Когато Мариан Бонев напуска България преди четири години, посоката му е ясна, а целта – академична. Приет да учи право в един от най-старите и престижни университети в Европа – Хайделбергския, младият мъж заменя Пазарджик с Германия. Но заедно с куфарите си, Мариан пренася зад граница и нещо, което е част от неговата същност от 8 – 9-годишна възраст: своята православна вяра, своята принадлежност към Православната църква и служението си като иподякон. Затова и едно от първите неща, които прави след пристигането си в Германия, е да потърси дигиталните следи на православния църковен живот в региона. Намира ги в социалните мрежи, които го отвеждат в Българската православна църковна община „Св. Петка Търновска“ в Манхайм.
„Съвсем в началото, когато дойдох тук, първото нещо, което направих, е да се осведомя как протича църковният живот. Запознах се във Фейсбук, намерих страниците на общината и започнах да идвам. Но в България аз съм иподякон от дълго време. Черкувам се от 8 или 9-годишна възраст в „Свети Архангел Михаил“ в Пазарджик“, разказва той.
За Мариан храмът, в който се черкуват българите от района, далеч не е просто място за бягство от носталгията по родината или убежище от несгодите на живота зад граница – той е спасителен кораб, чийто кормчия е Сам Христос, духовна котва в бурното море на съвременния свят, живата връзка с Бога, живот в Бога и служение Нему.
„Църквата тук, освен че ни дава духовна подкрепа и че ни свързва с Бога, е място, където се събираме със своите сънародници – средище на българщината“, споделя Мариан. „Когато си далеч от родината, ти липсва контактът с българи и общуването на български. Но църквата е изключително важна. Винаги през целия ми живот Бог ме е подкрепял. Винаги, какъвто и проблем да съм имал, съм се уповавал на Бога и Той ми е помагал. Църквата е мястото, където може да сме близо до Бога.“
В Манхайм младият студент среща българския свещеник там отец Васил Бечевски, в чието лице открива не просто отговорен духовник и наставник във вярата, но и искрен приятел. Мариан бързо забелязва организационните контрасти между църковния живот в родината и този в емиграция. И докато в България сме свикнали да имаме действащи храмове на всяка крачка, църковният живот на българите в Германия и навсякъде по света, изисква лични усилия, сложна логистика и постоянни компромиси.
„Тук сме принудени да изминаваме много километри, за да стигнем до най-близкия храм. Но имаме и голяма подкрепа от Католическата църква, защото има църковни общини, които не могат да служат в католически храмове или да използват храмове, които са протестантски. Разбира се, с благословение на владиката е възможно, но тук Католическата църква наистина много ни помага. Тя абсолютно безвъзмездно ни отстъпва храма“, казва той.
Църковната ни общност в Манхайм все още няма свой постоянен дом и служи в католическата базилика „Свети Йосиф“, любезно предоставена за безвъзмездно ползване от местната католическа епархия. Това налага съобразяване на богослуженията на българската общност с графика на домакините, подреждане на православните икони и богослужебна утвар преди началото на светата Литургия и прибирането им след приключването ѝ. Истинско изпитание за ревността във вярата и любовта към Православието на българите.
„Разликата е изключително голяма, понеже в България служим в наши си православни църкви, а тук е доста по-трудно, тъй като нямаме собствена църква. Изчакваме католиците да приключат тяхната литургия и след това нареждаме абсолютно всичко, така че да преустроим храма, за да може поне малко да изглежда като български православен храм. И е доста по-тежко. Но в България като че ли не осъзнаваме колко е лесно да бъдеш християнин там. Тук е малко по-трудно, но с Божията помощ се справяме.“
Мариан споделя, че ползвайки храма съвместно с католическата общност – домакин, българите нямат възможност да отслужват утреня преди Литургия, понеже Литургията трябва да бъде отслужена най-късно до 12:00 часа, а понякога се налага да изчакват католическият свещеник да приключи своето богослужение и нашето започва в 10:30 – 11:00 часа. Ако имаме наш храм, който БПЦО „Св. Петка Търновска“ да ползва самостоятелно, „можем от предишния ден да отслужим вечерня, да организираме утренята – както си му е редът“, казва той и допълва: „Сега можем да служим единствено и само в неделя. Докато, ако имаме наша църква, бихме могли всеки празник да го отбелязваме подобаващо“.
Мариан вярва и се надява, че с Божия промисъл и с подкрепата на българската държава енорията ще придобие постоянен храм, което ще преобрази изцяло енорийския им живот.
Моят събеседник казва за Православието, че „всъщност това е религията, към която все повече хора се обръщат“ и че „тук в Западно- и Средноевропейската митрополия, има все повече католици и протестанти от различни деноминации, които се обръщат към нашата вяра“.
Без да го е планирал или дори да се е надявал, обкръжението му в университета е единствено и само от православни християни. „Бог ми ги изпрати. Българи, руснаци, гърци, македонци – абсолютно всички в моето обкръжение сме православни. Но и с всички останали се разбираме, няма някакво деление – казва той – защото добрият християнин е добър човек за всеки.“
На въпроса ми, какво според него привлича католици и протестанти към Православието, Мариан Бонев отговаря така: „Според мен лично – истината. Бог в един момент се открива на всеки един човек в живота му. И не искам да говоря лошо против другите изповедания, но те се отделят от нас. Преди време с Католическата църква сме били едно. Впоследствие се появяват доста различия. Хората търсят истината. И когато няколко пъти в живота си имат възможност да посетят православна църква, започват да се интересуват повече, да четат. И откриват, че всъщност при нас Църквата се е запазила такава, каквато е била по времето на Христос. Това, което е проповядвал навремето Христос, до днес в Православната църква се е запазило непроменено. Докато при католиците и протестантите непрекъснато нещо се променя. И хората търсят истината, и Бог им се открива“.
Разговорът ми с Мариан Бонев за подкаста „Мост на вярата“ оставя усещане за надежда. Този студент в Юридическия факултет на Хайделбергския университет е съвсем млад и тепърва търси своя път в живота, своето назначение в този свят. Не е напълно убеден, че това е правото. Но едно е сигурно: той вече е открил за себе си Истината – Христос и Христовата правда; открил е и онова, което изпълва живота му със смисъл – служението на Бога и на ближните.
Автор: Александра Карамихалева
Студентът по право от Хайделберг, който търси Христовата правда
