно в Пернишка област, община Брезник.
Поемаме нагоре с четириколесна сила, за да "не хабим нозе", но скоро след началото на пътя си даваме сметка колко много ще загубим, загдето не сме поели бавно и търпеливо нагоре, за да се порадваме на тази красота, изпълнена с обаятелна простота, на това щедро присъствие на природата, обгърната в царствена тишина. Пътят не е много кратък, но сигурно си заслужава усилието.
След известно време отдясно на пътя виждаме една постройка и голямо стадо биволи. Явно това е стопанството на манастира, което подсказва, че скоро ще стигнем до манастирските порти.
Да, след около 800 м прекрачваме прага на едно открито, приветливо място, което изпълва душата с някакво особено чувство на благодат. Сърдечното гостоприемство на игумена, архимандрит Евгений, изпълва душите ни с неизразима топлина.
Малко са историческите сведения за възникването и ранната история на Църногорския манастир, но направените археологически разкопки на първоначалното и на сегашното местоположение на обителта свидетелстват за манастирски постройки от XI-XII в. върху останки от античността. При управлението на благочестивите царе от Асеневата, Тертеровата и от Шишмановата династия манастирът е бил облагодетелстван с много привилегии. Притежавал богато стопанство и множество големи и доходоносни имоти, щедро дарявани му от царе и боляри.
За разлика от много други обители, които са били разграбени, порутени и опустели през първите десетилетия на османското владичество, Църногорският манастир не е пострадал при османското нахлуване, нещо повече в новите исторически условия се е наложил не само като духовно и просветно огнище, но и като средоточие на обществения живот на българите от съседните околии: Софийска, Радомирска и Брезнишка. Манастирът, както и останалите обители в Софийска епархия, се управлявал от български първенци епитропи.
Наред с духовното обгрижване на православните християни, монасите още в XVI в. полагали усилия и за ограмотяването им в съществуващото към обителта килийно училище. Неотразимо влияние върху поклонниците оказвали богослужението на роден език, книжнината, помениците, родословията, житията, стенописите и ангелското църковно пение. Ежегодно край манастирските стени на храмовия празник е ставало и многолюдно пазарище.
Манастирът е бил разбит и опожарен, вероятно около 1737-1739 г. След основаването на Пиротския панаир тамошните османци започнали да гледат с лошо око на манастира като на съперник, заради ежегодното многолюдно пазарище, което ставало край неговите стени. На един храмов празник те предизвикали сбиване, в което бил убит османлия. Това дало дългоочаквания повод за масово клане и подпалване на светата обител, при което бил смъртно ранен и тогавашният софийски митрополит. Той издъхнал по пътя за София в местността Владишка падина край с. Ярджиловци. Пламъците на огъня погълнали сградите и изпепелили безценната манастирска библиотека.
Впоследствие обновена и управлявана мъдро, Църногорската обител се превръща в един от големите манастири на Софийска епархия. В цветущо състояние манастирът посреща деня, в който магерът Стоян Недялков записва на една от богослужебните книги: "1877 лето. Да се знае кога избегоя турци из България от руска сила...".
С Освобождението братството и местното население полагат още по-големи усилия за благоукрасяване на манастира. През 1881 г. е направено разширение на източното крило, в което е предвидено допълнително място за приемане на гости, изградена е и фурна. На следващата година е ремонтирана сградата и е обновена вътрешността на манастирската църква "Св. Козма и Дамян".
През време на световната война 1915-1918 г. манастирът осигурявал реквизициите, които местното население трябвало да издължава за фронта.
През 1923 г. е направено първото посегателство върху манастирските имоти, като съгласно приетия от правителството на Ал. Стамболийски Закон за трудовата поземлена собственост са отчуждени 90 дка манастирски ливади и пасища. Те са възвърнати едва през 1931 г. През 1934 г. в манастира е поставен телефонен пост удобство, което по онова време са имали само кметствата на селата. От 1935 до 1940 г. тук безплатно са почивали деца на бедни семейства от София и Перник. През 1939 г. по решение на държавната власт едно поделение на трудовите войски прокарва път от село Гигинци до манастира. След смъртта на дядо Паисий през 1937 г., който до 1935 г. е бил игумен на манастира, за повече от 60 години обителта остава без монаси. По време на Втората световна война манастирът отново поема плащането на реквизициите, които селяните трябвало да дават за фронта. В манастирското стопанство се отглеждали крави, овце, прасета, кокошки и пчелни кошери; обработвали се над 500 дка ниви. Много хора от близките села работели в стопанството.
Веднага след установяването на отечествено-фронтовската власт светата обител била превърната за няколко месеца в място за задържане, а след това в нея разквартирували и войскова част; телефонната връзка с външния свят била прекъсната, духовните лица прогонени. Тук били държани под стража приближени на двореца лица, по първи хора от местното население, довеждали и концлагеристи от лагера "Богданов дол" да секат дърва. Част от тях били разстрелвани без съд и присъда и набързо заравяни в близост до манастира. До 1956 г. са били отнети горите и почти всички земеделски имоти на манастира, като за ползване му оставили едва 424 декара. През следващите десетилетия околните текезесета, АПК-Брезник и ДЗС-Елов дол постепенно си присвоили и тях, като към 1992 г. манастирът притежавал едва 226 декара земя.
През 1960 г. духовните лица били принудени да напуснат манастира окончателно и той станал пионерски летен лагер. Това било началото на най-мрачния период от историята на светата обител. През 1956 г. манастирът е обявен за архитектурен, а от 1976 г. и за художествен паметник на културата, а в действителност е предаден на осквернение и разруха. В края на 60-те години на миналия век става място за отглеждане на добитък. "Наемателите", на които бил "харизван" най-често за по една година, оставили стопанските постройки да се саморазрушат и почнали да отглеждат животните в самия манастир.
В тези тъмни години светата обител е преживяла бедствие, еднакво по своите последици с опожаряването є през 1737-1739 г. Изчезнал почти целият архив, всички богослужебни книги били отнесени неизвестно къде. Ограбени били ценностите: сребърен малък кръст за водосвет, сребърни нимбове и ръка, сребърна звездица и дискос, сребърна лъжичка за св. Причастие и още един малък сребърен дискос, три сребърни кандила, множество стари икони. Поругана била сребърната мощехранителница, съдържаща мощи от покровителите на обителта свети Козма и Дамян и други светии, а другите св. мощи изчезнали заедно с кутията, в която били съхранявани. Аязмото пък оплячкосали иманяри, които задигнали множество златни и сребърни монети.
За времето от 1961 до 1989 г. се изредили повече от 10 наематели, като често тяхната смяна била съпроводена с недостойни пазарлъци, както личи от документите. След рухването на комунизма непрекъснатата смяна на наематели продължила и манастирът изпадал във все по-окаяно състояние. В края на 1991 г. кметът на с. Гигинци повикал телевизионен екип, за да бъдат заснети овцете и свинете, които обитавали монашеските килии. Това обаче не предизвикало реакция. През 1993 г. от манастирската църква изчезнали двете царски икони тази на Спасителя и тази на светите Козма и Дамян и св. Йоан Кръстител. През 1997 г. били откраднати двете по-големи камбани.
Като не могли повече да търпят такова поругание на своята обител, светите братя Козма и Дамян устроили завръщането на монаси тук. Последният наемател, който се канел "да вземе манастира под аренда" за 50 години, бил ужилен от оса и издъхнал почти на мига в манастирския двор.
През 1998 г., когато днешното братство на манастира избрало тази обител за свое "място на покаяние", то я заварило напълно разграбена и полуразрушена. В първите години, докато възстановили духовните функции на манастира, игуменът архимандрит Евгений и монасите Калиник, Варлаам, Нектарий и Адриан заедно с послушниците се подвизавали в тежки лишения. Принудени да живеят в негодни за обитаване помещения, без вода и електричество, без никакви доходи, те разчитали за своята издръжка изцяло на труда на ръцете си и на Божията милост.
След като пригодили някои от помещенията за живеене, братята започнали да разчистват място за градини. Почвата тук е бедна, слаба, камениста. Полека-лека те поправят всички стаи, които някога били използвани за овчарници, кочини и зайчарници; сега вече е изграден вътрешен водопровод, локално парно отопление, съвременен санитарен възел. В началото хора и животни съжителствали в манастира. Едва през есента на 2004 г. бил завършен новият обор и стопанството се преместило изцяло там, където някога е било на 800 м от манастира. Животът на братството е непрестанна битка за оцеляване. Като към външните несгоди се прибави и непрестанната бран, която братята се налага да търпят от врага на нашето спасение, никого няма да учуди, че от първоначалния състав днес е останал само игуменът. През 2001 г. рухва строеното през 1864 г. източно крило, а през 2002 г. се срутило аязмото. За щастие, и в двата случая пострадали няма.
В усилията си за възраждането на манастира игуменът, архимандрит Евгений, следва начертания още от дядо Алекси път: да се възвърнат имотите на обителта, да се организира модерно земеделско стопанство и да се привлекат благочестиви заможни хора за епитропи. Първата напълно възстановена сграда е тази на аязмото, от което отново започнали да стават изцеления. В началото на май 2007 г. бил отслужен молебен и била направена първа копка за възстановяване на манастира. В деня на молебена в светата обител долетял гълъб, което братството приело като особен знак на Божието благоволение за започнатото дело.
Условията на живот в манастира налагат възстановителните работи да протекат на три етапа. През първия да се ремонтират трапезарията и хамбарът и да се реставрира църквата. Това ще дава възможност да бъдат обслужвани посетителите и поклонниците, които отсядат за кратко или остават за лечение в манастира. На следващия да се възстанови срутилото се източно крило, в което да се създадат условия за нормално обитаване на монасите и послушниците. Когато това бъде реализирано, може да се премине към последния етап, при който да се ремонтира централният корпус и да се възстановят манастирският двор и оградният зид.
Вярата, мъдростта и вдъхновението, които личат в днешната, активна възстановителна работа за благото на тази духовна обител, ни дават мисълта и съзнанието, че в този наш объркан живот има, и то много близко, хора, които стоят по-високо от житейските дрязги, служат на правдата, умеят и на други да посочат пътя към нея, осветявайки непрогледния мрак. Хора, които горят духом, представяйки ни всички пред Бога. Такива свети места са жива илюстрация на борбата в Христа, за която ни говори и светогорският йеромонах Филотей Григориатис: "Борейки се в Христа, монахът страда за братята си в света. Той се оттегля от света не защото го отрича или защото не изпитва любов към него, а защото чувства, че именно така ще може да се отдаде по-пълно за своите братя в света. Монахът води своята борба така, както Бог иска от него: той е като една запалена свещ за света пред иконата на Господа, на Света Богородица и на светиите.
Той се моли за света, защото страда за него, и преди всичко за онези, които живеят далече от Бога и Неговите радости" (из книгата "Борбата в Христа в днешното време на отстъпление").
И когато знаеш, че тук ще намериш приятел и учител, който със своята близост до Бога ще бъде и твой безценен наставник в Бога, поемаш с вяра и упование към това място. Защото тук се молят за целия свят, страдат за него и преди всичко за онези, които живеят далече от Бога и Неговите радости.
Ето защо нека се вслушаме в призива на днешните монаси те очакват нашето пожертвувание, за да може тази света обител отново да стане огнище на вяра и духовност: "Вярваме, че вашата жертвеност ще бъде приета пред олтара на Всевишния като благовонно кадило и Бог няма да отхвърли вашите просби, според думите на Писанието "милостинята избавя от смърт и може да очисти от всеки грях" (Тов. 12:9)!
Анжела ПЕТРОВА
