- Какво представлява енорийската община днес?
- Мисля, че правилният отговор на този въпрос до голяма степен зависи от нашето разбиране за Църквата. Това е така, защото каквато община и да се създава, каквато енория и да се организира, тя е част от Църквата, която според словото на апостола е Тялото Христово.
Затова мисля, че можем да кажем, че енориашите са хора, дошли при Христа, събрани около Христа и станали част от Неговото Тяло - Църквата Христова.
- Но това сякаш се подразбира от само себе си...
- "От само себе си" е спорно твърдение. За съжаление опитът показва обратното. Нерядко хората идват в църквата съвсем не за единение с Христа чрез участие в църковните тайнства на изповедта и причастяването със светите Христови Тайни, а за да "получат" от Бога: "шестица" на изпита, здраве, издигане в работата, успешна продажба на имот, купуване на жилище и др.
Други посещават храма за да послушат църковното пеене и ако им харесват тамошните напеви са готови до пресипване да спорят с тези, на които те не се харесват.
Случва се, след някое особено любимо изпълнение на хористите, или любим "номер от църкоената програма" те веднага да напуснат храма, макар и по време на Божествената литургия, с мисленето, че "тук повече няма какво да се прави".
Някои ходят на над сто километров кръстен ход, не за да се съединят с Христа, а за да се "подложат на изпитание", да се "срещнат със съмишленици" и т.н. Завърнали се у дома те обичат с възторг да разказват за това "колко страхотно" е било и гледат с презрение към онези, които не са ходили.
Има енориаши, които посещават храма "на свещеника" - да видят и чуят "любимия отец". При това не задължително мъдър и опитен старец, а онзи, когото "сами са си обявили за мъдър духовник", без дори да поглеждат към другите клирици и енориаши.
По този повод, някои се шегуват, че православният християнин освен храма, който посещава, обезателно има и такъв, който той категорично не посещава. Много горчива шега, която понякога напълно адекватно отразява състоянието на част от енориашите.
При това, както показва опитът на енорийския живот, всички тези почитатели на отци, любители на определени песнопения и кръстни ходове по правило именно себе си считат за "ядрото на енорията" и "истинската община".
Но попитайте ги за Христос, попитайте ги какво отношение имат всички тези неща и те самите към Христос. Вашият въпрос по-скоро ще ги постави в неловко положение и ще чуете отговора: "Нима не за това съществува Църквата, за да може хората да ходят на кръстни ходове, да палят свещи, да пеят в храма и да слушат свещениците?"
- Да, наистина, нима това е лошо?
- Разбира се, когато хората влизат в храма, за да запалят свещ или да послушат църковните песнопения, в това няма нищо лошо. Лошо е друго - когато целият ни църковен живот и отношенията ни с Бога са ограничени само до това.
Тук се поражда въпросът - къде, при кого и за какво идваме, прекрачвайки църковния праг? Мисля, че една от задачите на свещеника се състои именно в това - да обясни на хората, че трябва да идват при Христос. Трябва да се съединяваме не около идеологически концепции, обреди, традиции, или дори около най-забележителните и заслужени пастири, още по-малко около себе си, около собствените си увлечения и пристрастия, а около Христа. Само тогава нашата енория ще бъде част от Църквата като Тяло Христово.
- Но как да осъществим това?
- Очевидно е, че ако искаме да дойдем и доведем и други хора при Христа, то ние трябва да знаем къде се намира Той, къде пребивава. Ако спрем да си фантазираме, а попитаме Самия Христос, то нас ни очаква потресаващо и може би най-важното откритие в нашия живот.
Църквата свидетелства за Него с думи, с които свещениците приветстват един другиго по време на Божествената литургия: «Христос посреди нас!» Те означават, че Христос винаги пребивава сред Своите ученици, в основаната от Него Църква. «Никакоже отлучаяся», тоест неотлъчно, както е казано за това в кондака за празника Възнесение Господне. Затова, най-прекият път към Христа е участието в живота на Неговата Църква и преди всичко в църковните тайнства.
Всъщност, именно в това е смисълът на тайнството Кръщение, когато свещеникът пита: «Съчетаваш ли се с Христа?» - на което кръщаваният отговаря: «Съчетавам се», тоест, съединявам се с Христос.
Именно с Христос, а не с песнопенията, църковнославянския език, кръстния ход, или дори най-надарения и заслужено обичан от енориашите свещеник. Всичко това е важно само дотолкова, доколкото води към Христа, явява Христа.
И тогава животът на християнина става немислим без участие в тайнството на покаянието, в което се стремим да възстановим нарушеното от греха единство с Христа, в тайнството на Евхаристията, в което дерзаем да се причастим с Неговите Тяло и Кръв, тоест да достигнем максималното възможно единство с Него.
Неслучайно опитните свещеници казват, че енорията се събира около евхаристийната чаша и числеността на енориашите, както и състоянието на нещата в енорията може да си проличат не толкова от годишните отчети, колкото от неделната литургия, включително и по броя причастници.
- Но може ли да се назове енориаш онзи, който участва в Тайнствата, но след литургията си отива право вкъщи и нищо не знае за живота на енорията си?
- Възможно е да греша и по-опитните свещеници да ме поправят, но считам, че всеки човек, който редовно се изповядва и се причастява със светите Христови Тайни, се явява енориаш.
Относно останалата социално-културна дейност, която съпровожда живота на енорията, тя, разбира се, е важна, но според мен все пак е вторична. Пък и имаме ли право да изискваме от всички хора да бъдат социално активни? Все пак сме толкова различни.
На някой може да му харесва да участва в кръстни ходове, друг според силите си да се труди по благоукрасяването на храма, да помага на болните и нуждаещите се, някому се нрави младежкото служение. Всичко това е чудесно и за всеки един ще се намери място в енорията.
Но има хора, които не са склонни нито към едното, нито към другото. Те предпочитат да си постоят в ъгъла, да се помолят, причастят, изповядат. Нима ще ги зачертаем от списъка на енориашите и с какво право?
Все пак идването при Христа е въпрос дълбоко тайнствен и личен. Затова нека не изискваме от всеки да участва в поклоннически пътувания или да владее невмения нотопис.
Някога, идвайки в дома на Марта и Мария и виждайки как първата сестра се старае достойно да приеме скъпия гост, Христос й дава за пример Мария, която сяда в краката на Спасителя, за да внимава в думите Му, и казва: « Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме» (Лук.10, 41-42).
Гледайки някои енории, неволно възниква мисълта, че и тук отецът заедно с енориашите трябва да престанат да „се суетят и грижат за много неща", но да дойдат при Христос и да бъдат с Христа. Както в храма, така и извън пределите му - у дома, в семейството, в работата, където минава голяма част от нашия живот, да бъдем християни, тоест да живеем в постоянното присъствие на Христос.
- Хубави думи - «да престанем да се суетим». Но някой може да ги изтълкува така, сякаш миряните не трябва да се грижат за своя храм, сякаш това е работа само на настоятеля.
Как да не трябва? Разбира се, че трябва. Само нека да отбележим, че храмът не е нито на настоятеля, нито на миряните, а Божий храм. Това е домът на нашия Небесен Отец. Затова любовта към Бащиния дом ни задължава да се грижим за него, а не някаква корпоративна солидарност от типа на: "Хайде да си украсим храма така, че всички да ни завидят".
Именно затова и аз поддържам храма чрез своите пожертвувания, за да може в Бащиния дом да е чисто, красиво, подредено, в него да се извършва Божествената литургия, да звучи Словото Божие, немощните да получават помощ, скърбящите да намират утешение, съмняващите се да придобиват вяра. Както при Бога всички са родни и близки, така и за нас да няма чужди и далечни, а още повече излишни и ненужни хора.
Веднъж чух как, разделяйки се с енориашите, един свещеник каза: "Знаете, че утре празнуваме св. Серафим Саровски и в нашия град има храм посветен на него. Няма да се обидя, ако утре не дойдете в нашата църква, а отидете на храмовия празник, за да се помолите и възрадвате заедно с неговите енориаши. Ние сме християни, а значи сме Христови. Всички ние сме една Църква".
Ето и апостол Павел пише: „А това казвам, защото един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък - Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък - Христов". Нима Христос се е разделил? нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?" (1Кор. 1,12-13)
Ако разбираме, че сме дошли в Църквата не по своя, а по Негова воля, то и нашата енория трябва да се създава и живее около Него, като част от Неговата Църква - Тялото Христово. Да живеем по Неговите заповеди, с любов към Бога и ближния, значи в Църквата за нас да няма чужди свещеници, чужди енории и чужди хора, но всички да сме членове на Една Църква, братя и сестри в Христа.
- Каква роля играе свещникът в това?
„Овци без пастир" - това са не само енориашите без свещеник, но и свещениците без архиереи.
Мисля, че ролята на свещеника е преди всичко свързана с това да помогне на човек във всички събития от неговия живот да вижда Благата воля Божия и да му помага да „живее в Христа", тоест в постоянното присъствие на Спасителя.
За създаването на енория това е дваж по-важно, защото за правилното устроение на църковната общност нейният живот трябва да е христоцентричен, общността трябва да се събира около Христос, а не „около свещеника" или каквото и да е дело, дори и толкова важно като възстановяването или строителството на храм.
Образно казано, ако главен в живота на енорията е Христос, когото Църквата нарича "слънце на правдата", то и времето в енорията винаги ще е слънчево независимо от ветровете. За да бъде така, свещеникът не трябва да засенчва Христа, а за това е необходимо смирение.
Ако свещеникът има смирение, ако осъзнава своето недостойнство, той никога няма да има първата роля в енорията или в краен случай няма да се счита за такъв. Господ е Този, който събира енорията. Свещеникът е упълномощеният да явява Христовата любов, която винаги събира хората около Него.
Тук трябва да се намери добрата и точна дума както за постоянните енориаши, така и за новодошлите в храма. Защото как може да отблъснем тези, които Христос е призовал?
Затова не ние решаваме дали този човек ще остане в енорията, „колко процента" енориаш е и дали се явява такъв. Тези въпроси не са за нас. Това знае само Христос. Той знае тайния живот на всяка човешка душа, Той води хората към Себе си и ги съединява.
- От какво да започнем?
Ето един прост пример, с който поне веднъж в живота си се е срещал всеки свещеник. Случва се енориаш да покани свещеник да освети дом.
Влизаш в дома, искаш вода за чашата, започваш да подготвяш всичко необходимо за освещаването и изведнъж се оказва, че в дома няма икона на Спасителя. Има на Николай Чудотворец, на Богородица, във всяка стая има по един плазмен телевизор, пералната машина е последно поколение, а икона на Спасителя няма... Или има, но избеляла или толкова миниатюрна, че стопанката първо мъчително се опитва да си спомни къде я е „пъхнала", а после още половин час я търси измежду старите книги, вещи и вестници. Такова едно „православно" християнство, за което не може да се говори без болка...
Какво да се прави? Обикновено търпеливо дочакваш резултата от търсенето на стопанката, освещаваш дома и вече накрая, с максимално възможна в този случай деликатност казваш: "Поздравявам ви! Домът ви е осветен и вече е подобие на храм. И както в храма слагаме на видно място иконата на Спасителя, така и вие, ако обичате, придобийте Неговия свети образ и го поместете на най-видното и удобно за молитва място. И нека ви напомня за това, че нашият истинен Бог е Христос и че Той пребивава с нас неотлъчно".
Така постепенно, ден след ден, вглеждайки се в лика на Спасителя, човек започва да се вглежда в себе си и в своя живот и да строи на нови основи - вече не около себе си, своите привички и пристрастия, а около Христос, Неговата Църква, Неговото Евангелие, Неговата литургия, Неговото Царство.
pravnir.ru
Беседата води: Оксана Головко
Прев. от руски със съкр.: А. Павлова
Tweet