Хубави традиции е имало в миналото сред благочестивия български народ, свързани с вярата Христова. Една от тях е хаджийството – поклонничеството по светите места в Палестина с пряка цел поклонение на Гроба Господен в Йерусалим. Атеистичният период у нас искаше да заличи свързаните с вярата традиции, но „не се гаси туй, що не гасне“ – е казал поетът. По спомени днес тия традиции започнаха да се съживяват. Народът пак взе да организира поклонничество – посещение по Светите места.
В миналото поклонниците също пътуваха организирано. В определен ден с кораб от Бургас по море се отправяха към Палестина, за да бъдат през Страстната седмица в Йерусалим и да проследят пътя на страданията на Господа Иисуса Христа. На Разпети петък да изминат тъй наречения „кръстен път“ от преторията на Пилат до Голгота – хълма на разпятието.
Нека мислено и ние сега да проследим тоя път. След като съвсем несправедливо Христос е бил осъден на смърт от Пилат, който след като заявил, че не намира никаква вина в Него, Го предал на римските войници да Го бичуват. Те за подигравка Му наметнали пурпурна мантия – багреница и Го увенчали с трънен венец, били Го, удряли Му плесници и натоварен с тежък кръст, Го повели на разпятие. Пътят от преторията на Пилат до Голгота е известен с 14 спирки. Това са два пъти на числото 7, свещеното в Библията, два пъти, напомнящи двете естества на Христа Богочовека, поел доброволно греховете на цялото човечество, следователно и нашите грехове, за да ни спаси от първородния и всички грехове.
От тия спирки особено важна е седмата, тая по средата на пътя. Изнемогващ от тежестта на кръста, Христос паднал, опрял се на каменен блок в стената на една сграда по тясната улица. И за чудо, дланта на ръката Му хлътнала в камъка като в полуразтопен восък. Личи си и до днес! Сградата с течение на вековете е била разрушена, но благочестивите вярващи запомнили това необикновено чудо, запазили камъка и го вграждали в по-късно застрояваните сгради на същото място на улицата, на същата височина.
И сега, минавайки оттам, поклонниците си слагат дланта на това Христово дланово очертание за благословение, на което свидетел съм лично и аз. На Голгота, след страшните знамения при разпятието и кръстната смърт на Христа, Голготската скала се е пропукала. И сега личи това пропукване, при което впоследствие е поставено разпятие. Тук поклонници от цял свят идват ежедневно, изливат душевната си мъка, най-благоговейно се кланят пред образа на увенчания с трънен венец Спасител Христос и целуват каменната настилка под кръста. В събота преди пасхалната нощ патриархът влиза в преддверието на Божия гроб без всякаква светлина и в молитва получава свише благодатния свещен огън – нура. Излиза навън, при тържествения звън на камбани и пение на химна „Христос воскресе“, а поклонниците запалват своите свещи.
Свещеният огън пламти и не пари, не обгаря никого, и друговерците, той е небесно благословение и се дава по право само на православния патриарх в Йерусалим. По времето на султан Мурад Справедливи (на речен Праведни), през 17 век, арменци поискали, вероятно с подкуп, техният патриарх да получи благодатния огън. Властниците (мохамедани) затворили единствения вход към Гроба Господен. От двете страни на портала на тоя вход има високи мраморни колони. Православните дошли на входа, но не били допуснати да влязат. Разтревожени, стояли при входа молитвено вглъбени и точно в определения час колоната с трясък се пропукала и свещеният огън излязъл от там.
Оттогава всички християнски изповедания престанали да оспорват правото на Православната църква да получава свещения огън. Знаещите за това чудо със свещения огън, като влизат през портала, целуват пукнатината на колоната; някои оставят листчета с молитвени просби. При последното ми отиване в Йерусалим, през януари 2006 г., имах възможността да посетя „Кръстовия манастир“ в покрайнините на града, в чудно красива озеленена местност. В неговия храм има кандило, което всяка година се пали от благодатния огън и се поддържа през цялата година. И при нашето посещение запалените от него свещи имаха същото свойство – горят, а не опалват; пламъкът като че ли гали ръката и лицето на вярващия човек. Това е чудо за уверение на рационалистите. А ние трябва да възкликнем с думите от последованието на Великия богоявленски водосвет: „Велик си, Господи, чудни са делата Ти и няма слово ни едно, достатъчно за възпяване на Твоите чудеса!“.
В миналото след Пасха поклонниците по определен маршрут посещавали Витлеем – първо храма над пещерата, дето се е родил Христос, издигнат през IV в. от св. царица Елена, майка на Константин Велики; после р. Йордан, дето е кръщавал св. Йоан Предтеча. И те молитвено се потапяли във водите за очистване от грехове. После отивали на планината Тавор, там дето Господ Иисус Христос се е преобразил в славата Си като Син Божий посред старозаветните праведници Мойсей и прор. Илия.
Посещавали и много други знаменити свети места. Сдобили се с грамота „Поклонник-хаджия“, подписана от Йерусалимския патриарх, се завръщали в Родината. В миналото поклонниците са били тържествено посрещани пред храма от свещенството и народа, при биене на камбаните и с приветствени слова. В старо време поклонниците се ползвали с голям авторитет, почит и уважение. Благочестивите християни искали съветите им, считайки ги за богоозарени. Новобрачните искали тяхната благословия и наставления за честит, целомъдрен, благочестив християнски семеен живот. В миналото младите били учени, че Венчанието е тайнство, Божие благословение като това в Кана Галилейска, за което повествува св. Йоан Богослов (срв. Йоан. 2:1-11). И те съзнавали, че чрез молитвените благопожелания приемат едно велико тайнство. Вслушвали се в молитвите при венчавката, отправяни от свещеника, извършителя на тайнството, в които се проси от Бога: „Дай им плод на утробата... добри чеда, душевно и телесно съгласие. Възвиси ги като кедрите на Ливан, като лоза доброклонеста... И нека видят синове на синовете си, като маслинени клони около трапезата си, и като благоугодят пред Тебе, да просветнат като светила на небе – в Тебе, нашия Господ, Комуто подобава всяка слава, власт, чест и поклонение, сега и винаги, и во веки веков“.
Тъй Църквата преди, а и сега, щедро благославя своите чеда. В миналото българското семейство по села и градове беше възпитавано във вяра и благочестие. Днес младежта по ред причини е отчуждена от Църквата. Може би поради това не разбира радостта от многочленното семейство. Днес се говори много за прогнозата, че от година на година българите намаляват. Правилна и похвална е загрижеността на днешните държавници и желанието им да вземат мерки за запазване на нацията ни. Но те трябва да знаят, че голям принос може да има Църквата. Една от мерките в това отношение е въвеждането на религиозно обучение в училищата.
Автор: Доростолски митрополит Иларион
Църковен вестник, бр. 7/ 2006 г.
