Скъпи братя и сестри! Днес в евангелското четиво ние с вас чухме повествованието за изцеляването от Христос Спасителя на дъщерята на Иаир - началник на синагогата. Чудо, което било свързано с друго, не по-малко значимо и голямо, когато Господ спрял кръвотечението на жената, дванадесет години страдала от този страшен недъг.
Когато ние с вас слушаме повествованието за чудесата на нашия Господ, разбира се, в сърцето на всеки вярващ човек не може да не възникне чувство на благодарност към Господа за Неговата велика милост към човешкия род. От друга страна, у нас възниква много важен въпрос: „Какво е нужно на всеки от нас да знае и да има, за да получи от Господа просимото?"
В днешното Евангелие ние с вас слушаме, че, извършвайки изцелението на жената, която страдала от кръвотечение, Господ на всеослушание задава въпроса: „Кой се допря до Мене?.. Понеже някой се допря до Мене, защото Аз почувствах силата, излизаща от Мене". На това апостол Петър, пристъпвайки към Господа, казва: „Учителю, какво говориш? Десетки хора те обкръжават, притискат, докосват се до Тебе, а Ти казваш „някой се допря до Мене".
Защо това е важно за всеки от нас? Понеже десетки, стотици, хиляди хора идват в храма, изповядват се и се причастяват, а получават просимото съвсем малко, единици. И ако това не би било така, то сега, в крайна сметка, когато ние с вас разсъждаваме за днешното евангелско четиво, всички причастяващи се биха стояли и в мълчание биха благодарили на Господа за това велико благодеяние, което Той е извършил. Обаче, ако внимателно потърсим в храма тези, които са се причастили, няма намерим много от тях. Те вече са излезли от храма и са отишли у дома си. И можем да поставим въпроса: Господ с тях ли е? Какво трябва да бъде твоето разположение, че да бъдеш уверен в това, че Господ се съединява с тебе, че откликва на просимото от тебе? В днешното евангелско зачало ние отчасти намираме отговор на този въпрос.
Да погледнем: при Христос идва началникът на синагогата. Той не може да не знае това негативно отношение, което първосвещениците, фарисеите и книжниците вече имали към Господа и внушавали на останалите. Той вече бил гонен, Той вече бил принуден постоянно да се безпокои за Своя живот и и да се крие от юдеите, които нееднократно грабвали камъни, за да Го пребият - едни за това, че Той нарушавал съботата, други заради това, че Той „правел Себе Си Син Божи". Но ние виждаме, че този човек изведнъж по някакъв начин престъпва психологическата бариера. Той чувства нещо повече, отколкото задължението да живее по закона на своите съвременници, пристъпва към Господа и Го моли.
Същото слушаме за жената, пристъпила към Христос. Жената знае като юдейка, че се намира в нечистота. Поведението в нечистота било ясно регламентирано от ветхозаветния закон. Човек в нечистота не могъл да се докосва до никого, защото по този начин осквернявал докоснатия. Това било сериозно нарушение на Закона, но жената се докосва и изведнъж кръвотечението престава. Какво изповядват Иаир и тази жена? Ние виждаме, че те двамата се намират по-високо от закона, по-високо от тази справедливост, към която някога призовал Бог всеки ветхозаветен ортодоксален юдей. Те изповядват най-голямата милост Божия, те изповядват това, че Господ е милосърден, Той ги обича, и именно по силата на Своята любов и милосърдие Той не ще им откаже на тяхната молба. И Христос откликнал на техния вик за помощ, и те получили просимото.
Обаче какво би трябвало да си помислят подчинените на Иаир, когато той се обърнал към Този, за Когото говорели, че в Него има бяс, че този Човек е грешник, че Той е син на дърводелеца; какво би трябвало те да си помислят за тази жена, която се докоснала до Господа въпреки установленията на Закона? Възможно е те да са ги осъдили, но, главното е, че това не направил Господ. И за нас това е много важен урок!
Ние много често дотолкова се увличаме от обредите, които извършваме, дотолкова се омотаваме с молитвени правила, четения, пости, коленопреклонения и богослужения, че забравяме за целта, заради което е всичко това. И, веднага щом забравим, ставаме законотворци, буквоеди, изпълнители на Закона по буква, а не по дух. Към какво ни призовава нашият православен Закон, за какво идваме в храма, изповядваме се, причастяваме се? Изключително за едно: за да разкрием в своето сърце любовта към Господа и да почувстваме, че Той ни обича, да усетим, че спасението е велик акт на Божието милосърдие.
И ето, когато Господ, гледащ сърцето на човека, вижда, че ние пристъпваме към Него, надявайки се изключително на Неговото милосърдие по отношение към нас, колкото и лоши да сме в очите на хората, Той непременно ще се отзове на нашата молба, на нашата болка и скръб. Но колко често съвсем друго се случва с нас, енориашите на храмовете, които прекрасно знаят Закона, знаят как да влязат в храма, как да поставят свещите, през кое рамо да ги предадат, как да пристъпят към иконата; с десетилетия се изповядват и причастяват, но нищо не получават. И за нас е неразбираемо как изведнъж човек, дошъл от улицата, и ще заплаче, и ще изповяда Божията милост, и ще си тръгне утешен? И ние започваме да се държим по неподобаващ начин по отношение на такива хора, които ние наричаме „наминаващи", и много често постъпваме така жестоко, така болезнено ги налагаме със своите думи и възгледи, че те напускат храма и повече не се връщат.
Ние трябва преди всичко да помогнем на такъв човек да дойде при Бога и да почувства, че няма нищо по-добро от това да бъде редом с Бога; да се почувства в този храм като у дома си. Така ли се държим? Сега се е появила в околоцърковните кръгове страшна притча, която, вие, може би, знаете.
Един човек го сполетяло нещастие и той си припомнил завета на своята вярваща баба. Тя му казвала: „Ако ти се случи нещо лошо в живота ти, винаги отивай в църквата и там ще те утешат". И ето дошъл в храма, и попаднал на тържествено богослужение. Величествено пеел хорът, красиво възгласяли свещениците, кадял дяконът, вярващите правилно си предавали един на друг свещите и пристъпвали към иконите, един друг много деликатно се приветствали. Навярно, помислил си човекът и мен тук ме чакат и непременно ще ме разберат. Но какво било неговото удивление, когато, влизайки в храма, той видял десетки, стотици очи, устремени към него с осъждане: той бил не в такава дреха като всички; не знаел как да се прекръсти, как въобще да премине през храма. И пристъпила към него една вярваща, и му дала брошурка, и казала: „Синко, излез, почети каквото тук е написано" (а брошурката се наричала „Как да се държим в православния храм"). Прогонила го. И той излязъл от храма, и седнал на пейка, и горчиво заплакал: погинала последната надежда. Изведнъж някой пристъпва към него и слага ръка на рамото му. Той се обърнал, а това бил Христос. И Господ го пита: „Защо плачеш, човече?". Той отговаря: „Господи, не ме пускат тука". А Христос му казва: „Не плачи - и Мене тук отдавна вече не Ме пускат".
От такива притчи става страшно - за това „православие", към което ние се придържаме: показно упование на Бога и никакво милосърдие към ближния, идващ в храма. Между другото евангелската истина е много проста: всички хора независимо от това дали човек е вярващ или невярващ, даже дали е кръстен или некръстен, за Господа се делят на две групи, трета няма: това са каещи се грешници и „праведници", нямащи нужда от покаяние. И в този смисъл можем даже да твърдим: за Христос по-скъпа ще бъде една без забрадка дошла в храма и, може би, даже наконтена жена, която плаче пред Господа, отколкото сто с най-православни рокли и забрадки, но нямащи нужда от покаяние! За Господа ще бъде по-ценен един човек, макар да не знае Символа на вярата, но искрено съжаляващ за това, че живее недостойно, отколкото стотици богослови, прекрасно знаещи цялата догматика и апологетика, но нямащи нужда от покаяние!
Днешното Евангелие в цялата си дълбочина и широта разкрива пред нас един от централните аспекти на нашия православен живот, призовава ни да бъдем по-внимателни, по-отзивчиви и към ближния, и към самите себе си. По отношение на ближния ние трябва да проявяваме любов, тази истина, която е засвидетелствана в Писанието: „Тъй да светне светлината ви пред човеците, та да видят вашите добри дела и да прославят вашия Отец Небесен". По отношение на себе си също всичко е много просто: по-добре да бъдем каещи се грешници, отколкото праведници, нямащи нужда от покаяние. Тогава с каквито и да е молби да се обръщаме към нашия Господ - ще получим просимото, и винаги ще чуем от Него това, което Той е казал в днешното Евангелие: на Иаир - „Не бой се, само вярвай", а на кръвоточивата - „Дерзай! Твоята вяра те спаси; иди си с миром!". Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Източник: www.troitse-paraskevo.ru
