Архимандрит Атанасиос Анастасиу, проигумен на монастира „Преображение Господне" („Големия Метеор") и дипломиран богослов от Аристотелевия университет в Солун, е известен с активното си присъствие в борбите за правдините на вярата и има разнообразно и изповедническо свидетелство, статии, беседи и издания, посветени на борбата за защита на светото и непорочно Православие от голямата съвременна заплаха - икуменизма.
В многовековния път на нашата църковна история верният Божий народ винаги е пазителят и защитникът на истината на нашата православна вяра; той е последният съдник за правилността и валидността на решенията на който и да е събор; той е този, който с будната си еклезиологична и догматична съвест потвърждава и отхвърля това, което решават съборите[1].
По аналогичен начин се преценява и „съборът" на о. Крит. Ние всички, като верни членове на пълнотата на нашата Църква, сме призвани да дадем своята оценка за него. Дълг на всички нас е да не мълчим. Наш дълг е да дадем израз на своята свещеническа и монашеска съвест, да изложим просто и смирено помисъла си, да изложим мнението си пред своите пастири. /.../
Това, което пишем в настоящото издание, както и други неща, които сме писали по този въпрос преди и онези, които, с Божия помощ, ще последват, представляват нашият нищожен отклик на самопонятните неща от нашата вяра, на заветите на светите патриарси, епископи, клирици, преподобни монаси и миряни, изповедници на нашата вяра, на нашия дълг към едната ни света, съборна и апостолска Църква. Представляват дължимото ни послушание към нашите свети отци, които подчертават, че по въпросите на вярата трябва да говорим. Но да изказваме не индивидуални мнения, а изреченото през вековете в Светия Дух слово на светите отци, на светите вселенски и поместни събори, автентичното и живо слово на съвременните ни старци и на всички, които остават верни на православното предание и „следват светите отци". /.../
Свети Теодор Студит подчертава по категоричен начин, че: „Заповед на Господа е да не мълчим, когато е застрашена вярата...Когато става въпрос за вярата, не можем да кажем: кой съм аз? Свещеник ли съм? Не. Големец ли съм? И това не съм. Войник? Откъде накъде? Земеделец? Нито това. Аз съм бедняк, който се грижи само за всекидневната си прехрана. Нямам слово, нито интерес по този въпрос. Горко! Камъните ще извикат, а ти оставаш ням и безразличен?... Така че дори беднякът в Съдния ден няма да има никакво оправдание, ако сега не говори, защото ще бъде осъден дори само за това"[2].
Особено пък за свидетелството на монасите по въпросите на вярата, блаженопочиналият старец Георгиос Капсанис подчертаваше, че „когато е застрашена вярата, тогава по-учените от монасите и особено тези, на които е поверено духовното пастирство на монаси, за правилното ръководство на които, както в духовния живот, така и в догматите на благочестието, носят отговорност, са длъжни да говорят, не за да поучат Църквата, а за да изповядат вярата си според Господнята заповед: „И тъй, всеки, който изповяда общението си с Мен пред човеците, ще изповядвам и Аз общението Си с него пред Моя Отец на небесата" (Мат. 10:32). Изповядването на Христа не е служебна задача, а израз на живот. Христос не казва: „който Ме изповяда" (ὅστις ὁμολογήσει με), а: „който изповяда общението си с Мен" (ὅστις ὁμολογήσει ἐν ἐμοί). Изповядването на Христа е израз на общението с Христа или на живота в Христа. Животът в Христа има за естествена последица изповядването на Христа. И монасите изповядват своя живот в Христа и така поучават християните. Правят това смирено, не за да поучат, а за да изповядат. Тази е исторически оправданата традиция в православното монашество"[3]. /.../
Според професор Димитриос Целенгидис, по този начин: „предстоящият Свят и велик събор... предварително обявява своите решения за безгрешни... Съборната система сама по себе си не гарантира по механичен начин правилността на православната вяра. Това става само, когато съборните епископи имат Светия Дух, Който действа в тях и ипостасния Път, сиреч Христа, така че като съ-пътуващи* (т.е. тези, които пътуват по Пътя, Който е Христос, заедно с Христа) са на практика и „следовници на светите отци""[4]. /.../
Както отбелязва о. Георги Флоровски: „епископът е получил пълната компетенция да поучава не от своето паство, а от Христа посредством апостолското приемство. Но тази пълна компетенция, която му е дадена, е компетенция да носи свидетелството за вселенския опит на Църквата. Той е ограничен от този опит. Следователно, по въпроси на вярата народът трябва да преценява в зависимост от учението му. /.../ Този голям богослов отбелязва също, че „епископът трябва да прегърне в себе си цялата Църква; трябва да изрази, да прояви опита и вярата й. Не бива да говори от себе си, но от името на Църквата "ex consensus ecclesiae"". И завършва с думите, че „цялото тяло на Църквата има правото да проверява истинността или, за да сме по-точни, правото, и не само правото, но задължението на „потвърждаване". В този смисъл източните патриарси писали в известното си Окръжно послание от 1848 г., че "самият народ сам по себе си е бил защитник на религията""[5].
Високопреосвещеният Навпактски митрополит Йеротей определя с пределна яснота ролята на миряните в съборите на Църквата: „...миряните също са свидетели за истината, те са пастири (непряко) на Божия народ, сътрудници на пастирите, също така участват като съветници на Вселенските събори и освен това приемат или отхвърлят решенията на Вселенските събори. Народът (клирици и миряни) не приел обединението на "църквите", което се извършило във Ферара-Флоренция"[6].
Св. Йоан Златоуст поставя много ясно границите на послушанието на вярващите към епископите по въпроси, противни на нашата вяра: (превод) „Как тогава Павел говори: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни"? След като по-рано казал: „Като имате пред очи свършека на живота им, подражавайте на вярата им", след това добавил: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни". Какво тогава ще се случи, казва, ако е зъл и не го слушаме? Какво имаш предвид под „зъл"? Ако е такъв по причина на вярата, отбягвай го и се махни от него, не само ако е човек, но дори и да е ангел, слязъл от небето; но ако е зъл в частния си живот, не се занимавай с него... След като и „не съдете, за да не бъдете съдени" се отнася до начина на живот, а не до вярата... Виждаш ли, че не се говори за догмати, а за начин на живот и постъпки?"[7].
Говорейки също за „човешкото разделяне"на членовете на църковното тяло на „овци и пастири", св. Йоан Златоуст отбелязва: „овци и пастири са по отношение на човешкото разделяне, а по отношение на Христа всички са овци, защото и пастирите, и пасомите се пасат от Един -небесния Пастир"[8].
И блаженопочиналият старец Георгиос Капсанис писа по същия въпрос: „Що се отнася до управлението и учението, участието на народа е основополагащо, доколкото той, бидейки облагодатен и научен от Бога, представлява заедно с клира будната съвест на Църквата, която свидетелства (преценява, различава, одобрява и приема, или осъжда и отхвърля) учението и делата на архиереите, както постановили и Източните патриарси в тяхното Окръжно послание от 6 май 1848 г."[9]. /.../
Няма да се поддадем на заплахи, няма да се уплашим, няма да мълчим, няма да отстъпим... и няма да предадем скъпоценното достояние на нашето Православие. Ще останем, с Божията помощ, верни и непоклатими в светата ни Църква; ще останем, „следвайки светите отци", силни и твърди на позициите в борбата за нашата непорочна вяра, до смърт.
Наш светъл пътеводител е големият съвременен светец Паисий Светогорец, който подчертаваше по един пророчески и богооткровен начин: „Нека знаем добре, че нашата Православна Църква няма никакъв недостатък..."[10]. И на друго място същият светец по един абсолютен и ясен начин провъзгласи: „Църквата е Църква на Христа и Той я ръководи. Не е храм, който се строи от камъни, пясък и вар, от благочестиви хора и бива унищожен от варварски огън, но е Самият Христос. "И който падне върху този камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже"[11]"[12]./.../
Какво представлява икуменизмът?
Икуменизмът се появява за пръв път през втората половина на 19-ти век в еретическото протестантско пространство като опит за контакт и сътрудничество между всички протестантски изповедания.
Още от началото на 20-ти век, с изключителната отговорност и по инициатива на Вселенската патриаршия, икуменизмът се заражда, появява и постепенно се налага в Православната ни църква като движение, чиято цел, според неговите протагонисти, е „възстановяване на единството между разделените християни и църквите". Става дума за един опит за „възстановяване на единството", което да бъде постигнато без богословски предпоставки, като се пренебрегват догматичните различия, православната традиция и практика на светите отци, решенията на вселенски и поместни събори и свещените канони. Един опит за „възстановяване на единството", основаващ се главно на „обединяващите", т.е. общите елементи, богословски и не, социални и политически и който по тази причина „се подхлъзва все повече и повече към компромисни-синкретични тактики, които отричат основни принципи на нашата православна вяра"[13] и премахват самосъзнанието на едната света, съборна и апостолска Църква.
„Икуменическата мечта", в своя разширен вариант, не се ограничава само до „обединение на християнските църкви" (православни, паписти, протестанти, дохалкидонци), а се разпростира и до „световните религии". В първата си фаза започва от т.нар. монотеистични религии (християнство, юдаизъм, ислям) с перспектива да се разшири и към останалите (индуизъм, будизъм и др.). Така, освен междухристиянски икуменизъм, съществува и междурелигиозен икуменизъм.
Икуменизмът се лансира, действа и се налага с условията, средствата и практиките на Ню ейдж. Неговата особеност в сравнение с останалите познати ереси, които са се появявали, е, че икуменизмът включва в себе си всички други ереси. Затова св. Юстин Попович много удачно определи икуменизма като всеерес: „Икуменизмът е общото наименование на псевдохристиянствата, на псевдоцърквите в Западна Европа. В него се намира сърцевината на целия европейски хуманизъм начело с папството. Всички тези псевдохристиянства, псевдоцъркви, не са нищо друго освен една ерес редом до друга ерес. Общото им евангелско наименование е всеерес"[14].
Икуменизмът не засяга просто и само една конкретна истина, а цялото здание на православната вяра, без обаче привидно да я поставя под съмнение. При това, униатстващото измерение на икуменизма, което се утвърди в наши дни, се основава на чиста Ню ейдж логика. Външно не засяга Православието, но го оголва от неговия богооткровен и спасителен характер, тъй като го приравнява с ереста, която признава просто като друго проявление на истината. /.../
И така, цялото това начинание, организирано и започнато през първите десетилетия на 20-ти век, сиреч мутацията на православната еклезиология, което оттогава системно е било развивано и задълбочавано, търсело и се домогвало, в продължение на цели сто години, до всеправославно институционално подсигуряване, така че да бъде представено и използвано от икуменистите като всеправославно решение. Именно това институционално признание предоставил „съборът" на Крит: придал църковен характер на ересите, сиреч признал ги за църкви. /.../
Основни моменти на новата еклезиология
Тази нова еклезиология се основава на схващането, че истината на апостолската вяра или част от нея е запазена и в други християнски „църкви" и изповедания. По този начин се премахва самата действителност на Църквата; премахва се нейната идентичност и самосъзнание.
С приемането на новата еклезиология се наблюдава разширяване на границите на Църквата, в резултат на което Православната Църква не се отъждествява изключително с едната света, съборна и апостолска Църква. По този начин стигаме дотам да обявяваме и изповядваме, съвместно с цялото многообразие от протестантски изповедания и съмнителни общности от ССЦ [икуменическата организация "Световен съвет на църквите", със седалище в Женева - бел. гл. ред.], че „всяка църква е Съборната църква, но не и нейната цялост. Всяка църква изпълнява своята съборност, когато е в общение с другите църкви[...] Един без друг сме бедни"[15].
Както е видно, новата еклезиология включва едновременно всички възникнали на Запад антиправославни теории за невидима църква, за разделена църква, теорията за клоните, за двата бели дроба, за църквите-сестри и постпатристичното богословие.
Първото официално установяване на тази нова еклезиология има във Втория Ватикански събор и по-конкретно в Декрета за икуменизма, в който има специална глава със заглавие „Отношенията на отделените братя с Католическата църква". Там се споменава конкретно: „Още от най-ранни времена в тази единна и единствена Божия църква възникнаха някои разцепления, които Апостолът остро порицава и осъжда, но през последвалите векове се породиха по-големи разногласия и немалко общности се отделиха от пълното общение с Католическата църква, понякога по вина на хора и от двете страни. Ала онези, които днес се раждат и обучават в Христовата вяра в тези общности, не могат да бъдат обвинявани в греха на разделението и затова Католическата църква ги прегръща с братско уважение и любов"[16]. /.../
Декретът за икуменизма утвърждава също така кръщелното богословие и валидността на тайнствата на „църквите-сестри". По-конкретно отбелязва: „В действителност тези, които вярват в Христос и са получили Кръщението, както подобава, се намират в известно, макар и несъвършено, общение с Католическата църква... И все пак, оправдани от получената в Кръщението вяра и приобщени в Христа, те основателно са удостоени с името християни и с право са признати за братя в Господа от чедата на Католическата църква"[17]. На друго място от същия декрет се отбелязва: „...Отделените от нас братя извършват също немалко свещени действия на християнската религия и по различен начин, според различното положение на всяка църква или общност, несъмнено могат действително да осъществят благодатния живот. Така че трябва да им се признае годността за отваряне на пътя към влизането в спасителното общение"[18].
По същество, Вторият Ватикански събор положил, от страна на римокатолиците, основите за обединението на папистите особено с православните, поставяйки на предна линия новия икуменизъм. /.../
Позицията на Света Гора
/.../
Всички ние очакваме позицията, която ще заеме Света Гора относно Критския „събор", който тя вече узакони чрез участието на неин представител - игумена на монастира „Ставроникита". Очакваме реакцията на Свещения Кинотис на факта, че предложенията, които представи за промяна на предсъборните документи, бяха изцяло отхвърлени от „събора".
Каква в крайна сметка е позицията на Свещения Кинотис на Света Гора за инославните? Признава ли ги за църкви, съгласно решенията на „събора" или ги приема за „християнски изповедания"[19], както ги нарича в своето послание-паметна записка от 12/25 март 2016 г. до Вселенския патриарх Вартоломей?
Прилагаме някои показателни откъси от по-стари становища на Света Гора по конкретния въпрос, които по ясен и автентичен начин изразяват православната еклезиология и самосъзнание /.../ и очакваме и съвременните светогорци да потвърдят тези позиции.
Изявления на Свещения Кинотис:
1980: „...отказът от православната еклезиология и усвояването на лъжеучението, че едната света, съборна и апостолска Църква се състои не само от нашата Църква, но и от двете й „части", т.е. Православието и римокатолицизма,... ни убеждава, че положението много се е влошило и че de facto унията се намира при вратите, както планирал и програмирал Вторият Ватикански събор"[20].
1981: „Светогорците са възпитани от богоносните ни отци и от почитаемата Вселенска патриаршия да разсъждават, че папизмът представлява ерес, ерес подобна на арианството..."[21].
1987: „Света Гора също така не споделя мнението, че извън Православието съществуват „църкви". Съществуват само еретически и разколнически общности, които изповядват вяра в Христа, но не така, както я изповядва светата Христова Църква, която е една и е идентична с Православната Църква..."[22].
1994: „Ние сме задължени и заради римокатолиците, и заради целия свят, за който неподправеното Православие е последната надежда, никога да не приемем уния или определяне на Римокатолическата църква за "църква-сестра""[23].
1995: „Как е възможно да сме Църкви-сестри, когато имаме догматични различия и нямаме общение в тайнствата? Касае се за едно противоречиво, безпрецедентно положение в историята на Църквата, чиято целесъобразност не можем да разберем. Задължени сме по повеля на съвестта ни да заявим, че не приемаме заблудената теория за "Църкви-сестри""[24]. /.../
Епилог
/.../
Ние, вярващите с будна църковна съвест, оставаме - с благодарност - непоклатими в Църквата с победителя Христа. Христос, чрез Църквата, „излезе като победител, за да победи"[25]. /.../ Затова нека всички останем твърди и непоколебими в Христа. Нека възложим на Него тревогата и безпокойството си за ставащото в Неговата Църква. Нека усилим молитвата и покаянието си, подвига, въздържанието, спазването на Неговите заповеди в нашия живот, за да станем възприемчиви към благодатта и милостта Му, за да бъдат излекувани немощите и да бъдат възпълнени празнините. /.../ Жив е Господ Бог!
[1]Вж. съотв. откъс от Окръжното послание на четиримата Източни патриарси (1848 г.): „У нас нито патриарсите, нито съборите са могли някога да въведат нови неща, защото защитникът на религията е самото тяло на Църквата, тоест самият народ, който е желаел неговото вероизповедание [да остане] вовеки непроменено и еднакво с това на неговите Отци", Й. Кармирис, Догматическите и символически паметници на Православната Католическа църква, т. II, Грац-Австрия 1968, стр.920(1000) // Ἰω. Καρμίρη, Τὰ Δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐκκλησίας, τ. ΙΙ, Graz-Austria 1968, σελ. 920(1000).
[2]Св. Теодор Студит, Писмо 81, Добротолюбие 18Γ, стр. 77.
[3]Архим. Георгиос Капсанис, игумен на светогорския монастир „Преп. Григорий" (Григориу), интервю за в. „Ортодоксос типос", 14 март 1997 г.
*На гр. „съборен" е συνοδικός. Получава се непреводима игра на думи, защото συνοδικός съдържа в себе си представката συν - „с" и съществителното οδός - „път". Т.е. буквалното му значение на български би било „съпътстващ". Бел. прев.
[4] Димитриос Целенгидис, професор по догматика в Богословския факултет на Аристотелевия университет в Солун, Писмо до Светия Архиерейски събор на Еладската Църква, 10.02.2016 г.
[5]О. Г. Флоровски, пак там.
[6]Навпактски митрополит Йеротей, Изтокът, том I, изд. Монастир „Рождество Богородично" (Пелагия), 1993, стр. 94 // Μητροπολίτου Ναυπάκτου Ἱεροθέου, Ἀνατολικά, ΤόμοςΑ΄, ἐκδ. Ἱ. Μ. Γενεθλίου τῆς Θεοτόκου (Πελαγίας), 1993, σελ. 94.
[7]Тълкование на посланието до евреите, Беседа XIV, 1, ЕПЕ т. 25, стр. 372 // Ὑπόμνημα εἰς τήν πρός Ἑβραίους Ἐπιστολήν, ὉμιλίαΙΔ΄,1, ΕΠΕ 25, σ. 372: «Πῶς οὖν ὁ Παῦλός φησι· 'πείθεσθε τοῖς ἡγουμένοις ὑμῶν καί ὑπείκετε'; Ἀνωτέρω εἰπών, 'ὧν ἀναθεωροῦντες τήνἔκβασιν τῆς ἀναστροφῆς μιμεῖσθε τήν πίστιν', τότε εἶπε, 'πείθεσθε τοῖς ἡγουμένοις ὑμῶν καί ὑπείκετε'. Τί οὖν, φησίν, ὅταν πονηρός ᾖ, καί μή πειθώμεθα; Πονηρός, πῶς λέγεις; εἰ μένπίστεω ςἕνεκεν, φεῦγε αὐτόν καί παραίτησαι, μή μόνον ἄνἄνθρωπος ᾖ, ἀλλά κἄν ἄγγελος ἐξ οὐρανοῦ κατιών· εἰ δέ βίου ἕνεκεν, μή περιεργάζου... ἐπεί καί τό, 'μή κρίνετε, ἵνα μή κριθῆτε', περί βίου ἐστίν, οὐ περί πίστεως· τό γοῦν ἐπαγόμενον τοῦτο δηλοῖ. 'Τί γάρ βλέπεις', φησί, 'τό κάρφος τό ἐν τῷ ὀφθαλμῷ τοῦ ἀδελφοῦ σου, τήν δέ δοκόν τήν ἐν τῷ σῷ ὀφθαλμῷ οὐ κατανοεῖς;'. 'Πάντα οὖν ὅσα ἄν λέγωσιν ὑμῖν', φησί, 'ποιεῖν, ποιεῖτε' (τό δέ ποιεῖν ἔργων ἐστίν, οὐ πίστεως), 'κατά δέ τά ἔργα αὐτῶν μή ποιεῖτε'. Ὁρᾷς ὅτι οὐ περί δογμάτων ἐστίν ὁ λόγος, ἀλλά περί βίου καί ἔργων;
[8]Св. Йоан Златоуст, Беседа на Възнесението на нашия Господ Иисус Христос, PG 52,784 // Ἁγ. Ἰω. Χρυσοστόμου, Εἰς τήν Ἀνάληψιν τοῦ Κυρίου ἡμῶν Ἰησοῦ Χριστοῦ, PG 52,784.
[9]Архим. Георгиос Капсанис, Пастирското служение според свещените канони, Пирея 1976, стр. 110-112 // Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Ἡ ποιμαντική διακονία κατά τούς ἱερούς Κανόνας, Πειραιεύς 1976, σ. 110-112.
[10]http://aktines.blogspot.gr/2016/07/blog-post_353.html.
[11]Мат. 21:44-45.
[12]http://aktines.blogspot.gr/2016/07/blog-post_353.html.
[13]Паметна книга за икуменизма, Монастир „Параклитос", Оропос, Атика 2004 // ὙπόμνημαπερίΟἰκουμενισμοῦ, ἹερᾶςΜονῆςΠαρακλήτου, ὨρωπόςἈττικῆς 2004.
[14]Св. Юстин Попович, Православната Църква и икуменизмът, изд. Монастир „Св. Архангели", Челие, Вальево, Сърбия, стр. 224 // ἉγίουἸουστίνουΠόποβιτς, ἩὈρθόδοξοςἘκκλησίακαίὁΟἰκουμενισμός, ἔκδ. Ἱ. Μ. ἈρχαγγέλωνΤσέλιε, Βάλιεβο-Σερβία, σ. 224.
[15]Текст на IX Генерална асамблея на ССЦ в Порто Алегре, февруари 2006 г.
[16]Декрет за икуменизма - Unitatis redintegratio § 3, http://www.catholic-bg.org/?act=content&rec=190.
[17]Декрет за икуменизма - Unitatis redintegratio § 3,http://www.catholic-bg.org/?act=content&rec=190.
[18]Пак там.
[19]Писмо на Свещения Кинотис на Света Гора от 12/25 май 2016 г.
[20]В. „Ортодоксос типос", бр. 426, 10.10.1980 г. // Ἐφημερίδα Ὀρθόδοξος Τύπος, ἀρ.φ. 426, 10-10-1980.
[21]Пак там, бр. 440, 16.01.1981 г. // ὅ.π., ἀρ.φ. 440, 16-1-1981.
[22]Пак там, бр. 772, 15.01.1988 г. // ὅ.π., ἀρ.φ. 772, 15-1-1988.
[23]Пак там, бр. 1067, 18.03.1994 г. // ὅ.π., ἀρ.φ. 1067, 18-3-1994.
[24]Пак там, бр. 1154, 22.12.1995 г. // ὅ.π., ἀρ.φ. 1154, 22-12-1995.
[25]Откр. 6:2.
~~~~~~~~~~
Превод от гръцки: Алексей Стамболов
Богословска редакция: д-р Десислава Панайотова
