Любовта е най-ясният знак за действието на Божията благодат в човешкия живот.
В православното предание постът никога не се изчерпва с външното ограничение.
В дните на Великия пост Църквата води вярващите по пътя на духовното усилие, покаянието и надеждата за Възкресението. Четвъртата неделя на поста е посветена на паметта на Йоан Лествичник – велик духовен наставник, оставил на християнския свят съчинението „Лествица“, в което описва възхождането на човешката душа към Бога чрез борба със страстите, смирение и постоянство във вярата. Тази неделя напомня на вярващите, че духовният път е път труден, но благодатен, изпълнен с падения и нови начала, с търсене на Божията помощ и с надежда за духовно преображение. За смисъла на духовната борба през Великия пост, за силата на покаянието и за пътя на християнина към вътрешното обновление разговаряме с Негово Преосвещенство Левкийския епископ Климент – викарий на митрополита на САЩ, Канада и Австралия.
– Ваше Преосвещенство, в Четвъртата неделя на Великия пост Църквата ни предлага образа на преп. Йоан Лествичник. Защо именно в средата на духовния подвиг ни се напомня за „Лествицата“? Дали това е покана да преосмислим разбирането си за поста не просто като въздържание, а като възхождане към Бога?
– Ако трябва да бъдем точни, средата на Великия пост не съвпада с Четвъртата неделя - тя се отбелязва в сряда, на т.нар. Средопост. Това уточнение не отслабва, а по-скоро изяснява църковния ред. Паметта на св. Йоан според Минея често попада в периода на Страстната или дори Светлата седмица (особено при следването на стария стил, както е било повсеместно само до преди около сто години), когато всеки ден има свое особено литургично значение, и когато службите на светците от Минея не се извършват в обичайния им ред, а се „отдават“, т.е. се изчитат в друго време.
За да бъде достойно отбелязана паметта на този велик отец, отците на Църквата са установили една от неделите на поста, близка до минейната му памет, да бъде посветена на него, така че неговият образ и духовното му учение да бъдат поставени пред вярващите.
Освен това, Типикът предвижда строг пост през делничните дни на светата Четиридесетница. Неделята обаче винаги има пасхален характер – тя е ден на Възкресението и на евхаристийна радост, когато постът се облекчава. Именно това ни връща към Вашия въпрос – че постът не е само въздържание от телесното. Това е още една причина, според мен, паметта на този велик аскет да е отредена за неделен ден: за да се подчертае, че духовният подвиг не е просто тежко усилие на въздържание от храна, а път, който води към радостта на срещата с Бога.
В православното предание постът никога не се изчерпва с външното ограничение. Постим, защото Сам Господ „пости четиридесет дни и четиридесет нощи“ (Мат. 4:2). Постим в послушание към Църквата и в подражание на Христа. Но постът не е самоцел – той е средство за изцеление на човека. Когато отслабваме телесното, ние не унищожаваме природата си, а я смиряваме, за да дадем място на благодатта. Засилваме духовното у нас.
Ограничението на храната ни напомня за собствената ни слабост; паметта за тази слабост ражда покаяние, а покаянието отваря сърцето за Бога.
Св. Йоан Лествичник определя поста като „насилие над естеството, отричане от всичко, което услажда вкуса; погасяване на телесното разпалване, изкореняване на лукавите помисли, чистота на молитвата...“ (Лествица, Слово 14). Сам Господ казва: „Тоя род не излиза освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21). Св. Василий Велики нарича поста „оръжие за доблестните люде“ (Беседи за поста), а св. Йоан Златоуст учи, че истинският пост е „отдалечаване от злото, въздържане на езика, оставяне на гнева“ (Беседа за поста).
Следователно Четвъртата неделя не предлага ново тълкуване на поста, а разкрива неговата вътрешна цел. „Лествицата“ свидетелства, че духовният живот е възкачване – от падението към изправянето, от разсеяността към събирането на ума, от самодоволството към смирението, от покаянието към любовта.
– В своята книга Лествица св. Йоан описва 30 стъпала на духовния живот. Доколко тази „вертикална“ структура отразява православната антропология – човека като същество, призвано към обòжение и можем ли да мислим „Лествицата“ не само като нравствена схема, а и като път за спасение?
– Св. Йоан Лествичник представя духовния живот като възкачване по стъпала, но това не бива да се разбира прекалено буквално или като някаква строга схема. Образът на лествицата по-скоро изразява нещо много дълбоко в православното разбиране за човека. Човекът е сътворен по образ Божий и е призван към обòжение, тоест да станем богове по благодат. Затова духовният живот винаги има характер на въздигане – излизане от падналото състояние и постепенно възстановяване на Божия образ у нас.
Тридесетте стъпала, които описва св. Йоан, не са просто морални правила или списък от добродетели. Те са плод на реалния духовен опит на Църквата и описват пътя на вътрешното преобразяване: борбата със страстите, придобиването на добродетели и израстването в духовна свобода.
В този смисъл „Лествицата“ може да се чете не толкова като нравствена схема, колкото като духовна карта на пътя към спасението.
Важно е също да се подчертае, че това възхождане не е само резултат от човешко усилие. В православната традиция спасението винаги се разбира като синергия – сътрудничество между човека и Божията благодат. Затова и неслучайно последното стъпало на Лествицата е любовта, защото именно любовта е най-ясният знак за действието на Божията благодат в човешкия живот.
– Един от централните акценти в учението на светеца е борбата със страстите и придобиването на безстрастие. Как да разбираме това състояние – като отсъствие на чувства или като преобразяване на човека? Как това се преживява в светогорската традиция днес?
– Трябва да се отбележи, че безстрастието не означава безчувственост. В православната традиция страстите не са самите чувства, а тяхното изкривяване. Например под любов в християнския смисъл ние разбираме не просто силно чувство или емоционално привличане, както често се разбира в съвременното общество. Християнската любов е жертвена, свободна и насочена към доброто на другия. Тя не е егоистично търсене на удовлетворение, нито временна емоция, а състояние на сърцето, което се учи да обича така, както Бог обича човека.
Затова целта на духовния живот не е човек да стане безчувствен, а чувствата му да бъдат изцелени и насочени в правилната посока според православното разбиране за човека.
Безстрастието означава именно тази вътрешна свобода, при която човек вече не е роб на страстите, а живее в свобода и мир на сърцето. Така разбрано, безстрастието не е отричане на човешката природа, а нейното преобразяване.
В светогорската традиция и днес това се разбира като дълъг път на духовна борба и трезвение. Монасите често казват, че борбата със страстите е борба за чистота на сърцето. Тя се води чрез покаяние и подвиг – духовно подвизаване в молитва, послушание, духовна бдителност и не на последно място – търпение. На Света Гора при пострижение на младите монаси често им пожелават: καλές υπομονές – буквално „добри търпения“. Това е много характерен израз за монашеския път.
Има и един прост, но много показателен светогорски пример. Попитали един старец: „Отче, защо цял ден си весел и се смееш?“А той отговорил: „Защото по цяла нощ плача“. В тези думи ясно се вижда, че духовният подвиг – молитвата, придружена със сълзи на покаяние – не прави човека безчувствен. Напротив, той очиства сърцето, прави го по-живо и по-чувствително към Бога и го води към истинската духовна радост.
Безстрастието не е нещо, което човек постига веднъж завинаги, а състояние на вътрешна свобода, което постепенно се изгражда чрез благодатта Божия и личния подвиг. Затова и в опита на Света Гора то се свързва преди всичко с мирното сърце, смирението и любовта към Бога и към ближния.
Позволете ми да използвам възможността и да пожелая и на двамата новопостригани зографски братя – отците Иларион и Антим – да се спасяват в Господа с търпение, смирение и духовна радост по пътя на монашеското служение.
– Св. Йоан поставя смирението почти на върха на „Лествицата“. Възможно ли е смирението да бъде основа на истинското познание и дали без смирение човек остава затворен в собствените си представи за Бога, вместо да Го срещне лично, както казва св. Софроний Сахаров „лице в лице“?
– Св. Йоан Лествичник поставя смирението почти на върха на „Лествицата“, защото именно то е едно от най-дълбоките състояния на духовния живот. В православното разбиране смирението не е слабост или ниска самооценка, а истинско познаване на собствената мярка пред Бога. Съвременното общество често ни насърчава към самоизтъкване и непрекъснато утвърждаване на собственото „аз“. Както казва свети Паисий, дори в английския език „аз“ се пише с главна буква. В такава културна среда смиреният човек често се възприема като слаб.
Според православното разбиране обаче е точно обратното – смиреният човек не е слаб, а духовно силен, защото е свободен от илюзията за собствената си самодостатъчност и се отваря за действието на Божията благодат.
В този смисъл смирението е и основа на истинското духовно познание. Без него човек лесно остава затворен в собствените си представи, в своите идеи и образи за Бога. Тогава Бог може да се превърне в нещо като проекция на нашите мисли или желания. Смирението обаче освобождава човека от тази затвореност и го прави способен да приеме Бога такъв, какъвто Той действително се открива.
Затова и много от светите отци казват, че истинското богословие се ражда от смирението и молитвата. Св. апостол Павел казва: „сега виждаме като през огледало, смътно, а тогава – лице в лице“ (1 Кор. 13:12). Тези думи показват, че познанието за Бога не е просто интелектуално знание, а живо общение, към което човек постепенно израства.
Св. Софроний Сахаров често говори именно за тази среща с Бога „лице в лице“. Той подчертава, че тя не е плод само на интелектуално търсене, а на дълбоко вътрешно очистване и покаяние.
Само, когато човек се научи да стои пред Бога със смирено сърце, той постепенно започва да Го познава не само чрез мисълта, но и чрез личния опит на вярата.
– В края на духовния път светецът говори за любовта като венец на всички добродетели. Как да разбираме любовта в аскетичния контекст – като емоция, като добродетел или като онтологично състояние на съединение с Бога?
– Както вече споменах, в православната традиция любовта не се разбира просто като емоция или временно чувство. Тя е плод на дълъг духовен път – на очистване на сърцето, на борба със страстите и на придобиване на добродетели.
Затова в аскетичния контекст любовта е преди всичко духовно състояние. Тя е добродетел, но в най-дълбокия си смисъл е и нещо повече – участие в самия живот на Бога. Св. апостол Йоан казва: „Бог е любов“ (1 Йоан 4:8). Тази фраза обаче често се използва извадена от контекста, за да оправдае всяко човешко желание или всяка форма на привличане между хората. В християнския смисъл тя не означава, че всяко чувство, което човек нарича „любов“, автоматично е благословено от Бога.
Напротив – любовта, за която говори апостолът, е любов, която се ражда от истината, свободата и жертвата, и която не противоречи на Божията воля. Тя е любов, която търси доброто и спасението на другия, а не собственото удовлетворение.
Затова и светите отци казват, че любовта не може да бъде придобита пряко, като някаква техника или психологическо усилие. Тя се ражда постепенно, когато сърцето се очисти от страстите – когато човек престане да живее егоцентрично и започне да вижда в другия не средство за собственото си удовлетворение, а образ Божий.
В този смисъл любовта е не само добродетел, но и онтологично състояние – т.е. тя не е просто чувство, а начин на съществуване на човека, състояние на живот в общение с Бога. Затова и св. Йоан Лествичник поставя любовта на върха на духовния път, защото именно в любовта човек намира истинската цел на своя живот – общението с Бога и с ближния.
С епископ Климент разговаря Ангел Карадаков.
Знеполски епископ Мелетий: Да се опитаме на Възкресение Христово да бъдем по-малко егоцентрични
