По решение на Св. Синод на БПЦ – БП (прот. № 5 от заседанието на Св. Синод на 2 октомври) Негово Високопреосвещество Варненският и Великопреславски митрополит Йоан и д-р Александър Смочевски взеха участие в международната научна конференция, посветена на Събора в Крит (2016 г.), която се проведе в Les Fontaines в Gouvieux – конферентен комплекс в близост до Шантийи, Париж. По този повод разговаряме с д-р Александър Смочевски.
– В някои църковни среди у нас българското участие в конференцията по случай десетгодишнината от Критския събор породи опасения за отстъпление от позицията на Българската православна църква. Какъв беше характерът на този форум и означава ли участието в него официално приемане на съборните решения или промяна в позицията на Светия Синод?
– На първо място бих искал да Ви благодаря за възможността да поговорим за проведената наскоро във Франция Международна научна конференция, посветена на десетата годишнина от провеждането на Критския събор, чието официално название е „Свети и велик събор на Православната църква“. Важно е да уточним, че на гръцки език думата μεγάλη, μεγάλος, означава едновременно „велик“, но и „голям“. Величието на един събор на Църквата е нещо, което става ясно обикновено пост фактум, в историческия ход на времето, понеже „совата на Минерва винаги излита по здрач“, сиреч мъдростта, дълбокото осмисляне на историята винаги идва след като тя вече е завършила своя ход – ако си позволим да перифразираме известните думи на немския философ Хегел. Това означава, че оценката за едно или друго историческо събитие – ако искаме тя да бъде максимално (доколкото е възможно по човешки) безпристрастна и „обективна“, – може да бъде дадена едва от отстояние, тоест, когато даденото събитие вече е отминало. Последният съд над историята ще бъде, когато тя вече е завършила своя ход. За величието на събора – дали и доколко – ще се произнесе един ден църковната история. Фактът обаче, че той действително беше голям събор – с висока степен на представителност и участие на епископи от десет Поместни православни църкви – това не може да бъде отречено, дори от неговите опоненти.
Моята покана от името на организационния комитет на конференцията, от неговия председател Халкидонския митрополит Емануил от Вселенската Константинополска патриаршия, беше лична в качеството ми на преподавател в Богословския факултет на Солунския Аристотелев университет и като член на управителния орган на Европейския институт по канонично и църковно право в Атина. Понеже обаче, както е добре известно в публичното пространство, служа според силите си и като съветник по каноничноправни въпроси на Негово Светейшество Софийския митрополит и Български патриарх, своевременно информирах патриарх Даниил, който от своя страна е запознал с тази покана и членовете на Светия Синод на Българската православна църква. Признателен съм, че за участието ми в конференцията получих благословението на Негово Светейшество и на членовете на Светия Синод, без това да означава, че изразяваните от мен лични позиции в контекста на един научен форум, обвързват институцията, на която служим.
Преди десет години в навечерието на Критския събор, Светият Синод на БПЦ взе решение да се въздържи от участие в него. Някои от аргументите за това решение са добре известни, така че няма нужда да ги споменавам. Същевременно бих искал да споделя, че ние заедно с Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Йоан участвахме в един научен форум, а не в някакво съборно или постсъборно съвещание. В центъра на внимание на този научен форум действително бяха текстовете на решенията на Големия православен събор, проведен през 2016 г. на о-в Крит, но те бяха разположени същевременно в един доста по-широк контекст – на мястото и духовната роля на Православната църква в съвременния свят. Научният форум не беше просто описание на едно изминало събитие, а диалогично вглеждане в нашия общ път като православни християни в раздирания от конфликти и проблеми съвременен свят. За пръв път видях на едно място и имах възможността да общувам от близо с толкова много отци, братя и сестри от почти всички Поместни православни църкви, мнозина от които участници в десетилетния предсъборен процес за подготовка на Всеправославен събор. Това беше един наистина смел и достоен за похвала опит да бъдат събрани на едно място участници от различни православни страни и народи с една обща цел – да каже всеки от нас своята аргументирана богословска позиция по множество актуални за Църквата въпроси.
– Каква беше целта на Вашето участие и какво смятахте за важно да бъде казано и чуто на тази конференция? Доколко подобни научни срещи дават възможност не само за изразяване на съгласие, но и за поставяне на трудни въпроси и открито обсъждане на различията?
– На конференцията участваха около 70 души. Сред тях имаше много йерарси, свещеници, но и богослови от различни университети. Бяха мои обични и уважавани преподаватели от Атина и Солун, уважавани колеги от богословския институт „Св. Владимир“ в САЩ, който е част от Православната църква в Америка (OCA). С особена радост се срещнахме с представителите на Грузинската патриаршия, с които бяхме заедно преди няколко месеца в Тбилиси по случай опелото на приснопаметния Грузински патриарх Илия II.
В конференцията взеха участие и представители на Света Гора – от манастира „Ставроникита“, един от манастирите с много строг общежитиен и богослужебен устав, в който все още няма дори електричество! Населниците на този манастир са духовни „внуци и правнуци“ на стареца преп. Паисий Светогорец. Тяхното присъствие даде възможност да се чуе гласът и да се усети неподправеното, автентично благоухание на Света Гора, Атон, и то по една много интересна тема – за значението на поста днес, в първата четвърт на 21 век. И се питам, чувайки за споменатите от Вас обвинения в предателство, и тези ли почетни старци, от чиито умове и сърца не спира да се излива непрестанната молитва за цялото човечество – „Господи Иисусе Христе, помилуй нас, грешните“ – и те ли ще бъдат наречени „предатели на вярата“? Присъдата „Анатема“, която безразсъдно и безотговорно, без да се замислят за последствията, раздават някои наши братя и сестри по разни интернет-форуми, и за монасите светогорци, които бяха заедно с нас на конференцията, и към тях ли е отправена тази „Анатема“? Мисля, че някои хора трябва да се замислят и да се засрамят за своята „ревност за Бога, ала не по разум“ (Рим. 2:10), с която сеят смущение сред вярващите и отблъскват онези човеци, които още не са повярвали.
Подобни научни срещи са преди всичко възможност за свободно, непредубедено, честно и открито общуване между православните. При това трябва да се каже, че имаше доклади с ясно изразени критични бележки. Нашата цел не е била да пишем панегирици за Критския събор, а да обсъдим с ясни богословски критерии неговата предистория, решенията му и перспективите пред съборността като основен принцип на църковния живот.
На едно място в „Посланието“ на въпросния събор се казва следното: „Основано на божествената Евхаристия и на апостолското приемство на епископите, съществуващото единство [на Църквата] трябва да се укрепва и да принася нови плодове…“. „Съборността определя организацията, начина на вземане на решения и пътя“ на Църквата, която „като една постоянна Петдесетница е незамлъкващ пророчески глас, присъствие и свидетелство за Царството на Бога на любовта“. И с това ли не са съгласни? И това ли трябва да бъде анатемосано?
– Вашият доклад беше посветен на автономията в Православната църква и начина на нейното провъзгласяване. Какво беше основното Ви послание и как разгледахте съборния документ по тази тема в светлината на православното канонично предание?
– На мен се падна да участвам в една от научните сесии на конференцията, на която обсъждахме един от най-трудните и проблемни въпроси – този за значението на каноничните институти на автокефалията и на автономията в Православната църква. Основното послание на моя доклад, което исках да стигне до всички участници в конференцията, беше в неговата последна част и е нещо, в което съм дълбоко убеден: „Автокефалията представлява начин на съществуване на поместните православни църкви в пълно общение. Административната самостоятелност на всяка църква има за цел да съхрани нейното собствено съборно устройство и същевременно да запази каноничното и евхаристийното ѝ общение с останалите църкви-сестри. В този смисъл автокефалията е форма на общение… По същия начин автономията представлява начин на съществуване и организация на част от една автокефална църква. Нейната цел е да съхрани единството и общението на две взаимосвързани равнища: първо, вътре в автокефалната църква – чрез признаването на определена административна самостоятелност на част от нейната канонична юрисдикция; и второ, в отношенията на тази църква с останалите поместни автокефални църкви. Следователно автономията трябва да служи на съборния живот и на осъществяването на пастирската отговорност на съответното църковно тяло, като съхранява каноничната му връзка с църквата майка“. И още: „Това еклисиологично разбиране дава и критерия за правилна оценка на прилагането на този институт. Когато автономията се използва за запазване на сфери на влияние, за обслужване на политически проекти или за възпроизвеждане на имперски или великодържавнически възгледи, тя се отклонява от своето еклисиологично предназначение. Подобно изопачаване настъпва и когато административната самостоятелност се разбира като „абсолютен автокефализъм“ или „автономизъм“, както сполучливо отбелязва проф. Йоан Кармирис. Решаващият въпрос е дали уредбата на юрисдикционните отношения служи на църковното общение, или църковното общение се жертва пред олтара на отделни юрисдикционни претенции. В същата светлина следва да се оцени и невключването на темата за автокефалията в окончателния дневен ред на Светия и Велик събор, тъй като не бе постигнато пълно всеправославно съгласие относно начина на нейното провъзгласяване. Това неуредено положение поставя един по-дълбок каноничен и еклисиологичен въпрос: дали неспособността да се постигне съгласие не разкрива и форма на „канонофобия“, тоест колебание да бъдат подчинени отделните юрисдикционни претенции на обща и обвързваща съборна уредба, произтичаща от самото канонично Предание на Църквата?“.
Не съжалявам за тези свои думи. Това ли е „предателството на Православието“?
Ние изобщо даваме ли си сметка, че Православната църква в нейното административно битие, така както сме я познавали от столетия, се намира на прага на голямо разделение, не бих искал да използвам думата „схизма“?! Наш абсолютен дълг, на всекиго от нас, на което и поприще да се намира той, е да се стремим с всички сили да пазим завещаното ни от нашите Отци единство на Православната църква, да работим за това да се съграждат мостове, а не да се рушат и малкото останали.
– Какво бихте отговорили на вярващите, които искрено се страхуват, че подобно участие представлява „предателство на Православието“? По какво се разпознава действителният компромис с вярата и как верността към нея може да се съчетае с братския разговор между Поместните православни църкви, включително по въпроси, по които няма съгласие?
– На страха на някои хора бих отговорил с новозаветните слова: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха“ (1 Йоан 4:18). Разбирам притесненията на някои хора, разбирам техните опасения, защото живеем в трудни и объркани времена, но всички ние трябва да помним, че Онзи, Който пази, бди и се грижи за Църквата е Самият Господ Иисус Христос. Той е неин Глава, както и наш Глава. Нека имаме повече доверие в Него, както и в нашите архиереи, които са поставени „по образа на Христос” (св. Игнатий Богоносец).
Нима един научен доклад на един обикновен мирянин като мен и едно участие на достоен български архиерей, викарий на приснопаметния Български патриарх Максим, просветен архиерей, безупречен свещенослужител, който осъществява най-голямата книгоиздателска дейност в БПЦ и е доказал своята преданост на светата Църква през всички тези години на своето безропотно служение, нима ние с нашето участие ще разбием и ще предадем Православието? Някои много преувеличават нашите сили и възможности, или пък, още по-лошо и жалко, считат, че Христовата Църква, Която е Негово Тяло, се намира в опасност от немощни и смъртни човеци като нас. Защото Православието означава Църквата Христова. Нищо повече, ни по-малко. Тъжно е, когато човек наблюдава хора, които от десетилетия се черкуват, участват в богослужебния живот на Църквата, изповядват се, причастяват се, а накрая се държат като новообърнати във вярата, като „неофити“ – прощавайте за израза, и раздават присъди наляво и надясно.
Уморихме се от онлайн-„апологетите“ на Православието. Виртуални клирици. Виртуални монаси. Виртуални човеци. И от едната страна, и от другата. Фанатици-постмодернисти, които виждат мисията на своя живот в деструкция на Църквата – говорят за свобода, а се намират в тежки зависимости. И фанатици-зилоти, които се изживяват като вселенски съдници – мислят много повече за разните „антихристи“, отколкото за Едничкия Христос.
Знаете ли, покрай подготовката ми за конференцията, успях да прочета целия том на новопубликуваните преди два месеца на гръцки език протоколи на Критския събор. Тези текстове излизат за пръв път на бял свят. Става дума за един том от 960 страници. Това е една свободна съборна дискусия по предложените и съгласувани предсъборни текстове, които през януари 2016 г. беше подписал и приснопаметният Български патриарх Неофит, заедно с Варненския митрополит Йоан и с Неврокопския митрополит Серафим като представители на БПЦ. В протоколите на събора си личи една жива дискусия, един истински диалог, вижда се, че йерарсите не са се бояли от диалога. Не съм адвокат на Критския събор. У нас има достатъчно адвокати, които си играят на богослови. Разбирате ли, че Критският събор е само поводът, а тези нездрави, първосигнални и емоционални реакции на някои хора са диагноза за много по-сериозен духовен проблем.
Това, което ме притеснява днес у нас е, че ние не само че не знаем да водим диалог, но и се боим от него, смятаме го за ненужен, за излишен. Сякаш забравяме или пък не знаем това, което по един прекрасен начин подчертава един от големите съвременни богослови отец Николай Лудовикос – и него ли ще наречем „предател на Православието“. Той, въз основа на учението на великия Изповедник на вярата свети Максим, изтъква една вечна истина: Словото Божие, Логосът, е един вечен, непрестанен Диа-логос, Диалог. Божественото домостроителство за спасението (това, което на богословски език наричаме „икономѝя“) е винаги диа-Логично. Сам Бог е диалогичен с нас, със Своето творение, а ние човеците се боим от диалога помежду си. Това е тъжно, но и опасно. Опасно е, защото ние все повече се капсулираме в себе си, отдавна сме забравили да се радваме на живота, живеем в някакво интровертно самодостатъчно самодоволство, в което смятаме, че това, че сме православни е повод за гордост и награда за заслуги, а не постоянен подвиг и Божий дар. Духовникът, от когото съм научил най-полезните за мен неща в духовния живот, незабравимият Неврокопски митрополит дядо Натанаил, беше изключително строг в своя живот и строг в изповядването на вярата, но беше органично чужд на всеки вид фанатизъм. Той казваше, че няма „шоколадово“ християнство, християнството е Кръст. Същевременно обаче никой от нашите наставници във вярата, които вече са при Бога и, вярвам, се молят за нас – не насаждаше в душите ни това депресарско „православие“, този непрестанен апокалиптизъм, в чиито заложници се опитват да ни превърнат някои протестиращи или по-скоро „протестантстващи“ наши братя и сестри, зад които стоят някои „пастири“, превърнали се, уви, в „православни гуру“.
В заключение бих искал да споделя само едно нещо. Когато пристигнахме на първия ден на конференцията във Франция, един прекрасен, духовен човек, отец Николай Сахаров от манастира в Есекс, Англия, племенник на свети Софроний Сахаров, ме прегърна и ми рече: „Много се радвам, брате, че сме заедно. Да, това е конференция, но по-важното е, че ние сме заедно, че можем да общуваме помежду си. Толкова ни липсва общуването“. Да, толкова ни липсва истинското общуване помежду ни, както на нас в България, така и на всички православни по света. Бог да пази живо и действено общението помежду ни. И да бъдем бързи на слушане, бавни на говорене и бавни на гняв (срв. Як. 1:19). Отнася се за всички. Без изключение. И за мен самия. Бог да ни помага.
С д-р Александър Смочевски разговаря Ангел Карадаков.
Мартин Иванов от Манхайм: Там, където българите намират духовен пристан
