ВИДНИ ЛИЧНОСТИ ОТ СЕМИНАРИИТЕ
130 г. от откриването на първата Българска семинария

Българската православна църква е насаждала духовна просвета у младото поколение преди всичко чрез откриваните от нея духовни училища и по-специално чрез духовните семинарии.

Идеята да се създаде специално богословско училище в пределите на България се зародила още преди Освобождението. По инициатива на Търновския митрополит Иларион (Макариополски) през учебната 1874/75 г. започнала да действа първата Духовна семинария в манастира “Св. апостоли Петър и Павел” до Лясковец. Две години след нейната поява Самоковският митрополит Доситей открил в Самоков Богословско училище (1876). Към него през 1885/86 г. преминала Петропавловската духовна семинария. През 1903 г. училището било пренесено в София в специално изградена за целта сграда и било наречено “Софийска духовна семинария”.

В 1883/84 г. Българската екзархия основала Свещеническо училище в Одрин. През 1891/92 учебна година то било преместено в Цариград. Така възникнала Цариградската духовна семинария. От учебната 1915/16 г. тя е прехвърлена в Пловдив и под името Пловдивска духовна семинария просъществувала до 1950 г., когато била слята със Софийската духовна семинария. През 1990 г. Пловдивската духовна семинария отново се обособи като самостоятелно духовно-учебно заведение.

Всички висши духовници на Българската православна църква (с изключение на няколко) са възпитаници на българските духовно-учебни заведения. В Самоковското богословско училище са получили своята подготовка блаженопочиналият Екзарх Български и митрополит Софийски Стефан и блаженопочиналите митрополити: Великотърновски Йосиф, Врачански Климент, Неврокопски Макарий, Видински Неофит, Доростолски и Червенски Михаил, а блаженопочиналият Великотърновски митрополит Филип е завършил курса на Петропавловската духовна семинария.

През Цариградската духовна семинария са преминали блаженопочиналите митрополити и епископи: Ловчански Антим, Нев-рокопски Борис, Великотърновски Софроний, Врачански Паисий, Нишавски Иларион, Брегалнишки Панарет, Главиницки Климент, Браницки Максим, Драговитийски Харитон.

Възпитаници на Пловдивската духовна семинария са блаженопочиналите митрополити и епископи: Старозагорски Климент, Неврокопски Пимен, Великотърновски Стефан, Старозагорски Панкратий, Видински Филарет, Ловчански Григорий, Агатоникийски Йона и Траянополски Симеон.

Най-много са йерарсите, получили духовното си образование в Софийската духовна семинария: Негово Светейшество нинездравстващият Патриарх Български и митрополит Софийски Максим, нинездравстващите митрополити и епископи Врачански Калиник, Сливенски Йоаникий, Пловдивски Арсений, Видински Дометиан, Варненски и Великопреславски Кирил, Американски, Канадски и Австралийски Йосиф, Западно- и Средноевропейски Симеон, Великотърновски Григорий, Русенски Неофит (пръв декан на възстановения Богословски факултет  1991 г.), Неврокопски Натанаил, Плевенски Игнатий, Старозагорски Галактион, Доростолски Иларион, Драговитийски Йоан, Смоленски Нестор, Агатоникийски Наум, Знеполски Николай и Тивериополски Тихон.

Възпитаник на Софийската духовна семинария е и блаженопочиналият Пат-риарх Български и митрополит Софийски Кирил  академик, “д-р хонорис кауза” на Софийската, Московската и Петербургската духовна академия, автор на 33 тома с църковно-исторически и нравствено-богословски характер.

В числото на възпитаниците на Софийската духовна семинария са също блаженопочиналите митрополити и епископи: Вар-ненски и Преславски Йосиф, Сливенски Евлогий, Сливенски Никодим, Плов-дивски Варлаам, Доростолски и Червенски Софроний, Нюйоркски Андрей, Нюйоркски Йосиф, Нюйоркски Геласий, Знеполски Флавиан, Левкийски Партений, Смоленски Тихон (25 г. ректор на Софийската духовна семинария), Макариополски Николай (20 г. ректор на Духовната академия), Проватски Антоний, Главиницки Стефан и Браницки Герасим.

Духовни семинарии, намиращи се извън пределите на България, също са дали достойни йерарси на Българската православна църква. Така например първият български екзарх Антим, който след Освобождението е председател на Учредителното събрание и на първото Велико народно събрание, е възпитаник на Одеската духовна семинария. Възпитаник на същата семинария е и Великотърновският митрополит Климент, известен на българската културна общественост със светското си име Васил Друмев  автор на драмата “Иванко” и на повестта “Нещастна фамилия”, един от основателите на Българското книжовно дружество (сега БАН), участник в Първата българска легия и личен секретар на Георги С. Раковски, контактувал с Васил Левски, Хаджи Димитър и Стефан Караджа; след Освобождението  депутат в Учредителното събрание и в Първото Велико народно събрание, два пъти премиер на България, министър на народното просвещение и почетен член на БАН.

Други висши български духовници също са получили образованието си в задгранични духовни семинарии: блаженопочиналите митрополити Софийски Мелетий   Атинската духовна семинария, Пловдивски Максим  Киевската духовна семинария, Ловчански Дионисий и Видински Кирил  завършили Белградската духовна семинария, блаженопочиналият Левкийски епископ Варлаам  питомец на Букурещката духовна семинария и др.

От духовните семинарии са излезли не само свещенослужители и бележити учени-богослови (за които поради липса на място не се говори в настоящата статия), но и личности, играли важна роля в българската история; учени, допринесли за развитието на българската наука; писатели и поети, обогатили със своите творби българската литература; артисти, художници, оперни певци и диригенти.

Още първата българска семинария  - Петропавловската -  е дала образование на немалък брой видни българи:

акад. проф. Беньо Цонев (1863-1926), филолог, един от създателите на българското езикознание;

акад. проф. Васил Златарски (1866-1935), историк, археолог и епиграф, член на Руската, Чешката и на Югославската академия на науките; един от основателите и председател на Българското историческо дружество, обнародвал над 200 научни труда, направил първите разкопки в Плиска, Преслав и Патлейна;

акад. проф. Йордан Трифонов (1864-1949), книжовник, работил в областта на филологията и историята (“Беседата на Козма презвитер и нейният автор”);

акад. Петър Пешев (1858-1931), юрист, държавен и обществен деец, министър на правосъдието и министър на народната просвета;

Станимир Станимиров (1858-1943), един от основателите на Софийския държавен университет, директор на Етно-графския музей и директор на Народната библиотека;

Никола Станев (1862-1949), просветен и обществен деец, историк (“България под иго”), опълченец и деец на Съединението, един от основателите на Учителския съюз;

Стоян Костурков (1866-1949), политически и обществен деец, министър на просветата и на железниците;

Моско Москов (1863-1947), културен деец, писател и преводач; прави пръв опит да проследи развитието на книжовността ни от създаването на българската писменост до началото на ХХ век (“История на българската литература”).

От Самоковското богословско училище са поели своя път в живота:

Иван Кюлев (1872-1956), композитор и хоров диригент. Записал много народни песни от Пиринския край, някои от които хармонизирал, автор на литургия, отпечатана в Москва през 1910 г.;

акад. проф. Тодор Самодумов (1878-1957), педагог, лауреат на Димитровска награда, директор на Научноизследователския институт по педагогика, председател на Върховния читалищен съюз, депутат във Великото народно събрание (1946-49);

проф. Васил Стоин (1880-1938), музикален фолклорист, записал (без да използва техника) 12000 народни песни, директор на Музикалната академия. Според Стоин западната църковна музика заимства диафонията от народния двуглас на прабългарите, преселени в Италия през VI-VII век;

акад. проф. прото-презвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965), оглавявал катедрата по църковно право и християнска социология в Богословския факултет на СУ (1923-1960), един от основоположниците на същия и пръв негов декан, ректор на Софийския университет (1940-41), основател на списание “Духовна култура”, пръв предстоятел на храм-паметника “Св. Александър Невски” (1926-1961), автор на “Правото и Църквата”, “Държава  и Църква”, “Ницше и християнството”, “Религиозността на Пушкин” и др.;

Сирак Скитник,  псевдоним на Панайот Т. Христов (1883-1943), поет, художник, художествен критик, театрален деец, публицист, сценограф и режисьор, пръв директор на Радио София, пръв председател на Съюза на художниците;

Минко Генов (1880-1950)  литературен историк (“Етюди върху старобългарската литература”).
В Цариградската духовна семинария са получили своето образование:

академик проф. д-р Иван Снегаров (1883-1971), историк на Българската църква и култура (“История на Охридската архиепископия”, “Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове”), завеждал катедрата  по църковна история в Богословския факултет на СУ (1933-56), четири пъти декан на същия, директор на Института за българска история при БАН;

проф. д-р Иван Марковски (1885-1972), основател и дългогодишен ръководител (1924-60) на катедрата  “Свещено писание на Стария завет” в Богословския факултет на СУ, четири пъти декан на същия, автор на около 70 студии   “Библейска археология”, “Въведение в Св. Писание на Ветхия завет” и др.;

Петър Динев (1889-1980), композитор и музиковед, автор на популярната “Общодостъпна народна литургия”, на музиковедски трудове (“Народнопесенни елементи в българския църковен напев”), превел от невмен на съвременен нотопис музикалните съчинения на Йоан Кукузел, хармонизирал много македонски народни песни.

Много видни българи са получили образованието си в руски духовни семинарии. Възрожденският поет Добри Чинтулов (1822-1886), призовал със своите патриотични песни българите да се опълчат с оръжие срещу турското потисничество, е възпитаник на Одеската семинария. В същата са учили, без да я довършат: Иван Момчилов (1819-1869), устроил “Даскалоливницата” в гр. Елена, като въвел предмети изучавани в Одеската семинария; политическият и държавен деец Стефан Стамболов (1854-1895), по чието предложение Гюргевският революционен комитет решава да се организира Априлското въстание, главен апостол на Търновския революционен окръг, а след Освобождението  министър-председател на България  и министър на вътрешните работи. Димитър Благоев (1856-1924)  родоначалник на научния социализъм и патриарх на комунизма в България  също е учил в Одеската духовна семинария (вж. “Църковен вестник”  бр. 25, 13 юни 1957 г.).

В Киевската духовна семинария са учили:

проф. д-р Марин Дринов (1838-1906), учен-историк, филолог, обществен и държавен деец, почетен член на Българското книжовно дружество (БАН), член на Петербургската, Полската, Чешката и Югославската академия на науката. По негово предложение и настояване София става столица на България;

акад. Георги Тишев (1847-1926)  обществен и политически деец. След Освобождението е секретар на Великото народно събрание и министър на вътрешните работи;

акад. Райчо Каролев (1846-1928), просветен деец, общественик и книжовник. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание, министър на народната просвета и директор на Народната библиотека;

проф. д-р Ганчо Пашев (1885-1962), дългогодишен титуляр на катедрата по нравствено богословие в Богословския факултет на СУ (1932-60), автор на “Православно християнско учение за нравствеността”, “История и анализ на етичните системи” и др.

Известният математик, физик и философ акад. Иван Гюзелев (1844-1916) е завършил Херсонската духовна семинария. След Освобождението е секретар на Учредителното събрание и министър на народната просвета. Автор на “Аксиомите в геометрията”, “Светът като продукт на съзнанието” и др.

В Софийската семинария са получили своето образование голям брой български политически и държавни дейци, учени, писатели и хора на изкуството:

акад. проф. протойерей д-р Иван Гошев (1886-1965), археолог, епиграф, директор-основател на Църковния историко-археологически музей при Св. Синод, завеждал дълги години (1933-58) катедрата по литургика в Богословския факултет на СУ, два пъти декан на същия, автор на изследвания по литургически въпроси и Кирило-методиевски проблеми;

Еньо Николов (1887-1966), литературовед, езиковед и педагог;

акад. проф. Николай Райнов (1889-1954), писател, критик, изкуствовед, художник и преводач; автор на “История на изкуството” (12 тома), “Вечното в нашата литература” (9 т.), “Приказки от цял свят” (32 т.), “Богомилски легенди” и др.;

проф. д-р Христо Гяуров (1889-1966)  титуляр на катедрата по Св. Писание на Новия завет в Богословския факултет на СУ (1938-60), автор на “Единно евангелие”, “Денят на Тайната вечеря” и др. Правил проучвания за гроба на Васил Левски;

проф. д-р Димитър Дюлгеров (1890-1966), ръководил катедрата по догматическо богословие в Богословския факултет на СУ (1934-1960), два пъти декан на същия, разработвал въпроси в областта на догматиката и критика на инославните изповедания и на сектите в България  “Римският папа пред съда на Свещеното писание и църковната история” и др.;

Димитър Осинин (1891-1981)  писател и фолклорист, народен деятел на културата; един от главните инициатори и организатори на фолклорните събори в Копривщица и на съборите за прослава на хайдутството на “Агликина поляна”. Заедно с П. Делирадев установява и маркира пътя на Ботевата чета от Козлодуй до Врачанския Балкан. Събира, обработва и издава народни песни;

проф. протойерей д-р Христо Димитров (1891-1973), завеждал катедрата по пастирско богословие и омилетика в Богословския факултет на СУ (1935-60), автор на проповеднически, пастирологически, катехизически и дидактико-методологически трудове;

Димитър Гичев (1893-1964), депутат в ХХI, ХХII, ХХIII и ХХIV Народно събрание, министър на земеделието и министър на търговията;

проф. Александър Милев (1904-1980), езиковед, литературовед, лексикограф, преводач; съставител на учебници и речници по старогръцки и латински език, на “Речник на чуждите думи”, превел “Илиада” от Омир и пространното житие на св. Климент Охридски от Теофилакт Охридски, автор на “Гръцките съществителни имена в българския език”, “Езикът на История славяноболгарская” и др.;

Сава Чукалов (1889-1971), писател и научен работник, издал първия пълен руско-български речник, който беше в употреба много десетилетия;

Славчо Атанасов, редактор-издател на известната в миналото библиотека “Златни зърна” (10-15 романа годишно от световноизвестни автори  Ромен Ролан, Ъптон Синклер, Арчибалд Кронин, Стефан Цвайг, Джон Голсуърти, Екзюпери и др.);

Ангел Попконстантинов (1905-1981), дългогодишен диригент на хора на патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски” (1941-76) и преподавател по музика в Духовната академия; записал със световноизвестния бас Борис Христов избрани църковни композиции (между тях и известното на всички българи “Многая лета”);

Спас Кралевски (1908-1969), писател;

проф. д-р Куьо Куев (1909-1991), литературен историк, автор на повече от 150 научни публикации (“Съдбата на старобългарските ръкописи” и др.), декан на факултета по славянска филология при СУ и директор на Центъра по българистика към БАН;

акад. проф. Александър Бурмов (1911-1965), историк, автор на около 150 исторически изследвания, ректор на Висшия педагогически институт във В. Търново;

Камен Калчев (1914-1988), писател, лауреат на Димитровска награда, народен деятел на културата, директор на издателство “Български писател”, главен редактор на сп. “Септември”, председател на Съюза на българските писатели, автор на “Син на работническата класа” (роман за комунистическия вожд Георги Димитров) и др.;

акад. проф. Евгени Матеев (1920-1997), икономист, държавен деец, лауреат на Димитровска награда, народен деятел на науката, член на Академията на науките на СССР, член на ЦК на БКП и член на Държавния съвет, министър без портфейл; председател на Централното статистическо управление, председател на Икономическата комисия за Европа към ООН със седалище Женева;

Илия Волен (1905-1982), писател и драматург, лауреат на Димитровска награда, народен деятел на изкуството и културата. Най-известна е новелата му “Йов”;

Андрей Чапразов (1920-1999), драматичен артист. Участвал във филмите “Това се случи на улицата”, “Две победи”, “Големанов” и др.;

Димитър Узунов (1922-1985), оперен певец (драматичен тенор), лауреат на Димитровска награда, народен артист. Завоювал първа награда на Международния оперен конкурс в Париж (1955). Пял на сцените на Болшой театър (Москва), в Миланската “Ла Скала” (Италия), в “Метрополитен Опера” (Ню Йорк), “Ковънт Гардън” (Лондон), “Гранд Опера” (Париж), във Виенската държавна опера и др. Най-добрите му роли са: Дон Хозе (“Кармен”  Бизе), Отело, Радамес и Манрико (“Отело”, “Аида”, “Трубадур”  Верди) и др.;

Йордан Радичков (1929-2004), писател и драматург (“Ние врабчетата”,“Суматоха”, “Лазарица”, “Опит за летене”); сценарист на филмите “Последно лято”, “Привързаният балон” и др.; лауреат на Димитровска награда (1971);

Никола Кочев (род. 1936), историк, осъществил най-добрия превод на “Шестоднев”;

Методий Григоров (род. 1937), хоров диригент, носител на наградата “Добри Чинтулов” и почетен гражданин на Сливен, завоювал със сливенските хорове (детския “Дружна песен”, средношколския “Захарий Стоянов” и смесения “Добри Чинтулов”) 14 награди от международните хорови конкурси в Арецо  Италия, Бидгошч  Полша, Миендзиздройе  Полша, Неерпелт  Белгия, Целие  Словения, Токио  Япония, Превеза  Гърция, Москва  Русия, Опава  Чехия, на Радио Би Би Си и др; автор на първите църковно-певчески сборници с песнопения на български език (две литургии  хорова и монодийна, осмогласник и псалтикийна утреня). Св. Синод му присъжда званието “протопсалт на Българската православна църква”;

ст.н.с. Трендафил Кръстанов (род. 1939), завеждащ отдел “Ръкописи и старопечатни книги” в Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия. През 1982 г. открива във Ватиканската библиотека най-стария препис на първата славянска книга. Ръкописът е на кирилица, писан през Х век. Изследва го 12 години и излага хипотезата, че най-старата славянска книга е на говорим български език. Наскоро Кръстанов откри точната дата на смъртта на св. Климент и локализира епископското му седалище във Велеград (сега Берат  в Албания). Оказва се, че св. Климент никога не е имал титлата Охридски епископ или архиепископ, а е бил Велички епископ. Известен е като Охридски чудотворец, защото е погребан в Охрид;

Радко Радков (род. 1940), поет, специалист по раннохристиянска и византийска литература в Института по балканистика, преподавател по класически езици във Великотърновския университет, основател на Старинния театър  София, автор на 20 драми в стихове (“Балдуин Фландърски”, “Хан Аспарух”, “Теофано”, “Петър Делян”, “Еврейката от Търновград” и др.); почетен кавалер на френската култура, двукратен носител на престижната френска награда за поезия “Солензара” и на международната Евтимиева награда на Великотърновския университет;

Тодор Григоров-Терес (род. 1940), певец и композитор, хорист-солист на Българската хорова капела (от 1967), участвал заедно с Борис Христов в записа на “Литургия доместика” от Гречанинов, автор на литургийни песнопения, на кантатите “О писменех”, “Азбучна молитва”, “Похвала за цар Симеон” и на ораторията “Паисий”  издадени на грамофонни плочи и аудиокасети в изпълнение на Българската хорова капела със солист Никола Гюзелев;

Михаил Светлев (род. 1943), оперен певец (драматичен тенор). От 1979 г. пее в Миланската “Ла Скала”, Виенската държавна опера, в лондонската “Ковънт Гардън”, в оперните театри на Мюнхен, Берлин, Хамбург, Франкфурт на Майн, Щутгарт, Дюселдорф и др. През 1980 дебютира във Вашингтон  САЩ в “Бал с маски” от Верди. Гостува в Маями, Сан Франциско, Филаделфия, Хюстън, Торонто, Рим, Ница;

проф. д-р Георги Бакалов (род. 1943), историк, декан на Историческия факултет (1993-99), ръководител на катедра “История на Византия и балканските народи” (2000-03), заместник-ректор на СУ “Св. Климент Охридски” (от 2003), гл. редактор на сп. “Български векове” и “История”, специалист в областта на византийската политическа и институционална история, на българската средновековна история и християнската култура на Балканите  автор на 150 студии;

доц. Димитър Димитров (род. 1943), хоров диригент; определен от БНР като “музикант на годината” за 2002 г. (в категорията на юбилярите), преподавател по църковна музика в Богословския факултет на СУ, диригент на хора при патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”, на хора при Богословския факултет и на камерния ансамбъл “Йоан Кукузел Ангелогласния” (завоювал I награда на конкурса за църковна музика в Хайнувка  Полша);

доц. Мирослав Попсавов (род. 1950), хоров диригент, завеждащ катедра “Дирижиране” в Държавната музикална академия. Дирижирал е Хора на девойките  София, мъжкия хор “София”, мъжкия хор “Славяни”, църковните хорове при софийските храмове “Св. Седмочисленици” (1987-92) и “Св. Неделя”, както и Софийския ортодоксален хор.

В Софийската духовна семинария е учил, без да довърши пълния  й курс, и армейският генерал Добри Джуров (1916-2002)  член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на отбраната (1962-1990).

Не мога да не спомена и проф. Спас Райкин (род. 1922 г.), възпитаник на Пловдивската духовна семинария  редовен професор по съвременна европейска история в университета в Страудсбург (щата Пенсилвания)  САЩ, публикувал научни трудове в областта на историята, философията, политиката и проблемите на Православната църква.

В заключение ще кажа, че не е възможно в една статия да се изредят имената на всички заслужили за народ и държава семинаристи. Изброих само тия, които са ми известни.

Като имаме предвид, че семинарските випуски са до 30 души, и направим сравнение с другите средни училища в страната, чиито випуски в някои гимназии надхвърлят числото 100, стигаме до извода, че никое друго средно учебно заведение в България не е дало такъв голям брой държавници, толкова много научни работници и творци в областта на литературата и изкуството, колкото е дала Семинарията, независимо къде се е намирала тя  дали в Цариград, Самоков или в София, дали в Петропавловския или в Черепишкия манастир. В Семинарията никога не се е учила науката за самата наука. Семинаристите никога не са подготвяни и не се подготвят за бизнесмени, банкери или търговци. Подготвяни са (и сега се подготвят) за просветна работа, да служат на Бога и родината, да служат на брата-човек!