В двореца на хан Омуртаг живееше Кинам, благородник от Адрианопол - мъж хубавец, който умееше добре да се облича, умно да приказва и любезно да се отнася към всички.
Казваха, че бил от царско потекло. Движенията и погледът на Кинам бяха властни: подобно на човек, който е обмислил всичко добре и знае, че думите му ще бъдат изпълнени, защото желае онова, което е редно и право.
Умееше да пристъпи, да седне и да се обърне към човека. Всичко вършеше с обаяние. Думите му и кроткият му глас пленяваха сърцата и караха всички да го обичат. По нрав бе кротък, търпелив и нежен, с което повече наподобяваше на мома, отколкото на мъж.
Ханът и царедворците бяха забелязали, че понякога, като заговори за нещо, Кинам се замисля дълбоко, сякаш се вслушва в думите на някой невидим, който е далеч. Тогава погледът му ставаше лъчезарен и от лицето му засияваше светлина.
Между царедворците нямаше друг подобен на Кинам. Той не беше от племето на българите.
Бащата на Омуртаг, силният хан Крум, когато превзе Адрианопол от гърците, плени повечето жители на града и околностите, па ги засели по градовете около Стара планина. Благородниците от града също бяха пленени. А когато хвърлиха за тях жребие, Кинам се падна на княз Омуртаг.
Князът отведе пленника в Плиска. И така го обикна, че когато се качи на бащиния си престол, го назначи свой съветник.
Всички видяха, дори и завистниците, че не князът не бе сбъркал. Кинам разбираше и владееше много изкуства. Можеше да направи чертеж, по който да се издигне сграда и да се украси. Знаеше да отлива склуптори от бронз и други сплави. Умееше да извае от камък или дърво образ на човек или животно. Идеше му отръки да построи стенобитно оръдие. На младини беше правил и кораби. Затова и когато се зае да украсява престолния град с нови сгради, Омуртаг назначи Кинам за ръководител. И всичко излезе дори по-хубаво, отколкото си представяше ханът.
Само едно караше Омуртаг да скърби. Кинам бе християнин.
Веднъж ханът потегли на лов с неколцина царедворци. Повика и Кинам.
По пътя се отдели с него и му каза:
- Ти виждаш, че, макар и да си ми пленник, никой не те смята за роб. Правото на войната ми даде власт над живота ти, но аз те направих свой приближен, свой съветник. Можеш ли да искаш повече от това?
- Господарю, - отвърна Кинам, - на такава висока милост никога не съм се надявал. От сърце ти благодаря! Ала има друго нещо. Ти и сега имаш власт над тялото ми, но не и над живота ми.
- Че то - тяло и живот, не е ли все едно?
- Не е, господарю. Бог дава живота. Той е негов господар - и по Божия воля човек е безсмъртен. Палачът може да умъртви тялото, но над душата неговият нож няма власт: човешката душа ще отиде там, откъдето е дошла.
- А къде ще отиде? Откъде е дошла?
- Ще отиде в духовното небе, при Бога.
Омуртаг се замисли, па рече:
- Ей тия думи не ми се нравят, Кинаме. Ти живееш заради моята обич и милост. Всички виждат това. Защо намесваш тук своя Бог, Когото никой не е видял? Не си Го видял и ти самият, а приказваш за Него. На всички ни е достатъчно криво, че вярваш в тия византийски лъжи. Остави тия суеверия! Вашият Бог живее някъде в страната на сънищата. Откажи се от Него! Ще ти дам много земи, роби. Ще станеш болярин. Тогава ще бъдеш не само свободен, а и властен. Съгласен ли си?
Кинам отговори:
- Имал съм земна власт, господарю, та знам колко струва тя. Не ме блазни вече такава власт. А свободен мога да бъда дори и в тъмницат - за душата няма окови.
- Е, що искаш тогава?
- Искам да запазя светлата вяра, в която съм кръстен. Тя ми дава друга власт, каквато малцина имат.
- Каква власт?
- Властта на живота, господарю.
- Не съм чувал за такава власт и нищо не знам за нея. Такава власт няма. Човек, който принася жертва, сам признава, че е роб на кумира. Не е ли тъй?
- Тъй е, господарю, но аз не говоря за кумири. Когато ти подаряваш на свой болярин земя и роби, не се ли засилва твоята власт над него? Не е ли длъжен той да ти доведе войници, когато ти потрябва за война? Не ти ли той помага и ти е покорен, понеже не може без тебе? Също тъй, когато човек с милостиво сърце даде дреха на голия, за да го облече, не добива ли, без да иска, власт над него? Не му ли е благодарен гладният, когото той е нахранил, или болният, когото е излекувал? Тая власт може да получи всеки, стига да желае.
- Не е голяма тази власт, Кинаме.
- Но има и по-голяма власт, господарю. Много по-голяма власт получава оня, който може да даде живота си за другите. Над всички нас, които населяваме земята, владее безкрайна власт Иисус Христос, Който е дал живота Си, за да ни спаси. Ние християните не желаем друга власт освен Неговата, господарю.
- Тогава остани си с тая власт - рече ханът и препусна с коня си напред.
Ловът свърши. Болярите се събраха, за да се похвалят пред Омуртаг, че са избили много дивеч. Кинам се върна с празни ръце. Ханът го погледна и запита:
- А ти, Кинаме, нищо ли не уби? Мигар си лош стрелец?
- Тъй ще да е, господарю, - отвърна славянинът. - Много отдавна не съм стрелял, макар и на лов не бия. Нашата вяра ни забранява да убиваме. Не ме бива за ловец.
- Болярите се изсмяха. Драго им стана, че ханският съветник е станал смешен пред господаря.
Когато сградите в Плиска бяха свършени, хан Омуртаг принесе изобилни жертви на боговете и даде богато угощение на болярите. Поканен беше и Кинам. Отделиха му видно място, понеже се беше показал изкусен ръководител на строителите. Той седна, любезно заприказва с хана и царедворците, но от вкусните ястия не хапна. Яде само хляб и плодове.
- Защо не ядеш от месото на жертвите? - запита го жрецът. - Ти оскърбяваш хана и не зачиташ нашата вяра. Бива ли това?
Кинам отговори:
- Господарят уважавам и му служа доколкото имам сила и дарби. Ти знаеш това. Ничия вяра не презирам. Всеки си вярва както му казва неговата душа и както са го научили родителите и наставниците му. Дори и оня, който се покланя на дърво, камък или истукан, тачи не веществото, а Бога, Който го е създал. Но ние християните не принасяме кървави жертви и не ядем жертвено месо. Както аз зачитам вашата вяра, тъй и вие трябва да не презирате моята.
Омуртаг и болярите вече се бяха развеселили от виното. Всички те настояха пред Кинам да хапне от сложените ястия.
- Яж, Кинаме! Яж! Няма да те отровят, както не отровиха нас. Твоят Христос не ще ти се сърди, като Му кажеш, че си ял на ханската трапеза. Хапни си, не се бой!
Но Кинам каза:
- Господарю, едно време, когато се озовах в Цариград, видях на големия площад старо мраморно изваяние: мъж, който носи на гърба си огромно кълбо и го подпира с ръцете, шията и главата си. Наричаха го Атлас и казваха, че той поддържа света. Не - рекох си аз. - Това е Христос, Който носи тежестта на целия свят. И наистина, господарю, това е Христос, с Когото ти и болярите се шегувате. Той носи всички мъки, болки, неправди и злополуки на людете - и ги носи с радост. Каква е тая душа, която понася всичко без ропот и без да й дотегне. Тая душа е божествена. Тя е притисната от вси страни с неволя, страдание, отчаяние и злочестина. Тя е като между чук и наковалня, а много са чуковете и наковалните: брой нямат те. Но божествената душа е спокойна. Тя свети като небесна дъга. Тя всмуква в себе си чуждите плачове, проклятия и ропот. И вместо тях праща на страдалците и на мъчителите им благословия. Неспирен подвиг е животът на тая душа. Затова, господарю, не мога да се отрека от Христа и не ще хапна от месото, заклано пред вашите кумири.
Като чу тия думи, ханът се разгневи:
- Ти си твърдоглав, - викна той на славянина - моите думи са повеля. Не искаш ли да се покориш и да ядеш?
- Не мога, господарю.
- За това непокорство ти заслужаваш смърт, но аз мисля, че скоро ще се разкаеш.
И той заповяда да хвърлят Кинам в тъмница. Когато изведоха християнина, Омуртаг рече на болярите:
- Обичах тоя мъж. Но защо е толкова глупав, та не цени милостта на своя господар, а мисли за облаци? Нищо! Като полежи в тъмницата, той ще забрави Оногова, Който носи кълбото, и сам ще поиска жертвено месо.
Но додето беше жив Омуртаг, Кинам не пожела жертвено месо.
Не поиска и след неговата смърт, когато на царския престол седна Маламир, наместо по-големия си брат - Енравота, за когото се знаеше, че се увлича от нова религия - християнството. Но една нощ Енравота видя сън. При него дойде мъж, чието лице сияеше като слънце.
Мъжът каза на Енравота:
- Когато беше жив баща ти Омуртаг, той заповяда да хвърлят в тъмницата Кинам, пленникът от Адрианопол, славянин. Над Кинамовата глава свети звездата на Второ Рождество, защото той биде кръстен с Дух Светий и огън. Кажи на хана да го пусне! От Кинам ти ще чуеш нещо за Светилото на Света.
Щом стана от сън, Енравота отиде при Маламир и му рече:
- Брате, имаше някога между царедворците пленник на име Кинам. Нашият баща го затвори, понеже славянинът отказа да яде жертвено месо на едно угощение. Той бе християнин, затова отказа. Помня, че Кинам бе много учен. Той ми трябва. Искам да си поговоря с него.
- Добре, - каза Маламир - ще го потърся и ще ти го пратя, ако е още жив.
Ханът заповяда на свои люде да намерят Кинам. Когато Маламир го видя, не можа да го познае, толкова се беше променил.
Ханът го запита:
- Ти Кинам ли си? Пратих да намерят Кинам, а ми водят Кинамовата сянка. Кинам беше снажен, хубав и усмихнат мъж. Той носеше свила и кадифе. Лицето му беше лице на юноша. Сега пред мене стои прегърбен старец - погрознял, изсъхнал, пожълтял, със скъсани дрехи, кален и треперещ. Ти ли си оня, когото търся?
Кинам отвърна:
- Ако търсиш Кинам, господарю, ти си намерил оногова, когото търсиш. Тъмницата, гладът и мъките направиха от Кинам наистина Кинамова сянка.
Тогава ханът заповяда на своите люде да окъпят пленника, да го нахранят и облекат в нови дрехи и да го заведат при Енравота. А на Кинам рече:
- Ти си свободен, Кинаме. Не си вече пленник. Бъди занапред разумен. И животът ти ще бъде щастлив.
Когато Кинам се яви при Енравота и ханският брат не можа да го познае. И той го разпита защо се е променил толкова.
- Изменил съм се - отговори християнинът - от окови, страдания, глад и мъчения. Не е все едно за човека дали ще живее навръх планината, където пеят ангели и цялата земя благоухае и от небето грее слънце, или ще крее в студена и влажна тъмница, дето толкова убийци, крадци и злосторници са оставили след своята смърт тленните си останки. Да бяха по-мъдри силните на тоя свят, не биха затваряли никого в тъмница, а биха го накарали да работи, за да го отучат от зло. Но на мене тоя дълъг живот в затвора беше подвиг и победа. Там разбрах, че плътта е нищо. Наистина, знам сега, че плътта е робиня на духа и че духът живее в блаженство, дори и когато тялото страда и се превръща в сянка.
Енравота се зачуди на тия думи.
- Как? - рече той. - Нима толкова много си страдал, а си останал жив! Кое те крепеше в мъките и поддържаше сърцето ти.
- Крепеше ме, княже, вярата в Христа и обичта към Него. За християнина няма по-голямо щастие от това - да пострада заради Христа, Който е дал живота Си за нас.
Тогава Енравота разказа на Кинам за своя сън и за слънцеподобния мъж.
- Кой е тоя Мъж? Толкова лъчезарен и мощен - попита той?
А Кинам отвърна:
- Явил ти се е Христос, Който е видял доброто ти сърце и чистия ти живот. Пожелал е да ти покаже истинската светлина.
От тоя ден Енравота прибра Кинам в своя дом, обикна го и постоянно беше с него. Те разговаряха за Христовата вяра. В сърцето на княза се разпалваше все по-силно почитта към Спасителя. И един ден той каза на Кинам, че иска да стане християнин.
Кинам го кръсти.
Мина се време. Кинам остави Плиска и отиде в тракийските градове, за да проповядва християнската вяра. Там и почина.
Енравота междувременно се беше променил. Един ден ханът разбра, че брат му не ходи в капището, нямо го при жертвоприношенията и не идва на обредните угощения. Запита и болярите, дали не знаят, какво е станало с Енравотa, че е изстинал към вярата на своите бащи и деди. Болярите не смееха да издадат, че братът на хана е християнин, макар и да се приказваше в двореца и по цялата столнина за това.
Единствено жрецът се осмели да подхвърли, че откакто Енравота се е събрал с Кинам, никой не го е виждал да влезе в капището.
- Какво искаш да кажеш? - попита Маламир. - Ти имаш нещо предвид. Кажи го!
- Говори се, господарю, че княз Енравота бил вече християнин.
- Това не вярвам. Това не може да бъде!
- Не зная, господарю. Не твърдя. Тъй чух. Попитай самия него.
Маламир прати да повикат Енравота и направо го попита:
- Вярно ли е това, дето се говори - че си приел чужда вяра, вярата на Кинам?
- Не са те излъгали - отвърна Енравота - Аз вярвам в Спасителя Христа. Той Сам ми се яви и ми показа светлината.
Маламир беше ревностен езичник. Стана му тежко, че неговият брат е дръзнал да отстъпи от бащината си вяра, и му каза:
- Опомни се, брате! Безумни думи чувам от устата ти. Що би рекъл ти, ако повереше някому съкровище, а той го хвърлеше в калта, за да понесе вместо него грозен речен камък. Нашите бащи и деди са ти дали вяра в боговете, които ни помогнаха да станем господари на толкова чужди земи. А ти хвърли в калта безценното съкровище. Не си ми вече брат и не си достоен да бъдеш болярин на нашия народ.
Енравота рече кротко:
- Господарю, и аз ще дръзна да те попитам: що би сторил ти, ако ти дадяха грозен речен камък и ти кажеха, че са ти връчили съкровище, а ти намереше след това бляскав елмаз? Тъкмо това се случи с мене.
Тоя отговор прогневи Маламир. Той викна:
- Вижда ли, вероотстъпнико, тия стражи с голи мечове? Ако не се отречеш от чуждоплеменния Бог, веднага ще те предам на тях.
Енравот рече спокойно:
- Божият Син, в Когото вярвам, също е бил изтезаван и убит. Но палачите не са угасили светлината. Никакви мъки не ще ме откъснат, господарю, от тая светлина.
- Ти ще бъдеш наказан със смърт!
Когато вързаха Енравота и го отведоха на височината, дето биваха наказвани осъдените на смърт, много жени и мъже се бяха събрали - да видят как ще бъде наказан братът на хана.
Князът Енравота обаче беше бодър. Той изгледа всички събрани. В очите му блясна пророчески пламък. А друг един пламък, подобен на огнен език, слезе над главата му. Енравота тогава изрече с мощен глас:
- Мили съплеменници, вярата за която умирам, ще покрие цялата земя Българска. По всички селища ще се явят люде, които да служат на Бога, Комуто се служи само с чиста мисъл, дух и дело. Той не иска от нас капища, ни кървави жертви, ни ръкотворни образи на лъжовни богове. Тялото вие можете да убиете, но за духа няма меч. И ти, господарю, ще загинеш за това, че предаваш брата си на смърт. Твоите богове не ще те наградят дори и с дълго царуване.
Като изрече тия думи, Енравота наведе глава под меча на палача. Всички събрани усетиха, че по телата им преминаха тръпки. Те всички наведоха глави и никой не пожела да види как ще падне главата на мъченика.
Хан Маламир живя само три години след това. Когато умря, за хан биде избран братанецът му (братов син, племенник) Борис, който покръсти българите.
Подготви:
презвитера МАРИЯ ПОП-ФИЛИПОВА
„Църковен вестник" бр. 7-13/1994 г.
