Празничното оживление в Българската православна църковна община в Манхайм се усещаше още в преддверието на нейния голям ден. По традиция празникът на общността „Св. Петка Търновска“ се отбелязва в най-близката до Петковден неделя. В навечерието на тържеството се срещнах с един от хората, които с неуморен и доброволен труд крепят българския дух далеч от родината. Разговарях с Мартин Иванов в самия храм, където той бе дошъл заедно с още няколко мъже от общината, за да подредят църквата и прицърковната зала за предстоящия празник.
Центърът на това събитие, разбира се, е празничната света Литургия, за която по традиция пристига техният епархийски архиерей – Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний, както и свещеници от други общини. След богослужението в прицърковната зала наблизо се организира обща трапеза и малък празничен концерт.
Сред суетенето около подготовката, в уютната атмосфера на църквата, разговарях с Мартин Иванов – скромен, всеотдаен и готов да сподели как е открил този духовен пристан и как вярата променя живота на сънародниците ни в чужбина.
Мартин Иванов пристига в Германия през 2016 година заедно със семейството си. Довежда го желанието за по-добро образование на децата му. „Нищо друго не ме е подтикнало да напусна България“ – споделя той.
Емиграцията започва с изцяло практична цел, но животът в чужбина със специфичните си предизвикателства и дефицити, които при всичкото привидно изобилие душата скоро усеща, бързо показва нуждата от духовна опора. Нуждата от принадлежност към общност от хора, които имат подобна на твоята история и спомени, твоята носталгия, традиции и вяра, пропили от поколения душата ти. Мартин ги открива в Българската православна църковна община в Манхайм:
„Една година след като пристигнахме, със съпругата ми разбрахме за съществуването ѝ чрез социалната мрежа Facebook. Проследихме групата и съответно видяхме кога ще има литургия и така се присъединихме. Почнахме да си идваме редовно в църква, когато има литургия.“
Българската православна църковна община „Св. Петка Търновска“ в гр. Манхайм е основана на 12 декември 2009 г. с благословението на тогавашния митрополит на Западно- и Средноевропейската епархия на БПЦ – Симеон. Създадена е, за да обгрижва духовно православните българи от района Рейн-Некар (Rhein-Neckar). От самото начало на нейното съществуване се ражда и една от най-красивите ѝ емблеми – нейният прицърковен хор. Маестро Добрин Панайотов създава певческото формирование, в чийто репертоар влизат както църковни песнопения, така и произведения на български и световноизвестни композитори. Хорът редовно участва в честванията на българските празници и изнася много благотворителни концерти. Към състава му се присъединява и Мартин:
„В хора се присъединих почти веднага“, разказа той. „Аз нямам музикално образование, но още от малък съм пял по различни хорове до късна ученическа възраст – може би докъм 14–15 годишна възраст. И така, запознах се с нашия диригент и тогавашен председател на църковното настоятелство, маестро Панайотов, и той ме покани да се присъединя към хора, съвсем на доброволни начала. Това ми помага да се чувствам много по-добре, като идвам на литургия.
Участвам в богослуженията, както в Манхайм, така и в другите общини. Ходим да помагаме с нашия хор по време на богослужения.“
Обичайна практика в Западно- и Средноевропейската епархия на БПЦ-БП е свещеници, иподякони и певци да гостуват в други градове и страни, за да си помагат и сърадват на празниците едни на други. Често явление са и съслуженията и братските общения между различните поместни православни църкви.
„Нашият отец Васил служи в община Майнц – там е малка община отскоро. Ходим там на техния празник, на техните литургии, както и в други общини“, обясни Мартин. „Също сме участвали в гръцката църква – участвали сме в съседния град Лудвигсхафен, пак в гръцката църква с нашия хор. Изнасяхме рецитали и по общините в Манхайм, които са на православните от други страни. Нашата литургия се води и отчасти на немски език.“
Този оживен църковен живот става възможен благодарение на факта, че БПЦО в Манхайм има свой постоянен енорийски свещеник, който живее там със семейството си, работи на място и е станал неделима част от ежедневието на сънародниците ни. Това е отец Васил Бечевски. На 14 октомври 2017 г. Негово Високопреосвещенство митрополит Антоний го ръкополага за свещеник и му възлага да обгрижва духовно нашите сънародници в Манхайм и района. Оттогава в града ежеседмично се извършват богослужения на български език.
Този постоянен живот на общността е немислим без човека, който е до нея не само в неделния ден, а и в делниците – свещеника, към когото хората могат да се обърнат, когато имат нужда от духовна или съвсем практическа помощ. Какво е отец Васил Бечевски за нашите сънародници там?
„На първо място той е един крепител на всички българи“, без колебание казва моят събеседник, Мартин Иванов. „В същото време той е отворен към всеки, за всякакви проблеми. Тук идват и много болни деца от България, болни хора, онкологично болни. Ние помагаме с логистика, с преводач. Той е за нас като стожер. Духовен стожер.“
Думите му за болните хора, които търсят помощ в Манхайм, разкриха и една друга страна от всекидневието на българската общност – ролята на църквата като място, към което човек се обръща не само за молитва, но и когато животът го постави пред тежко изпитание. Затова го попитах кои са най-честите проблеми, с които българите в чужбина се обръщат към свещеника и към църквата днес.
„Проблемите – за жалост много зачестиха здравословните проблеми, с които хората се обръщат към църквата, когато дойдат за помощ“, въздъхна той. „Ние се обръщаме към него за съвет понякога. Това са нещата – много хора и различни се обръщат по различни въпроси. Аз говоря от мое име.“
Но църковният живот не се изчерпва с помощта в трудните моменти. Общността е и място, където хората се срещат, създават приятелства, споделят празниците си и пазят живи традициите си. Любопитно ми беше да разбера какво дава Българската православна църковна община, което я отличава от останалите български сдружения и организации зад граница?
„По-различното е, че може би така да си крепим духа“, обясни събеседникът ми. „Също така тук се запознаваме с много хора, правим си съвместни беседи понякога, правим си съвместни събирания. Събираме се голям брой хора, когато се хвърля кръстът например. Създаваме си общи срещи и това е запознаване с различни хора от България, от различни места на България.“
Тази традиция с хвърлянето на Богоявленския кръст в Германия звучи изключително вълнуващо. Помолих го да разкаже малко повече за това къде и как се провежда тя.
„Имаме две езера в Манхайм, които са отворени за посетители постоянно, целогодишно. В едното езеро – Фогелщанг се казва – там с разрешение на община Манхайм се прави ритуалът. Прави се литургия и веднага след това се събират ентусиасти, които скачат за кръста. И така всяка година на едно и също място се събираме по това време и се изпълнява ритуалът.“
Предположих, че този самобитен и красив обичай неизменно привлича вниманието и на местните германски граждани. Мартин с усмивка потвърди:
„Събират се много хора. Обикновено гледат понякога с недоумение, докато не разберат за какво става въпрос, но да – събират се. Там има много алеи за разходка, има много хора, които покрай езерото се разхождат, и се събират и други хора. В същото време даже в нашата църковна община имаме и немци, които са православни, и те също идват на литургиите.“
В началото на разговора Мартин ми разказа, че именно бъдещето на децата му е причината семейството да напусне България. Сега, когато вече има свой живот в тази общност, естествено беше да го попитам какво прави тя за най-малките и как децата се включват в нейния църковен живот.
„Имаме колежка в църковния хор. Тя изнася беседи за малките деца“, разказа той с гордост. „Всяка литургия, когато дойдат хората с малки деца, се отделят в една зала и там се провежда беседа за православието, разглежда се литература – духовна литература. Като се съберем някъде заедно, те си играят, децата се забавляват. Иначе отделно си има и други институции в града, които се занимават също с българските деца, но нашата църква е създала тази беседа, която се прави за децата.“
На следващия ден храмът се изпълни с богомолци. След празничната света Литургия срещите между хората, оживените разговори помежду им и детските гласове се усещаше онова, което може да бъде обобщено с думата „общност“. Българската православна църковна общностбеше място, в което наши сънародници, дошли от различни краища на България, с различни професии и съдби, се чувстваха като у дома сред близки хора, в едно голямо семейство.
В един свят, в който всичко около нас е изменчиво и преходно, Църквата остава мястото, в което човек среща непреходното – Христос. В Тайнствата, в Евангелието, вмолитвата и в хората около нас.
Автор: Александра Карамихалева
Мартин Иванов от Манхайм: Там, където българите намират духовен пристан
