19 април 2024, петък

Преп. Йоан Ветхопещерник (Прежд. лит.) (вечерта – Малко повечерие с целия Богородичен канон и акатист) (Тип. с. 439)
church

Православна мисъл

СВ. ЦАР ПЕТЪР (927-969) И БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ, ДУХОВНОСТ И КУЛТУРА

От векове за Българската православна църква 30 януари е деня на успението на св. цар Петър, отишъл си от този грешен свят на същата дата през 969 г. Освен че е най-дълго управлявалия  български владетел, наследникът на цар Симеон Велики често, но напълно неоснователно е обявяван за «слаб» и «безволев», отдаден повече на «Царството небесно», отколкото на своите задължения на държавник. Царуването на Петър е определяно като време на «упадък и мистицизъм», социално разслоение,  "византийска поквара" и т.н. Фактите показват, че тези упреци не само са пресилени, но най-често и напълно неверни.  

Историческите извори рисуват съвършенно различна картина – независимо от политическите и социалните трусове, при цар Петър България продължава да бъде “Велика сила” – едната от трите европейски империи, редом с Византия и онази на германците. Българското царство продължава да притежава огромна територия и респектираща военна мощ. Какво по-ярко свидетелство за мощта на България при цар Петър, след като цели пет десетилетия, от  971 до 1018 г.,  българите, и то главно от западните области на царството, удържат безпрецедентния византийски натиск и постигат редица знаменателни победи?! Цар Самуил и братята му Давид, Мойсей и  Арон, видните боляри Кракра, Ивац, Елемаг, Николица, Драгшан и други ярки личности са родени и израсли именно при царуването на царя-светец, превърнал се олицетворение на независимата българска държава.

Цар Петър е роден около 910 г. и е син на цар Симеон и втората му съпруга, чието име не е достигнало до нас. Идва на власт след смъртта на своя баща на 27 май 927 г. Тъй като е твърде млад, за негов регент и настойник е избран Георги Сурсувул, негов вуйчо и тогавашен кавхан.  На първо време военните действия срещу Византия са продължени, но необходимостта от постигането на траен мир е осъзнавана и от двете страни. Умората от дългите години на война си е казвала думата – както личи от срещата с Роман Лакапин през 923 г., самият цар Симеон не е бил далеч от идеята за мир.

Въпреки внушенията на византийските хронисти, инициативата за мира е на Византия, която е безсилна пред българската военна мощ. Предложението е прието, тъй като и двете страни изпитват сериозни трудности предвид неплодородните години и природни бедствия. Мирният договор е сключен през октомври 927 г. и не води до особени териториални промени. По границата с Византия в пределите на Българското царство остават земите от Странджа през Беломорието, Солунско (вкл. Воден, Мъглен, Костур и др.) и днешна Албания до Рас (дн. Нови Пазар, Сърбия). Очевидно мирът е приемлив и за двете страни, но печелившата от дългогодишния военен сблъсък е именно България. При това Византия се задължава да плаща годишен данък на своята северна съседка.

В идеен план договорът с Византия има важни последици с оглед на развитието на България, а и на други страни в по-далечна перспектива. Мирът утвърждава титлите «цар» (виз. «василевс» и лат. «император») и «патриарх», съответно за владетеля и за духовния глава на българите. България получава първенство пред всички останали християнски държави, а Петър се жени за византийската принцеса Мария-Ирина (внучка на император Роман Лакапин) – безпрецедентен за онова време династичен брак. Да се твърди, че българската страна е направила някакъв опасен компромис, отказвайки се от претенциите на Симеон Велики за Константинопол / Цариград, не е оправдано. Разбира се, Византия не е можела да признае българския владетел за "василевс на ромеите" (т.е. за свой император!) и надали самият Симеон е вярвал в това... В крайна сметка, договорът е пробив в доктрината за “световно господство” на "Новия Рим"/Византия. Империята признава българския цар за стоящ най-близо по ранг до "василевса на ромеите", заемащ по-високо място дори от германския император! Що се отнася до изтъкваното от някои учени "проникване" на "зловредно" византийско влияние в България, такива обвинения са голословни и тенденциозни.

Признаването на българския архиепископ за патриарх няма аналогия в тогавашния християнски свят. Според “Синодика на цар Борил”, първият патриарх на българите е Леонтий. Промененият статут на българската църква гарантира нейната независимост, правото й да води проповед на своя език, да изгражда собствен пантеон от светци и т.н. Царската и патриаршеската титли стават неразделна част от българската държавна идеология. Нека припомним, че Сърбия има своите цар и патриарх (с решителната подкрепа на Търновската патриаршия!) от 1346 г., а Московска Русия, съответно, от 1446 и 1588 г.

Политиката на младия цар и Георги Сурсувул е одобрявана от видни представители на аристокрацията, каквито са ичиргу-боилът Мостич, таркан Симеон, царският роднина Стефан и др. В средите на болярството обаче се оформя и опозиционна «партия». С нейна подкрепа братята на Петър – Йоан и Михаил (първородният син на Симеон, лишен от престолонаследие и изпратен в манастир),– правят неуспешни опити за преврат, съответно през 928 и 930 г. В крайна сметка,  Петър не само  запазва своя трон, но и управлява най-дълго от всички български царе. С късна дата (около 968 г.) епископ Лиутпранд от Кремона съобщава за Петровия брат Вениамин/Боян (т.нар. “Боян Магьосника”), който според мълвата можел да се превъплъщава "... във вълк и какъвто си поиска звяр…"  Боян и споменатият вече Йоан (бунтовникът от 928 г.) дълги години носели "българско облекло". Надали това е било само неодобрение на византийската "мода" (тя е имала своето място още при св. цар Борис и цар Симеон Велики), а по-скоро е "заиграване" с най-консервативните среди в тогавашна България. В крайна сметка обаче, очевидно цар Петър е разполагал с подкрепата на тогавашното българско общество, което се потвърждава от самите събития.

Размириците се отразяват негативно на българските позиции на запад. През 931 г. сърбите, водени от княз Чеслав Клонимирович, със задкулисната подкрепа на Византия, отхвърлят българската власт. Тежък проблем за България след 30-те години на Х в. са нашествията на маджарите (унгарците), които са «бич» за цяла Европа през онази епоха. От друга страна, маджарската заплаха принуждава сръбския княз Чеслав отново да признае своята зависимост от българския цар. Бидейки държавник с качества и широк хоризонт, цар Петър подновява традиционната политика на своите предшественици, търсейки съюз с Германската империя.

Към 963 г. умира царица Мария-Ирина, което налага препотвърждаването на договора от 927 г. Въпросът е решен с изпращането на царските синове Борис (II) и Роман в Константинопол. Вероятно това заложничество е “маскирано” като обучение, както е било някога с дядо им Симеон. Отново през 963 г. във Византия настъпва сериозна промяна. На власт идва прославеният пълководец Никифор Фока, който олицетворява войнствената ромейска аристокрация. Отношенията с България стават още по-хладни. Това е и една от причините цар Петър да търси контакти с германския император Отон I и маджарите.

Конфликтът между България и Византия избухва във време, когато и двете страни не са подготвени за сблъсък. През зимата на 966-967 г. в Константинопол се явяват български пратеници за "обичайния данък". Императорът воин схваща плащаният четири десетилетия данък като унижение, а конкретното искане като шантаж. Българските дипломати са изгонени със скандал, в който Никифор си позволява груби изрази, с което отношенията са скъсани и е сложен край на "дълбокия мир". Цар Петър не се забавя да накаже Византия, давайки “коридор” на войнствените маджари за набези на нейна територия. Нещо повече, българският владетел с решителен и дори язвителен тон отхвърля византийските протести, а демонстративната военна акция на император Никифор ІІ Фока в пограничния район на Източна Тракия (967 г.) е безрезултатна. От разказите на хронистите личи страхът на Никифор от война с България, която очевидно продължава да е опасен и силен противник.

За да отслаби своите северни противници – България и Киевска Рус,– Византия насочва войнствения княз Светослав срещу българите. Изненадващият удар на древните руси (нормани и източни славяни) и численото им надмощие водят до поражение на българската войска при Малък Преслав (Преславец) в Дунавската делта (август 968 г.).  Цар Петър не издържа на напрежението и получава апоплектичен удар,  а здравословното му състояние е  още едно нещастие за бедстващото царство. Въпреки това, преславската дипломация реагира адекватно, като насочва срещу Киев старите български съюзници, печенезите. Светослав е принуден да  се завърне в Киев, а окупационните му сили са изтласкани от България. Това вероятно е последната управленческа изява на цар Петър. Скоро след това болният цар, който е приел монашеството, умира (30 януари 969 г.). При повторната агресия на Светослав нещата вземат крайно опасен, фатален обрат, а това, малко или много, се дължи и на отсъствието на опитен политик от ранга на цар Петър на българския престол.

 

Управлението на цар Петър е неразривна част от „Златния век“ на българската духовност и култура. Времето на кипеж и творческа активност, ограничавано от някои учени само до царуването на Симеон Велики, продължава и при неговия син и наследник. Археологическите проучвания показват, че културните процеси, започнали още при св. цар Борис-Михаил и цар Симеон Велики, се развиват с пълна сила. На практика съществена част от представителните сгради и църкви в столицата Велики Преслав са строени именно при цар Петър. Същото се отнася и за преславската художествена керамика и други приложни изкуства, които достигат своя  връх в средата на Х в. Продължава активният книжовен и литературен живот, като се открояват талантливи автори от ранга на Презвитер Козма и Черноризец Петър – според водещите познавачи на старобългарската литература  идентичен със самия цар Петър. Йоан Екзарх и други дейци, започнали своя творчески път при цар Симеон Велики, работят и при царуването на Петър,  а техните произведения имат отзвук в православния славянски свят в продължение на векове. Цар Петър със сигурност е образован владетел с подчертана склонност към книжнината и богословието. Освен контактите му със св. Иван Рилски, той е имал кореспонденция с известния в онази епоха византийски монах св. Павел Латрийски.

Съзнавайки ролята на християнската вяра за българското общество и държава, цар Петър полага много грижи за религиозния живот и Църквата. Някои анализи показват, че подобно на съвременните му византийски императори, той обръща подчертано внимание не само на столичните манастири, но и на малките обители, както и на отшелниците. Това личи от подкрепата за св. Иван Рилски (починал на 18 август 946 г.), небесният застъпник на нашия народ, и създадения от него манастир. В онези “дни на ратни беди” (израз на Презвитер Козма) се подвизава и «поп» Богомил. Борбата с разрушителната  «новопоявила се зла ерес” на «богунемилия», отлъчен бивш свещеник, ако цитираме Презвитер Козма, е започната именно от цар Петър. Стремейки се да вземе бързи мерки срещу еретическата пропагадна, той търси за съвет и цариградския патриарх Теофилакт, чичо на царица Мария-Ирина. Аргументираната критика, на която е подложено богомилството от Презвитер Козма – очевидно близък до царя преславски духовник и богослов,– вероятно е следствие от църковен събор, проведен под председателството на самия  цар Петър. Заслугите на владетеля са оценени по достойнство  от Църквата, която го канонизира за светец скоро след смъртта му.

 

Падането на България под византийско владичество не изличава спомена за цар Петър. Напротив, на фона на злоупотребите и насилията на византийската власт през ХІ-ХІІ в. българите са склонни да идеализират времето на «светия цар», при когото данъците са били ниски, имало е справедлив ред, «… ситост и изобилие във всичко...» Така споменът за цар Петър поддържа съпротивата срещу чуждото господство и идеята за възобновяване на независимото Българско царство. Самото му име се превръща в символ на българската държавност и е приемано като владетелско от въстаническите водачи Петър Делян (1040 г.), Константин-Петър Бодин (1072 г.) и Теодор-Петър (1186 г.), който заедно с брат си Асен възобновява независимата българска държава със столица Търново. Образът и делата на св. цар Петър са живи в българската историческа памет в продължение на векове, а това е най-справедливата и вярна оценка за неговите заслуги към българската държавност, духовност и култура.

           

проф. Пламен Павлов