| Сливенска света митрополия
В неделя свещенослужител от Сливенска епархия съслужи със своя епархийски архиерей – Негово Високопреосвещенство Сливенския митрополит Арсений. Това съслужение придоби особено значение на фона на опитите чрез натиск, внушения и спекулативни тълкувания да бъде създадено противопоставяне между духовници и техния архипастир заради участието на митрополит Арсений в съвместно богослужение с Българския патриарх Даниил, Вселенския патриарх Вартоломей и други архиереи в Рилската света обител.
В своето архипастирско слово митрополит Арсений засегна въпроса за църковното единство, каноничния ред и отговорността на всеки член на Църквата да съхранява мира и евхаристийното общение. Архиереят обърна внимание, че не всяка ревност е по Бога, припомняйки думите на свети апостол Павел за онези, които имат „ревност за Бога, ала не по разум“ (Рим. 10:2). Ревността по вярата не може да бъде отделена от смирението, любовта и църковното съзнание, нито да се превръща в оправдание за осъждане, разделение и противопоставяне.
Митрополит Арсений подчерта, че Църквата е Тяло Христово, чиято Глава е Сам Господ Иисус Христос (срв. Еф. 1:22-23), а епископът е поставен от Светия Дух да предстоятелства евхаристийното събрание, да учи на православната вяра, да пази църковното единство и да носи пастирска отговорност за повереното му духовно паство (срв. Деян. 20:28). Послушанието към епархийския архиерей не означава обожествяване на неговата личност или безкритично приемане на всяко човешко мнение, а осъзнаване на установения от Църквата ред, на значението на каноничното общение и на отговорността, която всеки духовник носи пред Бога и пред своите духовни чеда.
Особено внимание в словото бе отделено на съотношението между Евангелието и свещените канони. Митрополитът изтъкна, че канонът не съществува сам за себе си и не е самостоятелен религиозен център, отделен от Христос. Той принадлежи на живота на Църквата, родена от спасителното дело на Богочовека Христос и живееща чрез благодатта на Светия Дух. Ето защо Евангелието и каноните не бива да бъдат противопоставяни, сякаш едното може да бъде прието, а другото – отхвърлено. Евангелието е върховната норма на християнската вяра, а каноничният ред трябва да бъде разбиран и прилаган в съгласие с него, в светлината на апостолското Предание и цялостното учение на Църквата.
„Канонът не отменя Христовата любов, както любовта не отменя църковната истина и дисциплина“, подчерта архиереят. Той поясни, че канонът е практическо ръководство за прилагането на евангелското учение в живота на Църквата. Ако евангелската любов и радост са пътят, по който е призван да върви християнинът, то канонът е наръчникът, картата и компасът, които му помагат да не изгуби този път.
В тази връзка митрополит Арсений припомни, че Църквата не е наша собственост. Тя не принадлежи на отделен архиерей, свещеник, богослов, мирянин или група от хора – тя е Христова. Но именно Христос е благоволил да я устрои като видима общност на вяра, тайнства и апостолско служение, в която епископите, като приемници на апостолите, носят отговорността да пазят единството на поверените им църковни общности. Ето защо всеки опит системно да се насажда недоверие между духовните чеда и свещения клир, да се разрушава връзката между тях и да се внушава, че верността към Църквата изисква отхвърлянето на нейния каноничен ред, трябва да бъде посрещан с особена духовна разсъдителност.
Когато обаче каноните бъдат извадени от техния същностен контекст и използвани като оръжие срещу определени личности, когато буквалистичното им тълкуване се превърне в средство за осъждане, а позоваването на тях започне да оправдава омраза, презрение и самочинно отделяне, тогава вече не става дума за истинско служение на църковния ред, а за неговото изопачаване. Не може да се защитава светостта на Църквата чрез действия, които разрушават мира между нейните чеда; не може да се говори за единство във вярата, като се насажда недоверие към свещената йерархия; не може да се проповядва вярност към Христос, когато от Неговото Евангелие се подбират само онези думи, които подкрепят собствените убеждения, а призивите към смирение, милост, покаяние и любов остават без внимание.
Архиереят предупреди, че свещените канони не дават на никого право да превръща личното си тълкуване в универсален съд над цялата Църква. Те не оправдават произволното присвояване на духовна власт, нито позволяват на отделни групи да се самопровъзгласяват за последна инстанция по въпросите на православното изповедание. Когато някой се опитва да откъсне вярващите от техните архиереи, да ги убеди, че трябва да се доверяват единствено на неговите тълкувания и да гледат на останалите членове на Църквата като на заплаха, следва сериозно да се запитаме накъде води подобна ревност – към по-дълбоко единство с Христос или към затваряне в общност, която постепенно започва да поставя себе си над църковната пълнота?
Особено тревожни са случаите, когато отделни групи започват да убеждават вярващите, че самите те са по-надеждни от установеното църковно ръководство, подхранват страх, подозрение и неприязън към духовници и организират отделни събрания, чрез които утвърждават собствената си правота и настройват хората срещу архиереите. Така вярата, която е призвана да бъде път към общение с Бога и с ближните, рискува да бъде превърната в средство за разделение.
В тази връзка митрополит Арсений обърна внимание и на опасността от антиклерикален дух, който под прикритието на борба за чистотата на вярата започва да отрича самото църковно служение, да подкопава доверието към епископата и да настройва духовните чеда срещу техните архипастири. Това е дух, който не просто изразява критика към отделни действия, а постепенно превръща подозрението към църковната йерархия в белег за собствена праведност. Когато подобни настроения доведат до създаването на затворени кръгове от самопровъзгласили се „ревнители“, които внушават, че спасението е възможно единствено чрез следването на определена група или неин водач, опасността вече надхвърля рамките на отделен спор и придобива сектантски измерения, засягащи самото съзнание за принадлежност към Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква.
Митрополитът подчерта, че не бива да позволяваме никой да ни убеждава, че за да бъдем верни на Христос, трябва да намразим своя брат; че за да пазим Православието, трябва да презрем свещеника, архиерея или вярващия, с когото имаме различие; че за да защитим каноните, трябва да забравим милостта и любовта, които са сърцевината на християнския живот. Църквата е духовната майка на своите чеда и тя не бива да бъде изоставяна заради внушенията на онези, които претендират, че единствено те знаят кое е полезно за нейното паство. В нея има място за въпроси, за богословски разговор, за изобличаване на действителни грешки и за покаяние, но няма място за самоволно присвояване на властта да се разделя Христовото стадо и да се обявяват едни негови членове за достойни, а други – за недостойни, според лични критерии.
В словото си митрополит Арсений припомни и евангелския ред за разрешаване на възникнали спорове и прегрешения, посочен от Господ Иисус Христос в Евангелието според свети Матей (срв. Мат. 18:15-17) – най-напред личен разговор, след това привличане на свидетели и едва накрая отнасяне на въпроса пред Църквата. Този ред е израз на отговорност, братска грижа и стремеж към поправяне, а не към публично унижение и осъждане. Не е правилно духовници да бъдат обвинявани пред народа чрез непроверени твърдения и внушения, вместо възникналите въпроси да бъдат поставяни и разглеждани по установения църковен ред.
Към всичко това митрополит Арсений прибави и едно особено тревожно явление, което, по думите му, в последно време все по-осезаемо се проявява в църковното пространство – използването на непроверени твърдения, изопачени сведения и откровени неистини относно решенията на отделни архиереи, начина, по който са гласували, или думи, които определени свещенослужители уж са изрекли. Подобни твърдения понякога се разпространяват с претенцията за защита на Православието, но зад тях нерядко прозира не толкова ревност за истината, колкото лична неприязън, пристрастие, съперничество и желание едни да бъдат издигнати, а други – унизени и дискредитирани.
Архиереят подчерта, че лъжата не става истина, когато бъде изречена в името на Православието, както и клеветата не се превръща в добродетел, когато бъде представена като ревност за чистотата на Църквата. Не можем да служим на Христос чрез средства, които противоречат на Неговото Евангелие; не можем да защитаваме истината с неистина, да проповядваме братолюбие, като подхранваме неприязън, или да призоваваме към църковна чистота, докато съзнателно подменяме фактите според собствените си симпатии и антипатии.
В подкрепа на това свое наставление митрополитът припомни недвусмислените думи на свети апостол Павел: „Затова, като отхвърлите лъжата, говорете всеки на ближния си истина, понеже сме членове един другиму“ (Еф. 4:25), както и апостолското предупреждение да не даваме място на дявола (срв. Еф. 4:27). Лъжата не е просто морална слабост на отделния човек. Когато проникне в отношенията между християните, тя наранява самото тяло на църковното общение, защото превръща братята в обвинители, съслужителите – в подозиращи се противници, а духовните чеда – в участници в чужди конфликти.
„Когато говорим за другите, когато разпространяваме твърдения за техните решения, мотиви и думи, търсим ли действително истината, или търсим потвърждение на вече съществуващата в сърцето ни неприязън?“, бе въпросът, който архиереят отправи към присъстващите. Човек може да употребява православна терминология, да цитира свещени канони и да се позовава на светите отци, а същевременно да бъде воден от страсти, които нямат нищо общо с Христовия дух.
В тази връзка митрополит Арсений отново насочи вниманието към посочените от свети апостол Павел плодове на Духа: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23). И призова всеки да се запита: кой от тези плодове се проявява, когато съзнателно приписваме на другия думи, които не е изричал; когато представяме неговите действия по начин, който изопачава действителността; когато използваме чуждото име, за да подхраним подозрение и разделение? Нима клеветата е плод на Духа? Нима злорадството е ревност за Бога? Нима личната неприязън може да бъде въздигната до критерий за православност?
В този контекст архиереят припомни и примера на блаженопочиналия Сливенски митрополит Йоаникий – човек на молитвата, мира и смирението, който поставяше съборността на Църквата над личните интереси и частните мнения. Със своите богомъдри напътствия той учеше духовниците и вярващите да бъдат послушни на Църквата, а самият той, в пълно послушание към нея, свидетелстваше за това с живота и служението си. Неговото отношение към църковното общение и съслужението с канонични архиереи, включително с предстоятели на Поместни православни църкви и с архиереи, завърнали се от разкол, остава пример за църковно съзнание, миротворство и вярност към съборния дух на Православието.
Митрополит Арсений засегна и отговорността на архипастиря в условията на публично напрежение и обвинения. Той подчерта, че пастирската отговорност не позволява чувствителна информация да бъде използвана за ответен удар, публично унижение или разпалване на конфликт. Това обаче не означава отказ от истината и справедливостта. Всяко действително нарушение следва да бъде разглеждано от компетентните църковни органи и съобразно установения църковен ред, а не чрез самочинни присъди, публични обвинения и лични кампании.
В заключителната част на словото си Сливенският митрополит постави пред всички един съществен въпрос: „Ние наистина ли вярваме в Бога? Вярваме ли, че Светият Дух слезе върху Църквата, основа я и я ръководи? Вярваме ли, че „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18)?“. Ако действително вярваме в това Христово обещание, не бива с поведението си да живеем така, сякаш Господ е изоставил своята Църква и нейното единство зависи единствено от човешките ни преценки, страхове и подозрения.
Състоялото се съслужение със своя епархийски архиерей се превърна в конкретно свидетелство за значението на църковното единство и за необходимостта личните убеждения и настроения да не бъдат поставяни над съборния живот на Църквата. То напомня, че верността към Православието не се измерва с шумни декларации и обвинения, а с пребъдване в истината, смирението, любовта и евхаристийното общение.
Защото Църквата не се защитава чрез лъжа, не се очиства чрез клевета и не се укрепва чрез омраза. Тя се съгражда в истината, пази се чрез верността към Христос и пребъдва чрез любовта, която никога не престава.
Линк към архипастирското слово на Сливенския митрополит Арсений
Мартин Иванов от Манхайм: Там, където българите намират духовен пристан
