– Разглеждайки биографията Ви, човек остава с впечатлението за рязък завой, който правите в края на 2009 г. Така ли е действително? Какво предшества и обоснова този преход?
– За първи път посетих Зографската света обител през далечната 2001 година. Отидох като обикновен поклонник, както се наричат посетителите на Света Гора. Тогава Зографският манастир изглеждаше малко по-различно – нямаше електрическо осветление, само газени лампи по коридорите и стаите, малко страшничко за един млад човек. Но въпреки това мястото така ме плени, че не можех да не се върна.
Дойдох отново година по-късно, а след това започнах да ходя по няколко пъти годишно. Постепенно в мен се зароди интерес към монашеството и все по-често се питах дали това не е пътят, който Бог ми сочи. Живеех в света с тяло, но с мислите си бях на Атон. Осем години по-късно оставих „света” и поех пътя на послушничеството.
Така че, за да отговоря на въпроса Ви – преходът не беше рязък, а постепенен, дълбоко обмислен и осъзнат. Според човешката логика той може да изглежда нелогичен, но вярващият човек не използва човешката логика за единствен критерий. Всичко, което се случи, беше по Божията воля.
– С днешна дата виждате ли Божия промисъл в целия Ви житейски път до Вашето пострижение? Виждате ли тази част от живота си като своеобразна подготовка за предстоящото Ви служение в епархията на САЩ, Канада и Австралия?
– Моето въцърковяване започна в чужбина, където имах възможност да посещавам и да се черкувам в различни православни храмове – български и други – в няколко европейски страни. Това ми даде възможност да опозная живота на православната диаспора и да разбера по-добре нейните нужди и предизвикателства.
След това прекарах 15 години на Света Гора, в които имах възможност да се докосна до уникалния ѝ духовен опит. Разчитам на комбинацията от познанията ми за Запада и духовния ми път в Зографската обител като добра подготовка за служението ми като викарен епископ в епархията на САЩ, Канада и Австралия.
Обучението ми в магистърската програма в Богословския факултет на Софийския университет беше важна част от този път. Именно там срещнах прекрасни преподаватели, които са ме препоръчали на дядо Йосиф – без мое знание, но с ясен знак от Бога.
Забавянето на хиротонията ми с почти три години поради визови процедури ми позволи да служа като чреден светогорски свещеник и да придобия опит, който не бих могъл да натрупам извън Атон. Така че, когато поглеждам назад, виждам как всяка стъпка и дори всяко изпитание са били подготовка за това, което ми предстои. Без съмнение виждам Божия промисъл във всеки етап от живота ми.
– С какво свещеническото и епископското служение в задграничните ни епархии е по-различно от служението в епархиите на територията на България?
– Служението зад граница си има своите особени трудности. Нашите сънародници често живеят далеч както от родината, така и от православната традиция, и тяхната връзка с Църквата може да се окаже прекъсната. Липсата на свещеници е осезаема, а огромните разстояния също са пречка за това хората да ходят редовно на богослужения.
– Какво знаете за епархията на БПЦ в САЩ, Канада и Австралия, за митрополитите и епископите, потрудили се там? И как виждате своята роля в изграждането ѝ?
– Епархията ни в САЩ, Канада и Австралия има богата история и силна духовна традиция, благодарение трудовете на блаженопочиналите архиереи Андрей, Йосиф, Геласий и Партений и на нинездравстващия митрополит Йосиф, които с всеотдайност са се грижили за духовното благополучие на нашите сънародници. Виждам своята роля като продължение на техния труд – да подкрепям и укрепвам нашите църковни общности, като се трудя да разширявам духовната грижа за всеки православен българин зад океана.
За съжаление разколът, който Кирил Йончев извършва през 1963 г., като отделя голям брой от българските църковни общини и ги подчинява на т.нар. Православна Църква в Америка (ПЦА) и до ден днешен тегне върху епархията. Преди три-четири години останах шокиран и дълбоко огорчен, когато прочетох новината, че един от големите български православни храмове в САЩ – катедралата „Свети Георги“ в Толидо, под юрисдикцията на ПЦА, е продаден за нищожна сума на индуистка организация и преобразуван в индуистки храм.
Този случай е болезнен пример за предизвикателствата, пред които са изправени православните общности зад океана – липса на единство, недостатъчна финансова подкрепа от страна на вярващите и трудности в поддържането на храмовете.
– Монашеският подвиг къде е по-труден, на Света Гора или в Ню Йорк?
– Всеки подвиг има своята собствена тежест. Трудни моменти има и на Света Гора, има и в Ню Йорк, както и в диаспората като цяло, където подвизаването ни се състои най-вече в това да живеем православно в един свят, който често ни отдалечава от Бога.
Трудно ми беше да направя прехода от спокойствието на Атонската пустиня към „джунглата” на Манхатън. Животът в Ню Йорк, с неговата шумотевица, мръсотия и изкушения на всяка крачка, е съвсем различен от молитвения ритъм на Света Гора. Но в Ню Йорк си спомням за преподобни Порфирий, който по здравословни причини напуска Света Гора и се озовава в центъра на Атина, в малък храм на площад Омония – в един от най-шумните и греховни квартали на града.
Примерът на Преподобния ми дава кураж и вдъхновение. Дори в такава греховна среда той е достигнал святост, а това означава, че и в Ню Йорк може да се живее православно и благочестиво, стига човек да не губи връзката си с Бога. Ежедневно се обръщам с молитва към преподобни Порфирий, за да дава сили и да пази от изкушенията мен и православните християни.
И така, къде е по-трудно? На Света Гора подвигът е свързан най-вече с вътрешната борба, борбата със страстите. В Ню Йорк стремежът е да запазиш духовната си чистота и молитвата в един свят, който постоянно те разсейва и отклонява. Но и двете места предлагат възможности за духовно израстване.
– Как човек да се съхрани духовно в този свят и век?
– В този свят трябва да осъзнаем, че без Бога сме като листа, разнасяни от вятъра в най-различни посоки. Господ Иисус Христос ни казва: Аз съм пътят и истината, и животът (Йоан. 14:6). За да се съхраним духовно, е необходимо постоянно да се обръщаме към Бога с молитва, да участваме редовно в тайнствата на Църквата – особено изповед и причастие.
Важно е и да общуваме с хора, които споделят същите духовни ценности. Вярата ни е не само лична, но и обща – ние сме част от Тялото Христово, което е Църквата.
И не на последно място, бих искал да споделя нещо, което духовните чеда на дядо Амвросий често чуваха от устата му: „Най-важното е да не грешим!“ Напомняше ни, че пътят към духовното съхранение започва с решимостта да се борим с греха и да живеем според Божиите заповеди.
Интервюто взе: Александра КАРАМИХАЛЕВА
