На 19 септември 2026 г. параклисът „Св. Улрих“ във Фегерсхайм, край Страсбург, се изпълни с празнично оживление. Наши сънародници от района, гости от Манхайм и представители на други православни общности се събраха за светата Литургия, оглавена от Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний. В съслужение с него бяха протойерей Георги Стоянов Георгиев – българският свещеник за Страсбург, който в този ден беше отличен с офикията „иконом“, протойерей Васил Василев – свещеникът ни за Манхайм и Майнц, и протопрезвитер Христос Филиотис-Влахавас от Вселенската патриаршия.
Но този ден остана специален за местната българска православна общност и с едно лично духовно събитие – пострижението за иподякони на Стоян и Живко и посвещаването им на служение в храма.
Разговарях със Стоян Хънтов след светата Литургия – за неговия духовен път, за въцърковяването му и за промяната, която вярата постепенно е внесла в живота му. Историята му започва по начин, който едва ли някой би предположил, че ще се окаже преломен в неговия живот и в живота на семейството му. Започва с едно събиране на българи в парк за барбекю.
Стоян е от село Овощник, Казанлъшко. От двадесет години живее във Франция. Първоначално е дошъл като командирован служител на българска фирма, а по-късно става служител на компанията майка и се установява в Страсбург заедно със семейството си. Желанието да намерят българска среда в новото си местоживеене ги отвежда на събиране на нашите сънародници за Великден, организирано от Българската православна църковна община „Св. св. Кирил и Методий“ в Страсбург.
„По повод Великден се събрахме в парк. Не в църквата, а се събрахме в един парк – подчерта той. – Отидохме, защото искахме да опознаем българската общност и да си намерим нови приятели, когато се установихме тук. От събирането, от трапезата се стигна до църквата“ – така разказва за първата си среща с отец Георги Стоянов Георгиев и църковната общност моят събеседник.
Човекът е сътворен за общение – за среща с другия, за принадлежност и споделен живот. Особено силно тази потребност се усеща, когато човек е далеч от родното място и от познатия кръг на близките си. За Стоян и неговото семейство това обикновено човешко общуване се оказва начало на друг път – към принадлежността към църковната общност, а чрез нея – към общението с Христос и с другите като членове на Неговото Тяло.
Стоян вижда, че Божието действие в човешкия живот невинаги започва там, където човек съзнателно търси Бога.
„Аз неведнъж съм казвал – неведоми са пътищата Господни. И затова често в разговор с отец Георги Стоянов си говорим, че трябва да се правят по-често такива събирания. Пък, знае ли се, може някой друг като мен да дойде и да намери Божия път, така да се каже – да намери пътя към храма.“
Първите крачки към храма за него бележат и първата крачка към по-активното участие в богослужебния живот. Отначало Стоян започва да припява с църковните певци на клира, като научава по слух няколко песнопения.
„Впоследствие проявих интерес да припявам отстрани с жените, които бяха там. И понаучих няколко песнопения. Така, като лаик, без да знам нотите, само по слух. И слава Богу, справям се, мисля, сравнително добре.“
Редовните му участия в богослуженията, проповедите на отец Георги и общуването с другите хора от общността задълбочават познанията на Стоян за православната вяра, за учението на Църквата, за нейната история, правила, годишен календар и за живота на християнина, съобразно етичните норми и реда в Църквата. Постепенно необходимостта налага Стоян да започне да помага на отец Георги по време на богослужения като свещоносец и като четец. След време се стига и до решението той да получи архиерейско благословение и пострижение за иподякон на Западно- и Средноевропейската епархия на Българската православна църква.
„Нужно беше не много време. Не много, защото ние с певците – с Живко и с Евелина – доста време прекарваме заедно и обсъждаме църковни теми. И мисля, че човек, когато идва често на църква, когато спазва някои Божи установления и закони, трябва да се развива и да дава пример с живота си на другите, които тепърва прохождат във вярата.“
В тези думи се съдържа и неговото разбиране за въцърковяването – не като еднократно решение или като номинална принадлежност, а като движение, като процес, който предполага лично решение, решимост и все по-активно участие в благодатния живот на Църквата Христова.
„Но, както казва един от светите отци, душата по природа е християнка и търси пътя към Бога. И така, трябва да се развиваме, трябва да даваме пример на другите, които идват сега и които все още не са намерили куража да се включат по-активно в богослуженията. Трябва да започнат и те да помагат.“
За Стоян промяната на ролята му в пределите на храма и църковната община върви паралелно и с преобразяване на целия му живот: променя характера му, неговото ежедневие, отношенията в семейството му, с колегите му в компанията. Ето какво отнася от църквата в своето ежедневие:
„Най-вече отношението към околните. Най-вече отношението към всички други, защото аз самият в себе си виждам, че имам голяма промяна от няколко години – откакто активно вече съм в общността и съм част от църковното настоятелство. И най-вече отношението към всички колеги. Със смирение и без излишни дрязги, без противопоставяне в отношенията между колегите“.
Промяната не остава незабелязана за хората около него. Френските му колеги са тези, които му я посочват и го насърчават да се развива в избраната от него посока, макар да не познават по същество православната вяра и дълбоките сакрални корени на тази промяна в присъствието и поведението на Стоян.
„Дори имах такива подмятания от френски колеги, с които работя тук: „Ама ти защо не запишеш да учиш нещо, богословие?“. Аз казах, че вероятно просто моят интелектуален капацитет не е на такова ниво, но засега поне така е. И те го забелязаха наистина.“
Принос за тази промяна Стоян вижда и в богослуженията, които той следи в интернет пространството, в четенето на православни текстове и в общуването с хората с православно самосъзнание и начин на живот. Въцърковяването за него е неразривно свързано с целия му живот, пропива го и го определя.
„Когато имам време, слушам богослуженията – основно на Пловдивската митрополия, защото там има излъчване на живо в YouTube. И много се радвам, че имам тази възможност и съм попаднал в тази църковна общност.“
В живота на българската православна община в Страсбург техният свещеник – отец Георги, е не само духовникът, който служи в храма, изповядва ги, причастява ги и ги наставлява във вярата. За хората в Страсбург и околността той е и пастир, към когото се обръщат за съвет, подкрепа и помощ в своето ежедневие – в радостите и в изпитанията си. Той е и техен най-надежден приятел. Така го е възприемал и Стоян през годините. Затова, когато говори за своя път във вярата и за промяната в живота си, той неизбежно стига и до своя свещеник – и до спомена за един тежък момент, в който подкрепата на отец Георги и неговите молитви се оказват особено важни за него.
„Нека да кажа, аз имах едно изпитание преди десетина години. Бях вече член на църковната общност. Налагаше се да бъда опериран – една тежка операция, бъбречна. Въпреки че диагнозата не беше много добра – беше много зле даже.“
Тогава разговорът му с отец Георги и неговия баща отец Стоян се превръща за него в източник на надежда.
„Те ме увериха, че всичко ще бъде както трябва. И по техните молитви, слава на Бога, излезе много по-лека диагноза и преминах операцията успешно. Слава на Бога още веднъж! И благодарение на тях двамата.“
Вярата не премахва изпитанията от човешкия живот. Но човекът вече не ги посреща сам – той има Църквата, има своите духовни братя и сестри, има своя пастир и преди всичко има Бога, към Когото може да се обърне с молитва. Именно в такива моменти общението, което човек е намерил в Църквата, придобива особена конкретност и сила – човек разбира, че не е сам в своето изпитание, че има с кого да го сподели и най-вече към Кого да отправи молитвата си.
„Аз неведнъж съм казвал на отец Георги, че ако не беше той, сигурно нямаше да бъда на това ниво, на което съм в момента. Не че съм на някакво високо ниво, но все пак мисля, че нещо се промени в мен.“
Това „нещо се промени в мен“ постепенно става видимо и в най-близкия кръг на човека – в семейството. Стоян не говори за някаква идеална семейна картина, а за промяна в отношенията, дошла след години общ живот и неизбежните за всяко семейство трудности.
„Отношението в семейството ми също се подобри. Имали сме, както във всяко едно семейство, дрязги, които на този етап, слава Богу, са вече почти, почти несъществуващи.“
До него в храма и в духовния му път стои и съпругата му. Нейното присъствие и подкрепа са изключително ценни за него и са важна част от промяната, която той описва.
„Да, съпругата ми вчера беше на Литургия. Днес нямаше възможност да дойде, но вчера беше. Беше се подготвила с питка специално за пострижението ми, беше направила и още няколко неща – сладкиши. Тя ме подкрепя, което е много важно в моя път. Тя е обикновен мирянин, аз се опитвам малко да участвам и в службата – да припявам поне на песнопенията, да помагам на отец Георги и усещам нейната пълна подкрепа. Слава Богу!“
Когато говори за бъдещето на българската православна общност в Страсбург, Стоян мисли преди всичко за хората, които тепърва трябва да намерят пътя към храма. За него живата общност е общност от хора, които не просто се определят като християни, а участват в нейния живот и в богослужението. Неговото съкровено желание за бъдещето на общността е:
„Най-вече да има повече миряни. Да привлечем повече членове на църковната общност, с повече дарения в църковната каса. Защото, за съжаление, тази година се оказа, че разходите са повече от приходите. За съжаление. Надявам се в близките години да привлечем повече членове. Истински вярващи християни – не номинални, а вярващи християни, които идват на богослуженията сутрин в неделя и на празниците. И оттам вече, ако е рекъл Господ, може пък да идем и да си намерим по-голям храм.“
Мечтата за по-голям храм идва като естествено следствие от една общност, която се е разраснала и сплотила.
От трапезата в парка до евхаристийната трапеза пътят на Стоян Хънтов изглежда на пръв поглед като поредица от обикновени житейски стъпки. Но зад тях постепенно се разкрива нещо много по-дълбоко. Човекът, който е дошъл в парка, за да срещне българи и да намери приятели, е намерил общност; в тази общност е намерил пътя към храма; в храма е открил Бога и вярата, която постепенно е започнала да преобразява него самия и всички аспекти на живота му.
Именно така се разпознава действието на вярата в човешкия живот – не като добавяне на още една сфера към вече съществуващия живот, а като постепенно преобразяване на самия живот. Тя променя погледа към другия, начина на общуване, отношението към близките, разбирането за отговорността и готовността да служиш.
Тази промяна не е просто промяна на убежденията. Тя е метаноя – обръщане на човека към Бога, което постепенно преобразява и начина, по който той живее с другите.
Затова пътят на въцърковяването не завършва с това човек да заеме своето място в храма и в църковната общност. Оттам започва неговото все по-дълбоко участие в живота на Църквата, в която всички сме призвани към единство като членове на Тялото Христово.
Автор: Александра Карамихалева
От празничната до евхаристийната трапеза: пътят на Стоян Хънтов към вярата