І. Основни църковни принципи
1. Църквата приема трансплантациите, както и всичко останало, свързано със здравето на човека и борбата му със смъртта, с особена симпатия, разбиране и необходимата сериозност. Напълно разбира измерението на проблема, както и възможностите, които трансплантациите откриват, и съответно огромния дълг на Църквата пред обществото, пред медицинската практика, пред реципиентите, а и пред евентуалните донори.
В случая Църквата желае да се помогне на реципиента, но да не се забравя и за уважението към донора и той да не бъде подценяван.
2. Основният критерий на църковната етика по въпроса за трансплантациите, както и по всеки друг поставен въпрос, е духовният.
Затова, ако нещо вреди на душата или спомага за омаловажаване на духовните ценности, Църквата категорично не го приема и го отхвърля. И обратното, ако дадено научно постижение е съвместимо с нейното богословско предание, учение и опит, то тя посреща това значимо откритие с възторжеността на присъщото й духовно новаторство.
Този подход към проблемите на деня няма нищо общо с рационалната схоластика, не се изменя според политически стремежи, нито се огъва пред секуларизацията.
3. Всяко едно нещо, чрез което се преодоляват егоизмът и еснафщината и хората се приобщават в отношения на взаимност и лично общение; което доказва превъзходството на духовния живот пред биологичното оцеляване, Църквата поддържа и защитава. Освен това, Църквата възприема тайнството на живота и смъртта, както и психофизическата единна цялост на човека, с особено уважение и чувствителност.
ІІ. Конкретни принципи
1. С трансплантациите драмата на реципиента се превръща в надежда. В своето човеколюбие Църквата би могла да ги благослови, но при безусловната предпоставка, че при процедурата на трансплантациите е уважено разбирането на донора и че духовните ценности не са погазени.
2. За приемането на трансплантациите от Църквата следва да са налице три основни положения:
а. Църквата съзнава хуманния си дълг спрямо реципиента, който иска да живее, но себе си съзира по-скоро в ролята на защитник на донора, комуто следва да се запази възможността на свободен избор, т. е. свободно да избере дали да стане такъв и да даде от себе си. Църквата по никаква причина или повод няма да пожертва дължимото уважение към донора заради нужда от оцеляване на реципиента. Защото тук целта следва да е доброволното дарение от страна на донора, а не удължаването живота на реципиента на всяка цена.
Реципиентът приема само тленен орган от смъртно тяло, докато донорът дарява, движен от своята душа, която е безсмъртна. С колкото душата е по-висшестояща от тялото, с толкова духовната полза на донора е по-голяма от тази на биологичната изгода на реципиента, защото “по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. ап. 20:35);
б. При даряването на орган задължително трябва да се взима “съзнателното съгласие” на донора, т. е. донорът трябва да осъзнава действието си или, ако по някаква причина е изпаднал в мозъчна смърт, свободно и не по принуда да е изявил съгласие за взимането на органите му. Донорът трябва винаги да е дарител;
в. Църквата може да приеме трансплантациите единствено като изява на обич, взаимност, или на саможертвен порив, на освобождаване от мрежите на егоизма и еснафщината. Но Тя няма никога да ги приеме, ако те са изражение на алчността и користолюбието, отчуждаващи дарителя от самото му дарение.
Към момента трансплантациите се разглеждат предимно като подаване живот на определени хора, докато всъщност те следва да представляват главно възможност за навлизане на повече духовен живот в нашето съвременно общество.
ІІІ. Ролята на медицината
1. Лекарят се грижи за възстановяването или подобряването на човешкото здраве и респективно за продължаването на човешкия живот. Теологията не възпрепятства медицината в това нейно усилие, но същевременно не пренебрегва и въпроса за относителността на това усилие. Поради това теологията набляга на определени предпоставки за правилното развитие на медицинската практика. Те са две:
а. уважението към личността и
б. ползата на ближния.
2. Медицинската наука и изследвания в рамките на медицинските и биоетични деонтологични правила също защитават принципа, че човекът е личност. Самите лекари следва да действат със смирение и дълбоко съзнаване на това, че са Божии инструменти в служение на човека.
ІV. Възможността за даряване на органи
1. Животът е дар Божий, който ни е даден, не за да го изживеем в себелюбие и ламтеж за богатство, а за да го усвоим дотолкова, доколкото можем да го отдадем с обич докрай. Най-добрият начин за завръщането на живота ни към Бога е да го дарим на ближния с любов: “Няма друг начин за спасение освен чрез ближния” (св. Макарий Египетски).
2. Желанието да отдадеш от самия себе си е духовната основа на православната етика по въпроса за трансплантациите. Апостолските думи: “Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си: и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята” (1 Йоан. 3:16), разрешават всяка дилема върху това, че даряването на живот, съответно - на телесен орган, не е практика на самоубийствен акт или евтаназия, а могат да са израз на онази “голяма любов”, за която говори Сам Господ при предаване на последните заръки към Своите ученици: “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан. 15:13). Голямото дарение е даряването на живот, а благословеното по-малко - даряването на органи.
Гореизложените цитати от Свещеното Писание извеждат етичната дилема относно момента на трансплантацията от нейните схоластични формулировки, като например при настъпването на мозъчна смърт, към уважение на свободния израз на самоопределянето.
3. В случая, когато някой е заявил желанието да дари органите си и мозъчната му смърт не е тъждествена на окончателното отделяне на душата от тялото, то той заедно с органите си ще дари и своя живот. Това негово действие тогава няма да е само елемент на дарение, но и на саможертва.
4. Църквата благоприятства и окуражава даряването на един от двойните ни органи (като бъбрек) или на тъкани (кожа, костен мозък, кръв) от живи дарители.
V. Мозъчната смърт
1. Църквата уважава и се доверява на медицинските изследвания и клиничната практика. Поради това, дори и да не е компетентната институция, би могла да приеме всеобщо установеното мнение, че мозъчната смърт е тъждествена на необратимия биологичен край на човека.
Мозъчната смърт е фактът на окончателното и необратимо преустановяване на мозъчните функции и е състоянието, характеризиращо пълната загуба на сетивност и съзнание. При нея дишането се поддържа чисто механично, а прекъсването на техническото поддържане на организма води до почти незабавно прекратяване на сърдечната дейност.
2. Това, което всъщност се извършва чрез изкуственото поддържане на дишането, е, че временно се възпира разпадането на тялото, но не и на отделянето на душата от него.
3. Мозъчната смърт следва да бъде разграничавана от вегетативното състояние на организма, наричано обикновено “клинична смърт”. При него мозъчният ствол работи и в повечето случаи не е необходимо изкуствено поддържане.
4. Тъй като е винаги реална опасността, за щастие само в изолирани случаи, от човешко невнимание, грешка или дори от опорочаване на смъртта, то Църквата заедно с мнозинството лекарски и болничен персонал и компетентните обществени власти изисква да се гарантира точното спазване на международно приетите критерии за диагностициране на мозъчната смърт.
Затова е необходимо:
а. достоверно и ясно констатиране на причините за мозъчната смърт;
б. потвърждаването на мозъчната смърт да се извършва на основата на съществуващи клинични и лабораторни критерии от експертна комисия, която да не е в никаква зависимост от екипите за трансплантации;
в. критериите на мозъчната смърт няма да са задоволителни, ако бъдат само клинични. Към тях следва да се прибавят и лабораторни такива (компютърна томография и електроенцефалограма), така че да бъде потвърдено в максималната възможна степен не само прекратяването на функциите на мозъчния ствол, но и на мозъчната кора. Ако няма видима причина за мозъчно увреждане, изследванията трябва да се повторят за по-сигурно потвърждение, дори и закъснението да води до загуба на органите;
г. биохимичните изследвания трябва да се извършат преди установяването на мозъчната смърт и те да показват физиологични стойности, а не само урея или електролитни смущения. Също така, за да се пристъпи към проверка на мозъчната смърт, трябва да са изминали поне 24 часа от настъпването й.
5. Проверяването дали някой е донор (т. е. дали е дал своето съгласие), трябва да извърши след окончателното диагностициране на мозъчната смърт, за да е в максималната възможна степен безпристрастно и обективно.
6. Като се има предвид всичко гореизложено, следва, че даряването на органи от донори в мозъчна смърт, както и трезвото и съзнателно съгласие на здрав човек да дари свой орган на страдащ свой събрат, като акт на алтруизъм и обич е в съгласие с учението и мнението на нашата Църква.
VІ. Съзнателното съгласие и подразбираното
18. Даряването предполага “съзнателното съгласие” на дарителя за това, което се извършва. Всяко нещо, което само “подразбира” неговата воля, е груба намеса в личната му свобода и е невъзможно да бъде прието от Църквата.
19. “Съзнателното съгласие” е действие на себеотрицание и любов, което обвързва донора с факта на неговата смърт, ако тя настъпи по трагичен начин или в относително младата му възраст. Също така, то съдържа в себе си и добродетелите на безкористието, на отказването от естествените лични права, на доверието и загрижеността за другите, на себеотдаването и отърсването от житейската еснафщина.
20. Църквата, възпитавайки у християните църковната етика на трансплантациите, вероятно е спомогнала за осигуряването на донори и е допринесла за оцеляването на немалко хора (съобразно количеството на успешните трансплантационни интервенции). С предпоставката на съзнателното съгласие тя се обръща не само към актуалните, но и към потенциалните донори.
Донорът, макар да приема като своя награда само чувството за морална удовлетвореност от извършването на дарението, неговата главна полза се намира именно в даването на личното му съгласие. Защото чрез него той спасява реципиента биологично, но себе си спасява духовно.
21. Личното съгласие не е нещо второстепенно, което може да бъде засенчвано от каквато и да е друга практика (напр. регистриране, издаване на съответен документ и т.н.). Заявяването на съгласието трябва да бъде свободно и абсолютно съзнателно, да бъде плод на узряла мисъл. Затова добре би било то да се формулира напълно независимо от всеки друг социален акт и при наличието на правилно и безпристрастно предварително информиране.
VІІ. Семейното съгласие
1. Под измерението на светостта на семейните отношения и поради стремежа за развитието на обществените връзки, Църквата при дадени обстоятелства и по снизхождение би могла да приеме заместването на волеизявлението на донора от членове на неговото семейство при условие, че това не противоречи на неговата лична воля. Грижата за домашните е израз на вярата (1 Тим. 5:8), а естествените ни задължения към тях са доказателство за свещеността на семейните права.
Животът на донора или самото му тяло може да притежава за членовете на семейството по-голяма стойност, отколкото за него самия. В преживяването на любовта, решението за даряването на едно тяло може да се окаже по-трудно от това за даряването на собственото тяло. В този смисъл семейството е истинският донор.
2. Тъй като в съвременното общество съществуват интереси от всякакъв вид, особено икономически, често по низък начин те се намесват дори и в свещеността на семейните отношения. Затова в Закона би трябвало да се предвидят мерки за избягването на всяко съмнение относно комерсиализиране на трансплантациите от страна на членове на семейството.
3. Добре би било чрез някаква процедура на подписано съгласие донорът предварително да може да отстъпи право на членовете на семейството да разполагат с неговото тяло.
VІІІ. Резервираността на Църквата
1. С развитието на научното комуникация и информираност (глобалната интернет мрежа, съхраняването на електронни архиви с широк спектър от данни, ограничената възможност за контрол и т. н.), от една страна, и явната духовна оскъдица на съвременното общество, от друга, както и реалната възможност за злоупотреба, експлоатация или дори жертване на трансплантациите върху олтара на големите икономически интереси, Църквата е длъжна да защитава донорската институция, нейната практика и свързаните с нея лица, от всяко евентуално оскверняване (принудителна диагноза или прибързаност в спазването на критериите за мозъчна смърт, комерсиализация или сделка от какъвто и да било вид по отношение даряването на органи, избор на реципиенти на основата на расистки критерии, нарушаване реда за чакане на подходящ донор и т. н.).
2. За избягване нарушаването на реда за чакане на подходящ донор следва да се направи електронен архив на записаните донори, който да се контролира от безупречно функциониращ централен механизъм.
3. За да защити трансплантациите от опасността за комерсиализирана сделка, международното и гръцкото законодателство налагат анонимност както на реципиента, така и на донора, и забраняват даряването на органи на определено от донора близко или роднинско лице (с изключение на трансплантациите на бъбреци от живи донори). Тази анонимност не влиза задължително в противоречие с църковната етика.
4. Църквата не може да се съгласи с взимането на органите на бебе с вроден аненцефалит, въпреки че такива донори са много редки, което ограничава надеждите на реципиентите-бебета. Бебетата с аненцефалит не са мозъчно мъртви, но при тях липсва мозъчен ствол, както и съзнание. Така възможността за съгласие отсъства, от което естествено следва, че никой не може и да ги “подразбира”, а това създава проблеми за законовото взимане на техните органи. Обществото следва да отхвърли всяко утилитарно отношение към такива новородени. Нуждата от дължимото уважение към тях изисква преминаването им през този свят да не бъде напълно изкористено.
5. Специалната синодална комисия по биоетика си запазва правото в подходящо време да изложи своята позиция и становище във връзка с възможното използване на изкуствени органи или на ксенотрансплантации (генетично модифицирани транспланти от животни), както и на продукти от клониране, тъй като до момента изследователската работа не е представила ясни резултати и нейното развитие не е оповестявано в публичното пространство.
6. Поради прекомерно толерантната етичност към евтаназията и международно разбирателство относно нейното законодателно гарантиране, съществува опасността в близко бъдеще трансплантациите да бъдат свързани пряко с евтаназията. Тогава лицата, които избират този начин за прекратяване на живота, вероятно ще бъдат използвани и за донори на органи. Това е още една причина, поради която Закона за трансплантациите трябва неизбежно да съдържа високоморален фундамент.
ІХ. Критики към новия Закон за трансплантациите
Въпреки че Църквата приема идеята за трансплантациите, тя не може да се съгласи с последното им законово гарантиране в нашата страна, завладяно от користно разбиране и тесен рационализъм. Единственият начин за защита на нравствеността и предотвратяването на евентуална злоупотреба с трансплантациите е: съответното законодателство да бъде ясно, добре проучено и морално, а не утилитарно.
1. В гласувания Закон за трансплантациите законодателят тълкува “невъзражението” на членовете на семейството като „съгласие на донора” (чл. 12, ал. 4). Органите се взимат не когато близките са съгласни, а когато те “не възразяват”. Не е възможно трансплантациите да се крепят само на липсата на “възражение” на семейството, и то в момент, когато всички се борим за съгласието на самия донор.
2. В такъв случай липсата или неоткриването на семейството ще е възможно да се тълкува като “невъзразяване”. Следователно всеки един чужд гражданин в мозъчна смърт, всеки един новодошъл в страната по неофициален начин, всеки един непознат или изоставен, всеки несретник и т. н., с други думи, хора, чийто брой изобщо не е ясен, и чиито роднини или са извън Гърция, или не е лесно да бъдат открити, се окаже сам в болница (примерно след автомобилна катастрофа, останала неизвестна за близките му), ще трябва автоматично да се счита за донор. Нима трябва ние към нещастието на самотата им да прибавяме и своеволното вземане на органите им? С това “невъзражение” Законът за трансплантациите на практика е изнудване на човешкото съзнание.
3. “Съгласието” няма никаква връзка с “невъзражението”. “Давам нещо мое” е напълно различно от “взимат от мен нещо, което ми принадлежи”.
При втория случай волята на държавата и обществото е изместила благото на изразяването на личната воля.
4. Държавата няма никакво право да се намесва в сферата на личния живот на гражданите. Такова действие противоречи на чл. 2, ал. 1 (за уважението и защитата на човешкото достойнство) и на чл. 5, ал. 1 (за индивидуалната свобода на развитие на личността) на Конституцията.
5. Също така, не е възможно да се задължава даден гражданин да изказва своето мнение, без да му е гарантирано и правото да не изразява такова. Какви ли ще са последствията, ако гражданинът откаже да изрази своята воля?
6. Заместването на понятието “мозъчна смърт” със “смърт на мозъчния ствол” се приема за съмнително от медицинско гледище, а в нравствен аспект е подозрително. Потвърждаването на спирането на функциите не само на мозъчния ствол, но и на мозъчната кора, потвърждава необратимото прекъсване на всички мозъчни функции и затова е абсолютно задължително.
7. Задължителното според Закона за трансплантациите спиране на изкуственото поддържане на дишане в случай на мозъчна смърт на човек, който не е донор (чл. 12, ал. 6) е духовно и нравствено неприемливо. Законът трябва да даде гаранции за ненаказуемост на лекаря, който по морални съображения не желае да изключи механичното дишане (чл. 20, ал.1).
8. Нежеланието на близките да се съгласят с даряването на тялото поради лични, емоционални или дори философски причини, следва да се приема с абсолютно уважение, а не насилствено да се потушава чрез заплахата от изключване на изкуственото поддържане (чл. 12, ал. 6).
Х. Пастирските възможности на Църквата
1. Църквата е длъжна да се бори за утвърждаване на църковните принципи и на позитивното й влияние върху трансплантационната политика. Нещо повече, тя трябва да утвърди една духовна традиция относно трансплантациите, която да е насочена към личната потребност от даряване на органи. По такъв начин осигуряването на органи и развитието на трансплантациите ще бъде резултат на естествен процес, а не на предварително заложена цел.
2. Църквата може да организира образователни програми за донори, които да изграждат важни добродетели у нейните верни (помнене на смъртта, себеотдаване, жертвено съзнание и др.). Така тя ще даде на съвременното общество свидетелството за природата на своя характер по съвременна методика.
3. Църквата никога не жертва истината, както и не приема подчиняването на личността. Тя благославя всеки, който има желание да стане донор. А ако за някого е трудно да приеме да стане такъв, то тя се отнася с разбиране. В това се състои и защитата на личността.
Като следва своя дух, Църквата не служи на необходимостта от трансплантации. Тя е винаги в служба на уважението към личността, а в случая - на личността - донор.
4. Църквата също така уважава и напълно разбира естественото желание на онези болни, които желаят чрез трансплантациите да удължат времето на биологичния си живот, като вярва, че този факт би могъл да допринесе за духовното им изграждане и постигането на екзистенциалните им цели.
5. Поради духовното измерение, което има даряването на телесни органи, преди то да бъде осъществено, добре би било свещеникът на болницата да прочете подходяща молитва и да извърши освещаващо действие (помазване с елей, прекръстване или др.).
6. Духовно ориентирано просвещаване би могло да се проведе и чрез възпитанието и подготовката на реципиента, така че той да се чувства не само като понятния приемник при една трансплантация, но и като благословен получател на любовта на свой непознат събрат и благодатта Божия.
7. В заключение, пастирското служение на Църквата към донорите, реципиентите и лекарите, трябва да бъде такова, че Бог да се прославя Бога, а хората да се изграждат духовно, като болестта и продължаването на живота бъдат предпоставката за изпълнението на съкровената цел на човешкия живот.
ХІ. Планираните църковни проекти
1. Широко разпространено е убеждението, че нашата Поместна църква има важна роля за развитието на трансплантациите в Гърция. Трансплантациите са една от малкото зададености, за които държавата пряко се нуждае от Църквата. Оттук именно произтичат съществените права и големите задължения на Гръцката Църква.
2. Предвид факта, че при трансплантациите лесно се стига до злоупотреби и потъпкване на фундаментални етически принципи и добродетели, отчитайки също и съществените различия в особеностите и подходите между църковното и светското възприятие на проблема, Църквата много внимателно преценява своите действия и е пестелива в своите изказвания.
3. При сътрудничество си с държавата Църквата поставя определени условия, с които декларира своето разграничаване от онези светски решения и действия, които коренно се различават по цел и характер от нейния дух. Единствено по своя воля Църквата може да приеме идеята за определянето на конкретен ден за донорство или кампания за насърчаване на трансплантациите, която да цели събирането на максимален брой органи, и то при условие, че ще бъде гарантирано уважение към църковните принципи и позиции.
4. Липсата на официална позиция от страна на Църквата по отношение на този проблем доведе до безпринципното приемане или отхвърляне на трансплантациите както от страна на компетентните, така и от страна на некомпетентни членове на църковното тяло. Породеното от това объркване, вся и известно разединение и между верните, и сред богословските среди.
На този етап и в контекста на гореизложените теологични принципи Църквата ясно заявява, но без да налага, че тя може да приеме идеята за трансплантациите и те да станат част от нейното пастирско служение, както и средство за преподаването на нейния дух и характер. Оттук насетне Църквата ще предизвика диалог чрез различни мероприятия за осведомяване на всички, намиращи се в нейното лоно (чрез семинари, беседи и т. н.), като ще се постарае да развие разбирането, съгласието и широкото приемане на тези основни теологични позиции от вярващите, така че всеки неоправдан негативизъм да бъде заличен. Трета стъпка ще бъде издаването и разпространяването на информационни и тълковни издания на църковните становища, както и организирането на големи открити обществени мероприятия, на които Църквата да прогласи своето мнение сред обществото.
Последна стъпка ще бъде издаването на Синодално послание, което в резюме да изрази църковните позиции и предложения, както и ясно да формулира очертанията и практиката на православната етика по въпроса за трансплантациите.
5. Църквата ясно и убедено разграничава своята позиция от тези, залегнали в новия Закон, но без неприязън, така че без да компрометира въпроса за трансплантациите да не се подцени тежестта на нейното мнение. В същото време Църквата е обнародвала мнението си по онези въпроси, по които тя запазва своята резервираност и отправя възражения. Също така, тя запазва готовност за преки действия и в рамките на закона да изисква промени и законодателни подобрения, които да удовлетворят нейните принципи и да разрешат същностно възникналите въпроси.
6. Необходимото условие за сътрудничество между Църквата и държавата е последната за осъзнае, че е натоварена с огромното задължение да защитава законодателно и практически трансплантациите от всякакъв вид неморалност, користност и финансова експлоатация, и да осигури научна пълнота, информираност и подготовка на компетентните медици и власти. Така донорът няма да изпада до положението на жертва на низки интереси, порочност, нравствената стерилност и лекомислие от страна на науката.
7. Нещо повече, медицинската общност и държавата трябва да подкрепят налагането и законодателното гарантиране на точни критерии относно т. нар. “мозъчна смърт” и да контролират строго дословното им спазване.
8. Нужно е също да бъдат основани авторитетни и достойни за доверие трансплантационни центрове с адекватно научно и технологично оборудване, където взимането на органите на донора и впоследствие трансплантацията им на подходящ реципиент да става при възможно най-висок процент успешност и най-ниски загуби.
9. Църквата ще се погрижи нейни представители да участват в научните медицински конгреси по въпросите на трансплантациите, като по този начин да развива едновременно познанията си и да популяризира своите принципи.
10. Накрая, ролята и представителството на Църквата в Националния съвет по трансплантациите (доколкото той продължава да съществува) и в учредяващата се Национална трансплантационна организация (НТО) трябва да бъде основополагаща и ефективна, а не второстепенна и фиктивна. Целта на Църквата е трансплантационните центрове да работят възможно максимално върху основата на нейните принципи за уважение и любов към личността и за свободата на личността.
Свети Синод на Гръцката православна църква
Специална комисия по Биоетика
10 декември 1999 г.
Превод от гръцки: Владимир ПЕТРОВ
Редакция: Анула ХРИСТОВА
