„Твоето рождество, Христе Боже наш, даде на света светлината на познанието. Защото в него ония, които служеха на звездите, се учеха от звездата да се покланят на Тебе - Слънцето на правдата и да познават Тебе, Изтока от висините, Господи, слава Тебе" (Тропар) /.../
Св. Православна църква тачи с особена тържественост „Еже по плоти Рождество Господа Бога и Спаса нашего" и го поставя в началото на поредицата дванадесет Господски празници. Защото се чества възпоменанието и прославата на раждането по плът на Господа Иисуса Христа във Витлеем от Пресвета Дева Мария (Мат. 1:18-25; 2:1-12; Лука 2:1-20).
Безспорен исторически факт е, че раждането на Иисуса от Назарет Галилейски като основател на възвишената християнска религия е уникално и в буквалния смисъл на думата - несравнимо велико събитие в духовния живот на човечеството. „Ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ" (Лука. 2:10-11). Такова е знаменателното благовестие на Ангела към витлеемските пастири през онази благословена нощ, когато Иисус Христос се родил във Витлеемската пещера. Тази велика радост Христовата Църква неуморно възвестява вече двадесет столетия вредом по света и с камбанния празничен звън призовава духовните си чеда към достойна среща с новородилия се Богомладенец.
***
1. Божият план за спасението на съгрешилите в Едемската градина прародители Адам и Ева (Бит. Гл. 3) и за избавлението от греха на тяхното потомство се изразявал в особена подготовка на човешкия род през старозаветните времена за появата и приемането на Спасител. За тази цел Единородният Син Божий, роден преди времето от Отца (Евр. 1:5; Пс. 2:7), трябвало да се въплъти във времето от Девица. Това предсказание, изречено от св. пророк Исаия („Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син и ще Му нарекат името Емануил" - 7:14), е потвърдено от Ангела пред праведния Йосиф, обручник на девицата Мариам (Мат. 1:22-23). То е класически изразено от св. ап. Павел с думите: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона" (Гал. 4:4). Съгласно небесния промисъл от веки е било предвидено, щото Божият Син, „Който е образ на Невидимия Бог" (Кол. 1:15), „сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държи всичко с мощното Си слово (Евр. 1:3), да се яви „в плът, подобна на плътта на греха" (Римл. 8:3), като приеме „образ на раб и се уподоби на човеци;... смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна" (Филип. 2:7-8). Тази „велика тайна на благочестието" (1 Тим. 3:16), тази „тайна на волята Божия" (Еф. 1:9) била предустановена в предвечния съвет на Света Троица и се е разкривала през старозаветната епоха постепенно (Евр. 1:1), съобразно човешката способност за възприемане на възвишените духовни истини. В началото стои първото обещание - благовестие за Спасител, дадено от Бога на съгрешилите Адам и Ева и на техните потомци: „Ще всея вражда между тебе (т. е. змията-съблазнителка) и жената (т. е. прамайката Ева и потомството й), и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата" (Бит. 3:15). Оттук нататък започва духовната бран на потомството на Ева - Божиите чеда срещу злото, чийто носител е дяволът (змията). Ударът, който ще смаже „главата на змията", според светоотеческото тълкувание, ще дойде от въплътеното Слово Божие - Месия (евр. Mashiah - Помазаникът, Христос): „За това се яви и Син Божий, за да разруши делата на дявола (1 Йоан. 3:8). В дълбока библейска древност - ХVІ век преди Рождество Христово - патриарх Иаков с многобройната си челяд се преселил от Ханаан в Египетската област Гесем (Бит. гл. 47). Като почувствал приближаването на великия час на смъртта, той повикал дванадесетте си синове и отправил към тях трогателни по съдържание прощални слова - предсмъртни благословения и завещания (Бит. 48:21 - 49:33). Проникнат от пророчески дух, Иаков - Израил (Бит. 32:28) се обърнал към Иуда със следното предсказание, което има основоположно месианско значение: „Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят - от чреслата му, докле не дойде Примирителят, и Нему ще се покоряват народите" (Бит. 49:10). Този Примирител (евр. Siloh) по-нататък бива определен чрез предсказанието на прорицателя Валаам (Числ. 24:17) като „звезда": „Изгрява звезда от Иакова, и се издига жезъл от Израиля". Законодателят Моисей предсказва за друг, подобен на него велик Пророк, Когото израилският народ трябва да слуша: „Господ, Бог твой ще ти издигне Пророк изсред тебе, от твоите братя, като мене - Него слушайте" (Втор. 18:15). В молитвата на Ана, майката на Самуил, този Пророк бива определен като Цар и Помазаник Божий: „Ще даде (Господ) сила на Своя Цар и ще въздигне рога на Помазаника Си" - евр. Месия (1 Цар. 2:10). Изобилие от месиански пророчества се съдържа в Псалтира („Книга на хвалебните песни"): псалми 2, 21, 68, 71 и др. Изкупителят тук е представен и като Син Божий, Който е роден от Отца (Пс. 2:7; срв. Евр. 1:2) и седи отдясно на Бога Отца (Пс. 109:1; срв. Евр. 1:5). Пред Него се покланят всички ангели (Пс. 96:7; срв. Евр. 1:6), тъй като Бог Го е поставил над делата на Своите ръце (Пс. 8:5-7; срв. Евр. 2:5-8). Особено силен и конкретен е образът на дългоочаквания Примирител-Месия в пророческите книги на Стария Завет. Така св. пророк Исаия, наричан още старозаветен евангелист, предвещава: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил" (7:14). С взор, отправен към ожидаемото месианско бъдеще, пророкът вещае като свършен факт чудното събитие на боговъплъщението: „Младенец ни се роди - Син ни се даде: властта е на раменете Му, и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира. Неговата власт и мир безкрай ще расте върху престола на Давида и в царството му, за да го утвърди Той и да го укрепи чрез съд и правда отсега и довека. Ревността на Господа Саваота ще извърши това" (9:6-7). Тогава ще бъде снето от всички народи „покривалото" на неразумието, което досега е лежало върху всички земни племена (Ис. 25:7). „Земята ще се изпълни с познаване славата Господня, както водите изпълнят морето" (Ав. 2:14). От това море на знания потоци от познания за Бога ще облеят всички човеци без изключение. Благодатта на Духа Божий ще се излее „върху всяка плът", без разлика на пол, възраст и състояние: синове и дъщери, старци и юноши, роби и робини ще имат непосредствено познание за духовните истини, защото ще получат от Бога „пророчески дар" (Иоил 2:28-29; срв. Деян. 2:17-18). Славата Господня ще се яви в новия Йерусалим върху новия Сион, към светлината на когото ще се затекат всички народи (Ис. 60:3-5; срв. Деян. 2:1-11). През месианските времена основно ще се измени нравственият характер на човеците и духовният облик на народите въобще: правда и истина ще владеят в съчетание с любовта (Пс. 84:11). Вместо враждата, егоизма и користта, от които често се ръководят отделни личности и народи, ще се възцари мир. Това е видно от класическия месиански пасаж у св. пророк Исаия: „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като вола" (Пс. 11:6-7). „Ще прековат мечовете си на орала, и копията си - на сърпове; народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война" (Ис. 2:4; Мих. 4:3). Старозаветните пророци представят Месия като необикновена личност, която има необходимата власт и сили, за да извърши нравствения прелом на повярвалите в Него, както и да произведе съд над човечеството в деня Господен. Той е изпълнен с божествени дарове и с най-възвишени нравствени качества: „Ще почива върху Него Дух Господен, дух на премъдрост и разум, на съвет и крепост, дух на знание и благочестие" (Ис. 11:2; 61:1). Той ще бъде въплъщение на смирение и кротост: „пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен (= фитил) няма да угаси" (Ис. 42:3).
Ето такива са образът и качествата на Месия, предсказани в Свещеното Писание на Стария Завет столетия преди появата Му. Той е с осанката и в служението на първосвещеник (Зах. 3:8, 9), но не за да принася обичайните жертви и възлияния в Йерусалимския храм, а за да ги прекрати (Дан. 9:27). Това е „Младочката", за която говори св. пророк Захария (3:8), „Синът Човешки" от виденията на св. пророк Даниил (7:13, 14), „Желаният от всички народи" (Аг. 2:7), Комуто навеки е дадена властта над човешкия род; това е особеният „Ангел на (Новия) Завет", Който ще очисти и претвори човешките сърца, подобно на претопено злато (Мал. 3:1-3). Този е дивният „Ангел пред лицето на Яхве" (Ис. 63:9), Който бива наричан от Господа Господ (Бит. 19:24) и „Ближният на Яхве" (Зах. 13:7; Иер. 30:21) - страдащият „Раб Господен" (евр. - 'ebed JHWH), Който с доброволната Си жертва изкупва греховете на човеците (Ис. 52:13-53:12). Неговото месторождение е предсказано от св. пророк Михей: „И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Иудини? От тебе ще Ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика в Израиля и Чийто произход е от крайвреме, от вечни дни" (5:2).
Тези боговдъхновени пророчества подготвяли почвата сред иудейския народ за появата на Месия - историческата личност на Иисуса от Назарет, Богочовекът Христос. Приближавало „изпълнението на времето" (Гал. 4:4). Напрегнатото очакване на Спасителя достигнало своята връхна точка най-вече през междузаветната епоха. Тогава древните пророчества били усърдно изучавани и тълкувани. Най-любима свещена книга за четене в синагогите и за частна употреба бил свитъкът с месианските предсказания на св. пророк Даниил. Тъкмо тук било записано и съхранено откровението, открито от Архангел Гавриил пред св. прор. Даниил относно точното време за идването на Месия - „Помазаника Княз" („машиах нагид"; ср. Ис. 9:6; Иез. 24:24; Мих. 5:2) - откровението за седемдесетте седмици: „Седемдесет седмици са определени за твоя народ и за светия твой град, за да бъде покрито престъплението, да бъдат запечатани греховете и загладени беззаконията, за да бъде доведена вечната правда, да бъдат запечатани видение и пророк и да бъде помазан Светият на светиите. И тъй, знай и разбери: от времето, когато излезе заповед за възстановяване на Йерусалим, до Христа Владика са седем седмици и шейсет и две седмици; и ще се върне народът, и отново ще се съградят улици и стени, но в усилни времена. И подир шейсет и двете седмици Христос ще бъде предаден на смърт, и съд не ще има; а градът и светилището ще бъдат разрушени от народа на вожда, който ще дойде, и свършекът му ще бъде като от наводнение, и до края на войната ще има опустошение. И една седмица ще утвърди завета за мнозина, а в половината на седмицата ще престане жертва и принос, и на крилото на светилището ще настъпи мерзост на запустението, и крайна предопределена гибел ще постигне опустошителя" (Дан. 9:24-27). Става дума за период от време, възлизащ на 70 седмици по 7 години всяка пророческа седмица - всичко 490 години. Според православното библейско тълкувание за изходен пункт при първите седем седмици (а това значи - историческият момент, от който започват да текат 490 години) трябва да се приеме Указът на персийския цар Артаксеркс І Лонгиман (465-423 г. пр. Хр.), издаден в 20-та година от управлението му (Неем. 2:1-17). Но възцаряването на Артаксеркс, според определени исторически данни, започва фактически 12 години по-рано - през 474 г., когато той станал съуправител на баща си Ксеркс (486-465 г.). В такъв случай 20-та година от управлението на Артексеркс се пада през 454 година. Тогава е бил издаден Указът, съгласно който започнало (ср. Неем. 2:18; гл. 3 и 4) изграждане на Йерусалим. Като се извадят от тази година 483 години (т. е. първата група 7 седмици от 49 години, плюс втората група 62 седмици от 434 години), получава се 30-та година сл. Хр. А това е вече началната година от общественото служение на ожидания Месия - Господ Иисус Христос веднага след кръщението Му от Йоан, т. е. 15-та година от управлението на римския император Тиверий (Лука. 3:1). „А Иисус, когато започваше служението Си, беше на около тридесет години" (Лука. 3:23). - Именно това е промислително предопределеният от Бога исторически момент на боговъплъщението: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона" (Гал. 4:4). Тогава предсказаният в Стария Завет „Примирител" от Иудиното коляно (Бит. 49:10) и от Давидовия род - Христос, Който помирил човеците с Бога, се родил във Витлеем около 7-6 години преди Новата ера - при царуването на Ирод Велики (37 - 4 г. пр. Хр.).
2. През Рождественската нощ небето над Витлеем било огласено от тържествен ангелски химн, възвестяващ настъпването на нова ера от историята на човечеството: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!" (Лука. 2:14).
Това ангелско славословие прозвучало като ново благодатно Божие откровение и вечен завет към човешкия род. Основната идея тук е Божията слава и животът, изпълнен с мир - те се въздигат като единствено вярна посока и цел на човека и на цялото творение. Възвестена е радостта, произтичаща от истинско знание за смисъла на човешкия живот. От тук нататък започва стихията на християнското благовестие, чиято сърцевина се състои в разкриване спасителната тайна на благочестието - боговъплъщението, в преодоляване на пропастта между Бога и човека, в пълно тържество на Божията слава.
С термина „слава (евр. kabod, гр. δόξα, лат. gloria) Божия" се обозначава сборът от прояви на Бога като Творец и Промислител: величие, мощ, святост. Това е видно от следните старозаветни текстове: „Цялата земя е пълна със славата Господня" (Числ. 14:21); „Свет, свет, свет е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава" (Ис. 6:3); „Въздавайте Господу слава и чест... Гласът Господен се носи над водите; Бог на славата, Господ загърмя над големите води" (Пс. 28:1, 3); „Небесата проповядват славата на Бога" (Пс. 18:2). Но най-ярката изява на Божията слава е боговъплъщението. Цялата Божия слава пребивава в Богочовека Христа, тъй като Бог Слово е „сияние на славата и образ на Божията ипостас" (Евр. 1:3).
Проводници на Божията слава са повярвалите в Христа люде. Според св. ап. Павел именно нас, християните, Бог е избрал чрез Христа „преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, както предопредели да ни осинови за Себе си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля, за да бъде хвалена славата на Неговата благодат, с която Той ни е облагодатствувал чрез Своя Възлюбен" (Еф. 1:4-6). Славата Божия у християнина се отлива в богоугодни дела. Св. Йоан Златоуст в тази връзка поучава: „Славата на човека се състои в благочестие, скромност, милосърдие, кротост, смиреномъдрие, мир, правда, нелицемерна любов към всичко" (Творения, т. V, кн. 2, Спб., 1899, с. 373 - Беседа върху пс. 48). Затова апостолският съвет е отправен към преобразяване „от слава в слава" (2 Кор. 3:18). Но св. Православна църква ни поднася и духовна подкрепа - тя учи, че „Словото стана плът" (Йоан. 1:14), че целокупният живот на Спасителя Христа включва и освещава телата ни, нашия разум, свобода, воля и всички човешки способности. Тъкмо в нашата немощ се проявява Божията сила и слава. Това е подчертано и в Първосвещеническата молитва на Богочовека Христа, отправена към Бога Отца за утвърждаване на светите апостоли: „Славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям" (Йоан. 17:22) (Проф. прот. Вл. Сорокин - „Слава Божия и жизнь человека", проповед пред ІХ Асамблея на КЕЦ, Стърлинг, 4.ІХ.1986 г.).
Втората половина на ангелското славословие („Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение") предлага благовестие за настъпващ духовен мир, свързан с раждането във Витлеемската пещера на свръхестествено въплътения чрез слизането на Дух Свети върху Пресвета Дева Мария (Мат. 1:20) Богочовек Иисус Христос. Тълкувателите са единодушни, че в евангелския пасаж от Лука 2:14 граматически няма желателно наклонение (optativus - coniunctivus, употребявани при изразяване идеята за подбуда, пожелание, намерение). Рождественският химн утвърждава една действителност - начеващата промяна и духовното обновление в живота на човечеството, като последица от изявата на Славата Божия в света. Всичко това се осъществява в историческия контекст на събитията в „Римския мир" (Рах Romana) - Римската империя: „През ония дни излезе от кесаря Августа заповед - да се направи преброяване по цялата земя. Това преброяване беше първо, когато Кириний управляваше Сирия. И отиваха всички да се записват, всеки в своя град. Тръгна и Йосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. А когато бяха те там, дойде й време да роди; и роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата." (Лука 2:1-7).
В исторически план тук св. евангелист Лука се позовава на реалния факт, че през около седмата-шестата години преди новата ера наместникът на Римската провинция Сирия (към която спадала Иудея) Публий Сулпиций Квириний провел преброяване на населението, с оглед реорганизацията на данъчната система, започната двадесет години преди това от император Октавиан Август (30 г. пр. Хр. - 14 г. сл. Хр.) из цялата Римска империя. Всичко това има конкретно-историческо значение, но съдържа и духовно-преносен смисъл, вдъхновено изразен в православната богослужебна химнология: „Августу единоначальствующу на земли, многоначалие человековъ преста: и Тебе вочеловечнуся оть Чистыя, многобожие идоловъ оупразднися. Подъ единемъ царствомъ мирскимъ гради быша, и во единовладичество Божества языцы вероваша. Написашая людие повелениемъ Кесаревымъ; написахомся вернии именемъ Божества, Тебе вочеловечшагося Бога нашего. Велия Твоя милость, Господи слава Тебе". („Когато Август властваше на земята, човешкото многовластие се прекрати. И когато Ти стана човек чрез Чистата, многобожието на идолите се обезсили. Държавите се подчиниха на едно световно царство и народите повярваха във властта на единия Бог. С указ на Кесаря беше извършено преброяване на хората - записани сме и ние, верните в името на Тебе, Въплътилия се наш Бог. Велика е Твоята милост, Господи, слава на Тебе" - Слава на Господи, воззвах на Рождественската вечерня).
Докато през Рождественската нощ ангелите възпявали настъпващия мир на земята, пак според описанието на св. евангелист Лука (19:38), при тържественото влизане на Христа Спасителя - Месия в Йерусалим учениците Му възвестили: „Мир на небето и слава във висините!" Тази промяна (от „на земята мир" - на: „мир на небето") сочела, че дългоочакваният Христов мир още не е настъпил; той не е политически, а духовен по същина. Скоро предстояло Иисус да бъде съден и разпнат при римския управител на Иудея - Понтий Пилат, пряко подчинен на римския император Тиверий (14-37 г. сл. Хр.), а над Йерусалим (=„градът на мира") теглела угрозата да бъде разрушен от римските легиони (70 г. сл. Хр. - ср. Лука 19:40).
Мир - дума, която се употребява извънредно много и е от съдбоносно значение за живота и щастието както на отделния човек, така и на цялото човечество. Знайно е, че мирът е вроден копнеж присъщ на всеки човек. По законите на самата си природа човек винаги жадува за мир, като се стреми към него с всички сили, без понякога да си дава сметка за същността и богатството на това благо. Последното става особено ясно при едно общо разкриване съдържанието на многостранното библейско понятие „мир" (евр. šalom, гр. είρήνη). Šalom в библейския еврейски език съдържа следните идеи: integritas (неповреденост, непокътнатост, цялост; чистота, честност, безкористие); salus (здраве, благополучие, благосъстояние, спасение, сигурност; приветствие, поздрав); рах (мир, покой, душевно спокойствие, милост, милосърдие). С είρήνη в новозаветното благовестие се обозначава обобщението на всички благодатни дарове, които повярвалият в Христа получава от Бога в името на изкупителното дело на Богочовека, съвместно с преизобилната надежда за спасение. Следователно библейският мир не е само „договор", по силата на който човеците живеят спокойно, безбедно; нито става въпрос само за „мирно време", противопоставено на военновременно състояние (Екл. 3:8; Откр. 6:4). Според старозаветното откровение мирът не е просто отсъствие на война, а и съгласие, справедливост и развитие; неговото осъществяване предполага не само усилията на отделен човек, а се осъществява чрез общите усилия на всички хора - неговата съдба зависи в крайна сметка от всички човеци.
Истинският Подател на мира, предназначен за всички човеци (Зах. 9:10) от всички времена и религии, е Бог, Който в кн. Съдии Израилеви (6:24) е наречен с израза „Яхве шалом" („Господ е мир" - Ис. 45:7; Пс. 34:27). Нещо повече - именно строго единият Бог е източник и на всяко битие (Бит. 1:1; Йоан. 1:3; Евр. 11:3). С Него е свързано и към Него е устремено всичко съществуващо: „Чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:28); „В Неговата ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът" (Иов 12:10). Старозаветната дума „шалом" трябва да се схваща като благо, благополучие, цялостност, благопорядък. „Шалом" е щастието, което обхваща цялостно човека (неговото тяло, душа и живот) и го прави целокупен, пребиваващ в хармония с Бога, с другите хора, със самия себе си, с Божието творение. Още в старозаветни времена беше преподадено най-възвишеното откровение за грядущия Изкупител като Княз на мира, за Неговото спасително дело като царство на вечна правда и безкраен мир (Ис. 9:7). Упованието на вярата в Бога като Творец и Промислител, заедно със съкровените въжделения на всички човеци, провиденциално води човешката история към благословеното време на всеобщ мир, когато народите „ще прековат мечовете си на орала, и копията си - на сърпове; народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война" (Ис. 2:4). Тогава ще настъпи предвестената от старозаветния пророк (Ис. 61:2) и обявената от Спасителя Христа (Лука 4:19) „благоприятна Господня година", изпълнена с великите Божии дела според призивите на Псалмопевеца: „Дойдете и вижте делата на Господа, - какви опустошения направи Той по земята: прекратявайки войните докрай земя, строши лък и пречупи копие, колесници с огън изгори" (Пс. 45:9-10).
Митрополит Антоний: Чудесата са плод на молитвата ни
