Екатерина Николова е от София. Има музикално образование, пианистка е и преподавател по музика. Целият ѝ професионален път е свързан с музиката – изкуство, на което посвещава живота си. Преди около тридесет години пътят ѝ я отвежда във Франция, а днес Страсбург е не само градът, в който живее, но и мястото, където от няколко години има още едно служение – това на Църквата.
Срещнах Екатерина Николова в старинния елзаски град по време на двете богослужения, които българската православна общност там отбеляза с особена тържественост. Екатерина има тихо, ненатрапчиво присъствие. От онези хора е, за които от пръв поглед може и да не предположиш тяхната значимост за общността. Едва когато заговорихме, постепенно си дадох сметка колко съществена е ролята ѝ за живота на БПЦО „Св. св. Кирил и Методий“ в Страсбург.
Екатерина е сред най-близките сътрудници на отец Георги Георгиев – свещеника, около когото през годините се събира българската православна общност в елзаската столица. Тя е вицепрезидент на сдружението, което представлява българската православна общност в Страсбург, и поема голяма част от административната и организационната работа, от официалната кореспонденция с френските институции и местната власт до поддържането на отношенията с Католическата църква, благодарение на които днес българите имат свое постоянно място за богослужение – параклиса „Св. Улрих“ във Фегерсайм.
Това е ежедневна отговорна работа, която остава невидима за човека, който просто влиза в храма в неделя и на празници. Зад нея стоят стотици писма, срещи, договори, отчети, счетоводство, административни процедури и най-вече – изграждането на доверие в хората и институциите от които зависи съществуването на общността. А доверието се оказва една от ключовите думи в разказа на Екатерина за пътя до днешния български храм „Св. Улрих“ и за отношенията с местната власт и католическата общност.
На следващия ден Екатерина ме покани в дома си. Живее в сграда от XVII век, в непосредствена близост до Страсбургската катедрала – сърцето на града. В дома ѝ - роял, картини и онзи особен, изтънчен усет за красота, който е част от същността на самия човек и от начина, по който гледа на света. Всичко – музиката, старинната сграда, тихия вътрешен двор, картините, премерената красота на интериора – сякаш продължаваше разговора ни и ми разкриваше още малко от човека срещу мен.
Разхождахме се заедно из старинната част на Страсбург – по тесните улички, край малките пекарни, кафенета и магазинчета, сред архитектурата и особения ритъм на този град. В някакъв смисъл Страсбург изглеждаше като естествената среда за човек като Екатерина – град пъстър, еклектичен, с музика в характера си, с история, красота и внимание към детайла. Град, който сякаш е създаден да бъде дом на артист.
У Екатерина има интелигентност и финес, но и някаква трудно назовима дълбочина. От онези хора е, които не се натрапват, а те карат сам да поискаш да останеш по-дълго в присъствието им. Такъв е и начинът, по който тя служи на общността – без шум, без претенции, но с постоянство и отдаденост.
Как една българска музикантка, живееща от три десетилетия във Франция, се оказва въвлечена толкова дълбоко в живота на българската православна общност в Елзас? Как от първите писма до френските институции се стига до параклиса, който българите могат да използват постоянно и безвъзмездно като свой храм? И какво кара човек да отдава времето, труда и способностите си на Църквата, без да очаква нищо в замяна?
За това разговарях с Екатерина Николова.
Във Франция отношенията между религиозните общности и институциите изискват не само добра воля, но и познаване на административните правила, постоянна кореспонденция и стриктно изпълнение на редица изисквания.
„Каквото и да искаме да постигнем, се пишат официални писма, имейли и така нататък и аз това го мога, защото знам френски и писмено, и устно, което е трудно за някои. И с това допринасям. Моята помощ към Сдружението е това.“ - казва тя.
Именно чрез кореспонденцията и установяване на официални отношения с местната власт и Католическата църква се стига до възможността българската православна общност да има постоянно място за своите богослужения.
„Нашият параклис, в който служим всяка неделя, го получихме по този начин – чрез Католическата църква и Общината на селото, на градчето, където сме, във Фегерсайм. И за това нещо се изискват непрекъснати отношения, които аз върша. Сметки, счетоводство, дарения и така нататък. Защото години преди това нямаше никой и се оказа, че не може по този начин. Тук има закони, доста е строго, между другото.“
За да може да има редовни богослужения и църковна общност да развива своя евхаристиен и енорийски живот, храмът трябва да бъде поддържан, отопляван, почистван, използването му трябва да е съобразено с всички правила, регулирани от местното законодателство. Някой трябва да се грижи за договорите, кореспонденцията, финансите, даренията и отчетността. А когато става дума за религиозно сдружение във Франция, към това се прибавят и специфичните изисквания на държавата.
„Особено в днешно време, с такива сдружения, които са култови, в смисъл – религиозни. Държавата има много изисквания заради тероризма и така нататък. Трябва да имаме одобрения от полиция, от префектура, от съд. Гледа се под лупа и ни искат също да представяме счетоводството си всяка година.“
Години наред българската църковна община в Страсбург няма свой храм. Богослуженията се извършват с гостоприемството на гръцката православна общност. За човек, който не познава местната среда, може да изглежда, че намирането на храм е въпрос единствено на желание и свободно помещение. В действителност зад това стои сложна административна и църковна процедура, в която Екатерина Николова изиграва съществена роля.
„Този храм беше, с Божията помощ, или аз не знам как да го нарека...“ – вълнението обърква думите и мисълта ѝ, замълчава, а после споделя: „Много години нямахме. И виждах как отец Георги се натъжаваше все повече и повече, защото нямаше къде да се служи. Той ходеше при гърците, в гръцката църква. Но в един момент поех нещата в ръце. Почнах да пиша писма на Общини и така нататък.“
Именно така Екатерина и отец Георги стигат до местната католическа общност и до възможността да бъде намерено постоянно място за православните българи в областта.
„Пътят ни отведе до le vicaire épiscopal (епископският викарий) на тогавашния évêque (епископ), който всъщност нямаше évêque тогава в Страсбург. И бяха сложили заместник, докато избират нов évêque, докато дойде новият évêque.“ – за събеседничката ми френските наименования на църковната йерархия са по-познати от българските – „И влязох във връзка с него. Той ми даде координати на сегашния отец Станислас, който е поляк, католик.“
Екатерина говори с признателност за отец Станислас, за неговата отзивчивост и братско гостоприемство. Тогава той им показва няколко възможности – сред тях и църквата „Св. Трофим“ в Ешо, където са мощите на св. София. Но един малък параклис във Фегерсхайм веднага грабва вниманието им.
„Той почна да ни развежда из цялата си енория. И ни показа сигурно седем или осем църкви, в които е и „Сент-Трофим“. Има още... Те се числят все към неговата енория. И аз, като видях параклиса „Сент-Улрих“, просто замрях. Отец Георги също. Това беше любов от пръв поглед. И до сега.“ – разказва моята събеседничка.
Параклисът „Св. Улрих“, който днес е място на богослужебния живот на Българската православна община в Страсбург, се намира във Фегерсхайм (1A rue de la Chapelle, 67640 Fegersheim) и носи името на св. Улрих Аугсбургски. Историята на мястото е свързана с почитта към светеца и с намиращия се там водоизточник със статуя на светеца, при която в миналото, а и до днес, вярващи се събират в деня на неговия празник.
Днешната сграда е построена през 1832 г. от частни лица, а през 1884 г. е разширена и реставрирана. Параклисът е разположен в обширна зелена площ, където българската общност имам възможност да организира своите празненства след св. Литургия, децата да играят наоколо, докато възрастните общуват помежду си. Храмът е кокетен, уютен – истинско духовно убежище за нашите сънародници от района на Страсбург.
„Местоположението му беше от голямо значение. Това е вярно. Наистина, не е голям.. Но да не бъдем лакоми. И това, което ни накара да го приемем беше, че той можеше да бъде наш. Само ние си го ползваме. Безвъзмездно.“ – казва Екатерина.
Именно това е съществената промяна за общността – не просто да получи достъп до католически храм в определени дни и часове, да подреждат своите православни икони, подвижен иконостас, богослужебна утвар, а после да ги прибират, а да разполага с място за свой регулярен богослужебен живот.
„Имаме договор с общината, не ни искат абсолютно никакви пари за това нещо. Ползваме го както искаме, когато искаме, колкото искаме, правим вътре каквото си искаме… Той имаше вътре католически олтар. Махнахме го. И сега църквата, вие видяхте, си е абсолютно като наша. Православен храм.“ – не крие задоволството си тя.
Интериорът на храма наистина по нищо не се отличава от български православен храм – дърворезбован иконостас, икони, изпълнени в духа на българската иконописна традиция, кандила, свещници, аналои, клирос…
Отношенията с католическата енория, предоставила им своето гостоприемство, с местната общинска власт и жителите на предградието си остават все така сърдечни, белязани от признателност и взаимно доверие.
„Ние сме в отлични отношения с тях – с кметството, с общината. И сега, по повод идването на митрополит Антоний и на президента на Република България госпожа Йотова, още повече връзките се задълбочиха, защото ние отправихме покана към представителите на местната власт и те откликнаха на поканата. Целите кметства дойдоха. Не само кметът. Толкова бяха щастливи, че се появиха такива почести в техните малки градчета. И всичкото е на база на абсолютно доверие. И за момента ние това доверие го имаме. И се надявам да го задържим, защото това е в основата на всичко.“
Екатерина свързва това щастливо за БПЦО „Св. св. Кирил и Методий“ обстоятелство – придобиването на собствен храм с една по-широка промяна и тенденция в западното общество – все по-трудно и финансово неоправдано става поддържането на благолепните старинни католически и протестантски църкви поради секуларизацията на обществото и общо обедняване. Често срещано явление е новите собственици на импозантните сгради да променят тяхното предназначение и от място за молитва и богослужение се превръщат в сгради със светско употребление.
„Всъщност при католиците тук, в тези общини, те са изключително богати райони. Църквите са им много добре поддържани, но на тях вече им е много трудно да ги поддържат. И те всъщност са много-много радостни, че някой поддържа, например, този параклис, който е паметник на културата, между другото. И това много ги радва. Защото иначе храмовете стават като едни складове и няма кой да ги поддържа. Просто те са доста много. И все пак обществото обеднява малко или много и тези огромни църкви е страшно скъпо да се поддържат.“
А нашите сънародници не просто поддържат храма в добро състояние, а и в него има истински църковен живот. Макар че и те имат своите материални и финансови затруднения. Издържат се изключително от дарения. В касата всяко евро е от значение, за да се платят режийните, за да се купи нещо за облагородяването на храма, да се организира празник, да се помогне на крайно нуждаещ се… Затова и се въздържат да изберат някоя от по-просторните и благолепни църкви, които им предлага отец Станислас:
„Ние имахме и други възможности – имаше една друга от всичките църкви, които ни показа, която беше възможно да я ползваме. Тя беше голяма, но нямаше как да си платим парното отопление. Парното тук е доста скъпо. И това е един от големите проблеми на големите църкви – да се плаща парното през зимата.“ – споделя Екатерина и добавя:
„Но и засега имаме възможност, когато имаме по-големи празници, да поискаме предварително да служим, в която искаме от всички тези църкви. Вие видяхте „Сент Трофим“, но не е само тя. Има още сигурно шест или седем. Примерно за Великден, ще имаме много хора. Може да ползваме, която си изберем от цялата енория. Чрез отец Станислас.“
За българския свещеник в Страсбург – иконом Георги Георгиев, всички споменават с уважение и любов. Екатерина, като една от най-близките му сътрудници, не прави изключение. За свещеника тя говори с особена топлота. Вижда в него човек с голямо сърце, в което намира място за всеки, човек, който умее да събира хората и им помага с каквото е нужно. „Той е социален човек, с огромна щедрост, с голямо сърце“ – казва тя и заключава: „Ако не беше отец Георги, нямаше да се занимавам със Сдружението“.
Служението на Екатерина Николова на Църквата е абсолютно безвъзмездно. Тя влага скъпоценно време, силите си, контактите си, влага сърцето си в това дело. Върши това в отговор на всеотдайността и грижата на българския свещеник за поверените му от Бога и епархийското ръководство пасоми.
„За това му помагам, защото виждам, че където той може - може, но където не става - за това сме всички ние. Помагаме всеки, който с каквото може, което най-добре правим. Иначе отивахме надолу.“
Така тя вижда своето място в общността. Разбира, че не всеки може всичко, но всеки може да даде онова, което му е дадено като дар от Бога, като способности и възможности, за да послужи Богу и да е полезен на другите според както е казано: „Защото, както в едно тяло имаме много членове, ала всички членове вършат не една и съща работа, тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове. И понеже, по дадената нам благодат, имаме разни дарби“ (Рим. 12:4–6).
За нея: „Това е служенето, символично казано, на Бога, в известен смисъл. И това е нищо – не трябва да се чака нищо в замяна. Никой не ме е карал насила. Това ми е, как да кажа – това мога да дам за Господ, за вярата, за едно бъдеще спокойно, в мир и във вяра“. - А това бъдеще за Екатерина е неразривно свързано със съхраняването на вярата.- „Да не се губи това нещо, защото това е най-страшното – хората да изгубят вярата“, казва тя. И добавя, че в смутните времена, в които живеем, „много бързо това нещо се изпарява“.
Затова и пожеланието ѝ за българската православна общност в Страсбург е съвсем конкретно – „Пожелавам най-вече да се уголемим, да има все повече и повече вярващи, които да идват, да присъстват, да сме обединени и да имаме повече средства, естествено, да може да посрещаме владиката или други гости и т.н., да сме по-спокойни в развитието си“.
А ролята на отец Георги Георгиев в тази разрастваща се и преумножаваща се българска православна църковна община тя обобщава така: „неговото задължение е да ни обединява, да ни вдъхва кураж, вяра, доверие и да има все повече и повече поклонници.“
Дай Боже, прекрасният малък храм „Св. Улрих“, приютил нашите сънародници от БПЦО „Св. св. Кирил и Методий“ в Страсбург, не след дълго да се окаже тесен за тях и да придобият друг!
Автор: Александра Карамихалева
Това мога да дам за Господа
