ПАНЧАРЕВСКИ (УРВИЧКИ) МАНАСТИР „СВЕТИ НИКОЛАЙ - ЛЕТНИ"
О, всехвални и всечестни архиерею, велики чудотворецо, Христов светителю отче Николае, избран съсъд и стълп църковен, бърз помощник, горещ защитник и предобър пастир, спасяващ словесното си стадо от беди.
Тебе прославяме и възвеличаваме като надежда на всички християни, извор на чудеса, защита на вярващите, премъдър учител, прехрана на гладуващите, веселие за плачещите, облекло за голите, лекар за болните, вдовици и сираци, пазител на целомъдрието, кротък наставник на трудещите се, за бедни и убоги изобилно богатство.
Чуй нас, които ти се молим и прибягваме под твоя закрила, застъпи се с богоприятните си молитви пред Всевишния и изпроси всичко що е полезно за душите и телата ни. Амин!
Из молитва към св. Николай Мирликийски Чудотворец
Срещу Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил", където река Искър разделя Лозенската и Плана планина, се намира Урвичкият манастир. Той е от типа манастири, възникнали в близост до средновековни крепости. Оценявайки важната позиция за отбраната на забоя на реката, при тогавашната местност Урвич, хан Крум, който през 809 г. завладял София, разрушил, вероятно като неподходящи, крепостите при селата Герман и Долни Лозен. После поставил основите на непристъпната твърдина Урвич.
Етимологията на името трябва да се търси от думата „урва", сипей, поради скалистата местност наоколо. В някои народни песни и приказки се среща и названието „Юрвин" или старобългарското „Уровище". Точно тук река Искър преминава между масива „Дърводелеца" („Камилата") и хълма „Средобърдие", като двата й ръкава се доближават. При опасност дълбокият ров край „Средобърдие" бил запълван с вода и така се превръщал в остров, а масивът „Камилата" оставал напълно отсечен от котловината.
Над реката т. нар. „царска пътека" или „цар Ясенов път" продължавал по мост. От север на масива „Дърводелеца" била издигната висока каменна стена, наречена „Ладково страние", на името на войводата Ладко. Така крепостта Урвич била напълно непристъпна и могла да издържи продължителна обсада. Била снабдена и с ъглови кули, подобни на тези в крепостта на Царевец в Търновград.
Някои изследователи приемат като най-правдоподобен за издигането на крепостта периода от края на XII в. На левия рид, идвайки от София, в близост до резиденцията на управителя на крепостта, на т. нар. масива „Камила" се намирала малката крепостна църква „Св. пророк Илия", чиито основи личат и днес.
При царуването на Асен манастирът съществувал като света обител към крепостта Урвич. Формирането на крепостта в резиденция на местния управител става през по-късните ХІІІ-ХІV векове. От 60-те години на XIV в., когато турците стават непосредствена заплаха за областта и особено след завладяването на Ихтиман и Самоков през 1372 г., Урвичката твърдина придобива много важно значение за отбраната на Софийското поле.
Местно предание разказва, че житото от нивите по Средобърдието било овършавано първо в харманите на манастира „Св. Никола" и по кожен улей препращано в „Сърпите", където се намирали харманите на крепостта.
Урвичикият манастир бил един от най-големите в комплекса Софийска Мала Света гора. Поради близостта на Кокалянския и Урвичкия манастири до крепостта в народните предания те били свързвани със съдбата на нейните последни български бранители. А някои изследователи погрешно ги приемали за един и същ манастир. Така през 1892 г. В. Стоянов, описвайки разходката си до Урвич пише, че там е Кокалянският манастир.
След падането на София през 1382 г. в ръцете на турските нашественици Урвичикият манастир е разрушен заедно с крепостта. Днес в ляво от пътя София-Самоков има надпис „Урвич, 1382-1389. На това място цар Иван Шишман с храбрите си воини седем години брани последната твърдина на българската държава от отоманските поробители".
За последните дни на това място разказват много легенди, предания и исторически народни песни, които са достигнали и до днес. Те предават, че в крепостта и манастира към нея се приютили избягалите от Търновград български боляри, които донесли тук спасените си скъпоценности. Според много изследователи обаче, не е доказано, че Иван Шишман е отбранявал Урвичката крепост. Нейната героична защита трябва да бъде отнесена някъде между 1378 и 1382 г. Усилената атака на османците към крепостта вероятно не е продължила повече от няколко месеца. Споменаваните седемгодишни и тригодишна сражения остават само легенда. Но дали цар Иван Шишман или някой от неговите братя са се сражавали тук? Името на цар Асен, Йоан или Михаил е повече свързано с Урвич? Според В. Атанасов около двайсет и пет години българските воини се били с турците и тази крепост е била тяхната база. В началото ги предвождал Асен, а по-късно дошлият от Търново негов брат Иван Шишман.
Народните песни допълват тези легенди. Те оказват влияние и на Паисий Хилендарски, според който цар Иван Шишман заедно с хората си избягал от турците и „пришли в град Средец и тук застали некои места тесни покрай Искър река и Витоша гора и за седем лета седел цар Шишман в Средец и въс край Искър имеял монастир Урвич с твърди град и изоколо. Вода обходяла и тако с мало войнство и търновски велможи тук преживели и крили се от турци". Христаки Павлович също свързва обителта с края на Второто българско царство и разказва, че там царят скрил съкровищата си: „Отидев же Йоан Шишман В София скри сичките царско сокровища в монастир Урвич, който беше край Искър сос тверди стени изогражден и изоколо му вода отсекаде, гдето остави и малко войнство, а сам със другото си войнство ополчи се противу турците и би се седем години".
За съжаление, за възникването и съдбата на манастира не разполагаме с достоверни исторически сведения. Всички тези разкази имат легенден характер и в тях историческите личности се преплитат. Най-вероятно цар Иван Шишман е объркан с по-малкия му брат Иван-Асен. В народните песни и предания за превземането на крепостта Урвич се споменава името на цар Асен или Ясен и жена му Елена. Според някои изследователи, сметнатото в други песни и легенди име Шишман е по-скоро на династия, фамилно, а не лично име. Знае се, че напускайки престолния Търновград, цар Иван Шишман се е затворил в Никополската крепост. Такъв отзвук от боевете при отбраната и превземането на София е популярната народна песен „Цар Иван Шишман на Софийско поле", където началникът на софийската крепост Иван Шишман най-вероятно е брат му Иван Асен.
Предание разказва, че при завземането на Урвичката крепост от турците, тук имало лазарет със 7000 ранени войници, за които се грижели монасите, и всички те били изклани. Според друго предание, над р. Искър и вливащата се в нея малка рекичка Ведена, имало висок мост, свързващ двете обители - Урвичката и Кокалянската. Твърде вероятно е след разгрома на крепостта някои от оцелелите й бранители да са пренесли и скрили всички ценни неща отсреща, в Кокалянския манастир. Преданието разказва за две реликви от Второто българско царство, свързани с името на последния цар Иван Шишман - „царските" чаши.
Вероятно Урвичката крепост е завладяна преди падането на София, защото турците трябвало да се спуснат от Витоша по долината на река Ведена към града. Превземането на крепостта и съпътстващите го събития много силно се запечатали в историческата памет на местните хора и те обяснявали това с предателство. Преданието разказва, че когато след продължителни атаки турците не могли отникъде да превземат крепостта, те отвлекли детето на една жена - Ведена и я принудили да им издаде тайната пътечка за твърдината и така я превзели. Тогава рекичката, приток на Искър, нарекли на предателката Ведена, а долината, през която тя протича - „Злио дол", тъй като по него проникнали завоевателите. Родила се и легенда, че Бог наказал Ведена и тя се вкаменила. Пътувайки по шосето към Самоков, ако отправим поглед нагоре ще видим скала с чудновата форма, приличаща на седнала жена с детенце в скута, отправила замислен поглед към долината, през която минавал тайният път, който тя издала на поробителя. Ведена била от рода Ноевци, чието потомство било орисано да има тежък живот, заради нейния грях. Според друг вариант на легендата, причудливата скала била жена, която носи на гръб детето си, изкачвайки се по стръмния склон. Това била овчарката, която Господ вкаменил заради предателството.
Събитието е представено и в народна песен, според която отсреща, над село Кокаляне имало събор, на който присъствал и „цар Ясен": османците преминали с конете си там, дето река Ведена се влива в Искър и после местните хора нарекли моста на това място „Дяволски". Завоевателите нахлули в крепостта и пленили царица Елена, докато тя се молила в църквицата „Св. пророк Илия". Легендата допълва, че когато цар Асен се притекъл на помощ, вече било късно. А в друга народна песен, описваща това събитие се пее как една „хубава мома германка" (от с. Герман) му съобщила това.
Вероятно местните владетели са били много щедри към манастира, дарявайки го с имоти, но до нас не са достигнали запазени грамоти за това. През XVI в. подобно на много манастири и Урвичкият е възстановен. Той е един от манастирите от комплекса Софийска Мала Света гора, въздигнат отново през епохата на Възраждането. Запазено е парче от фреска на старата църква „Св. пророк Илия", на което има надпис, свидетелстващ за това, че тя е построена през 1858 г. и изписана през 1859 г. Неколкократно е ремонтирана с дарения на жителите на селата Кокаляне и Панчарево.
През 20-те години на XX в., когато много от манастирите в Софийско са възстановени, на хълма „Средобърдие" в местността „Урвич" бил издигнат параклис, който обаче нито по външна архитектура, нито по вътрешната си украса приличал на старата църква, а по-скоро бил само символ. Докъм 40-те години на XX в. стените на стражевата кула в източния край на крепостта били запазени. Тях видял и описал през 1938 г. Иван Велков Андреев. По-късно, поради занемаряване и малкото, което вековете пощадили, се саморазрушава.
През 1994-1996 г. с дарение на жител на с. Панчарево е възстановен манастирският храм „Св. Николай Летни". Църквата представлява еднокорабна, едноапсидна безкуполна постройка. В съседство до него има постройка с няколко стаи.
Днес светата обител не е действаща. В нея живее едно семейство, което я пази и отваря църквата за посетители. До 1982 г. на близката височина, в малка каменна килия живя отшелник, който рисуваше икони и после бе погребан там.
Сред забележителностите от Урвичкия манастир е сандък с книги от XIX в., които са собственост на Сотир Вълков от Самоков от „Обществото на Рилския манастир". Книгите са подвързани и подредени по опис в каталог. От манастирското наследство до нас е достигнало и едно евангелие.
Манастирът e част от Софийската "Мала Света гора" и заедно с крепостта "Урвич", крепостната черква-манастир "Св. пророк Илия" и Кокалянския манастир "Св. Архангел Михаил" образували Урвичкия крепостен комплекс.
Някога в манастира идвали потоци от поклонници, сред които и много членове на замогнали се еснафски сдружения, които били дарители и имали стаи тук. Днес на храмовия празник, денят на „Св. Никола" - 6 декември - Никулден, тук идват хора предимно от околността, пазещи паметта за това място. Традиционно се приготвя курбан от риба, печена на фурна. Рибата трябва да бъде с люспи, най-често шаран, тъй като се вярва, че той е слугата на св. Никола. По традиция шаранът е пълнен с булгур, или с ориз и стафиди. Приготвят се и обредни хлябове, никулденски краваи. На 9 май, в чест на летния „Св. Никола", по повод църковния празник „Пренасяне мощите на св. Николай Мирликийски", в манастира се прави събор, на който също се събират хора предимно от околните села. В българската народна традиция този празник е много тачен и е познат с името „Сухи свети Никола" или още „Лятна Никула", „Летен Никулден".
Всеки, пътуващ към Самоков, може да види вляво горе, на мястото на славната българска твърдина, сега да се извисява възстановената крепост с бойни Кули.
йеромонах х. д-р Стефан ПОПОВ
В текста са използвани данни и сведения от:
Атанасов, В., Архиологико - исторически бележки за Урвич и Бистрица С., 1905;
Каранов, Е., Историко топографски бележки за Урвичкия манастир, сп. „Наука", С., 1905;
Андреев, Ив., Прочути крепости, С., 1983;
Богданов, Ив., Българските твърдини, С., 1971;
Марков, Хр., Предания за исторически лица и места от Самоков, С. 1891.
