Великопостни

В продължение на няколко недели слушахме на всенощните бдения и ще слушаме и занапред по време на поста, свещената песен, зовяща ни към покаяние: „Покаяния, отверзи ми двери..."

Господи, отвори ми вратата на покаянието!

Защо ние молим Бог да ни открие това?

Нима сами не можем да се покаем за своите грехове?

Да си представим пътник, застигнат през нощта от зимна буря, който очаква да намери за себе си подслон. Бурята заслепява очите му и нозете му затъват в дълбокия сняг. С труд той намира дома, към който се стреми... И стигайки до него, не може със собствената си ръка да отвори вратата, защото не знае как да стори това.

И така стоящ навън, странникът вика: „Отворете ми! Замръзвам!" Отварят му и той влиза на топлина и отдих.

Така и всеки един от нас, изпаднал в своите собствени грехове, е подобен на този пътник, който се е заблудил в снежната нощ.

Греховете ослепяват нашето духовно зрение. Поддадени на страстите, ние не рядко загубваме пътя към спасението, и не можем да осъзнаем своя грях, нито да разберем неговата пагубна сила, както и да намерим в себе си решимост и дръзновение да пристъпим към Бога с покаяние. Често у нас дори липсва сила да се обърнем с вяра и надежда към Божието милосърдие.

Колко е разнообразен грехът, който отравя нашите души! Ние грешим с думи, дела и мисли. Грешим един против другиго, против самите себе си, против своята безсмъртна душа, против Господа Бога - нашия Небесен Отец, отплащайки му се за Неговите безчислени към нас милости, за Неговата непресекваема към нас любов, с жестоката неблагодарност на нашите сърца и с нежеланието да изпълняваме Неговата воля. Каква голяма сила имат над нас и над нашите души греховете!

Затова и ние се молим настойчиво: „Господи, отвори ни вратите на покаянието!" И ето, молитвата ни е чута. Пред нас е отворена вратата за покаяние, където Господ ни чака със Своето човеколюбие.

Днес виждаме в нашите храмове черните траурни одежди на свещенослужителите, слушаме печалните погребални напеви и Царските врати са затворени. Всичко това изобразява плача на Църквата, която оплаква нас с нашите грехове и пороци, за да събуди в нас със своя плач решимост да положим греховете си при Христовите нозе. Да захвърлим своя предишен греховен живот и отрекли се от него, да започнем нов живот в Христа.

Господ ще ни окаже в тези дни на спасителния пост Своята помощ в нашия стремеж към покаяние. Нашето сърце ще се вълнува от думите на великопостните молитви: „Господи сил, с нами буди, Господи сил, помилуй нас!" И много пъти ще повтаряме, както в първите дни на поста, вопъла на грешната душа: „Помилуй мя, Боже, помилуй мя..."

От седми век насам светата Църква е установила през дните на Великия пост да се чете и Канонът на св. Андрей Критски. В него ние чуваме и виждаме примери и образци на човешкото грехопадение, както и примери и образци на живота на добродетелните хора. Там откриваме и чувстваме в греховните примери самите себе си. Чувстваме воплите на грешната, окаяната, загубила образа Божий, човешка душа. Така Църквата желае да ни насочи към искрено покаяние, да се вгледаме в себе си, за да видим своите собствени греховни язви.

В покайния канон на св. Андрей Критски вдъхновените стихове приковават вниманието ни и с висотата на мисълта, и с дълбочината на покайното чувство, със своята образност и със силата на израза. В канона е предаден целият процес на обръщането на грешника, от момента на самоосъзнаване, до омиротворяващата душата увереност, че Бог по великата Своя милост ще й дари спасение.

Покаянието и съкрушаването заради греховете ни е първият момент на обръщането на човек към Бога. То е основата, върху която се строи новият, по образ Божий, човек, първа степен към нравствен живот. При покаянието се къса веригата, свързваща човека с миналия живот, той се освобождава от греха, за да започне свят и богоугоден живот.

И така, пред погледа на каещия се преминават събития и лица от Ветхия и Новия завет в особена вътрешна асоциация, и в преценяване на духовния им смисъл и значение. Според мисълта на св. Андрей, чувството на искрено разкаяние за греховете, дълбокото отвращение от тях, е само отричащият, негативният елемент в момента на покаянието. А вярата в Бог, надеждата в Неговата велика милост и желанието да се живее по Божиите установления съставят приемащия и позитивен елемент на покаянието.

В поучителните събития и лица от Ветхия и Новия завет, човек намира достойни за подражание примери и получава увереност, че покаянието принася спасителни плодове.

Но как може грешникът да черпи сила за укрепване в доброто?

Само с помощта на Христа. Христос - Спасителят, е благодатната сила за духовно възраждане. Във Ветхия завет човек не получава изцерение от греховните си рани. Само Този, Който отдаде Себе Си за греховете на света, може да спаси падналия в грях и страдащ човек. От художествена гледна точка покайният канон на св. Андрей е съчетание от високи идеи и дълбочина на мисълта с образност и красота на речта. Човекът в безгрешно състояние се рисува като украсен с лаври, с „багреница царствена облечен". Докато състоянието на останалия под властта на греха човек е предадено с думите: „Ранен съм аз, смъртно!"

Греховете се сравняват с развълнувано море. Грешникът се изобразява като попаднал в ръцете на разбойници, а обръщането на човека към Бога е сравнено с възлизането по стълба от Земята на Небето и с възнасянето на св. прор. Илия на небето. Покайните сълзи се уподобяват на целителните струи на Силоам. Както слепороденият, умил се в Силоамската къпалня, прогледнал, така и чрез сълзите на покаянието, измивайки своите сърдечни очи, грешникът може да види предвечната Светлина.

При тихите звуци на покайните великопостни песнопения, при умилното четене на Великия покаен канон сърцето ни се затрогва в тази скръбна изповед на грешната душа и потръпва. Пред очите ни се разкрива колко суетна е привързаността към земните страсти и колко е безцелен набегът към непостижимото земно щастие.

И така, ние сме стъпили на попрището на покаянието.

Светата Църква ни зове в този час да отдадем всичките си сили, като принесем на Господа искреното си покаяние за греховете и получим благодатта на опрощението, обновявайки своето сърце с покайни сълзи.

А в края на Великия пост ни очаква и нощта на светлото Христово Възкресение. Ако последваме призива на светата Църква да преминем тези дни на Великия пост така, в смирение и покаяние, ако се приближим към протегнатата и всеопрощаваща ръка на нашия Небесен Отец, то в онази радост, която ще преживеем в свещената Пасхална нощ, ние ще предвкусим онези вечни радости, към които се стреми всяко живо християнско сърце. Затова, да молим Господа през тези дни: „ Взиши раба Твоего, спаси раба Твоего! Аз цял лежа в греховни язви, но Твоите заповеди не забравих, не се отрекох от Тебе, аз Те търся и идвам към Тебе, и искам завинаги да бъда с Тебе! Не отхвърляй Своята заблудена овца, но ми отвори вратите на покаянието и ме научи как да се освободя от греховните струпеи и от смрадта на беззаконията си..."

Който пристъпва с такива покайни чувства към Господ, него Бог ще приеме със Своето топло Отческо сърце по начина, по който прие и Блудния син. Ето на този път на покаянието ние сега сме стъпили. Нека да го изминем със сърдечно съкрушение, за да се възрадваме в радостта на прошката!

Молитствам ви, щото да не остане никой, който да не се откликне на зова на светата Църква в тези великопостни дни и слагайки при Христовите нозе своето тежко греховно бреме, в Пасхалната нощ да почувства с особена сила радостта на светлото Христово Възкресение!

А м и н.

* Проповедта е произнесена в столичния митрополитски храм "Св. Неделя" на 14.02.2010 г.

ПРОПОВЕД ПРИ ЧЕТЕНЕТО НА ІІ СТАТИЯ НА КАНОНА*

† Знеполски епископ ЙОАН

„Помилуй мя, Боже, помилуй мя"

Обични в Господа братя и сестри,

Не ви ли се струва, че светата Църква в продължение на настоящите дни доста често и многократно огласява нашия слух с това умилително възвание. Ако на някой е дошла подобна мисъл, то нека заедно да се вгледаме, макар и малко, в целия човешки живот от неговото начало до самия край. Тогава може би ще осъзнаем, че честото произнасяне на тази покаянна молитва в храма може да продължи не само във време на покаяние, но и в други дни, и в дома ни, и на определени празненства.

Но нека се вгледаме първо в самото начало на нашето битие. Какво е там? - Мрак и нечистота, похот и страсти.

„В беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми" (Пс. 50:7) - възкликва за всички нас свети пророк и цар Давид.

Заченат в беззаконие, аз и сам съм беззаконен, роден в грях, аз и сам съм грешник. И не това ли означават болките на моето рождение? За какво са страдали раждащата и раждащото се, ако не е била вина и нечистота? Не това ли е изразявал и моят вопъл при появяването ми на този свят, но първият мой вопъл е бил обърнат не към земята, а към небето - към Тебе Жизнодавче, Който си ми вдъхнал „дихание за живот" в майчината утроба и Който Един можеш да ме възсъздадеш и извън тази утроба. Като си представям всичко това и размислям за моето явяване в света, не мога да не сведа глава и да не река: „Помилуй мя, Боже, помилуй мя!" Бъди милосърден към бедното създание, което се явява на света с всичката нечистота на своите родители и прародители и на което предстои борба с множество скърби, съблазни и изкушения.

След първото рождение от плът и кръв, последва друго - висше и добро - рождение от вода и Дух. Не гледайки на моята нечистота и безчувственост, след моето рождение ме прие в обятията си светата Църква. Тя уми скверната моя природа в купела на Кръщението, освети ме с благодатта на Светия Дух, запечата ме със знамението на Кръста, облече ме в бялата одежда на невинността. И от чедо на гнева, аз станах чедо на благодатта. Но къде е сега моето царско облачение? Къде са даровете, които са излети върху ми?

Уви, и аз подобно на Соломоновата невеста трябва да кажа: „Туриха ме лозята да пазя - моето собствено лозе не запазих" (Песн. 1:5). Не запазих благодатта на кръщението, не останах верен на Този, с Когото се съчетах. Оскверних бялата одежда на невинността! Изгубих благодатта и Духа! Едното взе света, другото погубиха страстите. Към кого да се обърна за помощ, ако не към Тебе, Всеблагий Творецо и Промислителю мой?

„Помилуй мя, Боже, помилуй мя!"; „Заблудих се като загубена овца: подири Твоя раб" (Пс. 118:176); „Изведи от тъмницата душата ми, за да славя Твоето име" (Пс. 141:7); „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене" (Пс. 50:12).

След годините на моето младенчество настъпиха годините на юношеството и младостта. Най-драгоценното време, в което човек, като разкрива в себе си разума и волята, може да се каже, че в известен смисъл му се дава за бъде творец на своето духовно битие. В това време и аз, подобно на моите прародители, се намирах в рая на невинността и пред мене бяха дървото на живота с обещанието и дървото на смъртта със заповедта. Можеше и аз да не простирам ръце към забранения плод. Всичко ме удържаше: и благодатта на Кръщението, и гласът на съвестта, и родителите, и възпитателите, но, уви, нищо не ме удържа. И на мен змията-изкусител се представи достоверно като мой творец и благодетел. И за мен дървото на смъртта се показа добро и красиво, и аз стократно по-неразумен от моите прародители, защото имах пред очите си техния опит, вкусих дръзко от горчивите плодове и загубих рая.

Кой не би пожелал да върне дните на своята младост, когато е било благоприятно време да встъпи в пътя Господен? Но тези дни няма да се върнат. И на нас не ни остава друго, освен да кажем: „Помилуй мя, Боже, помилуй мя!"; „Греховете на младостта ми и престъпленията ми не си спомняй... Спомни си за мене, по Твоята благост, Господи!"(Пс. 24:7). Настъпи времето на мъжеството, на зрелите години: някои влязоха в различни семейни връзки, дружества, познанства, други встъпиха в пътя на общественото служение, облякоха се в различни задължения. Много от нас засвидетелстваха с клетва, че ще бъдат верни на истината и непреклонни хранители на правдата. Кой, като хвърли съвсем повърхностен поглед на своите задължения, няма да каже: ох, аз не изпълнявах и сега не си изпълнявам задълженията както трябва! Многократно аз се решавах на доброто, а вършех зло. И кога ще завърши в мене тази злополучна борба на моята съвест със страстите? Къде е краят на моя душевен плен и робство? Творче Всемогъщий, към Тебе е моята молитва! Помилвай Твоето бедно създание. Отвърни очите ми да не виждат суетата. Дай ми сили да разкъсам веригите на греховните навици. Докосни се до грехолюбивото сърце да престане да бие за праха и тлението! „Помилуй мя, Боже, помилуй мя!" Спаси ме от мене самия!

Надяваме се да настъпят и старческите години - моето тяло ще почне да губи сили, чувствата едно по едно ще почнат да угасват, сега лъжовният свят сам ще започне да бяга от мене. Но всичко това ще ме обърне ли към Бога и вечността? Ще употребя ли остатъка от своя живот за добри дела? Колко старци има, които стоят на прага на гроба и гледайки - спят. Няма ли да съм подобен на тях? Няма ли да изживея последните си дни в суета и ослепление? Милосърдни Господи, не допускай да изпадна в такова състояние и адско безчувствие! „Помилуй мя, Боже, помилуй мя!"

След немощите ще дойде накрая последната болест. Ще легнем на болничния одър, от който не ще можем да станем - лекарят ще отстъпи, за да се приближи духовникът. Сродници и близки ще застанат до този одър, за да очакват смъртния ни час. В този страшен миг на изнурение на тялото и душата, сред паническата тревога на мисълта и чувствата, какъв глас бихте желали да чуете от вашата уста? На мен не ми се би искало за себе си да чуя друг, освен: „Помилуй мя, Боже, помилуй мя!" Помилуй грешника, чийто живот премина в суета и грях! Яви ми последния знак на милосърдието - да изляза от тъмницата на моята плът с чувство на покаяние като на разбойника на кръста.

Накрая ще удари часът на общото всемирно пробуждане от съня смъртен: тогава ще трябва да станем от земната утроба, за да се облечем в тяло ново и неразрушимо и заедно със своите дела да се явим на Страшния съд, за да чуем присъдата над себе си за вечността. Тогава, между небето и ада, между Ангелите и падналите духове, какво ще почувстваш, бедна моя душо? Няма ли за последен път да въздъхнеш: „Помилуй мя, Боже, помилуй мя!"

Обични в Господа братя и сестри,

На Страшния всеобщ Съд Божий, не преди това, е краят на тази покаянна молитва. Тя се прекратява тогава, когато пред лицето на вселената завинаги ще се реши нашата участ. След този момент вече за тази молитва няма да има място. В рая, при праведниците, ще остане една радост и едно вечно славословие на името Божие. В ада, за грешниците, ще бъде един вопъл на отчаяние и скърцане със зъби. Каква участ очаква нас? Един Господ знае. Нека да въззовем към Господа Бога от цялата си душа: „Помилуй нас! Дай на всички преди свършека покаяние". Самото покаяние е надежда, а надеждата съединена с любов няма да бъде отхвърлена от Господа. Амин

* Словото е произнесено от Знеполски епископ Йоан, след отслужването на Втората статия от покайния канон на св. Андрей Критски в столичния старинен храм „Св. София" на 16.02.2010 г.

ПРОПОВЕД ПРИ ЧЕТЕНЕТО НА ІV СТАТИЯ НА КАНОНА

Архим. Григорий

"Помилуй мя, Боже, помилуй мя"

Възлюбени братя и сестри,

Светата православна църква като любяща майка, грижеща се всячески нейните чеда да наследят вечния живот, се стреми по всякакъв начин да ни помогне успешно да извършим подвига на светата Читиридесетница. В какво се състои този подвиг? Това е подвиг на покаяние, пост и молитва. И днес ние стоим в Божия дом и пеем, изпълнени с умиление, припева на Покайния канон: "Помилуй мя, Боже, помилуй мя".

Покайният канон е едно боговдъхновено произведение, коeто се излива от дълбините на съкрушеното сърце на един свят човек. Който внимава в съдържанието на този канон, не може да не се умили сърцето му и да размисли за състоянието на душата си. С примери от Стария и Новия Завет св. Андрей ни припомня добрите и злите дела, светостта и греховността на човеците. Виждаме човешката душа, която пада и се изправя пред Божието лице, която съгрешава и се кае. От целия канон непрекъснато звучат като заповед три думи: пост, покаяние и молитва. Постът е преди всичко духовно упражнение, това е възможност да се съразпнем с Христа и в това се състои нашата малка жертва Богу. А в какво се заключава тази жертва Богу - постът? "Жертва Богу е дух съкрушен". Същността на поста е не в това да се лишим от едни или други ястия, удоволствия или дела, а да се откажем от това, което всецяло ни поглъща и отдалечава от Христа. Постът, това е време за служение Богу с молитва и покаяние. По думите на св. Василий Велики, постът се явява като "крила, които възнасят молитвите ни към Бога", а св. Йоан Златоуст добавя, че "молитвата се извършва с внимание особено през поста, защото тогава тя е освободена от всякакви житейски грижи и удоволствия". За такава покайна молитва постът е най-благоприятното време. И ще бъде ли постът наистина пост, ако освен промяната в храната не мислим нито за покаяние, нито за въздържание, нито за очистване на сърцето чрез усилена молитва. Чрез поста злото трябва да бъде омаломощено в плътта и помислите, а чрез молитвата да се даде път на покаянието.

Братя и сестри,

За да повярваме в нашия Господ Иисус Христос - е нужно покаяние, за да пребиваваме в тази спасителна вяра - е нужно покаяние, за да преуспеем в нея - е нужно покаяние, за да наследим Царството Божие - е нужно покаяние. Затова нека обикнем покаянието. Да подражаваме на апостолите и светиите, чийто живот е бил един непрекъснат покаен подвиг. Да използваме за това настъпилия Велик пост. Нека той постави за нас началото на пътя на истинското покаяние за нашето обновление. Настина този подвиг е много по-труден от някои други християнски подвизи, тъй като изисква от нас да сломим своята гордост, да оставим предишния си живот и да станем нова твар в Христа. Но покаянието, като най-трудно, се явява най-угодният за Бога подвиг, в който Той ни дава Своята особена помощ. Затова нека не се страхуваме от него, тъй като Бог, виждайки нашата решителност към покаяние, ще ни дава Своята дивна благодат. Но да не забравяме, че както нищо не става без Божията помощ, така и покаянието не може да бъде резултатно без предварително общение с Бога при помощта на молитвата. Горещата молитва има велика сила, която ни укрепява и подпомага. Тя е беседа на човешката душа със своя Създател - Бога. Молитвата е едно от двете оръжия на християнина в борбата му срещу дявола - съответно срещу греха. На това ни учи Сам Господ Иисус Христос с думите: "А този род излиза само с пост и молитва". С тези оръжия се въоръжи Мойсей, за да получи Закона на планината Синай. С тези оръжия се въоръжи Илия и срещна Бога. С тези оръжия ниневитяни укротиха Божия гняв. С тези оръжия св. Йоан Кръстител подготви пътя Господен. С тези оръжия нашият Господ Иисус Христос започна този спасителен за цялото човечество подвиг. С тези оръжия трябва да се въоръжим и ние през тази света Четиридесетница. Чрез тях ние можем да получим всякакво временно и вечно добро.

Възлюбени в Господа братя и сестри,

Сега е времето да положим усилия за организиране на нашия духовно-молитвен живот, да се потрудим повече по мярката на своите сили. Ако досега сме били снизходителни към себе си и по ред причини не сме посещавали Божия храм, или сме напускали богослужението преди неговия край, трябва да спрем това и да поставим добро начало. Ако сме го посещавали само в неделя и на празник, трябва да намерим време и сили обезателно да присъстваме и на всекидневните богослужби, тъй като именно в тях проличават особеностите на великопостните последования, изпълнени с умилителното пение на тропарите на часовете, многократното повторение на молитвата на св. Ефрем Сирин "Господи и Владико живота моего", придружена със земни поклони и накрая и самата Преждеосвещена света Литургия, чиито умилителни песнопения могат да съкрушат и стоплят и най-окаменялото от греха сърце. Не присъстваме ли на такива богослужения и не се ли помолим там, ние никога няма да проумеем и да се насладим на духовното богатство, което ни се открива от тези служби. Затова всеки един от нас трябва да се постарае, колкото е възможно повече, наред с работата, учението и другите житейски грижи да присъства на тези богослужби.

Светата Четиридесетница е време за покаяние и молитва, през нея всеки един от нас е длъжен да изпроси от Бога опрощение на своите грехове, а храмът е най-подходящото място за това, защото за него се отнасят думите на нашия Спасител: "Където са събрани двама или трима в Мое име, там съм и Аз посред тях". Молитвата на Митаря, която привлече към него Божията милост: "Боже, бъди милостив към мене, грешния", Бог чу тогава, когато беше произнесена в храма по време на общественото богослужение - по време на четенето и пеенето на псалми и други песнопения.

Възлюбени братя и сестри,

Нека с ревност посещаваме Божия дом и с внимание да слушаме молитвите и песнопенията в него, защото те са баня за душата - както водата мие тялото, така и църковното богослужение - човешката душа. Нека се вслушаме в зова на св. Андрей: "Душо моя, душо моя, събуди се, защо спиш? Краят наближава". И се пазим да не ни завари в смъртния час духовно заспали. Да се стремим да спазваме Божието предупреждение - "Внимавайте над себе си... бъдете будни във всяко време и се молете, за да може да избегнете това, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески".

* Проповедта е произнесена в столичния храм "Св. Параскева" на 18.02.2010 г.

† 4 Неделя на Великия пост - преп. Йоан Лествичник

Стълба към небето

Ставроф. свещеноиконом Мина Ив. Минчев

„Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!" (Марк. 9:24)

Пред Спасителя стои човекът, изрекъл тези думи - един смутен, разколебан баща. Той е слушал много за Него, за чудесата и множеството изцерения, които е вършил, и е дошъл при Него със своята болка - син, обхванат от зъл дух, син ням и глух.

Уви, сянката на съмнението вече е обзела неговата душа. Учениците на Христа, дарени от Самия Него със сила да изцеряват болни, да очистват прокажени, да възкресяват мъртви, да прогонват духове, вече са опитали да помогнат на нещастния баща. Завърнали се от първата си проповед, те установили, че не всички духове им се подчиняват и сега заедно с бащата на болното момче гледат с надежда на своя Учител.

„Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия" - Христос видял празната откъм вяра душа на бащата, видял съмнението, което прозирало в очите му, и поискал от него да усили вярата си, да я изповяда пред всички, за да засвидетелства Божията сила.

Нещастният баща съзрял лъча надежда, сърцето му трепнало, устните сами проронили: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!" „И духът - повествува светият евангелист, - като изкрещя и го стресе силно, излезе". На учудените Си ученици Господ Иисус Христос казал: „Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост" (Марк. 9:29).

Молитва и пост! Това е лекарството, това е оръжието, което Сам Господ Иисус Христос ни даде срещу поднебесните духове на злобата, за да помогне на неверието ни.

Молитва и пост, които непрестанно да упражняваме при болести и зло, а най-вече в дните на св. Четиридесетница. Именно в тези дни светата Църква, за да укрепи вярата и духа на всеки християнин, мъдро е постановила всеки неделен ден да се запознаваме с постническите и молитвени подвизи на велики подвижници и духовни стълбове на Православието, какъвто е и днес празнуваният св. Йоан Лествичник.

Божият угодник преп. Йоан живял през VІ век. По рождение бил сириец, а заради мястото, където прекарал благочестивия си живот - Синайския манастир, бил наречен Синаит. Още шестнайсетгодишен младежът Йоан дошъл в Синайския манастир, където ръководител и наставник на преподобния станал авва Мартирий. Четири години по-късно Йоан бил постриган за монах и деветнайсет години пребъдвал в послушание на своя духовен старец. След смъртта му преп. Йоан избрал отшелническия живот, отдалечил се в едно пустинно място, наричано Тола, където прекарал четири десетилетия в безмълвие, пост, молитви и покайни сълзи. Надарен с проницателен ум, умъдрен от дълбокия духовен опит, той с любов поучавал всички, които идвали при него, ръководейки ги към спасение. На 75-годишна възраст, след четирийсетгодишно подвижничество, преподобният бил избран за игумен на Синайската обител, която управлявал четири години до смъртта си (около 606 г.).

Именно през тези години по молба на игумена на Раитския манастир преподобният написал знаменитата „Лествица" (стълбица) - едно съвършено ръководство за духовно съвършенство. Като знаел за мъдростта и духовните дарования на преподобния, Раитският игумен от името на всички монаси от обителта го помолил да им даде писмени напътствия, „които могат да служат като непогрешимо ръководство за истинските Христови последователи и като стълба, утвърдена дори до небесните врата".

Преподобният бил монах-пустинножител и като такъв написал това свое съчинение предимно за монаси, но всеки, който желае да намери пътя към духовния живот, открива в него полезни съвети и наставления.

В тези свои поучения преп. Йоан Лествичник в дълбочина разкрива психологията и философията на молитвата, която той счита за най-високо стъпало в нравствения възход на човека, която стои дори начело на християнските добродетели. Молитвата, според неговите думи, е пребъдване и съединяване на човека с Бога. За да придобие този молитвен дар, който идва от Бога, всеки християнин е длъжен непрекъснато да се смирява, като никога не се отдалечава от Бога и не допуска в сърцето си гордост, гняв, завист, т. е. всички зли духове, които лишават човека от неговото високо достойнство. Като знаем колко действено и силно оръжие е молитвата, съединена с поста, нека да не ги пренебрегваме, а да се упражняваме в тях все повече и повече. Да станем лествичници, т. е. непрекъснато, през целия си живот да възхождаме нагоре по стъпалата на духовното издигане и никога да не достигаме до измамното чувство, че живеем на върха. Упорито да възлизаме по лествицата на усъвършенстването със съзнанието, че земните дни няма да ни стигнат, за да се доберем до нейния връх.

Сега е св. Четиридесетница. Пред нас е Пасхата Господня - преход от безсилие към сила, от отчаяние към надежда. Днешното евангелско четиво е божествено свидетелство за всички нас, които постим и се молим, че духът на злобата може да бъде изгонен от душата на човека, ако следваме достойно пътя и уверено се изкачваме по стълбицата, водеща към рая и вечните духовни селения. Амин!

Църковен вестник, бр.14/1994 г.

ПРЕПОДОБНИ ЙОАН ЛЕСТВИЧНИК

Ставроф. иконом Димитър ЙОРДАНОВ

Великият св. апостол Павел в Посланието си до ефесяни (6:12) говори за исполинската духовна борба, която всеки християнин, като „Христов воин", радетел за светлината и доброто в света, трябва непрестанно да води с греха, „с поднебесните духове на злобата". Арена на тази люта битка е човешкото сърце.

Св. Църква благодатно ни крепи в подвига. Тя ни сочи своя проверен многовековен опит за резултатна борба с греха. В Четвъртата неделя на св. Велик пост тя издига пред нашия духовен взор светлия образ на един велик подвижник - преподобни Йоан Лествичник.

За живота на този „ангел в плът", богоозарен аскет и молитвеник има запазени само оскъдни сведения. По произход той бил сириец. Живял е през втората половина на VІ век. Движен от огъня на вярата и жаждата на сърцето по Бога (Пс. 41:1), още 17-годишен напуснал света и отишъл в Синайската пустиня, където наскоро бил постриган за монах. Под духовното ръководство на мъдрия подвижник авва Мартирий в продължение на 19 години св. Йоан Лествичник пребъдвал в молитва, пост и богомислие. След смъртта на любимия си старец той се уединил в пещерата Тола - същото място, на което преди около 16 века пр. Хр. боговидецът св. прор. Моисей прекарал в пост и молитва преди да получи „скрижалите на завета" (Изх. 20:1-17). Тази пещера, наречена „пещера на сълзите", станала любимото му място за подвижничество. В нея преп. Йоан Лествичник се предал всецяло на молитва, пост и безмълвие. Тук почти цял век непрестанно проливал сълзи на умиление и смирявал сърцето си.

Преди да стане светилник на въздържанието, той по думите на църковната песен „с росата на подвизите угасил въглените на страстите". Макар от цялата си душа да обикнал самотния и безмълвен живот, св. Йоан Лествичник не се отказал да наставлява тия, които идвали при него. По молба на синайските монаси той се съгласил да бъде игумен на тяхната обител. Мъдро ръководел братята и ги наставлявал в духовен живот и монашески подвиг.

Своя голям духовен опит и мъдрост св. Йоан Лествичник е разкрил в прекрасната си книга „Лествица към рая" - дар на молитвена мистика. Това е методично духовно ръководство за постигане на християнско съвършенство. „Аз въздигнах тая лествица за отиване по нея нагоре, към рая". Тая тайнствена стълба към небето има 30 стъпала - съответни на годините на Спасителя до явяването Му на обществена проповед. Всяко стъпало означава отричане от един грях и извоюване на една добродетел.

Първото стъпало е отричане от гордостта и от света на греха. „Да не се възгордее пшеничното зърно и тогава, когато влезе в Хляба Господен". Второто стъпало е усмиряване на страстите и постигане на сърдечна чистота. Следват ценни съвети за аскетически подвиг - непрестанно бдение на сърцето (Песен на песн. 5:2): любов към Бога и ближния, кротост, смиреномъдрие, въздържание, простота на сърцето, неосъждане на ближния, незлобие, плач за греховете, молитвено безмълвие. На върха на стълбицата като венец на всички добродетели стои любовта - непреходна, велика, безсмъртна! (1 Кор. 13:8).

Постът и молитвата - това са двете благодатни криле на възход на сърцето. „Постът е угасяване на плътския огън, страж на послушанието, здраве за тялото, прошка на греховете, врата към рая". Молитвата е „майка и дъщеря на сълзите, мост сред вихрите на греха, защитна стена срещу порока, светлина за сърцето, предвкусване на райската сладост". Великият духоносец съветва: „Не мъдрувай в молитвата, защото често простотата и чистосърдечието са по-приятни на Небесния Отец. Гледай много да не говориш. Митарят с една дума умилостиви Бога. Една дума, произнесена с вяра, спаси разбойника... Когато във време на молитва почувстваш наслада, умиление, спри и се вдълбочи, защото в този момент ангел-хранителят заедно с теб се моли. Не се отдалечавай от молитвата, докато по Божие мигновение не утихне усърдието ти и не пресекнат струите на сълзите ти". За „умната" молитва на сърцето св. Йоан Лествичник привежда думите на св. ап. Павел: „Ще се моля с дух, ще се моля и с ум; ще пея с дух, ще пея и с ум" (1 Кор. 14:15).

Смиреният синайски тайнозрител преп. Йоан Лествичник е сияйна личност. В своята „Лествица" той е изложил и своя богат мистичен опит. Мистиката на преп. Йоан Лествичник е мистика на чистото сърце. Тази съзерцателна мистика се изразява в безмълвно молитвено вглъбяване. Тя води до вътрешно озарение, тишина и радост на сърцето. Тя е живо усещане на Божието присъствие в светилището на сърцето (Мат. 6:6), вкусване от Божията сладост, благовеен трепет на удивление пред Божието величие и благост.

Преп. Йоан Лествичник е достигнал съвършената степен на свръхестествената мистика, свързана с прозорливост, видение и чудотворство (тайнственото видение и чудодейна молитва за спасяване на ученика му Моисей от грозяща опасност).

„Лествицата" си преп. Йоан Лествичник е написал като духовно ръководство за монасите. Но през вековния исторически път на Църквата тя е служила като духовно огледало за нравствения живот на християните. Такава е и днес и за нас. Аскетическият подвиг не е привилегия и задължение само за монасите и клириците. Аскетиката и здравата мистика като живоносна основа на вярата и като благодатна дисциплина за плодоносен духовен живот и нравствено съвършенство са валидни за всички времена и за всеки християнин. Христос ни посочи идеала за съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат. 5:48).

Дано сред динамиката и размирието на нашето тревожно съвремие „Лествицата към рая" - този мистичен светилник - да озарява сърцата ни, за да слушаме вечния Божи глас и да долавяме тихите стъпки на Божието посещение! Амин!

„Църковен вестник", СИ, бр. 13, 1995 г.

ПРЕПОДОБНИ ЙОАН ЛЕСТВИЧНИК

Иконом Стефан ЕНЕВ

Жител на пустинята, ангел в тяло, чудотворче, богоносче отче Йоане, с пост, бдение и молитви си приел небесни дарове... да лекуваш душите на тия, които прибягват към теб.

Църквата насърчава вярващите в подвига на великия постник св. Йоан Лествичник, който чрез пост, молитва и духовни подвизи е достигнал ангелоподобен живот. Едва 16-годишен св. Йоан напуснал мирския живот и отишъл на планината Синай - същата, на която преди ок. 3500 години Моисей получи 10-те Божии заповеди. Там Йоан прекарал в духовни подвизи 90 години. Близо цял век той живял в тази камениста планина в покаяние и безмълвие. Подробности за живота му почти нямаме. Знаем само, че се е родил в 6-и век. В църковната песен за него се казва: „Като си угасил всички страсти с росата на твоите добродетели и духовни подвизи, блажени отче, обилно си пламнал от огъня на вярата и любовта и си станал светилник на въздържанието". Кратка, но достатъчна характеристика за опознаване личността на светеца. Духовните му подвизи го издигат на висота, щото да стане светилник на вярата и усърден източник на любовта. Придобил такава духовност, щото се уподобил на ангелите.

След дългогодишно усамотение, най-после св. Йоан приел да стане игумен на Синайския манастир. Духовната му опитност, изразена в книгата му „Лествица", посочвала пътя към духовно усъвършенстване. В тази „Лествица" (стълба) има 30 стъпала. Всяко стъпало е победа над един грях и придобиване на една добродетел. Християнски художници изобразяват лествицата на св. Йоан като стълба, която с единия си край се допира до земята, а с другия - до небето. На горния край има нарисувани ангели, които протягат ръце, за да подхванат този, който успее да се качи по стълбата. А над стълбата е Господ Саваот. Долу, където стълбата се опира на земята, има много хора. Едни гледат отстрани, други са се хванали за стълбата, трети са се покачили на първото стъпало, на второто и т. н. Но малцина са успели да се изкачат по-нависоко по стълбата.

Първото стъпало е: отричане от суетата на света. Това ще рече - за да тръгне човек към духовно съвършенство, трябва да намери сили в себе си и да се откаже от земните пристрастия. А това е много трудно, защото има много християни, които с единия крак са стъпили на първото стъпало, а с другия продължават да стоят на земята. И така си стоят - ни напред, ни назад.

Следват други стъпала: послушание, духовна кротост и търпение; постоянно пречистване на душата чрез пост, молитва и изповед. После следват стъпалата: скръб за греховете, незлобивост и благи отношения, прощаване и неосъждане на ближния, справедливост, липса на злопаметност. Този, който успее да достигне до това стъпало, за да може да го прекрачи и да продължи нагоре по стълбата, трябва от все сърце да прощава на ближния си съгрешенията му и обидите, защото злопаметството е основа на отмъщението, злоречието и осъждането.

Следват стъпалата: мълчание и духовен размисъл, трудолюбие, въздържание, целомъдрие, безкористие, благоразумие, бодърстване, страх Божи, свобода в Христа, простосърдечие и чистота, смирение и смиреномъдрие, непрекъснати молитви и безпристрастие, и най-после - вяра, надежда и любов.

За да достигнем до вярата, надеждата и любовта, трябва да сме преминали през 29 стъпала на усъвършенстване.

Спомняйки за св. Йоан Лествичник, Църквата ни подсказва да проверим живота си, да установим на кое стъпало сме и кое спира нашия духовен растеж. Коя добродетел ни липсва, каква греховна верига ни задържа на едно място.

Нека молитвата ни към св. Йоан да бъде, щото той да ни помогне да растем духовно и с росата на подвизите да угасим всички страсти, а в нас да се разпалят вярата, надеждата и любовта, за да станем истински светилници на християнски живот.

„Църковен вестник", бр. 9/1997 г.

СВЕТИ ГРИГОРИЙ ПАЛАМА

Иконом Стефан ЕНЕВ

КРИЛЕТЕ НА ПРАВЕДНОСТТА

Всички добродетели, които могат да украсят една християнска душа - силна вяра, милосърдие, пламенна молитва, постническо подвижничество, духовна чистота и готовност да се жертва за вярата, са оделотворени от св. Григорий Палама, паметта на когото празнуваме във втория неделен ден на Великия пост.

Епохата, в която е живял св. Григорий, била бурна, мрачна и несигурна за св. Православна църква. А той, подобно на светилник, пръскал духовна светлина в Света Гора Атон.

Св. Григорий бил син на заможни родители. На младини живял в двореца на Константинополския император. Не одобрявал живота на царедворците и когато станал на 20 години, напуснал двореца и се заселил в един от светогорските манастири. За свой старец избрал благочестивия духовник Никодим, прочут със своя постнически живот. Св. Григорий години наред живял в пост, молитви и безмълвие под ръководството на Никодим.

Светогорските монаси чрез постоянен пост, непрестанни молитви и духовни подвизи, достигали до такава духовна чистота и възраждане, че се удостоявали да съзерцават Божията светлина. Такава, каквато апостолите са видели на планината при Преображението на Христос.

По това време живеел един монах на име Варлаам, родом от областта Калабрия в Италия. Той не вярвал, че е възможно да се съзерцава Божията светлина, и укорявал атонските монаси, като твърдял че лъжат. Той даже казвал, че това е ерес, че чрез пост и молитва не може да се достигне такова съвършенство - да се съзерцава Божията светлина. Между монасите се породил спор. Така атонските манастири от място за усамотение и духовни подвизи се превърнали в гнезда за спорове и препирни.

Поради това Църквата се принудила да призове духовниците на два събора в Константинопол, където обстойно било разгледано и осъдено лъжливото учение на Варлаам и неговия ученик Акиндин.

При изясняване на въпроса пратеник на атонските монаси бил св. Григорий Палама. Той доказал въз основа на Свещ. Писание, че чрез пост и молитви може да се постигне такова духовно съвършенство, при което да се съзерцава Божията светлина.

Постът и молитвата са крилете на праведността. Тези криле издигат душите до святост. В словото Божие е казано: „Тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си" (Мат. 13:43). „Пътят на праведника е прав; Ти уравняш неговата пътека" (Ис. 26:7). „Праведността води към живот" (Притч. 11:9).

Съборът осъдил Варлаам и последователите му като еретици. Св. Григорий се прославил преди всичко със своя личен живот. Епископската катедра в Солун овдовяла. Народът единодушно избрал за Солунски митрополит св. Григорий. Той имал такъв авторитет, че дори и в двореца се вслушвали в неговите съвети.

Настанали раздори в царския дворец. Св. Григорий тръгнал да помири дворцовите хора. Но по пътя сарацини го хванали и отвели в плен. И в плен св. Григорий проповядвал Православието в страната на сарацините.

След като бил освободен, той отново се завърнал в Солун и заел митрополитската катедра, където го намерил и смъртният му час.

Поради постническия му живот и силната му вяра Православната църква е наредила паметта му да се празнува през Втората неделя на Великия пост, защото в борбата срещу Варлаам св. Григорий е защитавал и поста като средство за духовно издигане, съзерцаване на Божията светлина и достигане до съвършенство.

Целият си живот св. Григорий прекарал в пост и молитви.

Днес повечето хора не постят и не вярват в ползата от постите.

Нека имаме предвид примера на св. Григорий. Да помним, че постът помага за тържеството на духа над плътта. Че той укрепва вярата и ни приближава към Бога.

Постът е помогнал на Моисей да види Бога, на пророк Илия да бъде грабнат с колесница на небето, на св. ап. Павел, за да бъде въздигнат до третото небе, а на св. Григорий да съзерцава Божията светлина. Нека се молим св. Григорий да ни укрепи във времето на поста, като ни избавя от всякакви лоши мисли и намерения. Амин.

„Църковен вестник", СИ, бр. 11, 1995 г.

† 5 Неделя на Великия пост - Преп. Мария Египетска

Преп. Мария Египетска

Свещ. Христо БАТИНКОВ

От неделното евангелско четиво чухме, че Иисус Христос при последното Си отиване в Йерусалим разправил на учениците Си какво Го чака там; предрекъл, че Син Човечески ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците и ще Го осъдят на смърт: и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият: и на третия ден ще възкръсне. За Своите страдания казал, че Той ще бъде прославен, ще влезе в царството на Отца Си (Йоан. 17:1-5). Апостолите само едно разбрали от думите на Христа - че Той ще бъде прославен и че скоро, само след няколко дни, ще настъпи многоочакваното Божие царство. Иаков и Йоан, най-приближените до Христа ученици, смятали, че тъкмо сега е време да Му припомнят, че те и в бъдещото царство трябва да бъдат най-близо до Него, както досега. От тяхната молба проличава твърдата им вяра, че Иисус е Месия и че Той скоро ще възвести царството Си. Но както всички свои съотечественици и те мислели, че Христос ще бъде земен цар. Макар Той няколко пъти да им обяснявал с притчи и открито какво ще бъде Неговото царство, макар сега да им разправял подробно, че Той ще бъде мъчен, съден и убит, те все пак не могли да се отърват от предчувствието, че ги чака земна слава. Затова именно Христос им казал: „Не знаете какво искате". Ако Христос би изпълнил молбата им, те трябвало да бъдат разпнати вместо двамата разбойници, един отдясно, а друг отляво на Голгота, там дето се проявила славата Божия. Те наистина не знаели какво искат.

И на нас Бог често отговаря, че не знаем какво искаме. Понякога ние твърде настойчиво, с пълна вяра и с добри намерения се молим на Бога да изпълни това или онова наше желание, обаче Той не го изпълнява. Неговото мълчание всъщност е отговор на нашите молитви. „Не знаете какво искате", казва Той всекиму от нас в подобни случаи. И апостолът казва: „Просите, а не получавате, защото зле просите" (Иак. 4:3).

Повечето от нашите молитви са неуместни като молитвата на двамата Зеведееви синове. Ние се молим за земни богатства, за охолен живот, за земна слава, молим се дори да спечелим и да се издигнем за сметка на другите. Ние не забелязваме, че молитвите ни са себелюбиви, че те са противни на Божията воля. Ние искаме да стане нашата воля, а не да бъде изпълнена Божията воля. Пътят на Христа бил чрез унижение и страдание към възкресение и слава. Също и Неговите последователи трябва да принесат в жертва себичните си желания, да жертват живота си за благото на ближните и чак тогава да седнат на небесните престоли в Христовото царство.

Ето защо в петия неделен ден от Великия пост е особено благоприятно да се съсредоточим, да проверим чрез съвестта си и пред общия наш невидим Свидетел и Съдия, Бога, да си дадем отчет какво направихме за душата си от началото на поста досега.

Нека всеки един от нас да надникне в себе си и след това по съвест да си отговори. За да се улесним, нека си дадем отговор на следните по-главни въпроси.

Помолихме ли се веднъж със смирена и сърдечна молитва като Митаря? Дойдохме ли, подобно на Блудния син, „в себе си" и казахме ли си - „ще стана и ще отида при баща си" - Бога? Потръпнахме ли пред съдбата на грешника, изобразена в картината на страшния, но справедлив Божи съд? Помним ли, че за да поискаме от Бога прошка за греховете си, трябва по-напред да се помирим с ближния? Научихме ли се само да обичаме и великодушно да прощаваме? Възтържествува ли в душата и делата ни Духът Божи, т. е. нашият живот стана ли разсадник на милост и истина, правда и мир? Осъзнахме ли греховността си и проляхме ли поне една сълза на покаяние пред светия Кръст, на който Христос - нашият благ Спасител - бе разпнат? Насочихме ли стъпките си към небето, подобно на свети Йоан Лествичник?

О, ако някои от нас могат да отговорят утвърдително на тия въпроси, знаем колко голяма е радостта на небето за тях!

В това отношение особено назидателен е животът на днес празнуваната преподобна Мария Египетска. По произход египтянка, Мария още 17-годишна била вече една от прочутите на времето си блудници. Но по Божия милост и промисъл тя попаднала веднъж в Йерусалим, пожелала да види честното дърво на светия Кръст Господен. Когато обаче трябвало да влезе в храма на светото Възкресение Господне, на три пъти някаква невидима сила я възпирала. От това чудно обстоятелство тя остава слисана, размисля се и си дава сметка, че именно греховността й е причината, която я възпира да влезе в храма. Тогава тя, подкосена, като изгорена от съвестта си, пада на колене, пролива сълзи на покаяние, промълвява слово на разкаяние и решена да поведе нов живот, отправя смирена - като на Митаря - гореща молитва към Пресвета Богородица за помощ. Като се удостоила най-сетне да влезе в храма, тя пада на колене пред Кръста Господен и посрамена от себе си, не смее да го гледа, а го облива с топли сълзи. Отначало пожелала само да види светия Кръст, у нея настъпил такъв поврат, че тя завинаги разпнала сама себе си за светския живот и като преминала река Йордан, поселила се в пустинята. „Плътските страсти и всички сатанински примки за душата преподобна Мария тук посякла с меча на въздържанието: помислите за прегрешенията подавила чрез подвизаване в мълчание и със струите на своите сълзи, напоили пустинята". Само един старец, премъдрият отец Зосима, се удостоил да я срещне, за което благодарил и въздал слава на Бога. Ангелските войнства се радвали, като виждали в Мария равен на техния живот и словословили Господа, защото Сам Вседържителят възвисил живота и делото й.

Наистина колкото велик, толкова и труден е подвигът на св. преподобна Мария Египетска. Но затова тя е пример за подражание. И всеки съвестен християнин, който се кае за греховете си и се надява на Божието милосърдие, ако искрено, всячески се старае да живее в благочестие и чистота, може да се надява на Божието милосърдие.

Нека помним, че пътят към славното Божие царство минава през унижение и е съпроводен с жертви. Защото и Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.

Бележка: За живота на преподобна Мария Египетска научаваме от изповедта, която тя направила пред отец Зосима, отшелник в пустинята на изток от река Йордан.

ПРЕПОДОБНА МАРИЯ ЕГИПЕТСКА

Ставр. ик. Мина МИНЧЕВ

Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас!

Милиони жени в историята на човечеството носят името Мария. Десетки, стотици хиляди са жените с това име, които са водили благочестив, праведен живот, съобразен с Божиите заповеди, а стотици са тези, чиито имена са намерили място в православния ни календар, прославени от Бога и почитани от хората заради светия си живот, твърдата си вяра и смелото, дори до мъченичество изповядване на Христовата истина.

Днес светата Църква възхвалява паметта на една от тях, на преподобната Мария Египетска. Да се замислим защо из животоописанието на толкова много светци Църквата е внесла в чинопоследованието на богослужението именно житието на преподобната Мария, защо й е посветила цяла неделя от Великия пост, защо толкова често именно през тези дни споменава името й?

По произход преподобна Мария е била египтянка, която още на седемнадесетгодишна възраст била прочута с порочния си начин на живот. Божественият промисъл я довел в светия град Йерусалим, където тя пожелала, подтикната от любопитство, да види кръста Господен. Опитвайки се да влезе в храма „Възкресение Господне", невидима сила я задържала пред вратата, където тя, слисана от това чудо, се размислила, осъзнала своята греховност и падайки на колене, със сълзи на покаяние попросила от Бога да я удостои да се поклони на честното дърво на Светия Кръст. Отначало пожелала само да види Кръста, но за нея настъпил такъв обрат, че тя завинаги разпнала сама себе си за светския живот и като преминала река Йордан, се поселила в пустинята. „Плътските страсти и всички сатанински примки за душата преподобна Мария тук посякла с меча на въздържанието; помисъла за прегрешение чрез обучение в мълчание подавила и със струите на своите сълзи пустинята напоила", като в продължение на 47 години се подвизавала във въздържание и молитва" над мярката на човешката природа. Всичко това време тя преживяла в самота, непокрита понасяла студ и жега, хранейки се с треви, корени и листа според свидетелството на премъдрия старец Зосима.

Това е образът на грешницата, който тя сама е изрисувала пред него - грешница, загиваща в дълбините на страстите, от сквернотата на пороците, до обръщането й към Бога. В разказа на стареца Зосима за последните години на нейния живот обаче пред нас се представя образът на ангел в плът - подвижница, която върви по водата като по сухо.

Светата Църква ни обича като майка и ни помага да видим състоянието на душите си, за да можем, осъзнавайки своята вътрешна бедност пред Бога, искрено да потърсим светостта, чистотата и правдата, да се стремим към това съвършенство, което е достигнала преподобна Мария Египетска. Нашите грехове ни уподобяват на Мария - грешницата, но Църквата желае да подражаваме на Мария - подвижницата. Нейният образ свидетелства колко велик е Божият промисъл за хората, колко велика е Божията любов, която покрива бездната на греха с неизмеримата дълбочина на Своето милосърдие.

Църквата ни напомня, че е дошло време за всеки един от нас да се пробуди от греховния сън и да стъпи на пътя, който го връща в обятията на Небесния му Отец. Ние сме призовани да тръгнем по този път, без да се бавим, без да губим скъпоценно време, защото никой от нас не знае колко му е дадено. Всеки миг неумолимо ни приближава към желания и заедно с това страшен час на отговор, когато ще застанем пред лицето на Всемилостивия, Всеправеден Бог и ще дадем отговор на преживяния от нас живот. Възвръщането в дома на Отец - това е наш личен подвиг. Без него ние духовно сме мъртви, няма да усетим трепетната радост, когато сквернота и греховно минало е изгладено от Бащината любов, а блаженото съединяване с Небесния Отец дава сили за по-нататъшно служение на Него, Владиката и Твореца. Нашият подвиг е нелекият труд сред житейската суета да стоим на стража пред своето сърце, за да не би то да загине, лишено от радостта на общението с Бога. Нашият подвиг е в християнското ни отношение към всички, които ни заобикалят, в пълното ни съзнание за това, че вярата в Христа се гради не на принципи, правила и предписания, но преди всичко на стоплените от любовта лични отношения към Господа Иисуса Христа, а чрез Него и в Него - към всички членове на Неговата Църква.

Затова е необходимо да помним, че любовта и предаността към Христа не ни се налага отвън и не представляват насилие над човешката природа. Бог не покорява човешкото сърце със силата на Своето могъщество. Той ни привлича към Себе Си със Своята правда, с истинността на Своето учение, със Своята божествена любов.

Велик и труден е този подвиг, но такъв е бил и подвигът на преподобна Мария Египетска, затова и Светата Църква ни я сочи като пример за подражание. Затова нека кажем от дълбочината на сърцето си: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас и ни помагай в нелекия живот! Измоли от Твореца и Промислителя да ни дари начин на покаяние, прошка и сила за раздяла с греховете - Нему слава, чест и поклонение во веки. Амин!

Църковен вестник, бр. 9/1997 г.

† 6 Неделя на Великия пост Вход Господен в Йерусалим - Връбница - Цветница

ТЪЖНИЯТ ЦАР

Ставрофорен иконом Стефан ЕНЕВ

„И като приближи града, Иисус заплака."

Пътят между Витания и Йерусалим е малка камениста пътека. Покрай нея има храсти, тревички и цветя. През месец април небето пред Палестина е синьо. Маслинените дървета са светлозелени, а от височината на града се виждат ливадите на Витлеемското поле.

Седем дни оставаха до Пасхата, а пет дни до края на живота на Господ Иисус Христос на земята. Какво е преживял Спасителят, изкачвайки височината? Той беше с учениците Си и множество народ, заобикалящ Го от всички страни. Море от народ. То шумеше, махаше с маслинени клончета и палмови вейки. Народът, който Го съпровождаше, възклицаваше и казваше: „Осанна Сину Давидову, благословен Идещият в име Господне, осана във висините" (Мат. 21:9-10). И когато влезе в Йерусалим, цял град се потресе.

Наистина, Йерусалим се раздвижи, хората питаха кой е Този. Те си мечтаеха за Цар и мислено Го виждаха седнал на Давидовия престол, в Соломонова слава. Различно бе настроението им. Едни искрено се радваха и надяваха. Други се съмняваха в успеха му. Трети са страхуваха, че мирният им и спокоен живот ще бъде нарушен от опасни събития. А имаше и такива, които се бояха от Освободителя, защото се бяха приспособили и нагодили към римската власт и се чувстваха много добре.

А тълпата викаше „Осанна" и се радваше, че присъства на посрещането на Израилевия Цар, който ще освободи поробената столица от римската власт.

Дали учениците Му разбираха значението на това събитие? Дали те не си мислеха: край на чакането. Сега вече нашият ден настъпва. Ние ще сме първенците и ще седнем отдясно и отляво.

Народът смяташе, че посреща политическия владетел на Израил, а всъщност посрещаше Спасителя на света. А Иисус? Иисус си мислеше за избитите пророци, за твърдоглавието на този упорит, чувствен народ, който винаги пренебрегваше Божиите грижи и отблъскваше любовта Му. Иисус знаеше, че го очаква не корона, а трънен венец, за да опита отровните стрели на неблагодарността и жестокостта. Той знаеше, че днес ликуващата тълпа само след няколко дни ще ревне: „Разпни, разпни Го".

И Христос се просълзи, а като наближи града заплака. Той знаеше, че никога този народ не ще викне пак „Осанна" и че преди края на седмицата по желание на тълпата римската власт ще Го разпъне на кръст. Но все пак това бе тържеството на истината и любовта, които ще победят силите на злото, омразата и заблудата...

Ще дойде ден, когато Христос отново ще дойде в слава и величие, придружен от ангели, за да заеме престола в душите и сърцата на човечеството.

Има една картина - „Христос чука". С трънен венец вместо корона Той чука на вратата, символизираща човешкото сърце, и чака да Му се отвори, за да сподели вечеря с човека. Мнозина се питат - „Кой е Този?" Едни са радостни, други се съмняват, трети Го обичат, но има и такива, които Го мразят и ненавиждат, защото Неговата светлина изобличава тъмните им дела. Кои ще надделеят? Тези, които викат „Осанна" или тези, които викат „Разпни, разпни Го".

Иисус продължава спасителното Си дело вече 20 века. Хлопа на човешките сърца и търпеливо чака те да Го приемат, за да ги обдари със Своите благодатни дарове.

Нека с радост отворим сърцата си за тъжния Цар, Царя с трънения венец, и Го приемем като желан гост, викайки: Осанна във висините. Благословен е Идещият в име Господне!

КЪМ ГОЛГОТА

Ставрофорен иконом Стефан ЕНЕВ

Години и векове летят във вечността. Огромни градове, красиви села, богати дворци, силни държави, знаменити народи изчезват в забрава, засипани от превратни съдби.

Таланти и гении се раждат и умират в блясъка на своята слава както светулките в тъмната лятна нощ.

Къде са Тир и Содом, славната Ниневия и прочутият Вавилон?

Къде е величието на Египет, Александрия, Йерусалим, Троя, Атина и Рим?

Къде са Платон, Сократ, Юго, Милтън?

Къде е оная плеада, която с творческата си мисъл създаде цялото културно разнообразие, което носи името цивилизация?

Къде са носителите на прогреса, где е самият прогрес?

Уви, безкраен е нанизът на празнота и на безмълвни гробове.

Навред зинали от злоба уста, потоци от горчиви сълзи, навред ранени, самотни и отровени сърца. И днес човечеството плува в буйните води на себеунижението, ловко ръководено от тъмни сили. А нима затова се раждаме и живеем, за да бъдем поробени от злото? Тогава има ли смисъл животът сред горчивите струи на подлостта и суетата, щом срещаме на всяка стъпка лъжата, суетата, хулата и клеветата?

Брате и сестро в Христа, ако в светилището на твоето сърце, наранено от светската злоба, има жестока борба, ако в полето на твоя ум, смутен от софизми, лъжи и фалш, има отчаяние за смисъла на живота, тогава побързай да отидеш на Голгота. Защото Голгота е свято място, очистено от земните недостатъци. Голгота е образът на божественото, вечното и небесното. Голгота е оня чуден балсам, неусетно лекуващ всички човешки недъзи. Голгота е престолът на Божията милост, правда и любов. Голгота издига друг мир, нова земя, където облика вечната правда.

Всичко под небето ще премине под ударите на колебливата и празна съдба, освен делото на Голготския мъченик, което е вечно и неизменно.

Готови ли сме да понесем тежкия товар на насмешки, злословия и хули, да отбиваме атаките на изкушенията, лъжата, клеветата, злобата и завистта? Нека последваме Христа. Той ще ни вдъхне търпение в страданията, издръжливост в неволите и великодушие към злосторниците. Да не изпаднем в ролята, за която поетът пише:

„Сред здрача блед, под храмовия свод видях един позорен стълб и там Христа с въжета вързан, прикован... Пред Него бе изправен груб войник и шибаше тялото Му с камшик. В тишината някак страшно беше, кога камшикът яростно плющеше... Това бе бич, обкичен със ресни, нанизани със късчета олово, ръбати, остри, с грапави страни. При всяко шибане сурово те вбиваха се в трепетната плът на кроткия Христа... И всеки път, когато пак камшикът заплющеше, Христос потръпваше, но все мълчеше... А по измъченото Му лице струеше кръв. И двете Му ръце пробити бяха. В кротките очи блестяха сълзи в кървави лъчи. Венец от тръни кичеше главата, петна от кръв личаха по ребрата. Навред - по гръб, по рамене, гърди се виждаха все кървави бразди. Безжалостният и суров войник издигна пак разветия камшик и взе да шиба... Силно възмутен, аз пламнах, обладан от гняв свещен, па спуснах се и викнах: „Зли човече! Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!" В лицето исках тоя звяр да зърна. Войникът се във този миг обърна и ме изгледа... Аз... се ужасих..., че в него своето лице открих" ("Сънувах сън", архимандрит Серафим).

И днес, ако Христос се явеше, същата съдба би Го сполетяла, както някога.

Нека се молим Бог да ни удостои да вкусим от плодовете на Голготската жертва. Да носим Христовото име в сърцата си и живота си. Да черпим от него сили за вярна служба на Бога.

„Прекланяме се пред Твоите страдания, Христе, покажи ни славното Си възкресение!" Амин.

Църковен вестник, бр. 17, 1994 г.

СКРЪБ И УТЕХА НА ГРОБА

(Месопустна Задушница, събота преди Неделя Месопустна)

Свещеноиконом ГРОЗЮ ГРОЗЕВ

Пресуши сълзите! - така проповядват гробовете на християните. Защото тук не са вашите родители, деца, съпрузи, братя и сестри. Тук са само телата им, само тяхното одеяние. Онова, което се погребва, е само земя, само прах и пепел. По-добрата част на човека, неговата душа, не може да бъде положена в гроба: тя е безсмъртна, тя живее вечно. Има една отвъдна страна, в която са вашите мили покойници. Тази страна е нашето истинско отечество. Там е светлина без тъмнина, радост без скръб, живот без смърт. Там е домът на нашия небесен Отец. Там живее Господ Иисус Христос, нашият Спасител и Бог. Там са и всички добри, благочестиви, свети хора от всички части на света, от всички времена и столетия. Там са сега вашите бащи, майки, братя и сестри, вашите деца и съпрузи, които са починали в Господа.

Пресуши сълзите! - така проповядват на християнина гробовете. Защото не само душите на починалите живеят вечно, но и техните тела един ден ще възкръснат от гроба, когато Господ Иисус Христос, Победителят на смъртта, ги призове към нов живот. Тялото, извикано отново към живот чрез Божията сила, не ще чувства скърби и страдания. Жега и студ няма вече да му навреждат. Тогава то ще е нетленно, безсмъртно, ще се наслаждава на вечен, небесен живот.

Пресушете сълзите си! - така проповядват гробовете на всички християни. Не плачете, не скърбете за онези, които са изтърпели многобройните несполуки, страдания и беди на този живот. Молете се за тях! - а се погрижете и за себе си. Не отлагайте покаянието си за часа, когато смъртта ще похлопа на вратата ви. Не се уповавайте на вашите приятели и сродници, не очаквайте, че те ще се молят за вас след смъртта ви. Сега, сега са дните на очищението, дните на спасението. Още днес започнете да изследвате себе си, да се усъвършенствате в доброто, да се каете пред Бога за всичките си грехове. Питайте се всеки ден - ако днес се разтвори за мене гробът, ако днес бъда призован - ще бъда ли достатъчно чист, за да се явя пред Всемогъщия Бог? Чисто ли е сърцето ми от грях, злоба, завист, вражда и ненавист? Бих ли могъл такъв, какъвто съм, да застана пред Христа, моя Съдия? Бих ли могъл да очаквам милостива присъда от Него?

Каквото посее човек, това ще и пожъне!

Църковен вестник, бр. 9/1994 г.

Слово на Православната Неделя

Търновски митрополит КЛИМЕНТ (Друмев)

„Верою Моисей велик быв, отвержеся нарицатися сын дшере фараоновы, паче же изволи страдати с людми Божииме, нежели имети временную греха сладость. Верою (люди Божии) руганием и ранами искушение прияша. Камением побиени быша, претрени быша, проидоша в милотех и в козиих кожах, лишени, скорбяще, (но) победиша царствия, заградиша уста львов, угасиша силу огненную, содеяша правду“ (Евр. 11:24—40)

Ето, благочестиви християни, каква е била и каква е силата на истинската вяра в едного истиннаго Бога. Картината, която апостол Павел ни представя, както чухте от днешното апостолско чтение, като че не е никак привлекателна, защото виждаме в нея лица някак съвсем долни, подритнати, похулени, одрипани, отхвърлени от светът. Но колко величествена става тая картина в очите не само на всеки истинно верующий Бога, но и в очите на всеки здравомислящ човек, като погледнем на онези велики, чудни и благотворни за народи и царства, за цялото человечество дела, които тези слаби, подритнати, гонени и опърпани хора са извършили чрез вярата и за вярата в истиннаго Бога.

Чрез вярата и за вярата Мойсей се е отказал да се нарича син на фараоновата дъщеря, предпочел е да бъде изгнаник и да страда с народът си, отколкото да се наслаждава с почестите, чиновете и добрините на ония, които бяха врагове и на истиннаго Бога, и на народът му. Чрез вярата и за вярата в едного истиннаго Бога и всичките велики угодници Божии имаха великата онази нравствена сила, чудната онази доблест — да се не поколебаят от нищо и от нищо да се не съблазнят, а с желязна твърдост да понесат всевъзможни велики и нечуени хули и страдания, каквито злобата и невежеството са могли да измислюват и да натрупват върху главите на праведните и невинните. Те с камъни биваха побивани, с триони разрязвани, гонени постоянно, похулвани, в железа оковавани, в тъмници хвъргани, осъдени на постоянна сиромашия, скърби и тежки неволи, или както прибавя апостолът, „за които не беше достоин целият свят, скитаха се по пустини, по гори, вертепи и пропасти…“ Но какво? Тези именно хора, тъй опърпани и подритнати, тъй много презирани, гонени, онеправдавани, тъй много изложени на всевъзможни жестоки теглила, направиха чудеса, каквито никоя светска сила не е била никогаж, та и никогаж не ще бъде в състояние да направи: те заградиха уста на лъвове, угасиха сила огнена, затъпиха остри мечове, победиха царства и вражески полкове и освободиха народи от тежко робство, като направиха да възтържествува и да се укрепи правдата Божия на земята. И всичко това те направиха не с друго, а само и само чрез дълбоката вяра в едного истиннаго Бога и за тая вяра.

Наистина велика, непобедима и твърде благотворна за нас, человеците, сила е истинската вяра в истиннаго Бога.

Утешително и много насърчително е за всяко верующе сърце да слуша за тая неопровержима истина, братие. Особено за нас, православните, е утешително да слушаме за тая истина от св. наша Православна Църква именно днес, в днешната св. Неделя, тъй като тая велика божествена истина се потвърдява и се представя във всичкото си величие и могущество от днешното наше тържество. Както знаете, а като православни, вярвам, че знаете, днес е тъй наречената „Неделя на Православието“, т. е. ден, в който целият православен свят с особена благоговейна радост празнува тържеството на истинската, чистата и св. вяра в Спасителя Господа Иисуса Христа, която не е и не може да бъде друго освен нашата св. православна вяра. За какво е това тържество?

Словото Божие, братие, или божествената Христова истина още от самото си начало срещна много противници. Тъмнината, в която се намираше човечеството, не струваше хас [1] от тая божествена светлина , макар тая светлина да беше истинско благополучие и спасение за цялото човечество. Затова всички тия, които бяха предадени на своите страсти и суетни човечески мъдрувания, които мислеха само за земята, а не и за небето, които се грижеха само за тялото, а не и за душата — всички тия, казвам, се въоружиха против божествената истина. Наченаха се жестоки гонения против вярата Христова, предаваха се на хули и гонения, на мъки и смърт изповедниците и проповедниците на истината, проля се потоци кръв на хиляди и хиляди невинни страдащи… Целта на всички тия ужаси беше — ако не могат съвършено да затрият от лицето на земята божествената истина, поне да я изкривят, да я затъмнят с разни заблуждения и кичливи човечески мъдрувания. И тези ужаси против Христовата истина се продължиха с векове. Но истината Христова надви, възтържествува над всичките против нея домогвания. И сега, макар противниците на истинската Христова вяра да не престават излиха да дъхат злоба и прещения (Деян. 9:1) против нея, тя си стои твърда и непоколебима в своята чистота и вечно ще си стои така и ще блещи със своята божествена светлина и ще спасява верующите.

И знаете ли, православни християни, дека се е запазило Христовото учение чисто и непокътнато, така, както е предадено от Самаго Спасителя и от неговите апостоли, без да се гледа на толкова вековните борби против него? У нас, православните, в нашата св. Православна Църква! Ето за какво е днешното наше тържество, ето дълбокият смисъл и великото значение на това тържество, на днешната св. неделя — Неделята на Православието. С днешното си тържество ний, православните, открито, тържествено изповядваме и во всеуслишание казваме на цял свят: православната наша вяра е единствената истинска вяра в истиннаго Бога Спасителя нашето Иисуса Христа; тя е тази именно вяра, божествената непреложност на която е запечатана със страданията и пречистата кръв на Сина Божия, както и със страданията и кръвта на апостолите и на безчисленото множество велики проповедници, учители и страдалци Христови; Православието е именно оная истинска вяра, за която Спасителят е казал, че ако би да я имаме колкото едно синапено зърно — и на гори да кажем да се преместят, ще се изпълни (Мат. 17:20); Православието е именно оная вяра, чрез която са се запушвали и се запушват уста на лъвове, на злобата, угасявала се е и се угасява сила огнена, затъпявали са се и се затъпяват остри мечове, надвивали са се и се надвиват царства и вражески полкове, освобождавали са се и се освобождават народи от тежко робство; Православието е именно оная вяра, чрез която се отваря раят, получава се Царство небесно, защото в православната именно вяра човек намира правда, милост и истина; тя именно просветява човека с истинска светлина, укрепява сърцето и волята във всичко, което е честно, справедливо, полезно и достойно за човека — като най-съвършено създание Божие, като образ Божий; тя, православната наша вяра, е правилният път към истински напредък и усъвършенствование; тя е, която запазва и частни лица, и цели народи от погибел, както временна, така и вечна… С една реч, православната наша вяра е истинското слово Божие, чистата правда Божия, великата сила Божия, сила, колкото несъкрушима, толкова и спасителна за всичките верующи.

Ето в какво се състои днешното наше православно тържество.

Не се съмнявам никак, братие, че ще се намерят някои, а може мнозина, които, като слушат всичко това, що се каза за Православието, с усмивка и недоверие да попитат: „Нима е истина всичко това, що се каза за Православието?“ Ще се намерят, казвам, и не се съмнявам в това, защото не е тайна за никого, че в настоящите времена вярата май не е твърде на ихтибар [2] у мнозина, а особено нашето Православие, което да се позакачи, да се попохули, да се почукне отсам-оттатък станало е като на мода и у нас, счита се някак за интелигентност, за научна доблест… Но на всички тези, които би задали подобно питание, аз ще дам същия тоя отговор, който чуваме от днешното св. евангелие да се е дал при един почти подобен въпрос. Чухте, че когато Филип казал на Натанаила: „Оногози, за когото писаха Мойсей и пророците, намерихме Иисуса, който е от Назарет“, Натанаил го попитал: „А че от Назарет може ли да излезе нещо добро?“. Филип не му отговорил друго, а само това, което винаги отговаря чистата съвест и дълбокото убеждение във всяка очевидна и непреложна истина, именно: „дойди и виждь“ (Йоан 1:45-46). Този именно е отговорът на всички тия, които би попитали: „дали е истина всичко, което се каза за Православието?“ Дойдете и вижте.

Че Православието е именно оная вяра, която е проповядвал сам Иисус Христос и неговите апостоли — това се доказва от всичкото Св. Писание, стига само то добросъвестно и с надлежното внимание да се изучва, а не така, както правят католиците и протестантите — едно в Св. Писание, което не им иде на сметка, да отхвърлят, друго — да преиначават, третьо — да тълкуват по угодата на своите недобросъвестни цели и домогвания, като и прибавят от себе си много работи, които ги няма в Св. Писание. Че учението Христово се е запазило в първобитната си чистота именно у нас, православните, в нашата Православна Църква, това се доказва от великите научнобогословски списания на всичките св. отци и учители църковни, както възточни, така и западни, доказва се от непоколебимата твърдост в Православието на хиляди и хиляди изповедници, които в продължение на векове мъжествено се бориха за истината Христова, претърпяха всевъзможни мъки и животът си положиха за тая божествена истина. Но аз не ща да се впусна да доказвам това нито от Св. Писание, нито от списанията на великите отци и учители църковни, нито от изповеданието на безбройните подвижници и мъченици за Христовото учение, т. е. за Православието. Не ща да направя това, защото, от една страна, то би заело много време, а, от друга — днешният век, както обичат да казват, е век на практическият разум, век на опитът, век на фактите, та може да ми се възрази, че времената на богословските разисквания и доказателства минаха, че религиозните убеждения отстъпват днес пред практическият разум, пред положителната наука, за която имат действителна важност и стойност само фактите, само онова, което може да се провери и докаже на опит. Добре. Да оставим, прочее и Св. Писание, и учението на св. отци и учители църковни, и всичката Богословска наука и да се обърнем към факти, т. е. към работи, които могат да се проверят и докажат на опит. Дойдете и вижте.

И не трябва да ходим надалеч. Ето пред нас, братие, цялата история на нашият народ, целият многовековен, труден, мъченически живот на народът ни. Разгърнете тая история, вникнете в тоя мъченически живот. Във всяка една страница, във всеки един ред и буква на тая история, във всяко едно тръптение в тоя живот вий ще намерите неопровержими доказателства, че наистина всичко, което се каза за Православието, е чиста, необорима истина.

Още на първите страници на тая история, още при първите стъпки на народът ни в историческият живот ний срещаме велики исторически фактове, които високо говорят в полза на Православието. Виждаме най-великите наши равноапостоли Кирила и Методия, както и техните не по-малко велики, ревностни и доблестни ученици да се трудят неуморно и да понисат тежки теглила и неволи, само и само за да просветят народът ни именно със св. православна вяра и да го укрепят в нея на вечни времена. И нищо — нито заплашвания, нито хули, преследвания и опозорявания, нито тъмници, железа — нищо не биде в състояние да накара тия наши светители и труженици да се отклонят, макар на една йота, от тая велика и спасителна цел. Защо? Защото те знаеха, те бяха дълбоко уверени, че Православието е именно оная вяра, която е проповядвана от Спасителя и неговите апостоли, че в Православието именно се е запазило учението Христово във всичката си първобитна чистота, че то е вярата, която води човека към истински напредък и усьвършенствование, която приближава човека до Бога, прави го достоин на своето човеческо призвание — като образ и подобие Божие, която дава живот и трайност на народ и царства… Останаха ли излъгани? Не! Гледайте на сетнините, гледайте на плодът.

Нашият народ, както знаят това и всичките наши учени хора, беше див, скитнически, разпилян, без единство, без отечество, без съзнание целта на своето съществование, без място в историята на народите, а следователно и без бъдуще. Но Православието, тази божествена истина, с която именно просветиха народът ни нашите равноапостоли, направи народа ни питомен, събра го в една целокупност, указа му истинската цел на неговото съществование, вкорени в него всичките ония велики нравствени качества, които са най-яка основа на истинско и разумно народно съществование, образува му езикът, като му създаде писменост, книжнина, и по този начин не само отвори път за постоянно умствено и нравствено развитие и усъвършенствование, не само му даде възможност да си извоюва това хубаво отечество, което се казва с едно общо име България, и да се укрепи в него на вечни времена, но още и да си спечели почетно място в историята на народите, да си осигури трайно бъдуще...

Ами после, братие, ами после, когато по Божие попущение настъпиха за народът ни тежки и многовековни жестоки времена? В продължение на много векове, както знаете, нашият народ беше тъпкан, унижаван, лишаван от всякакви човечески права, лишаван от правото да се учи и да се моли Богу на езикът си, да се нарича с името си… Писмеността му потъпкана, книжнината му унищожена, съзнанието му смазано, сам той изложен на всевъзможни теглила, биде докаран до крайно изнемощение и отъпение… Всичко беше насочено към твърде грозната цел — да се затрие от лицето на земята името на народът ни. И за по-сполучливото постигание на тая ужасна цел върху какво най-много се насочваха и трупаха всичките тия грозотии през толкова тежки и жестоки за нас векове? — Върху вярата на българина! Знаеха, вижда се, неприятелите на народът ни, че докогато той си пази вярата, дотогава никакви жестокости и неволи, никакви тъмници и окови, никакви бесилки не могат подкопа и унищожи името и съществованието му, та затуй приемаха с радост всички тия българе, що отстъпваха от бащината си вяра, и ги обсипваха с правдини и богатства, правеха ги големци и властелини, а тъпчеха немилостиво тези, които си оставаха верни на бащината вяра. Да, братие. Ако може някъде с най-голяма справедливост да се приложат думите на апостола Павла, които приведох в началото на речта си, то е тука, върху нашият народ през речените грозни за него векове.

Но този измъчен до крайност народ оцеля, братие! Той не се смаза под тежките многовековни теглила, не се затри от лицето на земята; напротив, излезе от тия теглила с нови пресни сили за нов и честит живот, за трайно и честито бъдуще. С какво? С какви сили и средства се извърши това чудо? С нищо друго, братие, а само с това, че нашият народ си остана верен на Бога, т. е. остана си през многовековните тежки времена твърд и непоколебим в своята праотеческа вяра — в Православието. Всичко прежеляваше българинът, всичко жертвуваше: и труд, и имот, и живот; едно само не жертвуваше той, макар и да беше излаган на всевъзможни теглила, именно — православната си вяра. И Православието не измени на българският народ, не осуети неговото упование. В пепелта на унижението и смазванието то именно, Православието, запази в нашият народ искрата на народното съзнание, която искра, раздухана от великите наши народни дейци, каквито бяха Паисий и многочислените подобни на него предшественици и последователи негови, пламна в хубав животворен пламък на народна любов, на народна гордост и самоуважение; то, Православието, съживи писмеността ни, възроди книжнината ни, осветли и разчисти за нас пътят към наука и просвещение. Благодарение именно на него, на Православието, нашият народ си запазва старата народна доблест, запази си и през най-жестоките за него векове онези високи нравствени качества, които винаги са били негова отличителна черта, отпечатана дълбоко в душата му от Православието, и които и до ден днешен привличат вниманието и почетта на всички, именно: благочестието, високата домашна нравственост, честността, трудолюбието, скромността, любовта и предаността към всичко, що е негово, що е българско, готовността да жертвува мило и драго за общото народно добро, за народната чест и с всичко това запази и осигури съществованието си. Да, братие. Ако нашият народ под натискът на твърде грозните вековни злочестини беше се поколебал във вярата си, беше се отметнал от Православието — той непременно щеше да загине, щеше да се затрие от лицето на земята, както загинаха за него всички ония злочести негови чада, които приеха друга вяра…

Ето това е било и това е направило Православието за нашият народ в едни най-тежки, най-жестоки за него времена.

Но чуйте, православни българе, и друго едно велико събитие пак от нашият народен живот, в което събитие истинността, божествеността и спасителността на Православието са се явили пред целият свят с по-голям блясък, с по-голямо тържество. За нас, българите, днешното тържество освен общото значение има и друго частно значение, така също велико и многознаменателно. На днешния ден, т. е. в Неделята на Православието, ний празнуваме и друго, чисто българско тържество, и именно — учреждението на св. наша Екзархия. Нарежданието да празнуваме учреждението на Екзархията именно в днешната св. Неделя направило се е не само от Църквата ни, а и от целият ни народ. Така се нареди от Народният български събор в Цариград, който се състоеше от представителите из всичките части на нашето общо отечество — из Македония, Северна България и Южна България, наричана тогава Тракия. Защо е станала тая нареда? Истина е, че учреждението на св. наша Екзархия беше голяма сполука, голямо тържество за целият български народ, голяма победа, пълна с благотворни сетнини. Църковните правдини, придобити чрез учреждението на Екзархията, бяха не само плод на тежка и упорита борба, не само доказателство на велики жизнени сили, на единство в народът ни, но и свещен залог за постигвание трайно и честито бъдуще. Та затуй справедливо беше да се назначи ден за тържеството, за всенароден празник. Но защо народната воля избра и определи за такъв всенароден празник именно днешната св. неделя, Неделята на Православието? А затуй, братие, че учреждението на св. наша Екзархия или придобиванието на църковните правдини не беше друго освен победа и тържество на Православието и чрез Православието. Дойдете и вижте.

Какво бяхме ний, когато наченахме борбата за църковните си правдини? Считаха ни за нищо. Нас не ни признаваха за особен народ, не ни считаха достойни за каквито и да било правдини. Сами ний бяхме слаби и още едвам се съвземахме духом. Нямаше помежду ни нито много учени хора, нито много богати, нито влиятелни и силни на денят. Единствената наша сила беше праотеческата наша вяра — Православието — и основаното на нея дълбоко съзнание на нашето право. Но това право не се признаваше, отричаше се съвършено от нашите противници. А тези наши противници бяха силни и с богатството си, и с учеността си, и с лукавството си, и с голямото си влияние пред власт имеющите. Започнаха се хули и клевети против нашият народ и тези хули и клевети се вземаха за чиста монета. Нашето скромно и законно искание — да се учим на езикът си, да се молим Богу на езикът си, да имаме свои пастири — не само се провъзгласяваше в богохулство, но се представляваше, дето трябва и за твърде опасно и ето че се започнаха преследвания против нашите дейци, отвориха се отново тъмниците и пътищата на заточенията за всички ония българе, които бяха по-буднички… Между нашите съграждани, търновчане, може да има мнозина още живи, които помнят добре на какви страхотии са бивали изложени тези българе, които са вземали по-деятелно участие в тая борба, и какъв патриотизм, каква доблест са се изисквали от тях, за да се не поколебаят в защитата на св. народно дело…

Но ето, братие, че при такива мъчни за нас обстоятелства, при такава една неравна борба налетяха на нас и други врагове, още по-страшни, защото се криеха под булото на доброжелателство, под булото на наука и просвещение и защото не само имаха и упражняваха голямо влияние там, отгдето ний искахме признавание на правото си, но и насочиха, тъй да река, ножът право в сърцето на народът ни: искаха да подкопаят праотеческата ни вяра, да ни отклонят от Православието. Тези нови и много по-страшни противници бяха католиците и протестантите. Ний се измъчвахме в борбата, на нас бяха твърде необходими и единство, и съгласие, и задружно действие, и подпомагание, и постоянство. Но именно това се домогваха да осуетят у нас тия наши нови противници. Като не одобряваха нашите законни искания и домогвания, те в същото време обещаваха на нашият народ помощ, защита и големи облаги, но само под едно условие: да промени той вярата си, т. е. да се разпокъса. Те не само бяха разпратили из цялото наше отечество многочислени свои агенти да съблазняват и да извратяват народът ни, но и когато нашите велики дейци, които застанаха начело на народното дело, каквито бяха блаженопочившите и вечно незабравимите наши йерарси Иларион, Авксентий и Паисий, се лишаваха от чиновете си, предаваха се на анатема и се изпращаха на заточение, католиците и протестантите употребяваха големи усилия да съблазнят тия велики наши дейци, като им обещаваха и защита, и независима църква, и големи чинове, и богатство, и охолен живот — само и само да признаят папата или да приемат протестантството. Ех, братие! Злото щеше да бъде твърде голямо за народът ни, ако тия домогвания и интриги бяха сполучили. Твърд в своята праотеческа вяра, нашият народ запазваше единството си, а при това условие — исканите правдини рано или късно щяха да се придобият. Но ако, измамен от лицемерните и ласкателни обещания на католици и протестанти, нашият народ беше се поколебал в праотеческата си вяра, разпокъсванието му, а следователно и съсипванието му беше неминуемо. Но Бог не допусна това. Нашите велики йерарси, поддържани от любовта и доверието на народът, като истински последователи на Кирила и Методия, останаха верни на Православието и спасиха и своята чест, и народът от разпокъсвание. Те предпочетоха, подобно на Моисея и на толковато други велики подвижници, да страдат заедно със своя народ, отколкото да се наслаждават с временни добрини и да нанасят безчестие и съсипвание на самият народ. Те имаха пред очите си историята. Те знаеха, че враговете на народът ни в старите времена, когато за по-сполучливото му разпокъсвание и съсипвание са посягали на вярата му, обещавали са на нашите царе и князове, както и на духовни и царски корони, и царски скипетри, и войнска помощ, и независима църква, и патриаршеско достойнство, като са придружавали тия си обещания и с много и скъпи подаръци, та дано някак сполучат да отклонят народът ни от истинската Христова вяра — Православието. Знаеха това тия наши велики светители, та и любовта и предаността им към народното добро бяха силни, щото не се съблазниха от нищо, нито се поколебаха пред злочестините, които им предстояха.

И защо толкова усилия от едната и от другата страна? Защо католици и протестанти, както и всички други, които са искали и искат да бъде разпокъсан нашият народ, толкова много са залягали и залягат да измени той на вярата си? Защо пък и от своя страна народът ни начело със своите велики дейци е треперал толкова много на вярата си и никакви злочестини и заплашвания, никакви обещания на царски корони и други облаги не са били в състояние да го отклонят от праотеческата му православна вяра? Затуй, братие, че вярата, но истинската вяра, която не може да бъде друга освен православната, е единствената най-ягка основа на народно съществование, на истински умствен напредък и нравствено усъвършенствование. Тя, истинската вяра или Православието, дава такова единство, такова сдружавание на нравствените народни сили, щото нищо в света не е в състояние да ги поколебае и съкруши. Докогато нашият народ си пази твърдо своята праотеческа вяра — Православието,— неговото съществование и неговът правилен напредък и развитие са напълно обезпечени, каквито грозни мъчнотии и неволи и да му се изпречват. Ето защо всички тия, на които разпокъсванието, а следователно и съсипванието на народът ни било е в интересът им, винаги са залягали и залягат да разклатят в него вярата. Но благодарение на Бога народът ни си е останал твърд и непоколебим в Православието и примките на неприятелите ни са разпокъсани, техните злокобни за нас домогвания са осуетени, смачкани на прах и пепел…

Този е, благочестиви православни българе, истинският смисъл на днешното наше двойно тържество. Както виждате, това тържество е велико, многознаменателно. То ни напомнюва за великата несъкрушима сила и твърдост, каквито е дало и дава Православието на нашия народ през всичките периоди на досегашния му исторически живот. Напомнюва ни, че благодарение именно на това, дето си останал твърд в Православието, нашият народ през най-тежки многовековни теглила не само се е съхранил цял и невредим, но се е и обогатил с потребните духовни сили за нови борби, за нов честит живот; че благодарение именно на Православието нашият народ в борбата за църковните си правдини не се разпокъса, но показа такова единство, такава твърдост и постоянство, с които всичките интриги, заплашвания, преследвания и съблазнителни обещания от страна на многото и силните наши противници се разбиха в прах и пепел, народната правда възтържествува и се спечелиха правдини, които послужиха за най-ягка и незиблема основа на трайно и честито народно бъдуще… Това не го говоря аз, говори го историята ни, говори го многовековният наш тежък исторически живот, говорят го такива велики исторически фактове, които не може отрече нито най-големият противник на Православието, нито най-големият безверник. Дойдете, вижте, проверете.

Няма съмнение, че истинският православен българин не може да не се радва от душа и сърце в днешното тържество и да не благодари от дълбочината на сърцето си всеблагаго Бога, задето е укрепил народът ни в Своята божествена и спасителна истина — в Православието. Не може тъй също православният българин да не отдава с голяма признателност хвала и чест на нашите бащи, деди и прадеди, задето те, макар и да са били тъпкани и изложени на тежки неволи през много векове, имали са такава любов към народът и към неговото бъдуще, щото са запазили за своите потомци оная всемогуща сила, която дава живот и трайност на народи и царства, която води към истински напредък и усъвършенствование, която дава истинско благополучие, временно и вечно, която надвива над всички спънки и неволи, и именно — истинската Христова вяра, която не е и не може да бъде друга освен нашата чиста, света православна вяра.

Но нашата радост, братие, била би безсмислена, нашата благодарност към Бога и признателността към бащи, деди и прадеди били би суетни и лицемерни, ако ний се задоволим само с радостта и признателността си, а не се потрудим да почерпим за себе си надлежен урок от всичко това, което е направило Православието за народът ни през миналите тежки времена. Ако нашите бащи, деди и прадеди са считали за своя най-висока, най-свещена длъжност да се не отклоняват от православната вяра, но да я пазят и да я предадат на нас чиста и непокътната и ако тая именно св. православна вяра е спасила народът ни от загинвание, дала му е възможност да си запази името, езикът, книжнината, да се възроди, да излезе тържествуващ от тежките неволи и да си приготви честити времена: ний, честитите потомци, сме длъжни още повече да пазим православната си вяра, да я почитаме и да живеем според нейните изискания. Ето този е урокът, който ни дава днешното наше тържество, братие. Ний сме длъжни дълбоко в душата си да усвоим и запечатаме тоя урок и да работим според него.

Злочестите времена преминаха с волята Божия. Това, за което с векове тъжаха и въздишаха нашите деди и прадеди, ний го имаме. Имаме го, но нашата задача не е още свършена. Нам ни предстои бъдуще и това бъдуще трябва да бъде трайно, честито. А за да бъде то такова, ний трябва да си го приготвим. И ще си го приготвим, но само с едно-единствено средство: ако запазим праотеческата си православна вяра. За трайно и честито народно съществование, братие, са потребни високи нравствени качества и сили, които дават и единство, и взаимна любов, и твърдост, и готовност да жертвува човек мило и драго за общото добро. А такива велики нравствени качества и сили може да даде на нас само нашата православна вяра, както и наистина е дала на народът ни в миналите тежки времена, според както вече видяхме. Затуй да пазим Православието си като очите си — това е най-висока и свещена длъжност на всеки честен българин. Да се не лъжем, братие. Няма no-голямо зло, което би се нанесло на народът ни, от това — да не пазим и да не зачитаме вярата му, да посягаме на нея, защото поколебай ли се народът ни в праотеческата си православна вяра, сетнините от това не могат да бъдат други, освен разпокъсвание, нравствено умаломощение и най-сетне съсипия и загинвание. Да не забравяме, че посегателствата върху вярата на народът никогаж не остават безнаказани за самият народ: те поколебават твърдостта му във вярата и ако се продължават, могат да подкопаят и самото му съществование. Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загинвание. И занапред: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целият наш многовековен тежък исторически живот, глас, който неумолимо тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдущето, напомнюва ни свещените наши длъжности спрямо народът и вярата му.

Затуй, благочестиви православни българе, ако обичаме народът си не лицемерно и за временни облаги, а искрено, от душа и сърце, ако е скъпо за нас народното добро и народното бъдуще и преуспявание, длъжни сме всинца да пазим като очите си нашата православна вяра и да се пазим като от огън от всяко незачитание и от най-малкото посегателство на нея. Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществование на народът. Който и да е той, макар и с най-високо положение, макар и да се казва, та и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриотин, но посяга ли на народната вяра — Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди като безценен залог, като незиблема основа на честито и трайно народно съществование — той не е и не може да бъде приятел на народът, защото с посегателствата си на вярата той подкопава единствената най-ягка и незиблема основа на съществованието и преуспяванието му.

Това трябва винаги да помним, братие, никогаж да го не забравяме и постоянно да бъдем будни пазачи на праотеческата си вяра, толкоз повече, че и противниците на нашата св. православна вяра, а следователно и на народът ни, без да гледат на своите вековни несполуки у нас, не се отчайват, не стоят с кръстосани ръце и работят повече от всеки друг път против праотеческата ни вяра. Погледнете: благодарение на днешните свободни времена между народът ни сега свободно шетат разни католически и протестантски проповедници, отварят църкви, училища, раздават даром книжки, харчат пари и в името на науката и просвещението хулят всячески нашата праотеческа вяра и се домогват да съблазнят народът ни и да го отклонят от Православието — уж пак за народното добро. Трябва да се пазим от тях. Те лицемерят, те лъжат. Те са вълци в овча кожа. Техните цели и домогвания са пагубни за нас. Те копаят яма за народът ни. В устата им се Бог, се Христос, се Евангелието, а в сърцето им — интерес и лични облаги. Те, както казва апостолът, „имат образ на благочестието, но от силата на благочестието са се отметнали“ (2 Тим. 3:5). Те винаги се хвалят, че знаят Бога, но с делата си спрямо народът ни отричат се от Него (Тит 1:16). Да, братие, трябва да бъдем будни над своята праотеческа вяра, Православието, трябва винаги да се пазим от всички такива непросени доброжелатели, които под булото на доброжелателство копаят гроб на народът ни.

Но, братие, дали трябва да се пазим само от чуждите? Дали не трябва строго да пазим и над сами себе си, да бъдем будни и спрямо нас си? Чуждите, да речем, имат интерес да ни поколебават в нашата православна вяра. Те искат да бъдем разпокъсани, да има винаги помежду ни раздори, особено религиозни, които са най-страшните за народното единство и съществование, и по този начин да бъдем винаги слаби, разнебитени, та те по-лесно да могат да си постигват интересите на наш гърб. Те са чужди за нас и ний чужди за тях. Те не могат да милеят за нас, те милеят за своите интереси. Нашите вековни теглила и нашите усилия да запазим единството си били са и са пречка за тях, та затуй те не ни милеят и залягат най-много да ни отклонят от праотеческата ни вяра, като знаят от многовековният опит, че тя именно ни запазва единството и съществованието. Няма за какво да ги осъждаме: всеки си гледа и дири интересът. Да речем, така също, че и тези от нас, тези наши братя, които са се отказали от бащината си вяра и са прегърнали едни протестантството, други— католичеството, направили са и правят това по заблуждение и за интерес. За личен интерес те са приели и приемат да се наричат, тъй да река, синове на фараоновата дъщеря, отколкото синове на майка България; за личен интерес те са предпочели и предпочитат да се наслаждават с временни облаги или, както се изразява апостолът, да имат „временную греха сладость“, отколкото да страдат заедно със своят народ и заедно с него да се излагат на неудобствата на една борба, която с векове води народът ни за запазвание основата на единството и съществованието си — Православието. Не трябва да ги осъждаме. Напротив, трябва да съжаляваме за тях дълбоко и от цяла душа и сърце да се молим Богу, за да ги просвети да познаят заблуждението и окаяното си положение, та да се възвърнат пак в спасителното лоно на св. православна вяра и от синове погибелни да станат синове на благодатта.

А какво да речем, братие, за тия от нас, които уж сме останали верни на бащината си вяра, които се казваме православни, когато ако по-внимателно се взърнем, излиза като че само по име сме православни, а на дело — далеч сме от Православието и макар да не се казваме нито протестанти, нито папищаши, но твърде начесто ний, подобно на тях, не зачитаме бащината си вяра и даже, за угодата на тогоз и оногоз или за да се покажем, че не сме от старият свят, много пъти си позволяваме и да кощунствуваме, т. е. да се подиграваме с вярата си. Православни сме, но слугуваме ли поне от малко-малко с присърце на вярата си? Съобразяваме ли се с нейните правила в животът си, в стремленията и домогванията си? Една студенина се забележва в мнозина от нас. В църква твърде неохотно дохождаме да се помолим Богу и да чуйме божествената служба, и то, ако дохождаме понякогаж, правиме го като за хатър, за мода, по снизхождение. И стоим ли в църква с надлежното благоговение, и колко стоим? Че кахвенетата са пълни, а Божиите храмове и в най-големите празници — празни, това го знаем всички отдавна. Наредбите и постановленията на нашата Православна Църква ний начесто пренебрегваме и даже в разговорите си се глумим над тях; тайнствата, и то само някои, които твърде вече се хвъргат в очи, ний изпълняваме само за очи, като от немай-къде; постите сме захвърлили, тъй да река, на таванът, явно ги пренебрегваме, явно се подиграваме с тях. Ето и през Велики пости, каквито са настоящите, когато като православни всички сме длъжни публично поне да показваме колко-годе зачитане към тях и да се въздържаме поне от публични увеселения, ний назначаваме и даваме балове… Какво да кажем за всички тия работи, които оскърбяват и унижават православната ни вяра, а се вършат от мнозина от нас, които се наричаме православни? — Нищо друго, освен че това е същото онова зло, ако и не по-голямо, което се нанася на народът ни от разни католици, протестанти и от всички други противници и врагове на нашата православна вяра, че това е по-страшно посегателство на народната вяра, подкопавание на народното съществование. Да се не лъжем, православни българе, и да си не затваряме очите пред горчивата истина. Молиме ли се Богу в къщята си и в душата си; има ли в къщята ни и в сърцата ни страх Божий, благочестие; постим ли в къщята си, почитат ли се в къщята ни наредбите и постановленията на нашата Православна Църква, имат ли стойност за нас, в мислите и убежденията ни, великите и спасителни истини на Православието — това вече остава на съвестта на всекиго: всеки ще дава на Бога отговор за това. Но щом публично показваме незачитание към всички тия работи, щом публично си дозволяваме да пренебрегваме и някак да се подиграваме с Божиите храмове, с църковните молитви, с постите, както и с другите наредби на нашата православна вяра, ний ставаме вече пособници, помагачи на всички тези, които с векове се мъчат да разклащат вярата в народът ни и по този начин да подкопаят единството му и самото му съществование. Макар и да се казваме православни, но с подобни свои обноски спрямо Православието ний нанисаме голямо зло на православният си народ, защото го наскърбяваме в най-скъпите му свещени чувства, тъпчем това, което той почита, подиграваме се с това, което от векове е било за него най-свещено и драгоценно, в което той винаги е намирал и намира истинско душевно утешение в своите страдания, истинско насърчвание в своите несполуки, което винаги е било и сега е за него, за народът, единственият спасителен извор, от който той е черпал и черпи нравствени сили за труд и подвизи. В своето неразумие ний като че забравяме какво вярата е, която е давала и дава на народът ни сила и мощ да се бори със сполуката за своето съществование, че когато са се искали и се искат от народът ни жертви и подвизи до самоотвержение, до самопожертвование, вярата само е могла и може да му даде сили и решимост да принесе тия жертви и да подеме тия подвизи, че никакви разсъждения, убеждения, никакви заплашвания и наказания не са били и никогаж не могат да бъдат в състояние да накарат човека тъй охотно да пониса страданията в тъмница и железа, да виси по бесилките, да тича в студ, в жега, гладен, бос срещу куршумите на неприятеля, безстрашно да гледа в очите на смъртта и да прежалява и къща, и чада, и всичко, що е така мило и скъпо за човека на тоя свят, както чистата и дълбока вяра в Бога. А тази именно вяра ний, със своите неразумни и свободни отношения спрямо праотеческата си вяра и нейните наредби, даваме повод, ставаме причина да се разклаща, да се подкопава в народът. Тогава, дека остава нашето Православие, макар че се считаме и се наричаме православни? Дека остава нашият патриотизм?

Твърде начесто ний оправдаваме своето свободно и с нищо неоправдаемо отношение спрямо праотеческата наша вяра — Православието — с това, че имаме претензията да се гордеем с образованието си и с подражаванието в много работи на просветените народи. Добро нещо е образованието. Похвално нещо е да подражаваме на просветените народи. Наистина у тях има велики мъже, представители на науката и напредъкът, пред които сме длъжни с най-дълбоко почитание да прекланяме глава, а има у тях, у просветените народи, и такива хубави работи, щото грехота щеше да бъде, ако не желаехме и не се потрудихме да ги заимствуваме и да им подражаваме. Но вижда се, ний предпочитаме в някои отношения да заимствуваме и да подражаваме не на това, което трябва, което наистина е полезно и достойно, а на това, което аресва на нашите прищевки и страсти. Най-великите европейски умове, братие, винаги с най-голямо почитание и благоговение са се отнасяли и се отнасят към вярата на своят народ. А в дни, назначени за пост и молитва, просветените народи не си дозволяват не само шумни публични увеселения, каквито са баловете, но и други по-скромни развлечения и веселби, които би могли да нарушат общото религиозно настроение, а прекарват такивато дни наистина в пост и молитва. Ний правим противното. Едно от двете: или не разбираме високото и спасително учение на праотеческата си вяра и нейните постановления, или не искаме да ги зачитаме. Едното и другото не е добро, ами е зло и зло голямо, защото наскърбява народът в най-светите му чувства, дръпнува между нас и него една черта на студенина, дава повод за разединение…

Ето защо, братие, трябва да се пазим не само от чуждите за нас по дух и вяра, не само от разни католици и протестанти, които така свободно шетат между народът ни и се мъчат да подкопават праотеческата ни православна вяра, но трябва да пазим и над себе си, да бъдем будни и спрямо нас си. Трябва да треперим всинца, без изключение, над православната си вяра, както с векове са треперали над нея нашите бащи, деди и прадеди, и да се пазим като от огън да не би нашите отношения спрямо Православието и неговите наредби да са такива, щото чрез тях да се съблазнява и да се поколебава, макар и против нашата воля, народът ни в праотеческата си вяра. Казах по-преди и сега пак ще кажа, че няма по-голямо зло, което би могло да се нанесе на народът ни от това — да не пазим и да не зачитаме вярата му, да посягаме на Православието. Да не забравяме никогаж: има Православие у нас, има и български народ, няма Православие — няма български народ. [3]

Бележки:

[1] не струваше хас – не обръщаше внимание (на), не се влияеше (от).

[2] ихтибар – добро име, почит.

[3] Словото си за Неделя Православна Високопреосвещеният митрополит Климент произнася на 14 февруари 1893 г. (по стар стил) в Съборната църква в Търново. Публикуваме го с придържане към характерните за тогавашното време изрази и граматически особености по изданието в сп. "Духовна култура", 1924, кн. 20—21, с. 153—168. След произнасянето на тази своя проповед митрополит Климент е обвинен в обида княжеското достойнство на княз Фердинанд, подведен е под съдебна отговорност и, с активното участие на тогавашния министър-председател Стефан Стамболов, е арестуван и заточен в Гложенския манастир, където прекарва 1 година под строго полицейско наблюдение. Връща се в епархията си при преголямо и радостно посрещане от страна на неговите епархиоти през м. май 1894 г.

КРЪСТОПОКЛОННА НЕДЕЛЯ

† Н Е О Ф И Т

ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ

„И като повика народа с учениците Си, рече им:

който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва"

(Марк 8:34)

ВАШЕ ПРЕОСВЕЩЕНСТВО,

ВАШЕ ВИСОКОПРЕПОДОБИЕ,

ДРАГИ ОТЦИ,

ОБИЧНИ В ГОСПОДА БРАТЯ И СЕСТРИ,

Едва ли можем да намерим думи, които по-ясно и по-точно от тези да изразяват смисъла на църковното богослужение в днешната Трета неделя от спасителния Велик пост, наречена Кръстопоклонна. Днес светата Църква не само за пореден път ни приканва да се поклоним пред честнѝя и животворящ Кръст Христов, но и обръща нашето внимание към онзи кръст, който всеки от нас трябва да носи, за да бъде достойно името християнин, за да може всеки от нас да се нарича Христов ученик, последовател и подражател, достоен свидетел на Разпнатия заради нас Син Божи и благовестител на Неговото спасително учение.

Такъв е заветът на Господа, това ни припомня и светата Църква в днешния ден, обръщайки се към всеки от нас: Който иска да бъде Христов ученик и следовник, да вземе кръста си и така да Го следва. Защото, пътят на Господа наистина води към Възкресението и вечния живот, но преди това минава през Голгота, през разпятието и страданията, болката и унижението, себеотричането и жертвата. Пътят Господен води нагоре към светлината и живота, към отворените за нас райски двери, но неизбежно минава през изпитанието на Кръста. И ние добре виждаме това в земния живот на Спасителя, но само това не е достатъчно. От нас се иска и ние да извървим този път.

Мнозина обаче са се питали, питат се и днес, какво точно означава, как трябва да се разбира поставеното ни от Господа изискване „да носиш кръста си"? Нима за слабия и грешен човек е възможно да повтори подвига на Божия Син? Нима спасението не ни е било дадено даром от Господа? Защо е необходимо да ни се поставя и подобно тежко и непосилно изискване? Затова, защото, както казва св. апостол Павел, „... всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме" (Рим. 6:3). Защото в кръщението „ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха..." (Рим. 6:6). Ето какво означава „да вземем кръста си". Означава да поведем нашата лична борба с греха и смъртта. Борба, която „не е против кръв и плът, а... против поднебесните духове на злобата" (Еф. 6:12). Борба, в която никога не сме сами, но и която никой друг не може да води вместо нас.

„Да се отречем от себе си", „да вземем кръста си" означава да отхвърлим от себе си стария, греховния човек. Означава всеки ден и час от нашия тукашен живот да водим нашата лична битка с греха, който толкова лесно ни оплита в своите мрежи. Означава да подредим правилно ценностната си система и да се откажем от всичко онова, което възпрепятства нашето възхождане към небесата. Защото, както казва Господ, дето е на човека съкровището, там ще бъде и сърцето му (Мат. 6:21). Означава още по-усърдно да се молим с молитвата на Псалмопевеца: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене" (Пс. 50:12). И не само да се молим, но да бъдем и активни Божии съработници в делото на нашето спасение - така щото винаги, когато се случи да паднем, да имаме в себе си желанието да се изправим и отново да продължим по пътя към нашата лична Голгота. Означава, накрая, да можем и ние да кажем, - заедно със св. апостол Павел, „разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене" (Гал. 2:19-20).

За всички тези и за още много други неща ни подсеща светата Църква в неделята на поклонението пред Господния Кръст. Припомня ни, че Бог никога не изисква от човека непосилни за него неща. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени" - казва Господ - „и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си... защото игото Ми е благо и бремето Ми леко" (Мат. 11:28-30). И защото „не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив" (Иез. 33:11).

В Кръста, възлюбени, е нашата сила, в него е и нашата победа. Кръстът Христов е нашето вярно и надеждно оръжие в борбата ни за вечния живот. Чрез него човешкият род беше освободен от древното проклятие. На него, заради нас и нашето спасение, бе въздигнат Христос - Новият Адам, та чрез Неговото въздигане за нас - потомците на Ветхия Адам - отново да се отворят портите на Царството небесно. На него се покланяме и ние днес, та, укрепени от него, непосрамени да доизвървим и пътя си до славното и всепобедно Христово Възкресение.

Божията благодат, силата и победата на Честния и животворящ Кръст Христов, и общението в Светия Дух да бъдат с всички нас!

Честит и благословен празник!

+++

Слово на Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит за Неделя Кръстопоклонна, катедрален храм „Св. Неделя", София, 3 април 2016 г.

КРЕСТУ ТВОЕМУ ПОКЛАНЯЕМСЯ, ВЛАДИКО

(3 Неделя на Великия пост - Неделя Кръстопоклонна)

Ставроф. ик. Димитър ЙОРДАНОВ

В своята вековна практика св. Църква на третия неделен ден от св. Велик пост - Неделя Кръстопоклонна - изнася за поклонение св. Кръст. Велика и непостижима е тайната на Живоносния Кръст Господен! От дърво на проклятието и оръдие на най-позорно наказание (Втор. 21:23) двете напречни сковани греди станаха емблема на нова световна религия, спасително знаме на едно възродено общество, върховна светиня за християнското човечество! Кръстът е израз и символ на безгранична Божия любов в света. „Бог толкоз обикна света че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Йоан. 3:16).

Кръстът е завършек и венец на Христовия изкупителен подвиг. Кръстът, пред който ние се покланяме и който целуваме, представлява всъщност огромния кръст на човешкия грях, който Христос с кървава пот изнесе на Голгота. Излязъл от ужаса на Голгота, Христовият кръст влезе в историята на християнското човечество като духовна строителна сила. Възхитен от тайната, величието и небесната красота на Кръста, св. ап. Павел го нарече „Божия сила и Божия премъдрост" (1 Кор. 1:24).

Пътят на Кръста, пътят на страданията е път Божи. Христос зове Своите последователи да Го последват в този тесен, трънлив, но спасителен път (Мат. 7:14). Св. Църква в литургийното евангелие за тази неделя ни припомня заръката на Спасителя: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Марк. 8:34). Необходимо условие за достойно следване подир Христа е самоотречението. То е готовност за доброволна жертва заради любовта. То е отричане от света на греха и злото, чийто господар е сатаната (Йоан. 14:30).

Самоотречението е разпъване на плътта със страстите и похотите (Гал. 5:24). Св. ап. Павел заявява: „Разпнах се с Христа и вече не аз живея, а Христос живее в мене" (Гал. 2:19-20). Предишният греховен човек трябва да умре за съблазните на света, та обновеният възроден човек - „новата твар" (2 Кор. 5:17) - всецяло да принадлежи на Христа, за да тържествува Божият Дух в света.

Християнството е религия на спасението чрез себеотрицанието и страданията. Животът се изгражда и цъфти по закона на жертвата и смъртта. По думите на Спасителя, „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод" (Йоан. 12:24).

Христос иска да Го следваме като „вземем кръста си" (Мат. 10:39; Мат. 16:24). Всеки има кръст в живота. Житейският кръст - това са земните тревоги, нещастия, скърби, сълзи, скъпи загуби. Този кръст е предсказан от Христос. „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света" (Йоан. 16:33). Когато смирено стоим в подножието на Кръста Господен, ние мислим и за своя житейски кръст и търсим Божията помощ, за да го носим в Божие име достойно, изповеднически спасително.

Неизмеримо е величието и обаянието на живоносния Кръст. Той се възпява като „пазител на цялата вселена". Чрез Кръста вселената се превръща във величествен Божи храм. Кръстът е „красота на Църквата". Има ли наистина в света по-висша красота от красотата на разпнатата на Кръста страдаща и жертвена Божия любов! Ние окичваме св. Кръст с цветята на ранната пролет. Голготският Кръст на Христа обаче бе обагрен с драгоценната кръв на Спасителя. Тази пречиста божествена кръв е най-пленителната му красота.

Велика е възраждащата и спасителна сила на Кръста! Погледна на Него с вяра и смирение разбойникът и получи рая (Лука. 23:42-43). Кръстът Господен озари сърцето на Савел, жестокия гонител на християните. Ревностен фарисей, дишащ ярост, Савел се отправя към Дамаск - крепост на вяра и благочестие - със смели планове да разори Църквата Божия (Деян. 9:1-18). Но става чудото на великия прелом. Огрян от Божията светлина, Савел ослепя за греха, за да прогледне за вярата. Пред вратите на Дамаск, в подножието на Кръста Христов, в скалата на вярата (Мат. 16:18) се разби корабът на неговата фанатична гордост и злоба. Останките от това благодатно корабокрушение - немощният „избран Божи съд" (Деян. 9:15) - богоозареният св. ап. Павел ще възраства вече с Божията благодат като нов възроден човек, за да стане от върл гонител на Христа един от най-великите апостоли на Църквата, който в мрежата на Евангелието улови целия тогавашен културен свят. И ние слушаме смирената изява на този смел благовестник на вярата: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява" (Филип. 4:13). „С благодатта на Бога съм това, което съм" (1 Кор. 15:10). „А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с Кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат и аз за света" (Гал. 6:14).

Кръстът Христов благодатно преобрази и преподобна Мария Египетска. Неговите лъчи озариха порочното й сърце. Тя завинаги напусна мрачните низини на греха. В продължение на 47 години сред пустинните пясъци зад река Йордан преп. Мария Египетска твори дивни подвизи и святост.

Кръстът Господен е свещената хоругва на християнина в битката с греха. През сиянието на Кръста ние виждаме света често пъти разпъван от противоречия, размирие и безлюбие, но винаги Кръстът Господен е дарявал на света обич, прошка и мир! От висотата на Кръста Христос вече двадесет века зове, привлича, утешава и спасява!

Кръстът Господен е пред нас. С жива вяра да му се поклоним. С любов и благодарност да целунем живоносните рани на разпнатия Спасител и да приемем освещаващата им сила за честит и плодоносен християнски живот. И с гласа на св. Църква смирено да прошепнем: „На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето свето Възкресение възпяваме и славим!" Амин.

„Църковен вестник", бр. 12, 1995 г.

ДА ПОНЕСЕМ КРЪСТА СИ

† Траянополски епископ ИЛАРИОН (Доростолски митрополит)

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Марк. 8:34). С тези думи Господ Иисус Христос се обръща към онези, които желаят да Го следват. Той призовава учени и неучени, бедни и богати, грешни и праведни, без да прави разлика в общественото положение на хората. Господ дойде и пострада за целия човешки род и прояви безмерната Си любов към нас, грешните. Всички са призовани, но има свобода. Спасителят никого не принуждава. Той казва „който иска", защото насила последователи не се печелят. Насила може да се отнеме нещо, но не и да се даде. Ценността на нравствения подвиг е в свободното следване на Христа.

Господ поставя три условия за тези, които пожелаят да Го следват, да поемат по пътя на спасението.

Първото условие е да се отречеш от себе си. Необходимо е самоотречение, за да се върви правилно по този път. Отричане от себелюбивото, егоистично „аз". Отричане от суетните желания, ламтеж за богатства, жажда за власт и от всяка страст, от всичко, което ни влече към греха.

Целта е свята - спасението на душата. Свети трябва да бъдат и средствата за постигането й. Това са отричане от греховните ни наклонности и готовност за следване на доброто. Това означава да поведеш борбата със себе си, със страстите и похотите си. Победиш ли ги - ще удържиш най-голямата победа. За нас, които сме потънали в грехове, това не е лесно. Затова и св. ап. Павел от името на всички човеци с болка казва: „Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша" (Рим. 7:19). Трудна ще бъде борбата ни със злото, но който идва при Господа и иска да бъде Негов ученик, трябва да възненавиди в живота си всичко онова, което го отделя от Бога, което е в противовес с евангелските заповеди. „Защото, каква е ползата за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Мат. 16:26).

Второто условие за следване на Христа е човек „да вземе кръста си". Някога осъдените на кръстна смърт е трябвало сами да носят оръдието на своето наказание - кръста. Това е колкото телесно, изнурително тегло, толкова и духовно изпитание. Но трябва с търпение да се понасят всички трудности и несгоди, които животът предлага. А житейските кръстове са различни. Едни са по-тежки, други - по-леки. Едни са телесни немощи и болести, а други са неудачи в живота, вдовство, беднотия.

Вярата ни изисква да се носи кръстът на живота смирено, търпеливо, с молитвено призоваване на Божията помощ. Човек никога не бива да забравя призива на Иисус Христос: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се проучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми е леко" (Мат. 11:28-30). Ако човек понесе кръста на живота с мисълта, че това е негово бреме, негов дял, не ще се теготи от тежестта му, както не се теготи от тежестта на собственото си тяло. Ако на плещите ни сложат тежест от 30-40 килограма, ще се преведем. Ако товарът се увеличи - ще паднем под тази чужда тежест. Но тежестта на нашето тяло, която може да бъде много по-голяма, не усещаме. Защо? - Защото я чувстваме като свое собствено тегло. Тъй и за кръста на живота: ако се носи със съзнанието, че си е наш поради многото грехове, тогава с Божията благодатна подкрепа не ще се чувства тежестта му.

Третото условие за следване на Христа е неотклонно да вървим след Него. „Който иска... да вземе кръста си и Ме последва" - казва Господ. Ние можем да понасяме тежестите на живота, да носим кръста си, но ако не вършим това в името на Иисус Христос, надявайки се на Неговата помощ - не ще успеем. Целта ни трябва да бъде Спасителят Иисус Христос и единението ни с Него. Ако в името на някоя друга идея, колкото и благородна да е тя, понасяме тежестите на живота, а не в името на Христа и Христовата любов, тогава нищо не ни ползва. Защото самонадеяността е пагубна и не води до добър край. Кръстоносенето, когато не е в името на Господа, не води до спасение.

За да бъде успешно носенето кръста на живота, нужна е небесна подкрепа. Светият Кръст Христов благодатно подкрепя човека, затова нека отправяме благоговеен поглед към него. По-честите размисли върху кръстните страдания на Иисус Христос облагородяват, превъзпитават човека. Нужно е по-често да заставаме в молитвен спасителен размисъл пред Разпятието на Христа, нашия Бог и Спасител, та, като се отречем от греха, с Негова помощ да вървим по пътя за спасението на душата си. Амин!

„Църковен вестник", СИ, бр. 11, 1993 г.

СТРАСТНАТА СЕДМИЦА

Богослуженията през последната седмица преди Пасха припомнят последните дни от земния живот на Господ Иисус Христос, за неговите страдания, смърт и погребение. Тази седмица се нарича „Страстна", т.е. в превод от църковнославянски „Страдалческа". Нарича се и „Велика" поради значението на великите събития, станали през нея.

Св. Йоан Златоуст учи: „През тази седмица е премахната древната тирания на дявола, потъпкана е смъртта, вързан е силният (врагът) и са разпръснати неговите оръжия; заличен е грехът, премахната е клетвата и е отворен раят; небето не е вече недостъпно, хората се приближават до ангелите, разделящата преграда е вдигната, границите - заличени. Бог на всемира е примирил небето и земята".

Богослуженията през тази велика по смисъл и съдържание седмица са белязани и с външно величие. Те са украсени с мъдро подбрани пророчески, апостолски и евангелски четива, възвишени, вдъхновени песнопения и дълбокосъдържателни, благоговейни обреди. Всичко онова, което в Стария Завет е предизобразено или предсказано, а в Новия Завет е изобразено или казано за последните дни и часове от земния живот на Богочовека - всичко това е събрано от Църквата в един жив и величествен образ, който постепенно се разкрива пред нас в богослуженията на Страстната седмица.

Богомолците, присъстващи през тези дни в храма, имат възможност последователно да се пренесат мислено и духовно в Йерусалим, на Елеонската планина, в Сионската горница, в Гетсиманската градина или в градината на Йосиф Ариматейски. Богослуженията през тази седмица ни сближават с отиващия на доброволни страдания Спасител. Те ни дават безценната възможност мислено да съзерцаваме пролятата за нас Негова пречиста кръв, да чуваме като че ли непосредствено от Неговата уста последните Му предсмъртни думи и наставления. Като присъстваме през Страстната седмица на богослуженията, които ни представят живо и образно всички събития от последните земни дни на Господ Иисус Христос, които все едно че се извършват пред очите ни, ние, християните, заедно със своя Спасител вървим към Голгота и се разпъваме заедно с Него - „сшествуем Ему и сораспинаемся Ему", както се пее в църковната песен.

Страстната седмица е знаменателно време. Тогава християнските души се извисяват и се настройват за възприемане на най-възвишените мисли и чувства. Св. Йоан Златоуст свидетелства, че първите християни в горещото си желание да бъдат неотстъпно с Господа през последните дни от земния Му живот, през Страстната седмица задълбочавали молитвите си и засилвали подвига на поста. Те, като подражавали на Господа, Който единствено от обич към падналото човечество претърпял големи страдания, се стараели да бъдат добри и снизходителни към немощите на своите братя и да извършват колкото може повече дела на обич и милосърдие. Като смятали за неприлично да произнасят осъждания и да издават присъди в дните на нашето оправдание чрез пречистата кръв на Непорочния Агнец, те прекратявали всякакви искове, съдопроизводства в обществени места, спирали всякакви спорове и наказания и дори освобождавали за този период затворниците от веригите им, ако не били уличени в тежки углавни престъпления.

ВЕЛИКИ ПОНЕДЕЛНИК

„Ето, Младоженецът иде в полунощ и блажен е тоя раб, когото намери буден, а недостоен е онзи, когото намери безгрижен. Прочее, внимавай, душо моя, да не те налегне сън, та да бъдеш предадена на смърт и да не останеш вън пред затворените врата на царството, но опомни се и възкликни: свят, свят, свят си Боже, заради Богородица помилвай ни!" (Тропар, гл. 8)

В богослуженията през този ден св. Църква приканва вярващите да съпътстват Христос, да се разпънат заедно с Него, да умрат в Негово име за всички житейски наслади, за да живеят с Него.

Като сближава в тайнственото съзерцаване събитията от Стария и Новия Завет, св. Църква ни показва бъдещите страдания на Спасителя в старозаветния предобраз на целомъдрения Йосиф, който, бидейки невинен, бил унизен и продаден в робство от братята си, но после пак бил въздигнат от Бога. В синаксара на този ден се казва: „Йосиф е предобраз на Христос, защото и Христос става обект на завист за Своите едноплеменници - юдеи; Той бива предаден от ученика Си за тридесет сребърника, бива заключен в мрачен, тесен ров - гроба, но като въстанал от него чрез собствената Си сила, се възцарил над Египет - т.е. над всякакъв грях и окончателно го победил, станал владика над целия свят, човеколюбиво ни е изкупил чрез даруването на тайнствената пшеница и ни храни с небесния хляб - животоносната Си плът".

От евангелските събития св. Църква припомня изсъхването на безплодната смоковница, която символизира юдейското общество, при което Иисус Христос не намерил истинския плод, а само лицемерната сянка на закона. Тази смоковница е изобличена и прокълната от Него. Тя символизира също така и всяка душа, която не принася плод на покаяние.

Освен притчата за изсъхналата смоковница утринното Евангелие ни назидава чрез разказаната от Спасителя именно на този ден притча за неправедните лозари, убили първо слугите на господаря си, а после и изпратения от него син.

Тази притча изобразява ожесточаването на юдеите, които първо убивали пророците си, а след идването на земята на Божия Син, убили и Самия него. Тя се отнася също и за християните, които нарушават апостолските и светоотеческите заповеди и чрез това продължават да разпъват Божия Син чрез своите прегрешения.

В литургийното евангелско четиво св. Църква напомня за съдбата на богоотстъпния юдейски народ и свършека на света, предречени от Иисус Христос. Чрез описване на големите и многобройни бедствия и признаците, предшестващи разрушаването на Йерусалим и края на вековете, вярващите се подбуждат въпреки злото, в което лежи светът, към великодушие, безпристрастие, търпение, молитва и духовно бдение. Те се утешават от общението на Спасителя за разпространяването на Евангелието из целия свят и съкращаване на бедствията „заради избраните" (Мат. 24:14, 22).

Мисли за последния час, окаяна душо, и се пази да не бъдеш посечена като смоковницата. Трудолюбиво разработвай дадения ти талант, като бодърстваш и викаш: да не остана вън от Христовия чертог!

ВЕЛИКИ ВТОРНИК

„В Твоите светлости как ще вляза аз недостойният?... Защото, ако дръзна да вляза в чертога, дрехата ми ме изобличава, понеже не е брачна, и свързан ще бъда изхвърлен от ангелите. Господи, очисти сквернотата на душата ми и ме спаси като човеколюбец" (стихира, гл. 1)

На утренята на този ден се припомнят събитията, описани от св. евангелист Матей (Мат. 22:15-46; 23:1-39). Но най-вече богослужението във Велики вторник черпи съдържанието си от притчата за десетте девици, за талантите и за Второто Христово пришествие. Чрез тези възпоменания св. Църква напътства вярващите към духовно бодърстване в името на Господните страдания за нас; към разумното разпореждане на даруваните ни сили и способности, особено в делата на милосърдието. В своите песнопения св. Църква в този ден с особена настойчивост ни внушава задължителното за нас духовно бодърстване и религиозно-нравствено усъвършенстване.

Младоженецо Христе, направи ни участници заедно с мъдрите девици в Твоето небесно царство и ни причисли към избраното Твое стадо, защото си благ и човеколюбец!

ВЕЛИКА СРЯДА

Повече от блудницата върших беззакония, Благий. Никакви покайни сълзи не Ти принесох. Но мълчаливо се моля, падам пред Тебе и целувам Твоите пречисти нозе, за да получа прощение на греховете от Тебе, Спасителя, Когото призовавам: Избави ме от моите скверни дела!

Нощта срещу сряда Господ е прекарал във Витания (Мат. 26:6-17). Тук, в дома на Симон Прокажения, една жена „грешница" е възливала скъпоценно миро върху главата на Спасителя, когато Той седял на трапезата. През това време в съвета на първосвещениците, книжниците и старейшините вече било решено да заловят Спасителя чрез хитрост и предателство и да Го убият.

Тук, противоположно на жената грешница и на нейната безкористна постъпка, в неблагодарната душа на Юда, един от дванайсетте ученици на Господа, се зародило престъпното намерение да предаде на беззаконния съвет своя Учител и Господ.

Затова в църковната служба на Велика сряда се прославя жената грешница и се порицава и проклина сребролюбието и предателството на Юда.

„Господи, падналата в много грехове жена, като усети Твоето Божество, взе чин на мироносица и като ридаеше, принесе Ти миро преди погребението. Горко ми, казваше тя, понеже за мене е нощ - невъздържаното блудство, мрачното и безлунно силно влечение на греха! Приеми потоците мои сълзи Ти, Който чрез облаците произвеждаш водата в морето. Наклони се към моите сърдечни въздишки Ти, Който чрез неизказаното Твое снизхождение наведе небесата! Дай да целуна и отрия с косите на главата си Твоите пречисти нозе, чийто шум Ева в рая по пладне като чу, уплашена се скри. Кой ще изследва, Душеспасителю, Спасе мой, множеството мои грехове и бездната на Твоите съдби? Не презирай мене, Твоята рабиня, Ти, Който имаш безмерна милост" (Слава, глас 8).

Св. Йоан Златоуст пише: „Изпълни се онова, което Христос предсказал за жената грешница. Където и да отидеш във вселената, навсякъде се възвестява за тази жена, макар че тя не е знаменита и не е имала много свидетели. Кой тогава възвестил и проповядвал всичко това? - Силата на Оногова, Който предрекъл това. Измина много време, но паметта за това събитие не е заличена. И персийците, и индийците, и скитите, и тракийците, и сарматите, и маврите, и жителите на Британските острови повествуват за това, което е направила жената грешница в дома на Симон Прокажения". А за Юда Златоустият учител казва: „Ще попиташ - как така Юда е станал предател, когато той е призован от Христос? Бог, когато призовава при Себе Си хората, не принуждава и не насилва волята на тези, които не желаят да изберат добродетелността. Той убеждава, съветва, прави всичко възможно да ги подбуди да станат добри. Но ако някои не живеят да станат добри, Той не ги принуждава".

Христе Боже, Който бе помазан с драгоценно миро, избави ни от страданията, които ни сполетяват и ни помилвай, защото си благ и чевоколюбец! Амин!

ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

В богослужението на този ден се припомнят събитията, станали преди пътя на Спасителя към доброволните страдания - извършването от Иисус Христос на последната пасхална вечеря, на която Той измива краката на учениците Си и установява тайнството Евхаристия, както и предаването Му.

В апостолското четиво са изобразени установяването на тайнството и неговата цел, а и начините за достойното му приемане. В деня на установяването на това най-свято тайнство св. Църква особено призовава вярващите към причастяване с Тялото и Кръвта на Спасителя, все едно че това става от ръцете на Самия негов Божествен Учредител. Дори тържествената Херувимска песен на тази св. Литургия се изпуска и вместо нея се пее трогателната песен, изобличаваща Юда и призоваваща към подражаване изповедта на Благоразумния разбойник: „Вечери Твоея тайния". Също така и обичайната похвална песен към св. Богородица се заменя с ирмос от канона, в който вярващите се приканват на Христовата вечеря, към приемане на предложената от Христос безсмъртна трапеза.

Евангелското четиво разказва за събитията, станали преди, по време и след Тайната вечеря и е подбрано от евангелистите Матей, Марко и Йоан.

На множеството съдбовни събития, станали на този ден, съответстват трогателните чувства и размисли, съдържащи се в богослужебните песнопения. Като съзерцава Спасителя в последните минути преди страданията Му, Църквата в своите песнопения дълбоко страда и скърби. Като знае обаче Кой е този Страдалец, защо и заради кого Той отива на кръстна смърт, св. Църква дава място и на чувството на благоговейна обич към Отиващия на доброволни страдания.

Като прославя безкрайната обич на Спасителя, вземащ цялата тежест на човешките грехове и неизразимото смирение на Измиващия нозете на Своите раби, св. Църква благоговее пред Чашата на вечния живот, предложена от Създателя. Славослови молитвата с кървава пот в Гетсиманската градина на Спасителя, Който ни преподава свет пример - именно в молитвата да търсим утешение и опора сред скърбите в носенето на нашия кръст в живота и в часа на приближаващата се смърт.

След утренята се пее следният (отпустителен) тропар: „Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха, тогава злочестивият Юда обзет от сребролюбие, се помрачаваше и Тебе, праведния съдия, предаде на беззаконните съдии. Погледни, любителю на богатства онзи (Юда), който заради тях се обеси. Бягай от ненаситната душа, която се одързости да направи това на Учителя. Господи, Който си благ към всички, слава на Тебе".

ВЕЛИКИ ПЕТЪК („РАЗПЕТИ ПЕТЪК")

Днес виси на дърво Този, Който раздели земята от водите; с венец от тръни се увенчава Този, Който е цар на ангелите; в лъжлива багреница се облича Този Който (в Йордан) освободи Адам; с гвоздеи се приковава Младоженецът на Църквата; с копие се прободе Синът на Дева. Покланяме се, Христе, на Твоите страдания. Покажи ни славното Твое Възкресение.

Цялото богослужение на Велики петък е посветено на благоговейното и трогателно припомняне на спасителните страдания и кръстната смърт на Богочовека. Всеки час от този ден е нов подвиг при изкупителните страдания на Спасителя. Отзвукът на тези страдания се чува във всяка дума на православното богослужение, което изразява единствено и несравнимо както силата на умилението и трогателността, така и дълбочината на безграничното състрадание към страдащия Спасител.

Като ни пренася мислено през изминалите векове, св. Църква като че ли ни води към подножието на Христовия Кръст, издигнат на Голгота, и ни превръща в свидетели на мъченията на Спасителя.

Сутрешното богослужение възпроизвежда страшната нощ. Мракът на природата, мракът на черната злоба на юдеите, търсещи да Го убият, смъртните скърби и Изкупителя в мрака на Гетсиманската градина, Неговото унижение от ученика и враговете - всичко това засилва ужаса от оная нощ. Пред мисления поглед на молещите се в храма се сменят тъжните и ужасни картини. От една страна, се вижда Той, облят от небесна светлина, Създателят на всичко, Спасителят, изцелявал болни, отварял очите на слепи, възкресявал мъртви... Дори и сега Той, като превъзмогва Своите мъчения, скърби не толкова за Себе Си, колкото за Своите мъчители, не за Своите рани, но за нравствените рани на онези, които Го подлагат на унижения и мъчения.

С адска злоба нанасят рани и Го измъчват облагодетелстваните от Него: за маната те Му връщат жлъчка, за водата - оцет, за цялата Му обич към тях - Кръста и смъртта.

Където и да се насочи мисленият ни поглед - навсякъде намира повод за нови съкрушения и сълзи. Сърцето ни се възмущава от юдеите, които само преди няколко дни възторжено викали: „Осана на Давидовия Син!", а сега с престъпно вероломство неистово викат: „Разпри, разпни Го!" Изтръпваме от черната адска постъпка на единия от избраните ученици на Спасителя, който Го е предал за тридесет сребърника. Мисленият ни поглед спира пред самия божествен Страдалец, наречен от бичуването, в позорна багреница, мокра от пречистата кръв, с венец от тръни, които се впиват в главата Му - безпощадно унижаван, зверски бит и накрая по мъчителен начин умъртвен на кръста.

С това поразително съзерцаване на извършващото се в тези часове безпримерно и ужасно светотатство св. Църква насочва вярващите души към Кръста Христов и се старае да ги докара до такова благодатно състояние, в каквото се намирал св. апостол, който не искал да знае нищо друго, „освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат" (1 Кор. 2:2). Но до такова душевно състояние може да достигне само този, който с живото съучастие на обичащото сърце мислено съзерцава доброволните страдания на Спасителя на света, който се отказва от всичко, което може да отвлече вниманието му от невинно страдащия Господ, който наистина върви заедно със Спасителя „съразпъва се и се умъртвява заради Него за всички житейски удоволствия".

Помраченият от нечистите и суетни мисли ум не може да вижда светлината на Божията слава, проявила се в изкуплението на човешкия род чрез страданията и смъртта на Божия Син.

Св. Ефрем Сириец учи: „дойдете всички чеда на Църквата, купени от честната и света кръв на Пречистия Владика. Дойдете, за да размишляваме за страданията със сълзи и въздишки, със страх и трепет, като казваме на себе си: „За нас, нечестивите, е предаден на смърт Христос, нашият Спасител". Проумей, брате, онова, което чуваш сега. Безгрешният Бог, Син на Всевишния, е предаден за тебе. Отвори сърцето си, погледни Неговите страдания и си кажи: „Безгрешният Бог е предаден днес, осмян е днес, поруган е днес, бит е днес, изтърпял бичуване днес, носел трънения венец днес, разпънат е Небесният Агнец днес. Да изтръпне сърцето ми, да се ужаси душата ми! Всеки ден аз трябва да проливам сълзи при това размишление за страданията на Владиката. Сладки са тези сълзи, защото чрез тях се просветлавя душата, която непрестанно размишлява за Христовите страдания".

Ти, неизказана благост, Господи на небето и земята, изпрати ни Твоето благословение, дай ни искрено покаяние и нелицемерна любов. Потърси още нас, загиващите в грехове, и по какъвто начин Ти е угодно, ни събуди от тежкия греховен сън.

ВЕЛИКА СЪБОТА

Днес адът вика, стенейки: "Разруши се моята власт, затова че приех Мъртвия като един от другите умрели. Не само че Този никак не мога да задържа, но изгубвам с Него и тези, над които царувах. Аз имах мъртъвци от началото на вековете, но ето, Този всичките ги въздигна". Слава, Господи, на Твоя кръст и на Твоето възкресение.

На Велика събота св. Църква припомня следните събития: пребъдването на Иисус Христос с тялото Си в гроба, слизането Му с душата в ада, влизането на разбойника в рая, пребъдването на Сина на престола с Отца и Духа. Заедно с това вече се напомня и за приближаване на великото събитие Христовото възкресение. В изключителните по изразителност и умиление богослужения на Велика събота св. Църква, като пролива сълзи на обич и благодарност към Този, Който е дал живота Си за Своите приятели и Своите врагове и с тялото намиращ се в гроба, призовава всички ни към този свят и безценен гроб - надеждата на всички народи. Тя призовава към този гроб небето и земята, ангелите и човеците, обкръжава го със светлия облак на древните старозаветни свидетели, предвидили го векове преди това; със събор на новозаветните предвестници, които тук пред гроба като че ли дават отчет за своята всемирна проповед за Неговия изкупителен кръст, смърт и възкресение.

Цялото богослужение на Велика събота изразява противоположни чувства - на скръб и надежда, на мъка и радост, на сълзи и светло ликуване.

В синаксара на Велика събота се казва, че „светата и велика Четиридесетница превъзхожда всички дни, но по-голяма от св. Четиридесетница е Светата и Велика седмица (Страстната седмица), а по-голяма от най-голямата седмица е тази Велика и света събота. Тази седмица се казва Велика не защото е по-голяма с дни или часове от останалите, а защото през тази седмица са се извършили великите и свръхестествени чудеса и изключителните дела на нашия Спасител, особено в тази събота. Защото, както при първото творение, след като създал всички твари, накрая Бог създал и най-превъзходната - човека, в седмия ден Той си починал от всичките Си дела и го осветил, като го нарекъл събота, т.е. покой... Така, като извършил цялото дело на изкуплението и в шестия ден (петък) пак възсъздал падналия човек, като го обновил чрез животоносния Кръст и смърт, в този, пак седми ден, Господ се успокоил със съвършеното успокоение, като заспал спасителен сън. Бог Слово с плътта Си слезе в Гроба, слезе и в ада с безсмъртната си и божествена душа, която чрез смъртта се бе отделила от тялото и се предала в ръцете на Отца, на Който Той доброволно принесъл Своята кръв за нашето избавление..."

Църковното богослужение започва през този ден рано сутринта и продължава непрекъснато до края на деня, така че последните съботни песнопения се сливат с възкресните (неделните) и свършват вече при звуците на тържественото „Христос воскресе!"

По Твоето неизказано милосърдие, Господи Иисус Христе Боже наш, Който след претърпените мъки и кръстна смърт си благоволил да бъдеш положен в гроб, помилуй ни и ни удостой да се поклоним на славното Ти възкресение! Амин!

„Църковен вестник", бр. 15, 1996 г.

НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

(1 Подготвителна неделя към Великия пост)

†Крупнишки епископ НАТАНАИЛ (по-късно + Неврокопски митрополит, приснопаметен)

Светата православна църква като чедолюбива майка се грижи за своите деца. Тя ласкаво разяснява на всички с любов истините на светата вяра. Учи ни, че главната цел в живота на човека трябва да бъде спасението на душата, а не само средствата, които ни помагат да постигаме спасението. Миналата неделя Господ Иисус Христос ни каза, че „Син Човечески дойде да подири и спаси погиналото". В лицето на митаря Закхей видяхме образец за това, как богаташът-грешник с Божията помощ се покачи на дървото на добродетелите. Отърси се от плътското, материално мислене и стана нова твар в Христа. Днес в Неделята на митаря и фарисея, първата подготвителна към Великия пост, светата Църква ни учи какви трябва да бъдем и как да се молим.

И тъй, св. евангелист Лука ни разказва: „Двама човека влязоха в храма да се помолят. Единият фарисей, а другият митар". Фарисеят - строг изпълнител на Мойсеевия закон. Учител на народа. Човек, когото всички трябвало да почитат и уважават. Той се движел сред народа с голямо самочувствие и самодоволство. Нали благодари на Бога, че не е като другите човеци: грабители, неправедници, прелюбодейци. Не е и като митаря, който стои някъде назад в храма. Пости два пъти в седмицата, дава десятък от всичко, което придобива. Всичко това по негова преценка му дава възможност да бъде доволен от себе си.

Той изпълнил всичко формално. Под маската на лицемерието. Лицемерието било неговата самоличност. То го държало и по време на молитва. И затова вместо да се съкруши и пролее сълзи на умиление за проявената към него Божия подкрепа в изпълнение на Мойсеевия закон, фарисеят започнал да величае себе си и да славослови своите „добродетели". Да преценява и съди другите човеци, като същевременно изисква „справедлива награда" и „първенство" от Бога. Неговата молитва не бе молитва, отправена към Бога, към собствения му идол.

В какво ужасно положение се намирал този външен изпълнител на закона! Той се движел в лъжата и измамата. Пренебрегнал трагедията на собствената си същност. Пренебрегнал хаоса, който го оделя от Бога. Заслепен, измервал греха само външно. Пренебрегнал и падението на човешката природа. Ето защо той се осмелил да произнася и присъда над митаря.

В лицето на фарисея господ Иисус Христос укорява всички ,които се хвалят и гордеят със своите псевдодостойнства и лицемерие и в същото време унижават своите събратя. Господ неведнъж се обръща към нас от страниците на светото Евангелие с думите: „Пазете се от кваса фарисейски", т. е. от тяхното лицемерие и псевдоблагочестие. Такива не бива да бъдем. Да избягваме да подражаваме на този външен изпълнител на закона, който с устата си се моли, а умът и сърцето му са далеч от вътрешната му действителност, далеч от Бога.

Митарят винаги в съзнанието на хората бил човек грабител, немилостив, саможив, егоист, с една дума - грешник, представител на тънещото в грехове човечество. Съзнавайки своята греховност, той преди да се изкачи, преди да влезе в храма, слязъл в дълбините на душата си и, виждайки в какво окаяно духовно състояние се намира, застанал смирено пред Бога, в Неговия дом. Започнал да се удря по гърдите, да плаче и пролива горещи сълзи и не смеел да погледне към небето. Със съкрушение изричал спасителните думи: „Боже, бъди милостив към мене грешника!"

Ето образец на истинска молитва. От древност човек почти всеки ден живее с маска през целия си живот. Днес, когато живеем в една нова фарисейска епоха, когато всичко около нас - политиката, културата, всекидневието - са сложили по няколко маски и крещящи лозунги: „Всичко за благото на човека" - ние трябва добре да помним Господните думи: „Пазете се от кваса фарисейски!" Тоест, пазете се от тези, които носят маски и идват в овчи кожи, а в действителност са вълци и грабители.

Без да се страхуваме от тях, ние трябва да се стараем да бъдем винаги открити. Да живеем без маски, защото Бог вижда и през маските и под маските. Да не бъдем повърхностни и да не показваме мнимата си праведност пред човеците, защото не човеците ще ни съдят, а Бог. „Казвам ви, че митарят отиде у дома си, оправдан повече, отколкото оня, понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат" - завършва притчата Господ Иисус Христос.

Бог съди в зависимост от това, което ние Му даваме и поднасяме. Когато Му поднасяме съкрушение и покаяние, Той ни дарява с прошка, избавление от греха и вечен живот в Неговото царство. Когато Му поднасяме лицемерие, Той ни въздава осъждане и ни отпраща далеч от Себе Си - във вечния огън. Пред Бога няма по-лошо нещо от лицемерието. Затова нека се стараем да живеем в истината и да се движим в Христовата светлина. По-често да изричаме митаревите слова със съкрушение, като веднъж завинаги свалим от себе си маската на лицемерието, защото, желаем или не, ще дойде часът, когато други ще ни я свалят и тогава ще се открие цялата ни голота. Но ще бъде много късно.

Преди да ни завари неприятният час на смъртта, да застанем редом с митаря и със съкрушено сърце да викаме към Твореца на всичко видимо и невидимо: „Боже, бъди милостив към мене грешника!" Само с тази кратка молитва християнинът може да тръгне по пътя нагоре към Царството Божие и стигне страната на живите.

Ей, Господи, дарувай на тази страна от Твоята велика милост и снизхождение! Амин.

„Църковен вестник", бр. 5, 1993 г.

НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА

ЕТО СЕГА БЛАГОПРИЯТНО ВРЕМЕ, ЕТО СЕГА ДЕН НА СПАСЕНИЕ

Свети ТЕОФАН ЗАТВОРНИК

„Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.

Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда.

А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, а пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.

Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви." (Мат. 6:14-21)

Литургийно Евангелие на Неделя Сиропустна

Помни, прочее, откъде си паднал! Така говори Господ на Ангела на Ефеската църква, в откровението на Йоан Богослов. Но помни не лекомислено и равнодушно, а така, че да намираш в това подбуда към покаяние и възвръщане към предишните добри дела. Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела (Откр. 2:5). Ето, тази заповед би трябвало да се внушава непрестанно на всеки човек и на цялото паднало човечество. Спомняй си началното блаженство на прародителите, велико и неописуемо, изгубено чрез грехопадението и с това разпалвай в себе си ревността и грижата към издигане и възвръщане на изгубеното. Така болният, спомняйки си приятното състояние при здраве, по-усърдно желае оздравяването. Пленникът, спомняйки си радостта на свободата, търси освобождение. Обеднелият, спомняйки си покоя на доволството, полага всички усилия отново да забогатее. Мисля, че никой не би бил безгрижен и нехаен за своето спасение, ако човешката памет не отслабваше, а помнеше колко хубаво е било до падението и колко лошо е станало след него.

Разбира се, тая памет би могла да хвърля в отчаяние, ако ние нямахме подръка средство да поправим своето състояние. Но ето, грижливата Божия благост е установила на земята начин за издигане и го приближила до нас - благонадежден начин за издигане, изпитан вече от мнозина и показал своята дивна сила над тях. В това отношение помненето откъде сме паднали е същото, както възбуждането на жаждата, когато пред очите ни има бистър воден извор, или възбуждането на глада, когато пред нас е сложена богата трапеза. И ето намерението, с което всяка година ни се предлага историята на грехопадението, пред началото на Великия пост. Чрез тази история св. Църква ни казва: спомнете си, какви сте били по-рано, какви сте сега и поревнувайте да се издигнете. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!

Но, въпреки Божиите грижи за нас, от всички спасителни истини, малко спомняни, най-малко се помни нашето падение в лицето на прародителите. Като че ли всичко трябва да бъде така, както е. Забрава, достойна за съжаление! Наистина, в жалко положение е изпаднала нашата душа, създадена по образ и подобие Божие, щом тя не помни каква е била първоначално и каква е сега и не желае да се възползва от дадените й средства, за да се върне в първото си достойнство. Тя е била поставена в светлината на знанието, а сега е заобиколена с тъмнината на незнанието, съмнението и заблужденията. Тя е била изпълнена с мира на мислите, желанията и съвестта, а сега в нея бушува борба на мислите с желанията, на мислите и желанията със съвестта, борба, от която тя получава рана след рана. Тя се е радвала на сладък покой и пълно доволство, а сега страстите една след друга поразяват сърцето. Същевременно, чрез удовлетворяване на страстта тя очаква да получи за себе си наслада. От това вътрешно несъгласие идват и външните скърби, нужди, болести, неуспехи, несъгласия. Това ли е сладостният рай, в който трябва да бъдеш ти, душо, според твоя род и назначение? Помни откъде си паднала и се покрай. Струва ми се, че всеки би трябвало да чувства неестествеността на нашето сегашно положение, страдайки цял живот и изпитвайки всякакви неудобства и лишения. А това не е така. Някои така се сродяват със своето положение в падението, та дори и не мислят, че така не бива да бъде, даже доказват, че иначе не трябва и да бъде. Колко странно.

Странни са всички ония, които не чувстват падението и не търсят издигане. Толкова по-странни са християните и ония, които живеят пред лицето на християнството. Пред нас е домът на спасението, в който ние вече сме се приобщили с целебните сили, които действат в него. Жалко е, ако ние излезем от св. храм, приобщени със св. Тайни не за спасение, а за погубване. Но още по-жалко е, ако, бидейки вън, равнодушно гледаме на загубата и потънали в безгрижие, не чувстваме никакъв порив отново да влезем вътре и да се насладим на предлаганите духовни блага. Братя, будете душите си, ако са заспали. Будете ги, казвайки: стани, спяща и уморена от грехове душо, стани и ще те осветли Христос! Ти си била осветена и знаеш колко голямо е блаженството на осветлените. Пожелай отново това и - стани! Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!

Ние паднахме посредством яденето, нека се потрудим да станем чрез поста. Паднахме чрез самомнение, нека станем чрез самоунижение. Паднахме поради неразкаяност, нека станем чрез сълзите на съкрушението. Паднахме поради безгрижие и забравяне на Бога, нека станем чрез грижата за нашето спасение и чрез страх Божи. Паднахме, предавайки се на телесни утешения, нека станем чрез строгост в живота си и доброволни лишения. Паднахме чрез отчуждаване от св. Църква, нека станем чрез привързаност към Божия дом. Паднахме, слушайки срамни песни и позволявайки си веселия, нека станем чрез слушане на духовни песнопения. Паднахме поради многословие, нека станем чрез мълчание. Паднахме от разсеяност, нека станем чрез духовно уединение и съсредоточеност. Паднахме чрез слушане на празни думи и четене на празни книги. Нека станем чрез слушане на словото Божие и четене на душеспасителни книги.

Ето, още няколко часа и ще настъпи спасителното време на поста, което ни зове към ставане. Нека се възползваме от него, по наставленията на нашата мъдра и грижлива майка, св. Църква. Нека се възползваме, защото не знаем, ще имаме ли още време, а кой би желал да остане в падението и да се яви в другия живот паднал? Нека принесем истински плодове на покаяние и да се поправим. Ако и сега не се поправим, ще бъдем отсечени и хвърлени в огъня. Това като имаме предвид, нека решим, започвайки поста, заедно с това да започнем и подвига на издигане от падението. Господ изисква това от нас. Това очаква св. Църква, това желаят всички Божии светители, които грижливо се молят за нас и съчувствено гледат отклоненията на нашите пътища. Амин.

„Църковен вестник", СИ, бр. 8, 1993 г.

СЛОВО В НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА ПРИ ВЕЧЕРНЯТА НА ВЗАИМНОТО ОПРОЩЕНИЕ

ЗА ИСТИНСКОТО ПОКАЯНИЕ

Св. Серафим Софийски Чудотворец

Няма нищо по-приятно в Божиите очи от нашето покаяние. Това ние виждаме от притчата на Христос за Блудния син. А също така знаем с каква трогателна любов се отнесъл Господ към покаялата се блудница в дома на Симон Фарисея. Заради покаянието благоразумният разбойник се удостоил да влезе заедно с Христос в рая.

Заради покаянието Господ не само простил на ап. Петър греха на неговото отричане, но след Своето Възкресение на него пръв се явил измежду всички апостоли.

Естествено, на Бога е угодно само нашето истинско покаяние. А то е истинско тогава, когато не се връщаме към предишните си грехове. Колко е жалко, че такова покаяние рядко се случва сред нас. Ние така сме се сродили със своите грехове, че за нас е станало навик да им се отдаваме, а навикът е втора природа. Наистина, ние съзнаваме своите грехове и се съкрушаваме за тях, но след изповедта отново се връщаме към тях и по този начин продължаваме да живеем без истинско покаяние до самата си смърт. Затова в задгробния живот нас ни очаква вечна адска смърт.

Сред нас има и много такива, които не съзнават никакви особени свои грехове и когато идват на изповед, се затрудняват да кажат дори няколко думи за своята греховност, не знаейки за какви грехове трябва да се каят.

А между другото тези хора грешат постоянно с егоизъм, тщеславие, осъждане, завист, гняв, нарушаване на поста, разсеяност в молитвата, срам да се молят преди хранене, отсъствие на страх Божий, лъжа и клевета, непочтително отношение към по-възрастните, към пастирите и архипастирите и дори към авторитета на светите Отци на Църквата.

Грешат и с много други грехове, но преди всичко с неосъзнаване на своите грехове. И тъй като всички тези грехове не се осъзнават от тях, те остават неразкаяни и следователно - смъртни. Веднъж попитали свети Макарий Велики кой грях се нарича смъртен. „Този - отговорил той, - който остава неразкаян". О, ако имахме духовни очи! Тогава щяхме да осъзнаваме своята греховност и по този начин бихме могли да избегнем неразкаяността, която ни довежда до вечна духовна смърт с нейните безкрайни адски мъчения.

За съжаление сред нас има много и такива, които въпреки че съзнават своите големи грехове, не се съкрушават за тях, а напротив, оправдават себе си, казвайки: „Всички живеят така, целият свят живее така". Как би следвало тези нещастни и загиващи хора винаги да помнят думите на св. ап. Яков: „Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога! Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога" (Иак. 4:4).

Не на грешния и прелюбодеен свят трябва да подражаваме в своя живот и не на всички хора, а само на малцина: „Бъдете ми подражатели - казва св. ап. Павел, - както аз съм на Христа" (1Кор. 4:6, срв. Фил. 3:17). А Господ изисква от нас да подражаваме на Самия Бог, когато казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат. 5:48).

Ако грехът, неосъзнат от нас и неразкаян, се смята за греховен, то колко ли голям е грехът, осъзнат от нас, за който ние не само не се каем, но се и оправдаваме?! Тук ние извършваме дързък грях. Тук ние се самоутвърждаваме в своята горда и зла воля и наистина извършваме сатанински грях, заради който в бъдещия живот ще споделим участта на сатаната и неговите зли духове.

Към най-големите грешници трябва да причислим и тези, които съгрешават против православната вяра. В каквото и да се различаваме от Православната църква, ние попадаме под анатема по думите на ап. Павел, който казва: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде" (Гал. 1:8). А колко хора ще се намерят сред нас, които мислят по начин, различен от учението на Православната църква: за бесовете, за Ангелите, за постите, за мощите, иконите, светите угодници Божии, за монашеството, за Свещеното Писание на Стария Завет, за бъдещия задгробен живот, вечните мъчения и вечното блаженство. Трудно е сега сред православните да се намерят такива хора, чиято вяра изцяло да съвпада с вярата на Православната църква. И тъй като хората под влияние на научния прогрес извънредно са се възгордели, то покаянието, особено в областта на вярата, за тях е станало почти недостъпно.

А между впрочем, грехът срещу православната вяра е най-опасният и гибелният. Затова тези, които умират без покаяние за този грях, изпитват в ада много по-тежки мъки от всички останали грешници.

И така, свързани с тежки грехове, ние живеем без истинско покаяние, тъй като не оставяме своите страсти и пороци и не отстъпваме от своите заблуждения. Затова Господ още по времето на нашия земен живот ни наказва с големи нещастия и дори с внезапна смърт без покаяние. Ето какво огромно зло произлиза от нашата неразкаяност.

Затова нека обикнем покаянието. Да подражаваме на апостолите и светите, чийто живот е бил един непрестанен покаен подвиг. Да използваме за това настъпващия Велик пост. Нека той постави за нас началото на пътя на истинското покаяние за нашето обновление.

Наистина този подвиг е много труден, по-труден от подвига на целомъдрието, на поста и всички други християнски подвизи, тъй като иска от нас да сломим своята гордост, да оставим предишния си живот и да станем нова твар в Христа.

Но покаянието, като най-трудно, е най-угодният подвиг, в който Господ ни дава Своята особена помощ. Затова, възлюбени, да не се страхуваме от него. Само в началото той ще бъде за нас тесен и трънлив, а след това покаянието ще се яви за нас леко и благо бреме Христово, тъй като Господ поради нашата спасителна решителност към покаяние ще ни дава Своята дивна благодат. Няма да ни оставят в това спасително дело и Пречистата Божия Майка, нашият Ангел пазител и всички светии.

Но да не забравяме, възлюбени, че само тогава Господ ще излее над нас Своята милост в делото на нашето покаяние, ако ние проявим милост към своите ближни, за които ни говореше днес св. Евангелие с думите на Христос: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6: 14-15). Ако ние не прощаваме на ближните си техните съгрешения срещу нас, то и Господ няма да прости нашите съгрешения. Тогава както и да се каем, нашето покаяние няма да бъде истинско, Господ няма да го приеме и ще бъде за нас не милостив Отец, а страшен и наказващ Съдия.

Ето защо нашата Руска православна църква, грижейки се за нашето спасение и желаейки да ни подбуди към покаяние, е установила за своите чеда обичай в Неделя на прошката, след вечернята, те да измолват един от друг прошка.

Всяка година ние с вас сме изпълнявали този свят обичай. За това добро християнско дело сме се събрали и сега. Затова ви умолявам, преди поемане на подвига на покаянието да изпросите един от друг прошка.

Но преди всичко ви моля, мои възлюбени в Христа чеда, да ми простите съгрешенията против вас с мисъл или чувство, дума или дело, волно или неволно. От своя страна прощавам и на вас, ако някой е съгрешил против мен несъзнателно или поради зла воля. Молитвено ви пожелавам от цялото си сърце, както и на себе си, истинско покаяние и вечно спасение. Амин.

----------

Слово, произнесено в Руската църква „Св. Николай Мирликийски Чудотворец", гр. София през 1925 г.

От книгата "Светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски Чудотворец: Житие, аскетически поучения и проповеди", издание на Подворие на Московския и на цяла Русия патриарх в София и Синодално издателство, София, 2016 г., стр. 119-123.

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Иконом Стефан ЕНЕВ

Голгота е символ на човешкото безумие, олицетворение, на човешката злоба и коварство, мястото, където истината бе прикована на кръста.

Чува се воят на тълпата. Ето я, пъпли по хълма Голгота, раздразнена, озверена, с кръвясали погледи, като хала, готова да помете всичко пред себе си. Около нея и в нея стърчат римски войници на коне, за да защитават римските интереси, като предпазват от заговори и от бунт против властта. Тук са книжници и фарисеи. Те вървят по-назад и не вдигат шум, даже не разговарят, а само се поглеждат с тържествуващи погледи.

Злобата и омразата пееше своя тържествен химн: „Ето Го Този, Който в продължение на три години не ни даваше мир... Човешките маси вървяха след Него, загубихме влиянието си... Нарече ни лицемери, варосани гробници, пълни с мъртвешки кости, нарече ни змии, рожби схиднини. Позволи си да прощава грехове, да лекува и възкресява в съботен ден. Народът Го посрещна, а децата пееха „Осанна", нам пък сърцата се късаха. Разполага с храма като с дома си, изгони търговците, а те бяха полезни и плащаха добре. Нарече се Син Божи! Да Го видим сега, ще увисне на кръста... ще Му се обтегнат мускулите, закованите пирони постепенно ще разширят дупките на ръцете и краката Му, жажда, огън ще Го обхване. Така плащаме ние и никога не забравяме.

Трудно беше, докато организираме тълпата, но сега тя е послушно оръжие в нашите ръце. Чувате ли рева й? Звяр на свобода, кръвожаден звяр, който подушва топлата кръв.

Юда ни помогна, без предатели и подлеци пъклено дело не може да успее. Без лъжесвидетели позорна присъда не може да бъде узаконена. Без интриги и доноси не може да се осигури подкрепата на тиранина. Всичко това ние сторихме, а сега остава да се насладим на завършеното дело". Очите им светеха от злобна радост. Виждали ли сте този поглед в очите на човека, който е успал да уязви, отмъсти, унижи, унищожи?

Имаше още двама души за разпъване. А Иисус носеше кръста Си. Огъваше се под тежестта му, напрягаше сетни сили, падаше и пак ставаше, лицето Му бледо и изпито, а на главата Му трънен венец. Стръмният път бе отбелязан с капки кръв. Ето още малко, още малко. При всяко спъване и спиране - викове и подигравки.

Стигнаха Голгота. Разнесоха се тъпи удари. Пироните преминаваха през ръцете и нозете и се забиваха в дървото. Спасителят не издаде глас. Изправиха кръста и тялото увисна. Адски мъки, началото на края. Правдата е разпъната на кръста, тържество на неправдата!

Тълпата постепенно се разотива, останаха само близките на Спасителя и няколко войници.

Небето потъмня, слънцето се скри, звездите блеснаха като че ли бе посреднощ, земята се разтресе, завесата се раздра и мъртви излязоха от гробовете си. „Свърши се", промълви Иисус. Спасителят на света извърши делото Си, като даде Себе Си откуп за греховете на човеците, за греховете на мъчителите Си, на тълпата, на нас.

Привечер е. Йосиф Ариматейски и Никодим, член на синедриона, след като получиха разрешение от Пилат, свалиха тялото на Христос, обвиха го в плащаница и го поставиха в нов гроб, издълбан в скала. Затвориха вратата гробни с каменна плоча.

Но враговете Христови искаха да се уверят, че са успели. „Господарю, казаха те на Пилат, приживе този измамник казваше, че ще възкръсне. Да не би Неговите ученици да откраднат тялото Му и да кажат, че е възкръснал, тогава последната измама ще бъде по-голяма от първата. Разреши ни да завардим гроба и да го запечатаме и да поставим римска стража." Тъй и сториха.

Истината обаче никога не може да бъде погребана, нито завардена със стража, нито запечатана. Тя излиза наяве и като ясно слънце огрява и изобличава тъмните дела.

Обнадеждени нека дочакаме деня на тържеството на правдата и истината - Христовото Възкресение!

„Църковен вестник", бр. 10, 1997 г.

СТРАШНИЯТ БОЖИ СЪД

(Проповед за Неделя Месопустна)

Ставрофорен иконом ИВАН ЛАЛОВ КОНДАКОВ

„Ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще преминат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят" (2 Петр. 3:10)

„И веднага подир скръбта на ония дни слънцето ще потъмнее и месечината не ще даде светлината си и звездите ще изпадат от небето и силите небесни ще се разклатят" (Мат. 24:29)

Братя и сестри,

Такава картина ни рисува словото Божие, като ни вещае, какво ще стане при второто Христово пришествие. Като предизвестие на страшния Божи съд ще настане поврат в природата и у хората. Предполага се, че гравитационните сили ще се разклатят и ще настанат страхотни бедствия. Всички хора ще премират от страх и смут. Но според обещанието на Господа „очакваме ново небе и нова земя, на които ще обитава правда" (2 Петр. 3:13).

Никой от нас не знае, дали тази промяна и разрушение на мировия порядък ще стане по силата на Божия заповед или ние със своето безумие ще доведем края на света и на себе си. По-вероятно е Господ да се яви след промените, които сам ще предизвика. Но войните, разрушенията, липсата на любов, ожесточението между хората са белези и напомняния за страшния Божи съд и свършването на този свят. Само Бог знае точно кога ще стане това, предвидил го е и ни го е съобщил чрез пророците Даниил, Йезекиил, чрез Спасителя и чрез апостолите. „Затуй, възлюбени, като очаквате това, постарайте се да се намерите пред Него в мир, неосквернени и непорочни!" (2 Петр. 3:14).

Когато свърши Втората световна война, известна със своята жестокост и унищожения, виновниците за злото бяха призовани на съд и кой повече, кой по-малко получи отплатата за делата си. При второто пришествие на Господа Иисуса също ще се потърси отговорност за злото в света, и то не само за една война, а за всички злини, извършени на земята. След разтърсването на земята и промяната на външния свят, ще се раздаде звук от архангелска тръба, който ще призове на съд всички племена и народи. Преди живите да застанат пред вечния Съдия, ще възкръснат мъртъвците и ще се явят с нови тела, съответстващи на всекиго според състоянието на душата. Така ще се изменим и ние. Грехът на порочните ще се изпише на лицата им. Нищо не ще бъде скрито пред Божиите очи. Пред това неизброимо множество ще застане Господ Иисус в блясък и слава, за да ни съди според делата. Милостиви Боже, помогни ни още сега да се видим такива, каквито Ти ни виждаш! „Како отвещаю безсмертному Царю, коим же дерзновением воззрю на Судию?!" - ще кажем и ние по думите на църковния песнописец. За добрия и честен човек не ще е страшно, че ще се открият намеренията, чувствата, подбудите и постъпките му. Защото той ще застане спокойно и с открито лице пред цял свят, пред ангелите и Всевишния. Но какво ще стане с грешника, когато се разкрият неговите потайни грехове! Бог е справедлив и не ще гледа на лице. На този съд ще бъдат подхвърлени на изпитание и самите добродетели.

Двама боксьори се бият и пишат за тях цели колони във вестниците, а хиляди и хиляди милосърдни сестри прекарват целия си живот в нощни бдения край болните и за тях не се пише почти нито дума. Кажете, не трябва ли да има един справедлив Бог и съд над всичко? Умира богат човек. На неговата къща, на неговия имот, на неговата лека кола лепне измама, хитрост, жестоко лихварство... Обаче светът не знае нищо за това. Той бива погребан с великолепие и почести. След туй умира баща на семейство, който се жертвал ден и нощ, за да не гладуват децата му. Той е изгаснал в неволя, но останал честен, като приел да носи тежестта на сиромашията. Кажете, не трябва ли да има един справедлив Бог, Който да въздаде на всекиго според делата му?! За такива като последния винаги ще звучат радостни насърчителните думи на Господа Иисуса: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата!" (Мат. 5:12).

Пред Бога ще застанат мнозина, които са били считани за добродетелни, набожни, благотворителни... Там ще се покажат подбудите, целите и чувствата за стореното добро или зло. Много пъти нашето добро дело е било за угаждане на някого около нас. Ще се разкрие фарисейството; зад благотворителността ще се види тщеславието. Нали си спомняте строгите думи на Спасителя: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето... сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра... Отвън се показвате на човеците праведни, а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие" (Мат. 23:23, 28).

За разлика от лицемерите, истинските добротворци не ще съзнават своята доброта. Според Евангелието те ще запитат Господа при съда: „Кога Те видяхме гладен и нахранихме или жаден и напоихме,... или в тъмница и посетихме!" (Мат. 25:37, 39). Ние не сме знаели, че това си Ти. Нима Ти беше в образа на срещнатия от нас нещастник? Просякът или сакатият човек, или онзи младеж, когото посъветвахме, когато бе тръгнал към гибел, те не издаваха Твоето лице. Те бяха хора като нас със своите слабости и неволи. Ние им помогнахме, но не сме мислили за награда. Господ ще отговори тогава: „Доколкото сте сторили това на едного от тия по-малки Мои братя, Мене сте го сторили" (Мат. 25:40). Да! Бог не забравя и най-незначителното дело. Той казва: „Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода,... истина ви казвам, няма да изгуби наградата си" (Мат. 10:42). Господ знае и при какви условия живеем и даже, ако има някои пропуски от наша страна, намира и смекчаващи вината обстоятелства. Той казва: „Зная делата ти... и че не можеш да търпиш лошите" (Откр. 2:2).

В книгата Второзаконие (гл. 27 и 28) е описан един епизод от живота на евреите, който ни напомня за Страшния Божи съд. Мойсей заповядва на народа, като мине отвъд Йордан, да издигне паметник от големи камъни, да ги измаже с вар и върху тях да напише всички думи на закона, да съгради жертвеник и да принесе жертва. Шест от колената да застанат на пустата, покрита с развалини планина Гевал, за да благословят народа; другите шест колена да идат на срещуположната богата с ливади и гори планина Гаризим, за да изрекат проклятие. „Левитите да възвестят и кажат на всички израилтяни с висок глас:

Проклет да е, който направи издялан или излят кумир, гнусота пред Господа... и го тури в тайно място!

Проклет да е, който хули баща си или майка си!...

Проклет да е, който криво съди пришълец, сираче и вдовица!

Проклет да е, който легне с жената на баща си!...

Проклет да е, който легне с какъвто и да било добитък!...

Проклет да е, който легне със сестра си!...

Проклет да е, който легне с тъща си!...

Проклет да е, който убива тайно ближния си!...

Проклет да е, който взема подкуп, за да погуби душа и да пролее кръв невинна!

И целият народ да каже: амин!" (27:17-28).

Но веднага след това прозвучават думите на Мойсей, какво очаквало пък тези, които следват Божиите заповеди:

„Ако слушаш гласа на Господа, твоя Бог и грижливо изпълняваш всичките Му заповеди..., благословен ще бъдеш в града и благословен на полето, благословен ще бъде плодът на твоята утроба, благословени ще бъдат твоите житници и клетове, благословен ще бъдеш, когато влизаш и благословен - кога излизаш" (28:1, 3, 6).

Човек се вълнува като чете този пасаж от книга Второзаконие в св. Библия. Но какво е това в сравнение с гръмовете на Страшния съд, когато не евреите и свещениците ще изговарят благословение и проклятия но Божественият Съдия и не народът ще отговаря: „Амин!", а Божиите ангели (Мат. 25 гл.).

„Идете от Мене проклети, - ще прозвучи гневното слово на Христа Господа към онези, които са от лявата Му страна, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели" (Мат. 25:41).

После обаче лицето на Христа ще се разведри, гневът ще изчезне и Той ще се обърне с милост към добрите и разкаяли се:

„Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание-мира" (Мат. 25:34).

Господи Боже, ние вярваме, че ще има вечен съд. Вярваме, че отново ще дойде Твоят възлюбен Син на земята! Вярваме, че ще бъдем съдени, че ще има ад. Но вярваме и това, че ще има и рай! О, Господи, бъди милостив! Не ни давай да видим ада! Със Своя свят Дух упъти ни в доброто! Прости слабостите и греховете ни, за да наследим Твоето царство! Амин!

СЛОВО ЗА СВ. ЕВХАРИСТИЯ НА ПЪРВА СЪБОТА ОТ СВЕТИЯ И ВЕЛИК ПОСТ - ТОДОРОВДЕН

Архим. ДИОНИСИЙ МИШЕВ

СКЪПИ КОЛЕГИ - СИНОДАЛНИ СЛУЖИТЕЛИ,

ОБИЧНИ В ГОСПОДА ОТЦИ, БРАТЯ И СЕСТРИ,

През първата седмица от Светия и Велик пост 4 дни принасяхме молитви за опомняне, плодове на разкаяние и изповядахме пред Бога многобройните си прегрешения. В снощната вечер, когато св. Църква възхвалява Божията майка - светата Приснодева, се поверихме на нейното ходатайство за Божие снизхождение към всички нас. От постоянния молитвен призив към Пресвета Богородица: „Радвай се!" и ние предвкусихме тържеството на св. Църква - днешния ден, когато в Литургията на св. Йоан Златоуст отново се пресъществяват хлябът и виното в Тяло и Кръв Христови, за да отмием греха от себе си и да се снабдим с мощно средство срещу козните на дявола в оставащата част от великата Четиридесетница, та по-достойни, по-осветени да се поклоним на спасителните Христови страдания и да влезем в радостта на избавлението - св. Пасха.

Днес, когато подобаващо почитаме паметта на св. вмчк Теодор Тирон, нека не отстъпваме подобно на императора-отстъпник Юлиан от благочестивата вяра и, опазили поста, по примера на християните в Константинопол, послушали явилия се на техния архиепископ св. мъченик, да пристъпим към св. Трапеза, за да не заживеем живот без Христа, който би ни превърнал не само в отстъпници и предатели, а направо в езичници, служещи на себе си.

Св. Теодор Тирон при Римския император Максимиан в далечната 297 г. бил изгорен жив за публичното изповядване на своята вяра. По неговия почти непостижим пример ние пък трябва да изгорим своите грехове, та ако той е придобил мъченически венец на святост, ние да придобием венеца на вечния живот в общността на опростените грешници.

Скъпи Божии чеда,

Братя и сестри в Христа,

Познайте своето достойнство - то е християнско. Като християни ние ставаме участници в Божествената природа, затова да се стараем да не бъдем лоши и да не допускаме да се връщаме в падението на миналия си предкръщелен живот. Винаги във всичко да помним на коя Глава принадлежим и на кое Тяло сме членове. Нека не забравяме, че ние сме изтръгнати от властта на мрака, за да бъдем принесени в светлината и в Царството Божие.

Чрез св. Кръщение ние сме присъединени в Христос. Следвайки Него и в единение с Него можем да Му подражаваме като възлюбени чеда и да следваме пътя на любовта. Ние сме оправдани „в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог" (1 Кор. 6:11), осветени сме и сме призвани да бъдем светии. Християните сме храм на Св. Дух (1 Кор. 6:19), Той благодатно ни обновява вътрешно и ни изцерява от раните на греха. Св. Дух ни освещава и укрепява, за да живеем като „чеда на светлината" (Еф. 5:8) във всяка „доброта, правда и истина" (Еф. 5:9).

Християните „за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала - само за него мислете" (Фил. 4:8). Добродетелният живот на християнина е стремежът му да се уподоби на Бога. Винаги нека спазваме във всяко слово, дело или мисъл благоразумие, справедливост, смелост и въздържание. За да сме щастливи, нека практикуваме добродетелността чрез Божията помощ и чрез църковното благословение. Винаги да прибягваме до св. Тайнства, за да придобием дарът на спасението, извършено от Христос и благодатта на Св. Дух. Да търсим моралното равновесие чрез съзнание за греховността си като дирим прошка от Бога и бъдем помирени със светата Майка - Църквата.

Нека се вдъхновяваме и да вдъхновяваме една справедлива йерархия на ценностите чрез постоянство във вярата, надеждата и любовта като живеем в нестихващ контакт със Светата, Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица - Отец, Син и Дух Светий.

Нашето призвание е да проявим у нас Божия образ и да се превърнем в образ на Словото - Единородния Син на Отца. Ние - християните - сме призвани за небесно блаженство. Ние сме пълноправни членове на едната „свята, съборна и апостолска Църква", която е пратена от нейния Глава - Христос като посланик до всички хора, за да ги направи Негови последователи чрез любов, смирение и себеотрицание. Приемайки своето предопределение и снабдена с даровете на своя Основател, Църквата благовести и гради Царството на Бога сред всички и във всички. Църквата е Новият Завет на Бога с човеците. Тя, като съобщност във вярата, надеждата и любовта чрез истината и благодатта, е пътят на нашето спасение. Тя, Църквата, е: „Смирение! Възвишеност! Шатра от кедър и светилище на Бога; земно жилище и небесен палат; глинена къща и царски дворец; смъртно тяло и храм на светлината; презрение за горделивците и годеница на Христа!" Нека изпълняваме църковните повели, които свързват нравствения живот с литургичния, та в молитвен дух да увеличаваме любовта към Бога и ближния и в единство да се усъвършенстваме.

Това става отново и отново посвещавайки се чрез св. Евхаристия, в която трябва да участваме през целия си земен живот. Ако Кръщението ни издига до царствено свещенство, ако в Миропомазанието се преобразяваме по подобие на Христос, то в Св. Причастие - Евхаристията ние участваме заедно с цялата християнска общност - светии, покойници, праведници и грешници в едното единствено мироспасително жертвоприношение на Самия Господ Иисус Христос.

Целият християнски живот произтича от Евхаристията и е насочен към нея. Тя е нашата Пасха - Самия Христос - съкровището на Църквата, чрез която предвкусваме вечния живот. Същината на нашата християнска вяра е именно Евхаристията - Тялото и Кръвта на Господ Иисус Христос.

Причастяването с Плътта и Кръвта на Възкръсналия Христос увеличава и подновява благодатния живот, получен при св. Кръщение. Целият ни християнски живот има нужда от Причастието - „Хлябът на нашето странстване" до момента на нашата смърт, защото то ни разделя от греха. Св. Причащение ни очиства от изповяданите грехове, за които се каем, предпазва ни от бъдещи грехопадения и ни съединява с Христос.

Св. Амвросий Медиолански, като размишлява над думите на апостола - „Колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа" (1 Кор. 11:26), казва: „Ако известяваме смъртта на Господа, ние известяваме опрощението на греховете. Защото винаги, когато Неговата Кръв се пролива, тя се пролива за опрощение на греховете и аз трябва винаги да я приемам, за да ми прощава винаги греховете. Аз, който винаги греша, ще трябва винаги да имам едно лекарство". Както телесната храна дава живителните сили на тялото, така и Евхаристията укрепва и усилва духа ни. Нали?!

Чрез Евхаристията Христос Сам присъединява Своята Църква и нейните членове към Своята жертва, принесена един път завинаги на Кръста - на Неговия Отец. На Тайната вечеря, Сам Спасителят каза на учениците Си, че „отсега нататък няма да пия от този лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия в царството на Отца Си" (Мат. 26:29). Винаги при отслужване на св. Литургия Църквата, спомняйки си тези думи, ведно с отишлите си преди нас от този свят, се моли „Нека дойде Твоята благодат и да отмине тоя свят!" (Дидахи).

Св. Причастие е благодарение и славословие към Бог Отец, възпоменание на жертвата на Бог Син - Господ Иисус Христос и благодатно присъствие на Св. Дух. То е тайнство на благочестието, знак на единството и връзка на любовта.

Възлюбени,

По благочестива и православна българска традиция, днес на Тодоровден, нека тези, които съгласно установленията на св. Църква са се подготвили за св. Причастие да пристъпят и да получат прошка на греховете си и вечен живот, като дадем заслужено първенство на тези, които тук, в тази сграда, в свещените двори на Св. Синод, полагат неуморен труд за благото на родната ни св. Църква. А тези, които все още не са се подготвили за приемане на св. Тайни, братски моля час по-скоро да го сторят.

На добър час!

Архимандрит ДИОНИСИЙ произнесе тази проповед на 08.03.2014 г. в Синодалния параклис „Св. благ. и равноап. цар Борис-Михаил Покръстител"