Народната българска мъдрост с простота казва, че е най-добре още рано в живота си човек да извърши едно от две неща, да се посвети на един от двата пътя - или да се ожени, или да се замонаши. Сам Господ Иисус Христос препоръчва монашеството, без да го налага, когато изрича думите: „който може възприе, нека възприеме“ (Мат. 19:12), а св. ап. Павел учи същото, като утвърждава, че това са двата благословени пътя (1 Кор. 7:25-40).
Никому не се позволява да избяга от връзките на брака. Или трябва да извърши един духовен брак, посвещавайки себе си на Бога, или да се съчетае със съпруг в брачното тайнство... Нежененият човек просто преминава през живота си и си отива, докато жененият живее своя живот“, пише светогорският старец, от чието учение ще се ползваме в следващите страници. (Вж. „Великото тайнство Брак“ в „Усещане за Бога“)
Следователно, по свидетелството на тези авторитети, не можем да се усъмним, че монашеството е „легитимен“ път, по който неуреденият човек може да поеме. Тъй счита и Църквата, която за свещеническо (съответно пастирско) служение ръкополага или женени, или замонашени мъже. Това обяснява и интереса ни към темата, от една страна, още повече, че традиционно духовното душегрижие или ръководство има своите корени, а също и най-изящни образци именно в монашеството. От друга страна, пише схиархимандрит Йоан Маслов в своя труд „Пастирско богословие“, „Теорията на пастирството сама по себе си не може да създаде истинския пастир. Добрия пастир го създава собственият духовен опит и личният непрестанен нравствен подвиг. Главното в живота на пастира и кандидат-пастира е именно личният подвиг“. А именно монашеството е най-съвършеният път за личен подвиг и в тази последователност на мисли и логика, темата заслужава своето достойно място в контекста на богословската наука пастирско богословие.
Архимандрит Емилиан е роден през 1934 г. в благочестиво семейство и е откърмен в автентичния православен гръцки дух. Завършва богословие в Атинския университет и на двадесет и шест годишна възраст се замонашва, по препоръка на своя архиерей Дионисий. В онези години гръцкото монашество преживява криза, продължаваща от началото на 19-и век и свързвана най-вече с външни фактори; обаче в 1960 г., когато старецът приема монашеско пострижение, това е трудно обяснимо по човешки решение. Логиката тогава била, че така би се подготвил по-добре за мисионерско служение, каквото желаел да извърши. Но един ден в ранния му монашески живот бива озарен като един нов апостол Павел (2 Кор. 12:2-4), което преживяване по Божията благодат го превръща в харизматичен старец, забележителен пастир на човешки души и велик учител на Църквата и монашеския живот. Като игумен в Метеора, който преселва братството си в манастира „Симонопетра” на Св. Гора през 1973 г., повсеместно е възприеман като един от възродителите на монашеството в Гърция. От 2 000 г. е на покой в манастира-метох на „Симонопетра” в Ормилия, Халкиди.
Монашеството - път, по който старецът Емилиан е наставил стотици свои духовни чеда и чеда на свои чеда - е лайтмотив във вече многобройните събрани негови трудове, които девическият манастир „Св. Благовещение“ в Ормилия издава и които биват превеждани на сръбски, румънски, руски, български и др. езици. Всъщност по време на активната си пастирска дейност архим. Емилиан не пише и не издава нито една книга. Той не публикува по правило и статии; трудовете му, които днес имаме, са произнесени от него като едно негово „омилетично послушание“ за наставление на духовните му чеда, по монашеските канони.
Мирът (спокойствието) в Христа, което е средоточието на монашеското поприще, предпочита (обича) над всичко друго тайното, ревностно търсене лицето на Господа, Словото Божие, Който създаде всичко и днес проследява завръщането ни – на нас, Неговите създания, които Той обдари с разум – в нашата изначална красота.
Монашеството за стареца Емилиан е пътят към Бога. Той проповядва киновийното, или общежително, монашество, по думите на св. Василий Велики - „най-съвършеното общество за живеене“, което няма равно на себе си, от което няма по-блажено и по-хармонично. Това е предпочетеното от Господа Иисуса Христа състояние, в което са живели и апостолите, а съвременните монасиса избрали живот, подобаващ на небесата и по никакъв начин не са по-зле поставени от ангелите.
Целта на всяко монашеско общество е „спасението на душите“ за неговите членове, а за Църквата монашеството е нейната нервна система, гръбначният ѝ стълб, по думите на приснопаметния владика Дионисий, от когото старецът приема монашество. Монахът не е монах сам за себе си.
Монашеският живот, по собствената си дефиниция, – това е живот с някакъв човек. То не е приемане на някаква идеология и не е удовлетворение на стремления, които човек може да начертае в сърцето си, както не е и осъществяване на това, което той е прочел в книгите. Да водиш монашески живот – значи да следващ определен човек. Такъв образ, център на всичко, за монаха е един човек – неговият старец.
Тъй игуменът е „архетип на всичко, което е добро, свободен от грижи, кротък, запознат с Писанията, непоставящ нищо по-горе от любовта Божия, привличайки душите на хората в божествената любов“. Той е цел на живота ни; целта на монаха следва да бъде: „не оставяй никому да те отдели от любовта на твоя старец“, по думите на св. Теодор Едески. „Където е процъфтявал духовният живот, там е имало един единствен човек, който е водил“, пише старецът.
Съвременният човек, секуларизиран, отгледан в атеистична среда, как да се докосне до тези пулсиращи с живот мисли? Дълговременната криза в монашеството, пише старецът, и влиянието на човекоцентричните процеси в съвременното общество са довели до едно дълбоко-заседнало изкривяване в съзнанието на членовете на Църквата по отношение на това какво е монашеството. „Оттук приносът на една беседа или на една група християни днес се цени повече от хилядата нощи на св. Серафим Саровски“. И хората дълбоко някак се натъжават, когато някои, особено млади, поемат кръста Христов и влязат в манастир (или алтернативата – биват обвинявани, че са изоставили борбата на Църквата); а пък
ние се страхуваме да изречем и дума в полза на монашеския живот, да не би някой най-първо да се подлъже, а после да избяга, или да не би да си имаме проблеми с някое сдружение на родители“. На друго място без желание отбелязва, че най-вече монашеството и девството биват приемани като добър начален старт за служба (кариера) в Църквата и като цяло те не са правилно разбирани като избор от човек на „добрата част (Лука. 10:41-42).
В същия текст, който му е възложен от Св. Синод на Еладската архиепископия с цел да се промотира монашеството, старецът посочва Четвъртия вселенски събор, който изрично поставя в 4-тия си канон, че работата на монаха е да „прегърне (възприеме) тишината и да бива занимаван единствено с пост и молитва, стоейки на такива места, каквито са му определени, незанимаван нито от църковни, нито от светски въпроси, нито чрез комуникация (общуване), да не би да изостави манастира си“. По тази тема той набелязва, че мисионерските, дарителски и социални трудове на манастира имат място в манастира единствено когато са в рамките на този канон (тоест, имат благословение на епископа). Когато епископът благослови това, и „разбира се, не и когато включва взимането на монаси противно на тяхната воля, или без съгласието на игумена им“.
На друго място старецът използва по-силни образи:
Милостинята, която е толкова велика добродетел за миряните, за монаха е мерзост, както казват отците на Църквата“, по думите на св. Исаак Сирин. Вероятно тук се има предвид, че монахът не притежава нищо, и затова не бива да дава нищо без благословение от неговия старец. Или, по-меко: „манастирът не е мисионерски център: той е непрестанно сеене и безконечна жътва, която дава покой на душата на монаха. Колко е глъбинна тази жътва на сърцето! Тя го изпълва с мир и той го предава нататък. Той предава това блаженство дори на четириногите животни! Той е щастлив и „си ляга под всяко дърво и си почива в прохладната сянка на младите ѝ клони (Йов. 40:15-17)“.
В този ред на мисли, разсъждавайки върху възраждането на монашеството, старецът поставя основен акцент върху образа на монашеската община като „църковно семейство със собствен живот и свой си ритъм, традиции и занимания (въпроси)“. Като такова, то трябва да разполага с подкрепата на епископа си, но и да функционира автономно, без неправомерна намеса в делата си (т.е. когато има нарушение...). Накратко, това се изисква от принципите и спазването на каноните. При създаването на древните манастири те били устроени „самоуправляващи се, свободни и неподчинени на императори и патриарси, нито... на митрополити и архиепископи, или... на архимандрити и игумени, нито на никакви човеци“, „за да не изгори бързо фитилът на пламъка им (бел. Букв., да не бъдат скоростно изконсумирани)“, „подсигурявайки всичко така, че всяко разсейване да бъде държано далеч от монасите. Това е една много древна традиция, т.е. манастирът да бъде управляван, „имайки по всякакъв начин свобода сам по себе си и за себе си“. Никой, пише старецът, в древната църква не се е месил в делата на монасите – нито св. Антоний, св. Йоан Златоуст, св. Василий, никой от отците – без причина. На същото място цитира думи на Атинския архиепископ Йероним – „Това трябва да се разбира така: че намесата на местното църковно управление, както се случва днес, трябва да считаме за фактор, препятстващ развитието на монашеския живот“.
Архимандрит Емилиан пояснява, че това не означава, че манастирът е като феодална крепост, която прави каквото си иска и не признава никакви църковни власти или апостолски права на епископа; напротив, той може да се намеси винаги, според каноните, когато съществува нещо незаконно, неканонично или което не се върши добре и благочинно, защото „Бог не е Бог на общата неразбория“. Но той коментира оформената ситуация, в която „най-почитаемите архиереи, с най-добрата си воля и съвест пред Бога, считат себе си за директно отговорни за напредъка на манастирите, и, във всяко отношение, за ръководещи ги“, като отбелязва, че
монасите са най-чувствителни по този въпрос, защото те знаят последствията и са наясно, че без канонична свобода, манастирът не може да се роди, нито да се възроди, нито да оцелее.
Старецът Емилиан живее активен живот, по време на който отдава всичките си сили и отвъд мярата им в наставлението за спасение на човешките души – на своите чеда, и на боголюбивите християни от целия свят. Пастирското богословие има какво да възприеме от него по отношение устройването на монашеството, особено имайки предвид пълноценния опит, увенчан с доброплоден резултат, следствие от духа и усилията, положени от стареца и неговите съвременници в Гърция. На тези страници разгледахме накратко целта на монашеството според учението на стареца и някои аспекти от съвременното състояние и болежки, изразени в трудовете му.
Неговото наследство е безспорно и може да се измери с очите на сърцето на всеки човек лично, ако бъде посетена някоя от многобройните монашески обители, които старецът и чедата му са устроили по света. От една страна, може още много да се каже и напише; но от друга си спомняме за онзи разказ от Патерика, където друг авва забранил да се говори за авва Сисой, защото величието му превишавало състоянието ни. Това несъмнено е така; и има опасност да не разберем думите му; нали и новото вино изисква нови мехове (Лука. 5:36-39)? При все това сме призовани да благовестим за надеждата и радостта.
Веднъж непознат монах на Св. Гора рекъл, че старецът Емилиан е от ранга на св. Василий Велики, а монахините от метоха в Ормилия – всички са ангели. Може би това е присъщата за духовния човек склонност всички да виждаш свети... Но от друга страна, и вътрешното свидетелство в нас, когато четем или влизаме в съприкосновение с духа му, ни дава основание и ние да повторим думите му: светиите живеят сред нас. И не можем да не се съгласим с думите на приснопаметния старец Ефрем Катунакиот: „Той, чедо мое, е благоухание“.
Йоан ВАСИЛЕВ
"Църковн вестник" Бр. 1/2024
