Иван Стоянов е бесарабски българин от Молдова. Срещнах го в българския храм в Лион, Франция, където той и най-големият му син са иподякони – четци, певци и свещеносци, помагайки по време на богослужението в Българската църковна община. Семейството му – миловидната му съпруга, двете му момчета и малката им дъщеричка – веднага привлякоха вниманието ми с тяхната сплотеност, с особената топлота и грижа помежду им, със сърдечното си отношение към другите българи от общността и най-вече със своето благочестие, с благоговейното си поведение по време на богослужение.
Разказва, че е във Франция от 15 години. Днес той живее в Бордо със съпругата и трите си деца. Завършил е българския колеж в Тараклия, Южна Молдова, а после успял да спечели едното от двете места, определени за тяхната общност, за висше богословско образование в България – едното за Великотърновския университет, а другото за Шуменския университет. Така заминава за България и завършва Богословие в Шумен.
Просълзява се при спомена за баща му, който никога не е виждал България, но е закърмен с любовта към нея, и когато го изпращал от Молдова му казал:
Иване, когато стигнеш там, целуни земята!
Целунал я. А когато потеглил за Франция, взел част от тази свята за него и за близките му земя със себе си. За да не вехнат корените му.
Във Франция заминал по прозаични причини – за да намери препитание за себе си и семейството си. Тръгнал да печели за живота, а спечелил Живота – както сам изразява тайнството на единението си с Бога, което укрепва в дните на изпитания, през които преминава в чуждата страна.
Защото, само когато сме надалече, ние ценим нашите традиции, езика, бащината любов. Затова съм в Църквата. Традициите се пазят в църковния живот. Църквата ни е в кръвта. Ако кажем „българин“ веднага разбираме православен християнин.
Иван Стоянов възпитава децата си в българския дух, който за него е равнозначен на духа на Православието.
„Децата ми ме виждат и те знаят за България само хубаво, знаят, че там са хубави хора. Разказвам им само хубаво: какви са планините, какви са танците, как се молят, за храбростта им разправям и те се гордеят с това. Виждат в мене баща и защитник. А аз разбирам, че без Бога не съм никакъв защитник. На Него аз се уповавам“.
На Бога учи да се уповават и децата му.
От Него да черпят и сили, и разум, и надежда, и подкрепа… Целият си живот да пропиват с молитва. Каквото и да вършат, да го започват с молитва и без Бога и крачка да не правят.
„Растат трима: Иван, Димитър и София. Всяка сутрин ставаме, прегръщаме се, казваме си „Отче наш“ и отиваме на работа, на училище. Връщаме се, преди да отидем в леглото, пред иконите си заставаме, и се прегръщаме, и се молим, и заспиваме“.
Иван Стоянов се обръща назад, анализира всичко, което е преживял и разбира, че Бог го е водил през целия му път, че няма нищо случайно в живота му. Осъзнава, че Бог никога не го е оставял сам, а го е милвал, подкрепял и утешавал във време на изпитания. Вижда и разпознава със сърцето си Бога навсякъде около себе си и това Божие присъствие дава мир и радост на душата му.
Тук в началото бях сам и, както всички знаят, в началото е тежко. Но благодарение на Божията любов усещах, че не съм сам. Той ми даваше кураж, Той ми даваше енергия, Той ми даваше любов… Щастлив съм, че Господ ми даде тези изпитания, знам, че Господ дава толкова, колкото можеш да изтърпиш, колкото можеш да носиш. Няма да даде повече.
Точно в тези изпитания, които понасят заедно, с вяра в Бога и уповавайки се на Него, семейството му се сплотява, защото имат за съсредоточие в живота си Господа:
Христос беше в центъра на всичко.
Така се ражда и идеята, която споделят със съпругата му, да се организира създаването на енория в Бордо и вече работят върху осъществяването на тази идея.
„С Божия милост, с Божия помощ ще стане това. Надявам се, защото има хора, има боголюбиви, богобоязливи българи, които питат и виждам, че и те имат нужда и аз имам нужда. Засега това са само думи, засега само се събираме, но с Божия помощ ще намерим помещение, ще можем да го оправим и да се събираме, да живее българският дух, традиция. Да виждаме децата щастливи и да имат „сол“ в себе си“.
Иван твърдо вяра, че само живеейки според традициите на православните българи, които са ни съхранили през вековете, децата му и нашите сънародници ще запазят своята „соленост“, солеността, която ги пази от развалата на този свят. И припомня думите на Христос към Христовите последователи:
Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците (Мат. 5:13).
„Защото кои сме ние, ако оставим вярата? Да си зададем този въпрос: кои сме ние без Христос? Няма да имаме сол. Ще бъдем изхвърлени. Ще бъдем потъпкани. Затова искам моят живот да бъде полезен на хората покрай мен, както ни показа Христос със Своя пример“.
Автор: Александра Карамихалева
Повече за БПЦО в Лион, Франция може да чуете тук:
Цар Самуил (†1014) в историческата памет на българите през XIII – XIV в.
