ЕЛЕШНИШКИ МАНАСТИР „СВЕТА БОГОРОДИЦА"

Богородице, Дево, радвай се!
Благодатна Марие, Господ е с Тебе!
Благословена си Ти между жените
и благословен е плодът на твоята утроба.
Защото си родила Спасителя на нашите души!
Похвална песен за св. Богородица

Светата обител се намира на четири километра северно от с. Елешница и на тридесет километра североизточно от гр. София. Скътан е високо в подножието на старопланинския връх Мургаш, заобиколен от върховете Бабяк, Клопеци и Камико, покрай малката рекичка Яковищица, наричана още Манастирската река. Манастирът е наричан и „Пречиста", а по името на рекичката и „Яковски манастир" или „Яковищица Пречиста". Манастирът е споменат като „Св. Богородица Елешнишка" от Константин Иречек в пътеписите му за България. Елешнишкият манастир влиза в обсега на Софийска (Мала) Света Гора и е един от храмовете около София, обявени за паметници на културата и архитектурата.
Още римляните обръщат голямо внимание на пътя в североизточна посока от Сердика към прохода под старопланинския връх Мургаш. Тук те издигат две крепости - Сперла, позната и като Кулата, при която възниква Сеславският манастир, и друга крепост, източно от софийското село Елешница. Местните хора наричат останките от римския кастел „Прекопа" или „Дупките", поради състоянието, в което многобройните иманярски набези са ги оставили.
Още в края на XIX в. Д. Маринов пръв подробно изучава и описва Елешнишкия манастир. Кога точно е възникнал манастирът и каква е била съдбата му, засега не е окончателно изяснено. Предполага се, че той датира вероятно от IX в. и бил обитаван от монаси отшелници. Други изследователи твърдят, че подобно на много манастири около София и този възниква през XIV в. по времето на цар Иван Александър, или през следващия XV в. За това свидетелства най-старото достигнало до нас сведение за възникването на манастира - надпис върху мраморна плоча с орнаменти от 1499 г., поставена в настилката на храма и намерена по-късно в околностите му. В плочата е запечатано името на някои си Йован - бакал. Вероятно от това време е и надписът над вратата на западната страна на храма, чийто край не се чете, върху който с друг шрифт е добавено „1820 игумен Даниил. В подкрепа на предположението, че църквата е от по-стар спрямо ХІХ в. период са запазените на места фрески, с характерната за ХV-ХVІ в. зографска стилизация.
При възникването на обителта са издигнати култовата сграда, църквата и малки жилищни постройки в североизточната част на днешния манастир. Има данни за сграда, която се намирала в югозападната част на двора. Изследователите приемат, че манастирът е обновен и възстано¬вен през ХVІ-ХVІІ в. През XVII в., когато са препотвърдени някои от старите привилегии на оцелелите след идването на османците манастири, из Софийско са дадени правдини и на нововъзникналите православни обители. Елешнишкият манастир получил права над близките села Потоп и Чурек. Църквата на манастира не е достигнала до нас в първоначалния си вид. Днес виждаме типична за късното средновековие еднокорабна, едноапсидна църква, с непретенциозен външен вид, с размери 6,80 м х 14, 50 м, с преддверие от запад и открита галерия от южната страна. Сградата е от две части, където личат многократни поправки. Притворът е допълнително добавен и изографисан. Сводът на наоса е подпрян и укрепен с дъски. Над вратата на западната стена в наоса има ктиторски надпис, в който се съобщава, че църквата е съградена и изписана в XVI в., но точната година е изтрита и не се чете.
През 1793 г. манастирът става жертва на кърджалийски набези и е разрушен. През 1799 г. обителта отново е възстановена, а после пак разграбена и опустошена. Едва през 1820 г. игумен Даниил започва обновяването й, като възстановява манастирската църква, за което, както вече споменахме, свидетелства надпис, намерен близо до нея: „Храм сей обновися в лето 1820". В средата на XIX в., през 1864 г. църквата е ремонтирана и изографисана в апсидата от самоковски зографи. На някои изследователи е направило впечатление, че по иконите, по фреските в църквата и по приписки в църковни книги, много често се среща датата 1864 г., което ги кара да я приемат като година на едно от обновяванията на манастира. Типично за всички манастири от този период в Софийско е ктитори и приложници да са селяните от околните селища - в случая от селата Елешница, Столник и Негушево. Има надпис над олтарната входна врата, съобщаващ за „Ктитор Мелетий през 1877 г.”.
Забележителни са частично оцелелите стенописи от ХVІ-ХVІІ в. До днес фрагментарно е запазена живописта на южната и западната стена, и много малко от северната стена на храма. По южната стена са изографисани различни сцени от Богородичния акатист и събития от Вселенските събори. Живописта в преддверието е по-добре запазена, и е от два различни периода. Според специалисти, обосноваващи се с калиграфските особености на надписите и на художествения стил на стенописите, най-старата живопис в наоса е от края на XVI в. и началото на XVII в., когато манастирът е бил възстановен. Над южната входна врата на притвора е представено Успение Богородично. В олтара е изрисувано Благовещение, а от двете му страни са св. царе Давид и Соломон. В апсидата е Света Богородица на трон с малкия Иисус.
По това време в Софийско по строеж и изографисване на църкви работи св. Пимен Софийски Зографски, и не е изключено и зографията в Елешнишката църква да е негово дело. От този най-стар живописен слой са запазени само четири изображения в медальони, на светите безсребреници и лечители Козма и Дамян, на св. Симеон Стълпник и на св. Константин и св. Елена. На южната стена в църквата са изобразени сцени от живота на Спасителя - Възкресение Лазарово, Умиване нозете на апостолите, Преображение и Възнесение Господне.
Когато специалисти свалят стенописите за съхранение, на източната стена на притвора се разкрива голямата композиция Страшният съд, предадена с ярки, наситени тонове. Макар във възпоменателния надпис от 1864 г. да не е отбелязано името на зографа, то някои разпознават четката на големия български възрожденски художник от Самоковската школа Никола Образописов. Запазени са и малки икони, а на апостолския фриз личи датата 1795 г. През XVII в. е направено разширение на църквата с притвор и външна галерия. В притвора е хвалебственият цикъл за Божията майка, изобразени са и Вселенските събори. От лявата страна на входа е живият образ на св. архангел Михаил, представен според традицията като пазител на храма.
През XIX в. църковната сграда е разширена чрез колонадна нартика, като така българските строители са успявали да увеличат обема на храмовете, без да дразнят поробителя. По време на османското владичество Елешнишкият манастир е бил книжовно средище, в което са създадени множество ръкописи, към него е имало и килийно училище. За нуждата на богослужението тук се пишат книги или се набавят от други книжовни средища. В приписки върху стари ръкописни книги се съдържат сведения за съществуването на обителта през XVI и XVII в. и за това, че тя била оживен просветен и културен център. Днес в Синодалната библиотека се съхраняват два ръкописни минея от манастира. В приписка към единия се съобщава, че той е купен от три жени от с. Враждебна и подарен на „Манастира Пречиста, нарицаем Яковищица" в 1604 г. За другия миней е написано, че е подарен от селяни от Елешница пак през 1604 г. Приписка, открита през 1915 г. от П. Мутафчиев в обителта, установява точното място на манастира и опровергава схващането, че той бил до Етрополе. Със старото си име Яковищица манастирът се среща и в приписки от XVII в. и XVIII в.
Най-ранни сведения за дейността му откриваме в един триод, употребяван през XVI в., който днес се съхранява в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий". В Елешнишкия манастир известният книжовник Байчо Граматик преписва едно Свето Четириевангелие, употребявано по-късно в Етрополския манастир, с приписки от 1577, 1718, 1730 г. и което днес се намира в библиотеката на Св. Синод. Тук е намерен и Псалтир от XVI в., с полууставно писмо, написан на хартия, в българска редакция. В една от приписките към ръкописа се споменава името на манастира до с. Долна Бешовица, в който монах Харитон в 1634 г. подвързал разпокъсания от употреба псалтир. В края на приписката Харитон призовава „душевадца архангел Михаил и Гавраил да бди на страшното съдилище Христово" при преставянето на всеки, осмелил се в земния си живот да посегне на псалтира. Той стоварва проклятието и на „триста и семнаесе отци" върху онзи, който се опита „да посвои книгата". В самото начало на XVII в. - в 1603 г., книжовник Петър преписва служебен миней за месец март. Вероятно пак тогава, книжовникът йеромонах Никодим преписва друг, Априлски служебен миней, откупен и предаден за четене в манастирския храм през 1604 г. от жителите на с. Елешница. Служебен миней е подарен на Елешнишкия манастир от жителите на с. Враждебна. През тази епоха в манастира се използват и ръкописи от други книжовни сре¬дища, с които той е поддържал духовни и културни връзки. В 1637 г. книжовник йеромонах „многогрешни Рафаил" от Варовитец преписва в Етрополския манастир „Св. Троица" един служебен миней, занася го и го продава на Елешнишкия за 375 аспри, или 575 гроша. Този миней бил там и през 1730 г., за което съобщават приписки.
От книжовната дейност, развивана в манастира съдим, че по това време в него е имало много монаси. Тук е изработен Септемврийски миней, „съставил и написал йеромонах Никифор през 1604 от Рождество Христово при игумен йеромонах Калист”. В приписка към ръкописа от по-късно време се съобщава за четенето му в манастира и през 1730 г. Голям интерес представляват приписките към старите богослужебни книги на манастира. В приписка към един Апостол, притежание на манастира, известният софийски книжовник поп Младен Мали съобщава, че подвързва книгата за Елешнишкия манастир. Тук е открит и Осмогласник от 1702 г., както и други ръкописни книги, служили през различно време на манастира, и прибрани по-късно в София, в библиотеката на Националния църковен историко-археологически музей на Българската патриаршия.
Книжовните паметници от това средище, дело на грамотни хора, съдържат интересни бележки от ХVІІ-ХІХ в., свидетелстващи за икономическото положение и тежките изпитания на населението по бреме на кърджалийските набези. Съдейки от десетките приписки, Елешнишкият манастир е бил духовно средище и пристан, посещаван от много поклонници през вековете.
Всички споменават местния жител Иван Ракиджията, инициатор на построяването на манастир на това място. Наблизо има аязмо - извор със светена вода, идваща от 1000 м дълбочина, наричан „Кайнак". Тук разказват, че в обителта имало скривалище на Левски. При разгрома на Ботевата чета в началото на юни 1876 г., тук намерили подслон някои от оцелелите четници. Преди близкото с. Потоп има параклис, посветен на Рождество Богородично и хората от околността го почитат и палят свещи. Според предание, на това място имало манастир, а после земетресение и потоп го разрушават, откъдето е и името на селото. Един учител построил параклиса, за да се помни манастирът.
Цялостното обновяване на Елешнишкия манастир се отнася към първата половина на XIX в. За съществуването тук на манастир от по-ранен период свидетелстват откритите строителни материали и отделни елементи като врати, прозорци, колони. Според специалистите-архитекти, ансамбълът от култови жилищни и стопански сгради на Елешнишкия манастир е най-богатият и най-разнообразният с архитектурното си и обемно-пластично решение и пространствено изграждане измежду манастирите на територията на Софийска епархия. Сред софийските манастири не са много тези, при които съществува стилова и пространствена връзка между запазените сгради, строени или преустроявани по различно време. Същевременно в Елешнишкия манастир ниската, типично средновековна църква съществува успоредно с доста по-високи възрожденски жилищни крила.
Сегашният вид на манастирското крило се оформя след Освобождението. Манастирските сгради са двуетажни, като на втория етаж са монашеските килии, а в приземния конюшните и помещенията за добитъка и складове. Днес в комплекта има два самостоятелни двора и две дълги жилищни крила, ограждащи от юг и от север горния двор. Голямата жилищна сграда вдясно е възстановена през 1976 г. Във вида си от XVIII в. съдържа по две помещения на етаж, разположени зад чардак. В южния приземен етаж има две големи избени помещения, достъпни направо от двора. До входа на манастирския комплекс, като отделен обем намираме магерницата на манастира, за съжаление днес руина. Наличието на стенописна украса по фасадите на една от сградите в манастира е израз на стремежа на майсторите и обитателите да му придадат представителност и живописност. Вероятно в миналото външното изписване на жилищните части в манастирските комплекси е било честа практика.
Около Втората световна война манастирът престава да съществува. Няколко пъти неговите обитатели се сменят и той бил последователно мъжки и женски. Последно тук са пребивавали три монахини, които в преклонна възраст се преместват в Драгалевския манастир.
След 1966 г. Елешнишкият манастир запада, в него няма постоянно живеещи монаси. Над манастира е местността „Манастирска ливада". Тук по време на тоталитаризма имало секретен военен обект и достъпът до светото място бил много труден, а според някои – дори забранен. Известно време тук е имало организиран пионерски лагер, спомнят си местните хора. През 1988 г. е решено да се възстанови манастирът в стария си вид и стил и от началото на 1989 г. започва реставрационна работа. След демократичните промени мястото отново се оживява. През 2001 г. е завършено възстановяването на църквата и тя е преосветена от Велички епископ Сионий. Пред нея е издигната камбанария, в която е окачена старата камбана. Въпреки тези усилия, днес манастирът отново не е в добро състояние.
Храмовия празник на обителта е Успение Богородично - 15 август.
Елешнишкият манастир се нуждае от много работници на Божията нива, труд и средства, за да възвърне предишната си слава на голям духовен център в Софийската Мала Света Гора.

Йеромонах х. д-р Стефан Попов

В текста са използвани данни и сведения от:

Маринов, Д. Описание на манастира „ Св. Богородица – сп. Религиозни разкази, 1, 1896 г.
Пандурски, В. Елешнишки манастир, С., 1981.
Чакъров, Г. Средища на българската книжовност ІХ – ХVІІІ в. С., 1987.
Спространов, Е. Опис на ръкописите в библиотеката на св. синод, рък. № 11/11.