В етнографските изследванияцърковната молитва за починалите - опелото, панихидата, заупокойните песнопения и т. н. се описват като обичаи. Въобще етнографско-научният подход към християнската вяра и учение не всякога е приемлив, тъй като при него християнското вероизповедание, а от там и всеобединяващата Христова благодат на Светия Дух, се подчиняват на понятието „етнос" („народ"). Книгата Деяния на св. апостоли в описанието на Петдесетница показва точно обратното - „етносът", т. е. народностните особености се подчиняват на благодатта (вж. Деян., гл. 2). Апостолът ясно допълва, че в Христа „няма вече юдеин ни елин", но всички сме едно (срв. Галат. 3:28). Етнографските проучвания обаче, когато не „присвояват" чужди територии, могат да бъдат твърде полезни. Чрез систематизираните описания на различни обичаи те позволяват да се направят изводи до каква степен ние като християни сме успели да облагородим у себе си грубото, да покръстим езическото и да осветим с нова благодат старото.
За църковните заупокойни молитви се пише много (вж. рубриката „Църковен буквар"). По повод наближаването на Архангелова задушница сега ще се спрем накратко на някои обичаи встрани от заупокойната служба, които са навлезли в нашия бит извън богослужението.
Една част от тях са действително
Те са тясно свързани с християнското учение. Някои са останали от езически времена, но са се оказали подходящи изразни средства на християнски ценности.
Принасянето на хляб и вино например е толкова тясно свързано с евангелските събития и с църковната история още от древни времена, че е излишно дори да даваме обширни описания за тяхната символика и смисъл.
Приготвянето на „коливо" от пшеница също е добре познат и дълбоко християнски обичай, свързан с чудесата на св. вмчк Теодор Тирон. Смисълът на пшеницата като природен образ на възкресението допълнително се обяснява от Господа: житното зърно, „ако ли умре, принася много плод" (Йоан. 12:24) и от св. апостол Павел: „сее се в тление - възкръсва в нетление" (1 Кор. 15:42).
Раздаването на храна по панихиди и погребения, както и общите трапези, няма за цел да се нахранят само близките, но в християнска светлина това е най-вече жест на милосърдие към нуждаещите се. На бедни хора се раздава с надеждата, че чрез християнското милосърдие на живите Божията милост ще осени нуждаещите се души отвъд.
Украсяването на ковчега с цветя, разбира се, не е сред чисто християнските обичаи, но той е възприет и е напълно в съответствие с християнския мироглед и естетика. „Дните на човека са като трева; като полски цвят - тъй цъфти той", се казва в псалом 102. Така естествената нетрайна красота на цветето е и украса, и напомняне за преходната хубост на всичко земно. Когато изпращаме с цветя нашите покойници, ние едновременно им отдаваме почит и изразяваме човешката си ограниченост да сторим нещо повече.
Целуването за последно сбогом е по-скоро лична необходимост у най-близките, отколкото обичай. Но с нея е свързана една християнска практика, което придава смисъл на този жест. Това е поставянето на целувална икона на Спасителя или на св. Богородица върху гърдите на покойния. Така сбогувайки се с него, опечалените сдържано целуват тази икона и се покланят с вяра на Христа и на Божията Майка, като възлагат на тях надеждата си за добра съдба във вечността на близкия човек. Последното сбогом прелива в молитва за душата му.
Що се отнася до траура, той не е пряко свързан с християнското учение, а е изразно средство, което у различни хора и народи може да бъде различно. Това, че черното у нас се счита за траурен символ, не означава, че навсякъде е така. У японците например траурен цвят е белият. Християнската практика не е установила твърдо някаква траурна цветова символика, но възприема местните обичаи в това отношение, както и тези, продиктувани от личната потребност на всеки. Дали скърбящите ще носят черни дрехи, дали ще поставят „жалейки" и траурни ленти по реверите си, или ще се обличат в бяло, това не е точно определено от Църквата. Изобщо, траурните изразни средства могат да бъдат в противоречие с християнската духовност и етика само ако са прекалени, пошли или свързани с предразсъдъци и суеверия, чужди на християнската вътрешна свобода.
Наред с всички тези обичаи, приети и дори осветени от Църквата, в живота на християните са се прокраднали и много
Казваме примеси, а не обичаи, защото езическото не се е наложило изцяло, а се е утаило в душите на хората и само замърсява чистотата на християнската традиция. Този процес може да се сравни - донякъде отвлечено, но все пак красноречиво - с апокрифните текстове и ересите, които някога се опитвали да се промъкнат от чужди езически източници в апостолското църковно предание.
В погребалните обичаи като че ли тези примеси са повече, отколкото в която и да било друга област на християнския бит. Каква е причината - маловерие, невежество, езически страх от смъртта в християнските души? Може би от всичко по малко...
Наред с благородното и святото често пъти се вършат какви ли не тъмни обреди. „Бабешките предания" се изпълняват по-стриктно, отколкото указанията на свещеника.
Външно всичко е по християнски - църковните заупокойни молитви се извършват. Но ако човек наблюдава внимателно суетенето около покойника в дома, ще забележи как възрастни жени заговорнически обсъждат нещо и дават тайни нареждания на обърканите близки. После някой скришом ще се промъкне и ще пусне някакъв предмет или ще извърши някое неясно и тъмно действие.
Уж вярваме във възкресението, във вечния живот с Господа, в общението със светците в Небесния Йерусалим, а в същото време изпращаме покойниците си подобно на старите египтяни и елини непознавали Христа. „Снабдяваме" ги с часовници и кърпи, бастуни и монети, игли и конци, и какво ли не още, както правили езичниците. Не е рядкост някой християнски гроб да осъмне омотан с прежда, опушен с кълчища „срещу вампирясване", или отрупан с ястия „за мъртвия" - без свян от честния кръст.
С всичко това показваме пренебрежение към Христовата истина и предпочитание към тъмнината.
Не е необходимо да се спираме по-подробно на всички тези нечисти обичаи. Сведения за тях могат да се намерят в етнографските изследвания.
Колкото до магиите, заклинанията и други скверни дела, които се вършат във връзка със смъртта и погребенията от хора, които иначе ходят на църква и се наричат християни, за всичко това изобщо няма да споменаваме. Това не са вече просто обичаи, а деяния на мрака.
В заключение ще засегнем някои въпроси, свързани с
На християнски погребения могат да се наблюдават грозни гледки, които са в несъответствие с Христовия дух и с християнското поведение, въпреки че не са суеверие и езичество в чист вид.
Обичаят да се канят оплаквачки например е несъвместим с благата християнска надежда и вяра във възкресението.
Друг пример за пошлост и за нехристиянско поведение е безсмислената и често пъти кощунствена пищност. Присъствието на духова музика например е една „украса", неподобаваща на християнското смирение и свещена простота.
Доста може да се напише и за събранията на опечалените. Мнозина са присъствали на трапези по домовете след погребение, които са се превръщали в необуздани пиршества. И в други случаи - по панихиди и задушници - се прекалява с раздаването на храни сред близките, особено през време на пости.
Настоящите неподробни описания на тези нехристиянски явления в християнските погребални обичаи нямат за цел да научат някого на нещо ново, защото са добре известни на всички ни. Те са само един тревожен сигнал във връзка с наближаващата Архангелова задушница.
„Църковен вестник", бр. 44, октомври - ноември, 1995 г.
