Постът по своята идея и по своя дух освобождава човека от всичко измамно, от всичко излишно, което го превръща в самодоволно същество и прегражда пред него пътя към истинските ценности.
Чистото земно не се противопоставя на нечистото, а хармонично се съчетава с него. Нечистотата за християнското съзнание се корени не в материалното естество като такова, а в нарушаването на равновесието (между земното и небесното, между материалното и духовното – тя се корени във вътрешния живот на човека. Нечистотата винаги е отпадане от Божията воля, която създава хармонията света. Тя е нарушаване на заповедите, непослушание към Бога, към Неговия замисъл за света и човека.
За чистия всичко е чисто (Тит. 1:15), защото чистият, тоест вкорененият в Божията воля и истина човек, винаги постъпва чисто, закономерно, богооткровено и за него действително всичко в духовния и материалния свят е чисто и безсъблазнително.
Нечистият, тоест своенравният, егоцентричен човек (или дух), който скита по своя воля – като евангелския блуден син – вън от живота на Отца, пребивава в нечистота, в блуд, нарушава истинното отношение към живота. Тогава за него всичко се превръща в греховно, защото центърът на битието му, на човечността му не е в Бога.
Постът е преоткриване на мъдростта, закономерността и чистотата в отношението към всичко, чрез възвръщане към чистия източник на живот в Бога и послушание към Неговото слово. Той е въздържание; осмислено и последователно въздържане от всичко не-истинно и не-вечно. Но постът не е само отрицателно въздържание; той е и положително достигане до истината, вкусване на истинския живот...
Въздържанието не е центърът на поста. Центърът му е именно вкусването на Божията воля, на богоустановената хармония на нещата. Той е пълно послушание към Бога; целомъдрие на света. Приемането на постна храна и неприемането на месна не е само отказ от един вид физическа храна и заменянето ѝ с друг. Неяденето и яденето засягат най-дълбоките основи на човешкия живот. Някои наивно смятат, че по време на поста трябва да ядат само онова, което не обичат (невкусното) и да се откажат от вкусното.
Това е, разбира се, детинска представа. В нея има и доза истина, но подобна представа не води до истинско въздържание. Да упражняваме волята си в ядене на невкусното и в лишаване от вкусното, не е лошо. Но това е само външно поставена задача. И към вкусната храна можем да подхождаме постнически. Св. Василий Велики казва, че онези, които постят, особено остро усещат вкуса и на най-обикновената храна. Така че същността на въпроса е много по-дълбока. Постническо отношение към храната е, например, приемането ѝ с благодарност.
Постна е всяка храна, която е трамплин на сърцето към небето и Бога. И обратно, блажна е всяка, която се приема без това чувство на сърдечна благодарност към Него, Подателя на всички блага.
Благословен е бракът, в който съпрузите поставят в центъра на съвместния си живот Бога и изпълнението на Неговата воля. Благословено и причастно към поста е и всяко земно човешко дело, което благовести и открива Създателя; всяка дума, изречена истинно; всяка дейност, явяваща ни смирението, кротостта и доброжелателността на човешкото сърце.
Постът е явление дълбоко положително, светло-активно. Затова Господ поръчва на онези, които постят, да не бъдат мрачни, а да помажат главите си и да умият лицата си.
Постът е веселие; радост за духа; тържество на вечното над временното; на правдата над лъжата; на любовта над ненавистта; на светлината над мрака. Постът е цветът на живота, най-добрата песен на човека в света: песен, преминаваща в пасхално песнопение...
Напълно естествено е след всичко това да се каже, че „хищническото“ отношение към живота е отношение плоско, тесногръдо, материалистично, човеконенавистно или животинско отношение. Неразбирането на поста и въздържанието е неразбиране на своето безобразие, на загубата на Божия образ в нас. Неприемането на тесния път на сърцето към царството Божие е и от хвърляне на нашите корени в Бога.
Атлетът знае, че ако десет минути преди състезание изяде пет ястия, работата му е провалена. Това знаят и певците преди концерт. Но малцина от молещите се на Бога знаят това. Те често си мислят, че молитвените трепети на сърцето им не зависят от качеството и количеството на приеманата от тях храна. Мислят, че религиозните им пориви не зависят от преситеността на стомаха им или от удовлетвореността на сластолюбивата им плът.
Но опитните в духовния живот знаят, че има разлика между посеяното в дух и посеяното в плът (Гал. 6:8). Сеещите в плът – не след това, а още в настоящето жънат в някакъв смисъл тление; сеещите пък в дух – не след това, а още сега жънат вечен живот във вид на изтънчени духовен слух и зрение, изострено възприемане на духовните истини, добро слушане на Божиите заповеди, дълбоко вникване в собствената душа и в душите на другите, сърдечна молитва, докосване до небесното смирение и Христовия свят, така жадувани от всяко сърце.
Постът не е само усилие на душата. Той е сеене в Духа, причастност към Божия Дух, затова и завършва с приемане на Тялото и Кръвта Христови – действие, което ни помага да усетим Неговата пълнота. Всичко останало е подготовка. Пътят не трябва да е самодостатъчен и да закрива целта. Но както често човек живее в света заради самия живот, без да разбира, че животът му не е цел сам по себе си, а единствено път към целта, така и постът често се възприема от човека извън истинския му смисъл, като изпълнение на някакъв обред. Поради това са се срещали, а и сега се срещат сред християните хора, които смятат за голям грях вкусването по време на пост на млечна храна (да не говорим за месо), но остават жестокосърдни и безчовечни в отношението си към ближните.
Без угризения блъскат в храма останалите присъстващи; обиждат се на онези, които не им се покланят; позеленяват, щом узнаят за благополучието на другите; изтъкват достойнствата си, познанствата си. Не е възможно да постим и да останем в дребнавостта си да злословим и да имаме остър език. Това е уродство на духа. Не можем да приемем механичното постене, както и механичната молитва. Хора, които постъпват по този начин, заблуждават не само себе си, но и Господ.
Постът не е обред или магическо действие. Той е цялостно светоусещане, вкоренено в Евангелието.
То е прекрасно и чудно. Дойдете при Мене всички отрудени и обременени – това е началото на поста. А действието му е: ... и Аз ще ви успокоя, философията на поста е: вземете Моето иго върху си, а психологията му – и се поучете от Мене. Изпълнението на поста е: ...и ще намерите покой за душите си, а неговата характеристика: ...защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко (Мат. 11:28-30 – бел. пр.).
От болните, немощните, бременните и кърмачките не се изисква хранителен пост. Той вече им е даден в болестта и страданието чрез отслабване на физическите им сили.
Заради своя дух и целта на своя живот те трябва да укрепват плътта си чрез земна храна. Постът за тях се състои в търпеливото приемане и понасянето на скърбите в живота, в покайното стремление към Твореца и Спасителя, в благодарността за всичко. Това се отнася и за живеещите във воюващи страни, където има ограничения в доставките на храна.
Постът в този случай е в кроткото и покорно приемане на тези ограничения. За здравите, силните, за онези, у които излишъкът от физически сили препятства молитвата, целомъдрието и смирението, постът е велико благо. Той дори физически е много полезен за тях. На медицината е известно, че болестите на различни вътрешни органи (особено във втората половина от живота) много по-често се развиват от преяждане, отколкото от недояждане.
Преситеният човек винаги има високо мнение за себе си. Той смята себе си за по-добър, отколкото е, но добротата му, както добротата на пияницата, извира не от препълненото му сърце, а от препълнения му стомах.
Известно е, че пияницата, който със сълзи на умиление желае да целува всички, съвсем не е добър по същество. Това пиянско умиление у него не след дълго може да премине в озверение. Така и разнеженият от ситост и празен живот сластолюбив човек често е склонен към благодушни мисли и пориви. Но всичко това няма твърди основи. Неговото добро е дом, построен върху пясък (срв. Мат. 7:26). Ще задухат ветрове, ще прелеят реки и този дом ще се сгромоляса.
По друг начин казано, ще дойде смъртта и вече последните минути на земния му живот ще разпилеят плявата на добрите му чувства и настроения, а душата му ще срещне страшната вечност, в която няма да намери нищо сродно и близко за себе си...
Стига такъв човек (а и всеки друг) да започне да пости, да ограничава плътта си и жизненото си пространство, ще видим цялото му егоистично същество да се бунтува. Поради това и много постещи стават зли и раздразнителни, а щом хапнат нещо вкусно, отново стават кротки и добри.
Но колко струва тази тяхна кротост, която е следствие от насладата и раздразването на чувствеността? В семействата на такива постници често казват: по-добре хапни, вместо да се мръщиш и да се държиш непоносимо!
По същия начин и пушачите се превръщат в роби на своя навик – ако не поемат поредната си доза, стават раздразнителни и непоносими за околните. Плътта им се развилнява като огладнял пес. Но само да им подхвърлиш коричка, те се умиротворяват и стават ласкави като агънца. Каква е нравствената цена на подобна промяна? От какво възвишено и истинско е обусловена тя? От нищо. Това е душевният човек в природната си стихия, не различаващ кое идва от Божия Дух и кое от ду ха на плътта; той обърква тези два пътя.
Но ние трябва да преминем през цялата болка от разкриването на грешната ни същност.
Трябва да разбутаме тялото и душата си; да се лишим от някои свои ценности и пристрастия, за да видим какво е вътрешното ни естество. Да повдигнем дъските и да погледнем дали няма някакви гадинки в стаичката на сърцето ни.
Пред Бога и пред себе си да снемем разкрасяващата и скриваща недостатъците ни дреха; дреха, опръскана с петната на самодоволството, и да видим гнойта на смъртно ранената си, може би, душа... На това ни учи постът. И той постига това, бидейки най-истинската и най-съвършената хигиена за човека. Нека да стесним малко душевно-плътската си същност, започвайки от храната. Роптае или не роптае душата? Да отбележим това състояние. След това да ограничим егоистичния си покой и отново да видим. Да отхвърлим душевните си привързаности, да опитаме да се освободим от всичко, за да можем и най-последната частица от себе си да отдадем на Господа Иисуса Христа, на Неговата чистота, Неговата правда.
И отново да погледнем в себе си. Не всички опити ще бъдат успешни. Но сривовете ще ни докажат несъстоятелността на най-добрите ни намерения; ще ни разкрият цялата ни немощ и духовна нищета. И ще ни изправят смирено пред собствените ни чувства и самооценка. Постът ни разкрива цялата душевна човешка нищета. Това е скъпоценно откритие. Но той ни разкрива и силата Божия, действаща в нас. Това е вече огромно постижение по пътя към нашето самопознание и познанието на Бога.
По-нататък постът ни разкрива двойствената природа на човека, наличието на две начала у него: душевно-плътско и духовно. Разкрива ни също и силите, които действат в нас:
1) собствената човешка енергия на духа;
2) Божията сила, идваща отвън, която е сродна на духа и го обновява; и
3) тъмната сила, способна всеки миг да въздейства върху човешкия дух, също идваща отвън.
Опитното познаване на трите сили, действащи върху човека, можем да получим само в поста и чрез поста. Да не говорим, че да се освободим от тъмната сила, можем само чрез молитвата и поста (срв. Мат. 17:21), както казва Самият Творец на живота.
Молитвата без пост тоест без освобождаване на сърцето от всички зависимости и пристрастия – душевни и плътски, не е молитва, а е това, което Спасителят нарича „многословие“.
„Не бъдете“, казва Той, „като езичниците, които мислят, че в многословието си ще бъдат чути“ (срв. Мат. 6:7). Нашият Отец знае от какво се нуждаем. Той желае не толкова нашите молитви, колкото да съединим духа си с Неговия Дух. Чрез молитвата, чрез покаянието, чрез благодарността или чрез славословието нашият дух се съединява с Божия Дух и оживява, възкръсва, намира в Него своето блажено безсмъртие...
Оттук молитвата като произнасяне на определени думи все още не е молитва. Тя е свързана с освобождаване на сърцето от греха, от привързаността към тленното – дори само за един миг! Свързана е с живота на сърцето. Постът в своята външна изява е, разбира се, и упражнение, в смисъл – придобиване на опит. Тренировка на тялото и душата, каляване на чувствата, очистване на ума, подготвяне на жизнения ни кораб за срещата с вечността, а преди нея – с последния щурм: смъртта.
Смъртта очаква всички. И онези, които мислят за нея и мъдро се подготвят, и всички останали, които опитват да се скрият от мислите за смъртта в пясъка на дребнавите си чувства и преживявания. Но както щраусът не се спасява с подобен похват, така и ние не можем да избягаме от своята кончина, като избягваме да мислим за нея. Само да мислим за смъртта не е достатъчно. Трябва да мислим за нея мъдро, чисто, религиозно.
Постът ни учи на това. Той ни отдалечава не само от забравянето на смъртта, но и от лекомислената памет за нея. „Ех, само веднъж се живее!“ – разнасят се възклицанията на кикотещите се и опиянени хора. Разбира се, това не е помнене на смъртта. И не всички воини, гледащи безстрашно смъртта в лицето, имат благословена памет за нея.
Религиозното помнене на смъртта е помнене за края на всички стари ценности и преживявания в този живот и благоговейно очакване на новия живот в света на вечната божествена истина и хармония. Християнското помнене на смъртта всъщност не е помнене на смъртта, а на Живота; помнене на обещаното.
Както древните евреи помнели за обетованата земя, така и християните помнят за бъдещото тържество на Живота след тесния вход в смъртта. Поради това християнската памет за смъртта е винаги светла. Тя ни укрепва и ободрява в този наш земен живот, защото чрез нея още тук можем да надникнем в бъдното. Във всичко временно да открием безсмъртен смисъл, да видим отблясъка на непреходната и светла вечност.
Постът изостря представата ни за временността на сегашния свят и за реалността на бъдещия. Той засилва чувството ни за отговорност за всяка наша дума и дело, за всеки изживян миг…
Помагайки ни да познаем слабостите си, постът ни помага да бъдем по-снизходителни към недостатъците на обкръжаващите ни. И светиите се докосвали до познанието на своята греховност и до слепотата на своята природа чрез това постническо отношение; и чрез него достигали до все по-дълбока жажда за съвършен живот в Христа.
Прегръщали със съчувстваща, състрадаваща любов цялото грешно, стенещо творение, считайки себе си за най-несъвършените негови проявления. Господ твори новия човек от покаянието, както стария – от земната пръст.
Диханието за Живот (срв. Бит. 1:27) Господ вдъхва в нашето покаяние, както в земната пръст, и сътворява човека по Свой образ и подобие. Ние, хората, сме изтрити монети, загубили царствения си образ. Късчета звънтяща мед... Постът и покаянието по чуден начин обновяват Божия печат върху лицата ни; в думите, в мислите, в най-скритите кътчета на душата ни се отразява царството Божие и осветява чрез нас света.
Старото, което се е изтрило, обезсмислило, обезсолило, става ново, придобива Христовия печат на Истината, променя нас и целия ни живот, целия ни век. Ставаме истински човеци чрез Богочовека Христа, съединил в едно Бога и човека. Светлият пост е приближаване до божествения свят. Невидими ангелски крила израстват у постигащите въздържание и ги издигат към новия живот. Телесното и душевното чрез поста се преобразяват в духовно.
Смисълът на живота е открит; и ние, които имаме вяра и воля да се освободим от самите себе си, от гордостта си, получаваме дара да станем раби Божии. Истински раб Божий е този, който е приятел Божий, син Божий. Човек, освободен от злото, от неправдата, от мъчителните ограничения на своята греховност.
Превод: Радостина Ангелова
Църковен вестник - бр. 5 и 6/2008 г.
