На Балканския полуостров християнството било проповядвано още от самите свети апостоли. Преданието разказва, че св. ап. Андрей е проповядвал Евангелието по бреговете на Черно море и поречието на р. Дунав. След св. апостоли това дело са продължили апостолските мъже. На 18 км северно от В. Търново, през 106 г. сл. Хр. император Траян основал градът Никополис ад Иструм, който бил един от най-добре устроените и укрепени римски градове в цяла Мизия. От най-древно време са били обитавани хълмовете Царевец и Трапезица, където са намерени останки от укрепления с квадров градеж, който се отнася към римско време или началото на Първата българска държава (681-1018 г.) През ІІІ в. по време на големите гонения на християните от римските императори, под чиято власт се намирал Балканския полуостров мнозина християни претърпели мъченическа смърт. През ІV век епископите от Балканските провинции са взели участие във Вселенските събори, а в V век християнството вече е господстваща религия по всички балкански територии.
След покръстването на българите при св. цар Борис, В. Търново и териториите на днешната В. Търновска епархия са неизменна част от християнската българска държава. След падането на Първото българско царство под византийско робство, тези земи са под духовното управление на Цариградската патриаршия. След въстанието на Асеневци (1185 г.) столицата Търновград заема централно място в църковния и държавен живот на възстановеното Българско царство. Постепенно се достига до официално световно признаване Патриаршеския статут на Търновския йерарх, управляващ най-голямата столична епархия.
Първия Търновски архиерей след въстанието (1185 г.) е архиепископ Василий. След него светителства патриарх Йоаким І, при когото окончателно е призната от Цариградската и всички православни църкви автокефалността на Българската църква. Следват светителските служения на Търновските патриарси: Григорий, Василий ІІ, Йоаким ІІ, Игнатий, Макарий, Йоаким ІІІ, Доротей, Роман, Теодосий І, Йоаникий І, Симеон, Теодосий ІІ.
Безспорно най-бележит представител на Търновската епископска катедра е св. Евтимий - патриарх Търновски. Като любим ученик на св. Теодосий Търновски, св. Евтимий се отдава на усърдно богослужение и трудни подвизи в монашеския живот. Бог открил на св. Теодосий близкото поробване на България и предстоящите лишения, вериги и гонения за бъдещия патриарх - св. Евтимий. Наред с плодотворната и мащабна книжовна дейност, патриаршеската дейност на Евтимий е разнообразна и много сложна. Търновската книжовна школа през втората половина на ХІV век се превърнала в една истинска академия на българската богословско-философска мисъл. Столицата Търновград била истинско духовно-просветно слънце за цяла България, за съседните страни и за целия славянски православен свят. Патриарх Евтимий особено зорко следил за вътрешното развитие на Църквата и премахване на разните ереси и заблуждения. Падането на Търновград (17 юли 1393 г.) слага край на обширната му светителска дейност - бил изпратен на заточение в Бачковския манастир след трогателна раздяла с търновските жители.
В периода на турското робство Търновската митрополия преминава под духовното подчинение на Вселенската (Цариградската) Византийска патриаршия. Започват опити за елинизация на българското население, които срещат организиран отпор у всички българи: църковно-националните борби. В акцията на Великден (3.ІV.1860 г.) епископ Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх, а вместо това - „всякое епископство православних". Станал изразител на народните желания за самостоятелна българска църква, дядо Иларион става водач на борбите, които се увенчават с успех. Християните от Търновска епархия на 25 май 1872 г. единодушно при неописуемо тържество изразяват желанието си да имат Иларион Макариополски за свой митрополит. На 13.ІХ.1872 г. новият Търновски митрополит Иларион сред камбанен звън тържествено е посрещнат в старата столица. От 1393 г. той е първият български архиерей на осиротелия след св. Евтимий престол. По нареждане на дядо Иларион, Браницкият епископ Климент (Васил Друмев) открива първото българско богословско училище в Петропавловския манастир край гр. Лясковец, което по-късно прераства в Духовна семинария. На 4.VІ.1875 г. Търновският митрополит Иларион внезапно почива и управлението на епархията е възложено на епископ Климент Друмев. Дядо Климент е между най-първите строители на съвременна България: участник в Учредителното народно събрание, Първото Велико народно събрание, на два пъти за кратко - министър-председател. На 27.V.1884 г. е избран за Търновски митрополит, какъвто остава до смъртта си. Изключително ерудиран, дядо Климент оставя богато книжовно наследство, притежава несъкрушима воля и проявява рядка саможертвеност. Когато почива (9.VІ.1901 г.), в бр. 14/1901 г. „Църковен вестник" съобщава: „Смъртта покоси един живот, който беше толкова драгоценен за Българската църква, един пастир, който имаше любовта и сърцето на народа; един писател, чиито произведения и идеи възпитават днешното поколение и най-после един рядък самоотвержен мъж, чието име се преплита с всички събития в нашата най-нова история".
На 29.VІІ.1901 г. е избран новият Търновски митрополит Антим, който се явява достоен заместник на дядо Климент. За него проф. протопр. Стефан Цанков пише: „Тих и спокоен, той проявява пълна солидарност със събратята си в Св. Синод и тиха упоритост в отстояване правата на Църквата".
На 29.ІХ.1914 г., административно-управляващия Ст. Загорска епархия епископ Йосиф, е избран на овакантената Търновска митрополитска катедра. По време на Балканската война, а по-късно и в Първата световна война, митрополит Йосиф е началник на военното духовенство. Като такъв, той проявява много такт и умение, заради което става известен между всички военни кръгове. През 1913 г., заедно с протопр. Стефан Цанков, ръководи мисията за покръстването на помаците в южните склонове на Родопите, която мисия има отлични резултати и е оценена положително от Св. Синод и държавната власт. Дядо Йосиф усилено подкрепя дейността на свещеническите братства, като дава пример и за други епархии. За него проф. протопр. Стефан Цанков казва: „Изобщо за мисията на Църквата, той има вътрешен усет и голямо пастирско съзнание". По време на войните, началника на военното духовенство - митрополит Йосиф се движи саможертвено между болните от холера войници и укрепва духовно изстрадалите синове на майка България. Едва започнал обществено-църковната си дейност, много млад, той завършва земния си живот - загуба, която родната Църква тежко преживява.
От 1921 до 1936 г. Търновска епархия се управлява от митрополит Филип. Той продължава усилената проповедническа дейност в епархията, като по негово време започва да излиза редовно списанието „Търновски епархийски вести". През 1936 г. си подава оставката поради болест, а на 12.І.1939 г. почива и е погребан в църковния двор на храм „Успение Богородично", гр. Велико Търново.
На 6.ІІІ.1936 г. цар Борис ІІІ подписва Указ за утвърждаване на Негово Високопреосвещенство г-н Софроний за каноничен митрополит на Търновска епархия. Новият архиерей притежавал пламенно пастирско усърдие, имал солидна богословска подготовка, залягал за благотворителната дейност на Църквата. Още като викарен епископ в София и най-вече като правящ архиерей в Търново, той организира и създава прицърковни: детски летовища, забавачници, дневни домове-игрища и градини за деца на бедни работници, трапезарии, сиропиталища. Успоредно с това подпомага и укрепва православните християнски братства, християнски младежки дружества, курсове за учители, диригенти за църковни хорове и летни опреснителни курсове за свещениците.
На 21.І.1962 г. е избран Главиницки епископ Стефан - викарий на Пловдивска епархия, за В. Търновски митрополит. По негово време продължава усилено да се укрепва и развива духовния живот в епархията. Възстановяват се и материално се закрепват манастирите, обогатява се епархийската библиотека, епархийският хор продължава своето съществуване и развитие.
На 27.ІІ.1994 г. е избран, а на 6.ІІІ.1994 г. канонически утвърден В. Търновският митрополит Григорий, който и днес е правящ архиерей на епархията. Понастоящем В. Търновска епархия има 10 духовни околии, 450 храма и 20 манастира. Територията й се разпростира на 19 общини, с население над 600 000 жители, в огромното си болшинство - православни християни.
