Интелектуалци агностици открай време и до днес виждат напевното църковно четене по един единствен на чин - като неразбираемо „каканижене“, на което само бабите се радват.
Интересното е, че именно четенето е подложено на такова презрение, докато църковните песнопения се възприемат добре дори и от атеисти. Всъщност обяснението е просто. Напевното четене е нещо като речитатив, който все още не може да се възприеме като музика. Там смисълът на словото ангажира повече.
Песнопенията по-лесно могат да бъдат „освободени“ от текста и да се остави „чистата музика“ като „чисто изкуство“ - храна за интелектуалната потребност, която никак не задължава към духовно усилие.
Това отношение се определя от три основни неща: дълбоко вкоренено безбожие, високо самомнение и твърдо нежелание да се вникне поне отчасти в смисъла на православното богослужение. Има обаче и вярващи хора, които желаят да се приобщят към Църквата и да участват в нейния молитвен живот, но също не разбират защо е необходимо четените текстове да се мълвят с монотонна напевност.
Неразбирането води до извода, че има нещо прекалено „архаично“ в богослуженията, което би трябвало да се реформира, сиреч да се сведе до нашето ниво на разбиране. Първо трябва да отбележим, че напевното четене съвсем няма „декоративна“ цел в богослужението, както впрочем и църковната музика.
Но докато песнопенията ни помагат да се вглъбим в славословието на богословско-поетически текстове, четенето обикновено възвестява гласа на Църквата - Христовото Евангелие или посланията на светите апостоли.
В други случаи то предава молитвата на Църквата - псалми, общи молитвословия при различни случаи и т. н. Понякога речитативно може да се прочетат и текстове, които обикновено се пеят. Това се случва, когато няма сформиран хор. При всички случаи четенето в църква се извършва от един човек и това е главното, което налага на певния тон. Защо? В Божия храм християните се събират на обща молитва в единомислие и единоверие, в едно сърце и в един дух. Но всеки остава отделна личност със свой характер, темперамент, нагласа. Един е по-емоционален, друг по-вглъбен, някои дават по-лесно външна изява на чувствата, други - не. Това се отнася за миряни и клирици, за молещите се тихо в храма, както и за свещенослужители, певци и четци.
Когато четецът извиси глас в църква, той не произнася свои думи и мисли, нито чете сам за себе си.
В този момент той е духовната тръба, чрез която звучи Божието слово. Затова то не бива да бъде натоварено със съкровените преживявания на четеца, които в нюансите си невинаги съвпадат с преживяванията на останалите богомолци. Необходимо е интонацията да бъде въведена в една благозвучна напевна тоналност, която да избави словото от сантиментално звучене и същевременно да не наруши неговата ритмика и яснота. Богомъдрите отци са въвели този начин на църковно четене, водени от любов към ближния - да не се съблазни братът от нещо, било то и църковното четене. Противоположна на църковното четене е артистичната декламация. Там актьорът „излива душата си“, като нерядко натрапва своята чувствителност на слушателя. Едва ли има човек, който някога да не се е подразнил от „преиграването“ на някой декламатор. Подобно нещо не бива да се случва в църква. Богослужението не е декламация и никога не трябва да се смесва с нея. Ако някой нарича на певното четене на свещените текстове „мърморене“ или „каканижене“, то е поради нехайство и нежелание да вникне в смисъла.
Автор: Благовест Ангелов, "Църковен вестник" - бр. 6/2000 г.
Патриарх Даниил: Само Христос може да ни спаси от болестите на века. Бог не ни е забравил
