Скъпи отци, братя и сестри! На този ден честваме паметта на свети апостол Филип; ние чухме за него в днешното евангелско четиво като за човека, когото Господ призовал, казвайки му: „Върви след Мене" (вж. Иоан 1:43). Ние не знаем при какви обстоятелства се извършило това призоваване, на нас ни е известно само това, че апостол Филип бил един от тези ученици, които Господ в самото начало на Своето служение призовал да Го последват, те, слушайки Неговото слово и бидейки свидетели на Неговите чудеса, преминали заедно с Него страдания и смърт, станали свидетели на Неговото възкресение, а след това проповядвали Неговото учение по цялата Вселена.
Свети апостол Филип бил този ученик, който, приближавайки се до Натанаил, казал: „Ние намерихме Този, за Когото са говорили пророците, Месията - Иисус от Назарет". На което Натанаил отговорил с присъщата му простота: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? (вж. Иоан 1:45-46). Когато Господ Иисус Христос срещнал Натанаил, Той знаел за тази реация на думите на Филип. Но защо той казал, че намерили Месия? Понеже още от най-първите дни на своето пребиваване при Спасителя на света Филип почувствал в Него този обещан Месия, за когото говорили пророците. И неслучайно именно Филип бил този човек, който се обърнал към Иисус с думите: „Господи, покажи ни Отца", защото Иисус много често говорил на учениците за Своя Отец. И Спасителят му отговорил: „Който е видял Мене, видял е Отца, нима това за тебе е недостатъчно" (вж. Иоан 14:7-9).
В евангелските разкази ние слушаме за взаимоотношенията между Учителя и Неговите ученици. Освен това, ние слушаме за взаимоотношенията между Бог Отец и Божия Син. На нас не ни е известна самата тайна на тези взаимоотношения, но ни е известно, че Синът Божи винаги бил послушен на Своя Отец. И даже когато по волята на Отца Той трябвало да претърпи кръстна смърт, когато се молил на Своя Отец с думите: „Отче, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша", Той веднага казал, че нека всичко се реши „не както Аз искам, но както Ти" (вж. Мат. 26:39).
На тази основа се строи учението на Църквата и учението на светите отци, потвърдено на шестия Вселенски Събор, за това, че Господ Иисус Христос имал Своя пълноценна човешка воля и в същото време Той като Бог обладавал Божествена воля. Тази Божествена воля на Сина била идентична с волята на Отца, а човешката воля на Спасителя, бидейки отделена от Божествената воля, въпреки това, винаги пребивавала с нея в пълна хармония, никакъв конфликт между Божествената и човешката воля никога не съществувал. Между Отца и Сина не възниквало неразбиране, и даже когато нашият Господ Иисус Христос висял на Кръста и претърпявал най-тежки физически страдания, когато Той се обърнал към Своя Отец с думите: „Отче, защо си Ме оставил?" (Мат. 27:46) - даже в този момент Бог Отец не оставял Своя Син и Синът неразлъчно пребивавал с Отца, а човешката воля на Спасителя пребивавала с Божествената воля.
За всичко това трябвало да узнаят учениците, призвани от Господа на служение, та после те да разкажат и на другите хора. Да вместят това знание за Бога не било така просто, защото, усещайки величието на Бога, човек си Го представял твърде далечен; дистанцията между Твореца и творението се оказала голяма, а самият догмат за Боговъплъщението - твърде труден за възприемане. Сложно било да осъзнаят, че Иисус Христос - това не е просто Месията, Помазаника, за когото говорили пророците, но Богът, станал човек.
За осъзнаването на тази тайна в Църквата минали няколко векове, защото едва към края на епохата на Вселенските Събори окончателно било формулирано църковното учение за Христа като Богочовек, Който обладава пълнотата на Божествената и човешката природа и в Когото неразделно, неизменно, неразлъчно, неслитно са съединени две воли: Божествена и човешка.
Това учение вече било заложено в проповедта на апостолите, основана на думите на Самия Христос, Който казвал: „Аз и Отец едно сме" (Иоан 10:30). Именно Господ Иисус Христос казал на Филип: „Който е видял Мене, видял е Отца" (Иоан 14:9), именно Той явил на човечеството Божия лик, защото Той бил и човек, и Бог едновременно. В Своята личност, в Своя живот Той явил този идеал на обожение, който бил достъпен и за хората, защото светиите след Христос и апостолите преминали този път на послушание на Божията воля, всецяло подчинявайки на Бога своята воля.
Скъпи братя и сестри, нито Бог, нито Църквата не отнемат от нас нашата човешка воля. Никой не ни казва, че ние трябва да се превърнем в някакви пасивни изпълнители на нечия воля. Но Църквата ни учи, че ако ние искаме да достигнем Царството Небесно, да вървим към спасение и още в този живот да се приобщим към Божиите блага, към които в цялата пълнота ще се приобщим след смъртта, когато преминем в другия живот, нужно е да се учим да подчиняваме своята човешка воля на Божията воля, което невинаги става лесно, защото понякога за това ни е нужно да се откажем от своите желания, влечения, страсти, грехове, лоши навици.
Но Църквата ни казва, че това е възможно, показвайки опита на светиите, последвали Христос, привеждайки за пример апостолите, на които Христос не е обещавал лек живот, когато казал: „Вървете след Мене". Господ казал, че в този свят те ще бъдат гонени, защото са Негови ученици, въпреки това, и апостолите, и много други светии в продължение на цялата история на християнството следвали Христос. Те приели върху си това благо иго Христово и, умъртвявайки своите страсти, изкоренявайки в себе си греховете, достигнали този идеал на святост, който в абсолютна и най-висша степен бил показан от нашия Господ Иисус Христос.
Църквата ни призовава да спазваме поста съвсем не с цел да ни ограничи в нещо, от нещо да ни лиши, да направи нашият живот безрадостен и скучен, а именно за това - чрез пост, въздържание телесно и духовно, чрез изследване на съвестта, изправяне на греховете ние да се приобщим към Небесното Царство, което е целта на нашия християнски живот. Ние възприемаме поста не като наказание за нашите грехове, а като Божие благодеяние към нас, защото Господ ни научава чрез подвига на поста да контролираме своите страсти, чувства, помисли, да се въздържаме от грехове. И ако ние спазваме установените от Църквата правила и Преданието, което е дошло до нас от от светите апостоли, тогава и с нас ще стане същото, което станало с апостол Филип, на когото Господ отговорил: „Който е видял Мене, видял е Отца".
Неслучайно Господ казва: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Мат. 5:9). Ние знаем, че да видим невидимия Бог с очи е невъзможно, но също ни е известно, че невидимият Бог е пожелал да стане видим, за да Го съзрем в лицето на Господа Иисуса Христа - едновременно видимия Човек и невидимия Бог. Ние знаем, че Христос - това е най-прекият път към Отца, защото Той Сам нарича Себе си път, истина и живот (вж. Иоан 14:6). Чрез Христос ние идваме към Бог Отец и, ако ние видим Христос, значи, виждаме и Бог Отец. Ако ние се съединяваме с Христос в Тайнството на Светата Евхаристия, приемайки вътре в себе си Тялото и Кръвта Христови, тогава се съединяваме също и с Бог Отец, и цялата Света Троица* - Отец, Син и Свети Дух - започва да живее вътре в нас и чрез нас да действа. Ето към какво ни призовава светата Църква, ето на какво ни учи Сам Христос със светите апостоли.
Сега, когато ние възпоменаваме свети апостол Филип и встъпваме в Рождественския пост, ние трябва да поблагодарим на Господа за Неговите благодеяния към нас и просим в молитвите към светия апостол Филип достойно да преминем попрището на Рождественския пост.
Нека този пост стане за нас добра подготовка за празника Рождество Христово, та ние, посрещнали Рождеството, да видим в родилия Се Богомладенец Самия Бог.
Превод: ик. Йоан Карамихалев
* Съединяването със Св. Троица чрез св. тайнство Причастие не бива да се разбира неправилно, т.е. че св. Тяло и св. Кръв Христови представляват човешко естество и въплъщение още и на Бог Отец и на Бог Св. Дух. Не, но съединяването с Троичния Бог, за което говори митр. Иларион Алфеев, трябва да се разбира в духовен смисъл, а именно: по силата на това, че с човешката природа на Иисус Христос невидимо и винаги пребъдва и Неговата божествена природа - според израза на св. Лъв Велики, епископ (папа) Римски - „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно"; а щом божествената природа на Иисус Христос е една и съща с тази на Отца и Св. Дух, значи и причастяването с Тялото и Кръвта Христови ни правят дом не само на Богочовека, но и на божествената природа на другите две божествени Лица, т.е. ставаме дом на божествената природа и на Трите Лица, които са единосъщни помежду си, т.е. имат едно и също божествено естество. Самото Боговъплъщение, обаче, е извършено само от Второто Лице на Св. Троица - от Сина Божий, въплътилото Се Слово Божие. [Бел. гл. ред. Д.П.]
