Може би най-голямото предизвикателство пред един православен българин, който живее извън страната ни, е да предаде на своите деца любовта към България и всичко българско – вяра, език, история, култура, традиции. При положение, че тези деца са родени и растат в чужбина, в чуждоезична среда, в страна с различна култура, традиции и религия. А често растат и се възпитават и в смесен брак.
Нашата сънародничка Мария Маринова e родена в София през 1985 г., но родът ѝ е от Ботевград. Завършила е езикова гимназия в град Правец, а след това в Софийския университет придобива бакалавърска степен по „Публична администрация“ и магистърска по „Европейска интеграция“. Работи в държавната администрация на Р България в Агенция „Митници“, в администрацията на Министерския съвет и на Министерство на финансите. Със съпруга си, Джовани, се запознават в Лондон. Семейна е от десет години и е майка на две дъщери, на 7 и 5 години.
Мария живее в Италия вече повече от десетилетие и се е венчала в българския храм в Милано.
Там, в православната вяра, са кръстени двете ѝ малки дъщери и те бяха с нея в храма на богослужение като част от българската църковна общност „Свети Амвросий Медиолански“, когато гостувах на общината.
Мария Маринова възприема православната вяра още като дете. Въцърковена е благодарение на нейната баба Мария, която е дъщеря, внучка и правнучка на потомствени свещеници от село Осиковица, което се намира до Правец. Тя я води в храма и съпътства нейните първи стъпки във вярата и църковния живот.
Питам нашата сънародничка: Как открива българската православна църковна общност в Милано, какво е Църквата за нея в нейния ежедневен, вероятно нелек живот далече от родината?
Откриването не беше трудно, защото аз водех църковен живот и в София, където преди това живеех. Просто дойдох в лоното на нашата Българска православна църква тук, в Милано. Какво е за мен тази църква? Това е моят дом тук, втори дом – домът на Господа. Това е мястото където се венчах, мястото, където са кръстени двете ми дъщери и мястото, където се чувствам не само близо до Бога, но и близо до моята България – отговаря тя.
Познавам Мария от София. Срещнах я още като съвсем младо момиче и част от обществото на православни младежи, които се събираха, дискутираха по въпроси за вярата и се самоорганизираха в различни благотворителни инициативи. Срещнах я в Милано сега, години по-късно, и я попитах: еднакво трудно ли е да живееш вярата си в България и извън границите и какво са за нея нашите сънародници от БПЦО в Милано и ето какво каза тя:
Тук се създават много хубави и трайни контакти, приятелства. Помагаме си, общуваме и извън църквата едни с други. Приятелства, които са много силни, защото се базират на вярата. Еднакво трудно ли е да живееш вярата си? Тук е по-трудно, защото нямаме църкви на всеки ъгъл, както в България. Понякога няма и кой да пее, а знаете, че е важно да има певец по време на светата Литургия и се налага дори ние да пеем, жени, които нямаме такъв опит. Няма богослужения през седмицата, само в неделя, няма друга българска православна църква в цяла Северна и Централна Италия освен в Милано. Така че от тази гледна точка е по-трудно, но благодатта е същата и е силна – казва тя.
Днес Мария не просто живее в Италия – тя пренася България там. Тя е пример, че границите на родината не свършват на географската карта. Тя е доказателство, че дори далеч от дома, корените остават живи, стига да има кой да ги полива с вяра и да учи следващото поколение да произнася с гордост „Аз съм българче“.
От свещеническия род в село Осиковица, през храмовете на София, до Българската православна църковна община в Милано, вярата на баба Мария живее днес в молитвите на нейните правнучки пред православните икони в Италия.
В сърцето на Милано, сред италианското ежедневие, Мария Маринова изгражда за децата си един малък духовен остров на българщината. И, когато малките ѝ дъщери прекрачат прага на българската църква в Милано, те вече знаят кои са. Чрез Евхаристията в храма „Свети Амвросий Медиолански“ и споделените традиции, тя не просто възпитава дъщерите си, а гради невидимата нишка, която винаги ще ги свързва с България – независимо къде по света ще изберат да живеят. Защото любовта към родината не се предава чрез учебници, а се изгражда чрез личен пример тухла по тухла, молитва след молитва. Защото тяхната майка е превърнала православната вяра в езика, на който сърцата им общуват с Бога.
Автор: Александра Карамихалева
Повече за БПЦО в Милано очаквайте в предстоящия брой на „Мост на вярата“ на 27.03.2026г.
Знеполски епископ Мелетий: Да се опитаме на Възкресение Христово да бъдем по-малко егоцентрични
