СЛОВО

по повод Националния празник на страната ­ 3 март

"В нашето недавно... свети нещо ново,

има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди."

Ив. Вазов

Трети март е свещена дата в историята на българския народ. Тази дата е начало на ново битие след петвековно османско робство. На този ден изгря слънцето на българската свобода ­ дарена от жертвените синове на матушка Русия, героичното българско опълчение и добри приятели.

На 3 март в Сан Стефано, предградие на Цариград, се строшиха веригите, с които бе окован страдалческият ни народ.

На 3 март заглъхна последният стон на вековни мъки и страдания под черна робия.

На 3 март се сложи край на една Голгота, началото на която се губи в мрака на вековете.

3 март е възкресение и победна песен на свободния български народ.

Кървава и пълна с трагизъм бе Голготата на злочеста България през османското робство. Петстотин години гордият стар Балкан бе страж и закрилник на юначни синове от жестокостите и мъките, безчестията и сълзите. Българската земя, нашата мила Родина, истински земен рай, бе превърната от поробителя в юдоль плачевная. Вместо песента на орача и кръшния смях на жетварката, стон и въздишки пълзяха по пазвите на красиви долини и тучни равнини.

Османлията бе дал дума на своя остър ятаган да заличи от лицето на земята звучното име българин и всичко, що напомняше за него.

Но жив е Бог! Той съди по правда и реди човешките съдбини по справедливост. Любящият Отец на земните племена не забравя угнетения, потиснатия и смазания под тежкото бреме на робството. В топлия, майчиния скут родната Църква грижовно пазеше вяра, език и самосъзнание.

От Атон блесна и запали в душата на поробеника-мъченик "най-първата искра в народната свяст". Малката историйца на Хилендарския светец ­ преп. Паисий - докосна сърцето на "раята" и стори чудо: пробуди от вековен сън и забрава славните потомци на Аспарух, св. цар Борис и Симеон Велики. Постепенно, но неудържимо се разгоря огънят на величавата епоха на българското Възраждане.

През това славно време народът, който бе родил и откърмил св. Солунски братя Кирил и Методий, св. Климент Охридски и св. Йоан Рилски, заяви високо на цял свят за своята неумолима воля за свободен духовен и политически живот. Той даде достолепни доказателства, пълни с чар и величие, че е заслужил да заеме своето място в семейството на свободните държави.

Балканът екна от хайдушка песен. В градове и села се основаха комитети. Навсякъде из Българско зашетаха безстрашни апостоли на свободата. Мрежа от революционни комитети невидимо се плетеше от великия син на българския народ ­ Апостола на свободата, йеродякон Игнатий ­ Васил Левски и разстилаше по благословената българска земя неговото слово. Знамето "Свобода или смърт" се издигаше във всяко селище, и увличаше младо и старо, свещеник и учител, чирак и майстор.

Устремът на българския народ за свобода неудържимо растеше.

Това уплаши вековния поробител. Бесилки покриха мегдани. Тъмни и влажни зандани се оказаха тесни. Трагедията и голготата на осъзналия се роб, жаден за правдини и свобода, надминаха границите и на най-правдолюбивото въображение.

Батак и Перущица са българската страдалческа Голгота. Картината на Баташкото клане и сега насълзява очите на всеки родолюбец. В Батак се извърши невиждана жестокост над невинни деца, жени и старци. Ножовете на убийците се затъпиха. Облаци от дим от горящия Божи дом, където в пламъците на пожара загинаха хиляди, се издигнаха и застелиха красивото българско синьо небе. Хилядите жертви през месец април 1876 година като Йерихонски тръби се разгласиха в Европа.

Страшното ехо на зверските погроми разтърси държавници и политици. Уилям Гладстон издигна протест в английския парламент; Виктор Юго държа огнена реч в Париж; великият Достоевски, географът и пътешественикът Кропотски и много други със силни слова изляха вопли на състрадание и искане Русия да сложи край на всебългарските страдания.

България записа в страниците на своята история и жертвения подвиг на велики църковни патриоти и родолюбци ­ екзарх Антим I, митрополит Иларион Макариополски, преп. Паисий Хилендарски и други.

В тази обстановка, на 24 април 1877 г., край Кишинев, прозвуча манифестът за обявяване на война с османлиите. Вековната надежда, че Русия ­ дедушка Иван ще се притече на помощ, крепила българина през най-тежките времена на робство, придобива пълна изява.

През Дунава преминават братята-освободители, за да започне великата Освободителна война.

Свищов и Стара Загора, Плевен и Шипка, зимните преходи през Балкана, Шейново и Одрин, бележат кървавата и величествена диря на този победоносен поход към бъдещето ­ възкресението на българския народ.

Скобелев и Гурко, Столетов и Радецки, Тотлебен и Калитин, водят със смелост и неустрашимост освободителите по трудните пътища на измъчена България, напоена с кръвта на петвековни мъки. Руските бойци не вървят, а сякаш летят, побеждават и гинат без страх, защото воюват за свободата на поробени еднокръвни и единоверни братя.

Шипка е върховният момент в нашето Освобождение, величие на българската история. Славата на Шипка е дивна и величава.

"И днес йощ Балканът, щом буря захваща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна, като някой ек,

от урва на урва и от век на век".

Освободителната война завършва вечерта на 3 март 1878 г. в малкото село Сан Стефано, близо до Цариград. В оня вечерен час възкръсва България.

Признателният български народ издига по родната земя величествени паметници на любовта.

В свободни дни, в нова България градим благощастие на скъпото ни Отечество.

110 години минаха от Освобождението на България.

Обгръща ни споменът за мрака на робството. Потръпваме от виденията на бесилките, хайдушките бели ризи, в ушите ни кънтят викове и стонове от петвековното тежко кърваво робство, блясъкът на ятагана и кръвта на закланите в Батак заслепяват очите ни.

Виждаме с църковни хоругви свещенослужители и народ да посрещат освободителите, стари и млади с признателност да поднасят хляб и сол на обичните руски витязи, детски ръце да милват блестящите еполети на Скобелев и Гурко. Чуваме да звънят църковни камбани, усещаме в сърцето си нова радост, в очите ни блестят бистри сълзи, а в устата ни ­ благодарствена молитва.

Съприкосновението с героичното ни минало, в което се роди българската свобода, ни обогатява.

Прочее, да бъдем дълбоко благодарни на Всемогъщия и Всеблаг Божи Промисъл, който не остави в робство народа ни.

Безкрайно сме благодарни на синовете на велика Русия и на всички, които проляха кръвта си и положиха костите си пред олтара на Отечеството ни.

За вечни времена денят на Освобождението на България от Османско иго ще остане велик и славен в историята на нашия народ.

Буди имя Господне благословено от нине и до века. Амин.

Храм-паметник "Св. Александър Невски"

3 март 1988 г.