Красимира Куцарова е българка, родена в Унгария, чийто род е част от прословутата градинарска колония от Поликраище. За хората като нея, „предците“ не е абстрактно понятие, а хора, които знаят, помнят, познават лично – това са техните родители, баби, дядовци, чичовци, лели, приятели, съученици с които са израснали. Имена, които са назовавали, а не просто чели по паметните плочи.
Дядо ѝ пристига в страната още преди войната, а по-късно се преселва и баща ѝ, като с много труд и задружност участват в изграждането на тази сплотена и прогресираща общност в Будапеща.
Да посетиш комплекса, изграден от българите в унгарската столица, означава да попаднеш в уникално духовно и културно пространство, което няма аналог по света. Там една неголяма емигрантска общност е успяла сама да построи свой православен храм, училище и културен дом, обособявайки едно истинско родно средище. Когато човек попадне в този благословен триъгълник, усещането за чужбина напълно изчезва.
За хората от колонията това е самото сърце на техния живот, а българският храм в Будапеща е истински „кораб на спасението“ в който се случват най-важните събития в живота им. По силата на народната мъдрост, че „откъдето е жената, оттам е и родата“, днес съпругът на Красимира Куцарова също се чувства пълноправен член на местната колония.
Макар да е родена в Унгария и да приема тази страна за свое родно място, нейната българска идентичност остава непокътната. Силата на корените се поддържа от една жива несекваща традиция. Тя тръгва от великотърновското село Поликраище и родените там български градинари, прочули се в цяла Европа, майстори земеделци, които пренасят по света не само поминъка, но и силното си национално самосъзнание. Техните потомци всяко лято изминават този път обратно, пресичайки границите, за да се съберат родовете на едно място – в село Поликраище.
Аз съм родена тук, в Будапеща, и в края на краищата това е родината ми. Но за мен родина е също и България, защото ние всяко лято си ходехме да посещаваме нашите баби и дядовци. На майка ми родителите бяха в България. И сега е останала тази традиция – дойде ли лятото и поликраищкият събор в България, всички, които сме в чужбина – в Унгария, Словакия, Австрия или разпръснати по краищата на целия свят, се събираме там. Събираме се точно както тук, живеем като братя и сестри и се радваме, че имаме възможността да се видим – разказва тя за „Мост на вярата“.
Тази задружност и усещане за духовно братство не възникват от нищото. Те се коват още от ранното детство, в пространството на храма, където се събират поколенията. Първите спомени на Красимира от българската църква в Будапеща носят уюта на една жива общност, в която вярата и ежедневието са вървели ръка за ръка.
Виждах всички баби с палтата, със забрадките – седнали в една малка групичка, обсъждаха своите проблеми. След това беше службата на дядо поп и за тях това беше истинско тържество. Те се радваха, че има къде да се съберем и къде да решим проблемите си.
Исторически погледнато, църквата винаги е била духовното ядро, около което се концентрира националният ни дух зад граница. В Унгария обаче този модел на духовно оцеляване и въздигане намира своето пълноценно проявление чрез съчетаването на вярата с просветата и културата, символизирани от разположения в съседство културен дом и българското училище.
Зад тези монолитни сгради обаче се крият конкретни лични съдби и детството на децата от колонията. Красимира разказва, че тъй като денонощният труд по градините не позволявал на родителите им да ги водят и прибират всеки ден, момчетата и момичетата били оставяни за по цяла седмица в пансиона към българското училище. Животът в общежитието, където заедно се хранели, учели и спели от понеделник до петък, изградил между тях изключително дълбоки и неразрушими връзки. Това близко съжителство родило едни истински, неразривни приятелства и най-топлите и хубави спомени, които тя пази и до днес.
Аз съм родена в Будапеща и, естествено, в този храм съм кръстена. Тук се венчах преди 40 години. Дъщеря ни също е кръстена тук. Много се радвам, че мъжът ми, който също е българин, уважава нашите традиции тук, в Будапеща, както и цялата ни колония.
Присъствахме на рождения ден на нейния съпруг, който отпразнуваха заедно с българската общност в Будапеща в същия този комплекс, наричан „Малката България“. По време на вечерята пуснаха видеокасета, запечатала сватбата им, която се е състояла, разбира се, в българския храм, а после в ресторанта в сградата на културния дом от другата страна на ул. „Вагохид“ (на унгарски: Vágóhíd utca), където е било сватбеното им тържество. Видеокасета е запазила не само паметта за този важен за семейството им ден, но и лицата на всички живи и починали хора от българската колония, които назоваваха по име и за които пазят ясни, сърдечни спомени.
Така отбелязват българите в Унгария всичките си празници – заедно.
Както навсякъде, църквата е събирала общността. Но не само тя, защото точно срещу църквата е нашият хубав културен дом. Там сме се събирали на всички празници и от най-малките до най-възрастните в колонията сме се виждали, уважавали сме се и сме се обичали.
За да разберем силата на тази сплотеност и приемственост през поколенията, трябва да погледнем към миналото на прословутата градинарска колония от Поликраище и Драганово. Това е история за увенчания с успех денонощен труд, за достойнството на българския земеделец и за способността на нашия народ да се доказва и да просперира чрез съзидание в чужда държава.
Тези трудолюбиви хора са искали да намерят по-добър начин на живот. Започнали са като работници, като ратаи по чуждите градини, за да съберат някой лев и да могат да си купят собствена земя. Така е тръгнал и дядо ми с братята и сестра си. Работили са по градините, събрали са пари и всеки от тях си е купил своя градина. След това баща ми е дошъл при своя баща, където вече сме имали собствена градина. Така сме завъртели колелото – с много труд, с много безсъние и с голяма задружност – каза г-жа Куцарова.
Унгарската държава и общество приемат и оценяват по достойнство тези трудолюбиви български преселници, защото те носят със себе си непознати дотогава за местното земеделие култури и неподражаема работна етика. Сплотеността им позволява да изградят своя център в престижния девети район на Будапеща, където навремето се е намирала зеленчуковата борса.
Такава здрава, сплотена общност сме! Успели сме да прогресираме в една чужда държава, която ни е дала дом и ни е приела като свои граждани. Винаги сме били добре оценени като трудолюбиви български граждани. Никога не сме чувствали, че сме чужденци в тази страна, защото ние сме допринесли за отглеждането на зеленчуци в нея – отглеждането на домати, патладжан, праз, което е било типично за това време в балканските държави. Унгарците не са ги познавали.
Макар Красимира Куцарова да не се ангажира с точни дати за първите български поселения, семейният ѝ летопис ясно очертава десетилетия на градеж и приемственост още от първите десетилетия на миналия век.
Точна дата не мога да Ви кажа, но баща ми е дошъл през 1957 г., а дядо ми – още преди войната. Така че от дълги години се гради тази общност и мисля, че върху тази основа се е създало всичко това, което съществува тук, в центъра на Будапеща, а не в покрайнините – в девети район на Будапеща.
Въпреки географското отстояние от България, големите християнски и национални празници в Будапеща се преживяват от нашите сънародници с дълбоко вълнение, запазвайки автентичния си дух, пренесен някога от старите баби.
Великден, на Велики петък – да докарам баба, да обикаляме църквата посред нощ... Това за мен беше голямо преживяване – спомня си тя. – Нямаше откъде другаде да го видя, но в течение на времето сме го преживели, ценим го и до днес. А Коледа и Нова година – както се празнуват в България, така ги празнуваме и ние тук, в чужбина, в Унгария.
Този духовен живот през годините се поддържа от забележителни свещеници и архиереи, оставили незаличима следа в паметта на колонията. Началото поставя йеромонах Борис (Разумов) – бъдещият Неврокопски митрополит Борис, който пръв поема основаната през 1916 г. Българска църковна община там, а през 1931 г., вече като Стобийски епископ, полага основния камък на храма „Св. св. Кирил и Методий“ в унгарската столица. Близо шест години духовникът обгрижва българските емигранти в Будапеща, Сегед, Печ и Мишколц в Унгария. С неизчерпаема енергия и преданост той вдъхновява със слово, съвет и с примера на добродетелния си живот нашите сънародници. Образно казано, той е основният камък, на който е изградена Българската православна църковна община „Св. Кирил и Методий“ в Будапеща.
Будапеща става и първото официално седалище на митрополита на Българската православна църква за Западна и Средна Европа – в лицето на приснопаметния митрополит Симеон. Красимира пази спомен за харизматичните духовници, потрудили се на духовната нива в Унгария.
Преди това имаше много... Не мога да се сетя за името на един свещеник, който също с голяма душа се грижеше за нашата църква и нашата колония, но след време той замина за Канада. Естествено, най-големите спомени, които оставиха трайно впечатление у мен, бяха от дядо владика Симеон. Той със своята тържественост, прилежност и със самото си появяване даваше тежест на нашия храм. Това са спомени, които никога няма да забравя.
Днес мисията за съхраняването на българското православие в следващите десетилетия в сърцето на Европа продължава с нови сили, благодарение на сегашното църковно ръководство начело със Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний. Енергичният архиерей, който управлява епархията от 2010 г. като викарен епископ и от 2013 г. като митрополит, полага архипастирски грижи за нашите сънародници в задграничната ни епархия и основава нови и нови църковни общини, които обединяват и сплотяват българите, избрали да живеят, учат или работят в Западна и Средна Европа. Красимира Куцарова споменава десетките български църковни общини, основани през годините на неговото служение и заключава:
Трудът, който той полага, не може да бъде заплатен. Визионерският подход се вижда, че човекът полага максимални усилия, за да може да съществува българската вяра в чужбина.
Днес достоен приемник на плеядата забележителни свещенослужители в Будапеща е енорийският свещеник ставрофорен иконом Танчо Янчев. От години той с бащинска грижа събира паството под историческия купол на българския храм, а за цялата местна диаспора той е духовният стълб, който познава всяко семейство и пази целостта на българската община в Будапеща.
Ами в момента той е нашият свещеник тук, в Будапеща. Вече 40 години е тук, цялата колония го познава. С всички е внимателен, учтив, любезен и прави максималното, което е по силите му, за нашата църква.
Разговорът ни с Красимира Куцарова оставя усещане за жива нишка между поколенията, която никога няма да бъде прекъсната. И тъкмо когато си мисля за тази приемственост, ставам свидетел на една жива, ежегодна традиция, която превръща метафората в реалност. Днешните унгарски българи – хора, радващи се на безспорен социален просперитет и висок успех всеки в своята професионална област – пристигат в църковния двор, за да си вземат корени. Буквално.
Всеки май Българското самоуправление в Унгария организира забележителна инициатива – в двора на същия този храм се раздават разсади от елитни сортове български зеленчуци. Беше вълнуващо, някак сюрреалистично да наблюдавам как в скъпите си, модерни автомобили те грижливо качваха касетки с още крехките зелени стръкове, отнасяйки ги към унгарските си домове като най-ценен товар. И си мислех, че тези малки стръкчета не са просто бъдеща зеленчукова реколта. Те са символ на самите тях – крехки разсади, които някога дедите им са пренесли и грижливо посадили на чужда земя. Разсади, които – благодарение на храма, училището, читалището и задружността – са пуснали дълбоки, здрави корени, разцъфтели са и дават богата реколта в Унгария и съседните ѝ страни.
Повече може да научите в новия брой на подкаста „Моста на вярата“, посветен на БПЦО в Будапеща, Унгария.
Отец Танчо Янчев: За градинарите, изградили храма в Будапеща, и паметта за Кирил и Методий в Унгария
